БЪЛГАРИЯ
Британка се обърна към българите: Защо унищожавате историята си?
За Бузлуджа и отричането на антифашизма, унищожаването на паметници и кои са най-забележителните затънтени кътчета на България, които е посещавала – разказва в интервю за „Барикада“ британската фотографка на изоставени сгради и монументи Никола Милър.
Интервюто е придружено от богата фотогалерия с някои от най-добрите кадри на Милър.
Никола Милър е една от най-талантливите фотографи на изоставени и тънещи в разруха сгради и паметници в България. Родена е във Великобритания, но решава да напусне родината си и да засели в България. Това ѝ дава различна и по-безпристрастна перспектива, както към потъналите в забрава фабрики и монументи, така и към случващото се в страната ни.
Ти си един от най-добрите урбекс фотографи в България, кога и как се зароди страстта ти към изоставените и позабравени сгради?
Не, това не е така, защото тук има много добри фотографи. Все пак предполагам, че добавям щипка културно разнообразие в своите снимки – моята перспектива като чужденец не е ограничена от съществуващата етноцентрична рамка и има по-глобален поглед без някакви политически предразсъдъци. Що се отнася до страстта ми, всичко започна преди 8 години, когато един приятел ми сподели снимка на изоставена тъкачна фабрика – влюбих се в снимката и по-специално в начина, по който природата бе превзела сградата. За мен урбанистичното проучване е свързано с това да виждам и записвам разпада на сградите, паметниците и въобще на създадените от човека структури през времето. Очарованието се състои в това да се опиташ да си представиш каква е била сградата преди, нейното място в света, да станеш свидетел на нейното падение и занемаряване, да станеш част от последното ѝ пътуване.
Родом си от Великобритания. Как реши да я напуснеш и да се установиш в България?
По същество това бе икономическо решение, но и на мен ми бе писнало да работя и живея във Великобритания. Цените на имотите бяха на рекордно високо равнище в Обединеното кралство по същото време, когато България се присъедини към Европейския съюз. Продажбата на британското ни жилище ни позволи да си закупим къща в България без нуждата от ипотека или кредит.
Аз и моят приятел, който е певец, композитор и писател избрахме Крушево (Габровско) от уважение към историята на къщата и селото, което е било единно в своята антифашистка съпротива по време на Втората световна война. Чувствам се почти благословена, че живея в такъв прекрасен дом – дом, в който са се укривали бойците на съпротивата по време на една от най-големите борби на човечеството срещу злото.
Като човек живял и в двете страни, кой според теб е най-същественият проблем и най-голямото преимущество на Великобритания и съответно България?
И двете си имат своите плюсове и минуси. Великобритания е едно мултикултурно общество, израснало от имперското си наследство. Но това е едно сравнително свободно общество – толерантно и приветливо. Степента на национализъм и расизъм в България ме натъжи много. Въпреки това, Брекзит тласна моята родина в дясна идеологическа посока, което за мен е огромна грешка в политическото мислене. Присъединяването на България към ЕС е чудесна положителна крачка напред – но страната е оставена на милостта на по-богатите членове, които ще се стремят да я използват. Отворили са се нови работни места, но те са нископлатени – инвестициите от Европа идват, само за да се възползват от по-евтиния наличен труд. Великобритания предлага много добри работни места за добра заплата, но въпреки това – с нея само оцелявате. В България макар заплатите да са ниски, такива са и разходите, което все пак е приличен баланс. Смятам, че и двете страни са приели бруталната система на САЩ, където богатите стават все по-богати, а бедните, за съжаление, все по-бедни. Бих искал да видя Джереми Корбин да стане премиер, макар той също да е про-Брекзит. Чувствам, че битката за здравия разум и демокрацията, такива каквито ги разбирам аз, е основен проблем и в двете страни.
Имаш ли си любими места и сгради за снимане тук? А такива, към които се връщаш не толкова, за да ги снимаш, а заради усещането?
Да, има няколко места, към които се връщам заради историята и чувствата, които те предизвикват в мен. Имах си фаворити, но с течение на времето, поради пренебрегване и вандализъм, те са се променили, с което се промениха и моите чувствата. Казано най-общо – любимите ми места са тези, които все още предстоят да бъдат открити и покорени от мен. Например наскоро посетих Братската могила в Пловдив. Преди това бях ходила и надниквала вътре, но едва тази седмица успях да вляза, което бе чест и привилегия за мен. Мрачно, респектиращо и вълнуващо едновременно. Макар мястото да е оградено и да са поставени аларми, то е паднало жертва на голям вандализъм.
Както много хора знаят, от доста време Бузлуджа бе пленила моето въображение – красивото местоположение, бруталистичната архитектура и невероятните мозайки изглеждаха почти нереални за мен, когато за пръв път посетих монумента. Въпреки това, поради размера на графитите, който през последните години превземат паметника, престанах да снимам вътре, тъй като ми е болезнено да гледам разрушаването му. За мен е трагедия, че се е позволило тази икона на архитектурата да бъде занемарена по подобен начин. Ако политиците наистина се интересуваха от създаването на работни места и инвестиции за хората, тази сграда щеше да бъде спасена преди години, превръщайки се в туристическа атракция от световна величина, осигуряваща необходимите финансови средства на местните общности, които биха се възползвали от нея. Има толкова много други подобни места, които днес са изгубени поради дребнава политическа борба и отчитане на резултати.
Освен Бузлуджа си обиколила още доста потънали в забрава паметници. Някои от тях със сигурност са в такова състояние, че няма да просъществуват още дълго, а други макар и непоклатими са обградени с бурени и ошарени с графити. Биха ли били тези паметници в същото състояние, ако се намираха във Великобритания?
Бузлуджа е може би най-добрият пример: ако монументът се намираше във Великобритания някой някъде щеше да спечели много пари от него. Ситуацията тук е такава, сякаш хората усилено искат капитализъм, без реално да знаят какво е капитализма. Капиталът генерира пари чрез печалбата. Представете си каква би могла да бъде Бузлуджа, ако някой бе решил да инвестира в нея и да я възстанови в оригиналния ѝ вид, тя щеше да е уникална – и хората щяха да пътуват от цял свят, за да я видят, изучат и преживеят. Лондонската кула бе място на първите в света масови антисемитски убийства – над 400 евреи висяха от стените ѝ. Кулата бе място на бруталност, изтезания и убийства.
Днес е втората по големина туристическа атракция – на второ място само след Лондонското око. Наистина ли хората тук вярват, че като се унищожат всички останки от социалистическата иконография и историята ще се промени? Историята си е история – не можете да я скриете, можете само да я приемете и да се поучите от нея. В този случай унищожаването на паметници не се различава от изгарянето на книги от нацистите в Мюнхен през 1938 г.
И докато доста от тези паметници така или иначе се рушат от забравата, някои хора предлагат директно да ги разрушаваме с булдозери и взривове. Един бруталистичен монумент край НДК вече падна жертва на подобно предложение. Запозната ли си със случая и какво смяташ за него?
Да, зная за паметника и съм запозната с дебатите в медиите тук преди неговото разрушаване. Добре – напълно е редно статуя на Хитлер да бъде премахната от Берлин. В Съединените щати виждаме подобен подход на юг към старите статуи на търговци на роби, които сега се премахват. Достигнахме момент във времето, в който не е безпочвено да попитаме – редно ли е да се издига флага на Конфедерацията? Разбирам защо съветския култ към личността е проблем. В някои случаи премахването е разбираемо, но унищожаването – не. Това е вашата история. Ако е необходимо, след пълна обществена консултация, нека паметниците се преместят на по-подходящо място – например в паркове на музейните статуи.
Но ако говорим за паметник, който е антифашистки или просто е построен по време на социалистическата епоха, тогава защо? Каква друга може да е целта на упражнението, освен да каже – ние не харесваме антифашистите…
Впрочем, какво е мнението ти за социалистическата архитектура?
Обожавам я, тя е много изразителна и е един от любимите ми видове архитектура, освен него обичам много и готическите, и ренесансовите постройки.
Социалистическите структури казват нещо – те имат смисъл и въздействие. Какво е изобщо изкуството, ако няма какво да каже? То се превръща в занаятчийство и просто обслужване на нужди. Обичам цитата от Уилям Морис, великият дизайнер, романист и социалистически активист: „непокътнатата повърхност на древната архитектура свидетелства за развитието на човешките идеи, за непрекъснатостта на историята и по този начин непрекъснато ни напътства и учи, разкривайки ни не просто стремежите на вече починалите, но и това, за което могат да се надяват все още неродените“.
Може ли донякъде България да се нарече рай за любителите на урбекс?
Не съм сигурна, че рай е правилната дума, но със сигурност предлага много изоставени сгради. Трудностите се крият в това да се разбере кои все още са „живи“ и кои са наистина изоставени! Харесва ми, че все още има доста сгради, които да бъдат открити и фотографирани – сгради останали скрити и затворени от години. Изключително вълнуващо е да се влезе в сграда, която сякаш току що е била изоставена от предишните си обитатели. Мога да видя вещите, които те са оставили след себе си и да надзърна в техните животи, в техните мечти и амбиции.
Кои са най-затънтените и непознати места, които си посетила у нас?
В столовата на една изоставена фабрика край Велико Търново може да се види 20-метров стенопис, изобразяващ борбата на работниците за социализъм. Това е красиво произведение на изкуството – великолепно и впечатляващо.
Това обаче не пречи в момента всичко да се разрушава, без никой да се притеснява за значението на творбата. Стенописът трябваше да бъде включен в новите архитектурни проекти, но уви, никой не се интересува. Всичко е за печалба и отричане на историята.
БЪЛГАРИЯ
Помолихте ни да проследиме историята с Георги Семерджиев и какво се случва с него до днес.
Помолихте ни да проследиме историята с Георги Семерджиев и какво се случва с него до днес.
На 5 юли 2022 година София вижда една от онези катастрофи, които няма как да бъдат забравени.
Бул. „Черни връх“.
Георги Семерджиев кара мощен Audi Q7.
Скоростта, установена по делото, е 166 км/ч.
В града.
При ограничение 50 км/ч.
Минава на червен светофар.
Кара без необходимата правоспособност.
След употреба на наркотични вещества.
С фалшиви регистрационни табели.
С включена полицейска лампа.

Автомобилът удря такси, след това се блъска в асансьора на метростанцията и се разцепва на две.
На тротоара са 21-годишната Хариет Стефанович и 26-годишната Христина Дилева.
И двете загиват на място.
Не са били в друга кола.
Не са участвали в гонка.
Не са направили нарушение.
Просто са били на тротоара.
И са попаднали на пътя на човек, който се движи със 166 км/ч през София.
След катастрофата Семерджиев не остава на място.
Бяга.
И точно тук започва втората част от историята.
Историята, която вече не е само за един човек зад волана.
А за системата около него.
По разследването излиза името на полицайката Симона Радева.
След катастрофата Семерджиев няма ключове за жилището си.
Според установеното по делото той се свързва с Радева.
Тя му носи метална стълба.
С тази стълба той успява да влезе в дома си.
И да се укрие.
На следващия ден е задържан там.
И тук ми идва първият въпрос.
Как стигаме до момент, в който човек, който трябва да представлява закона, помага на издирван човек да се скрие от него?
Какво точно трябва да се счупи в една система, за да се случи това?
После започват да излизат и още данни.
Че Семерджиев не е бил някакъв неизвестен шофьор, който за първи път попада в полезрението на полицията.
Напротив.
Имал е история.
Нарушения.
Проблеми с книжката.
Фалшиви документи.
Наркотици.
Фалшиви номера.
Полицейска лампа.
И въпреки всичко това на 5 юли 2022 година той отново е зад волана.
И този път цената е два човешки живота.
След случая вътрешна проверка в МВР установява десетки служители, които по различен начин са имали отношение към негови нарушения и проверки през годините.
И тук вече въпросът е много по-голям от Семерджиев.
Как един човек може толкова дълго да трупа нарушения и въпреки това да продължава?
Колко пъти трябва някой да покаже, че няма намерение да спазва закона, преди системата най-накрая да го спре?
Трябва ли винаги да чакаме трупове?
Следват делата.
Семерджиев е признат за виновен по няколко обвинения.
За катастрофата.
За управление след употреба на наркотични вещества.
За използване на фалшива шофьорска книжка.
За фалшивите регистрационни табели.
За държането на наркотични вещества.
За бягството след катастрофата.
На 21 май 2025 година Върховният касационен съд потвърждава окончателно присъдата му.
20 години затвор.
Решението е окончателно.
Освен това е осъден да плати и обезщетения на близките на загиналите.
И тук може да се каже нещо, което в България не го казваме често.
Този път делото не се влачи десетилетие.
От катастрофата до окончателната присъда минават малко под три години.
Това е важно.
Защото показва, че когато институциите искат, съдебната система може да стигне до финал сравнително бързо.
Но остава въпросът:
Защо трябваше първо да загинат Хариет и Христина, за да бъде спрян човек, който според данните по делото отдавна е давал сигнали, че е опасен на пътя?
А какво стана със Симона Радева?
И тук историята вече също има окончателен край.
През 2025 година Софийският районен съд я осъжда на 5 години затвор за лично укривателство.
Присъдата е обжалвана.
На 19 юни 2026 година Софийският градски съд постановява окончателно:
3 години и 6 месеца затвор.
Ефективно.
При първоначален общ режим.
Съдът приема, че Радева е действала умишлено и е имала намерение да прикрие действията на Семерджиев.
Решението не подлежи на обжалване.
На 26 юни 2026 година тя е задържана.
След това е конвоирана в затвора в Сливен, където започва да изтърпява присъдата си.
Така че днес, през 2026 година, картината е ясна.
Георги Семерджиев – 20 години затвор.
Симона Радева – 3 години и 6 месеца затвор.
И двамата с окончателни присъди.
Но за мен това не е история само за две присъди.
Това е история за предупрежденията преди тях.
За всички онези моменти, в които някой е можел да каже:
„Дотук.“
За всички нарушения, които са били известни.
За всички проверки.
За всички хора в системата, които са виждали какво се случва.
За всички възможности тази история да приключи преди 5 юли 2022 година.
Защото правосъдието след смъртта е необходимо.
Но превенцията преди смъртта е още по-важна.
Хариет и Христина не могат да бъдат върнати.
Никакви 20 години.
Никакви 3 години и 6 месеца.
Никакви обезщетения.
Никакви дисциплинарни проверки.
Нищо от това няма да върне две млади жени, които просто са стояли на тротоара.
И точно затова този случай трябва да се помни.
Не само като „делото Семерджиев“.
А като въпрос към държавата:
Колко сигнала са достатъчни?
Колко нарушения?
Колко фалшиви документи?
Колко полицейски услуги?
Колко пъти трябва един човек да покаже, че не се страхува от закона, преди законът най-после да започне да се страхува за хората около него?
Защото когато системата не спира навреме един опасен човек, накрая някой невинен плаща цената.
В този случай цената има две имена.
Хариет.
И Христина.
Споделете мнението си в коментарите! 👇
СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ
ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА
ПЕСНИ ЗА ДЕЦА
ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ
БЪЛГАРИЯ
Мамините синчета – част 3
Вече два пъти говорихме за „мамините синчета“.
За млади мъже, около които има пари, известни семейства, скъпи автомобили, нарушения и онова опасно усещане, че зад волана могат повече от останалите.
Днес продължаваме.
Този път с две имена.
Двама млади мъже.
Две тежки катастрофи.
Двама загинали.
И един и същ въпрос – защо някой трябва да плаща с живота си за чужда самоувереност?

Започваме през 2020 година.
19 април.
Великден.
София.
22-годишният Кристиан Николов управлява Audi Q7 по бул. „Черни връх“.
Пред него, на червен светофар, чака автомобилът на журналиста Милен Цветков.
Милен не се движи.
Не изпреварва.
Не участва в гонка.
Просто чака на светофара.
Audi-то се врязва в автомобила му с близо 100 км/ч.
Ударът е жесток.
Милен Цветков умира.
По делото е установено, че Николов е управлявал след употреба на наркотични вещества.
Върховният касационен съд окончателно го признава за виновен и му налага 9 години лишаване от свобода.
Освен това той остава без право да управлява автомобил за 10 години.
Кристиан Николов е син на бизнесдамата Десислава Николова.
Няма да твърдя, че произходът му е повлиял на делото.
Няма да говоря за „чадъри“, за които нямам доказателства.
Фактите и без това са достатъчно тежки.
Един човек е спрял на червен светофар.
И никога повече не се е прибрал.
Девет години затвор.
След тях Кристиан Николов ще продължи живота си.
Милен Цветков няма тази възможност.
И стигаме до 11 ноември 2023 година.
Пътят София – Варна край Велико Търново.
Начо Пантелеев управлява автомобил със 165 км/ч при разрешени 90 км/ч.
Сто шестдесет и пет.
Следва катастрофа с автомобила на футболния треньор Ферарио Спасов.
Ферарио Спасов загива.
Пантелеев е млад водач.
Но последвалото дело не говори за една случайна грешка.
Съдът отчита системно неспазване на правилата за движение.
Първоначално Начо Пантелеев получава 5 години затвор.
Апелативният съд увеличава наказанието на 9 години.
На 24 октомври 2025 г. Върховният касационен съд окончателно оставя деветгодишната присъда в сила.
Той е лишен и от право да управлява автомобил за 11 години.
И тук отново няма нужда да измисляме „чадъри“ или да обвиняваме роднините му.
Има съдебно установени факти.
165 км/ч при разрешени 90.
Системно неспазване на правилата.
И един загинал човек.
Кристиан Николов – 9 години.
Начо Пантелеев – 9 години.
А отсреща?
Милен Цветков – мъртъв.
Ферарио Спасов – мъртъв.
Различни години.
Различни градове.
Различни автомобили.
Но отново виждаме нещо познато.
Млади мъже.
Скъпи и мощни автомобили.
Висока скорост.
Наркотични вещества в единия случай.
И хора, които плащат окончателната цена.
Нямам нищо против човек да има богати родители.
Нямам нищо против на 20 и няколко години да кара автомобил, за който други работят цял живот.
Нямам нищо против човек да има десет коли, стига да са придобити законно.
Но в момента, в който излезеш на обществен път, фамилията ти няма значение.
Парите ти нямат значение.
Колата ти няма значение.
Правилата трябва да бъдат едни и същи за всички.
Защото физиката не знае кой е баща ти.
Червеният светофар не знае коя е майка ти.
А човекът в другата кола със сигурност не е длъжен да плати с живота си за нечие самочувствие.
И точно това е причината да пиша тази поредица.
Не за да обвинявам родители за действията на пълнолетните им деца.
Не за да измислям връзки и протекции.
А за да задавам един много по-прост въпрос.
Колко нарушения, колко катастрофи и колко погребения са необходими, преди да започнем да спираме опасния водач преди трагедията, а не да го наказваме след нея?
Защото след катастрофата вече е късно.
Тогава започват експертизите.
Делата.
Присъдите.
Обжалванията.
Но някъде другаде вече има семейство, което чака човек, който никога няма да отвори вратата.
И колкото и години да получи виновният, едно нещо никога не се променя.
За него присъдата има край.
За близките на жертвата – няма.
Споделете мнението си в коментарите! 👇
СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ
ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА
ПЕСНИ ЗА ДЕЦА
ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ
БЪЛГАРИЯ
Оттеглянето на Борислав Сарафов не е реформа
Оттеглянето на Борислав Сарафов не е реформа – реформа ще е, когато начинът на работа на прокуратурата е различен и тя търси справедливостта.
Надявам се прокуратурата да се реформира отвътре. Премахването на Сарафов от поста – нещо непостижимо дълго време, показва, че хората, които стояха зад гърба му и го задължаваха да остане на поста, за да ги пази, са изгубили влиянието си. Българските прокурори трябва да осъзнаят, че този модел на завладяната държава е нетърпим. Това заяви вътрешният министър Иван Демерджиев пред bTV.
„Петьо Петров се издирва, но начина, по който подхожда прокуратурата, е непонятен за мен. Гарантирам, че страницата не е затворена. В МВР ще направим всичко, за да стигнем до истината. Ако прокуратурата иска да си върне част от доверието, нека не затваря тази страница. Децата на Пепи Еврото трябва да разглеждат делата на Пепи Еврото.

За казуса с незаконния град във Варна и на въпрос къде е Олег Невзоров, той уточни: „Имаме данни, които проверяваме, вероятно не е в България. Търсят се за разпит всички с касателство към случая. Най-важното обаче е как се стигна до тази ситуация.“.
„Няма друг случай в историята на ДАНС – да се издаде заповед и да се оттегли от създателя си дни по-късно. Не е приемливо, когато говорим за национална сигурност, да няма обяснение. Ако някой убеждава обществеността, че не е знаел за случващото се във Варна, това е абсурдно. Институциите трябва да обяснят бездействието си. Допустимо ли е в една правова държава, членка на ЕС и НАТО, да се случва нещо подобно – някой да създаде територия, на която да създаде собствени правила“, категоричен е той.

Това е само най – смрадливата част. Под тях има още 2 – 3 дузини безполезни идиота.
За случая „Петрохан” той коментира: „Правя всичко необходимо, за да се запозная с извършените до момента действия. Странно е как основни свидетели са разпитани и са буквално изпратени да отидат в Мексико. Има сериозни съмнения дали е събрана цялата информация в пълен обем. След проверката ще уведомя обществеността. Прокуратурата минимум е неглижирала този случай – имало е подадени сигнали, за мен е необяснимо защо няма сериозна работа.
На майките на Калушев и Златков той обеща, че ще се срещне с тях: „Трябва обаче да са наясно, че когато говорим за материали по разследването, това е изцяло на терена на прокуратурата. Ще опитаме да стигнем до ключови свидетели и да се работи с тях.“
За задържането на Васил Михайлов, министърът уточни: „Да не забравяме, че се посегна на наш служител. Михайлов е опасен за околните, направихме всичко необходимо, не беше лесно. След трудно преследване се стигна до задържането му. Той и кръгът около него се стараеха да не се стигне дотам. Получавал е помощ не толкова за служители на МВР. Имаме информация за теч на информация, но основно са помагали други хора. Действията им бяха много професионални.“
Относно трагедията след наркопарти в Благоевград, Демерджиев обърна внимание, че проблемът е сериозен и случилото се е симптом.
„Мотивирани сме да спасим всеки живот, който можем. Проблемът е неглижиран от години. Трябва превенция, която обаче отдавна отсъства в страната, работа с наркозависими. За три седмици свършихме доста работа, работим активно и с хора от неправителствения сектор. За първи път от много време се опитваме да изградим комплексна стратегия, не просто да провеждаме акциите си. Радвам се, че държавата се събуди. Ако обединим усилията си и ако обществеността ни подкрепи, ще имаме добри резултати“, каза още той.
„Кметът на Кърджали се разследва за няколко случая. Единият е по сигнал за изнудвани от кмета дружества. Конкретният случай е за нередности по поръчка за кучешки приют. Разпитът на кмета следва действията по събиране на документи чрез претърсване и изземване“, коментира също така Демерджиев.
„Хамид Хамид ме пита с писмо вярно ли е, че проверяваме Делян Пеевски. Да, проверяваме Пеевски, както и всеки друг гражданин на България. Никой не трябва да се чувства специален, законът е еднакъв за всички. Има немалко данни за Пеевски“, обяви той.
Споделете мнението си в коментарите! 👇
СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ
ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА
ПЕСНИ ЗА ДЕЦА
ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ








