БЛОГ

ВИКТОРЕ, ТРЪГНИ СИ!

Виктор не трябва и не може да търпи такова отношение и подигравка. Идва момент, когато не е удобно да питаш. Идва момент, когато не трябва да питаш. И идва момент, когато ти се подиграват, че си там където трябва да задаваш въпроси. Това е моментът, в който журналист трябва да си тръгне.

Може би трябва това писмо да не е към Виктор Николаев – а до Борисов, който пусна кучетата си да плашат всеки и всичко. От Президента, до водещи и репортери. Наглостта на управляващите има писмено разрешение от най-високо ниво – но това е друга битка.

Бил съм на мястото на Виктор Николаев. Вярвам, че не трябва да се изнасят проблемите на телевизионната кухня. Вярвам, че този път (заради обществения отзвук) броудкастърът му ще го защити. Но ситуацията от тази сутрин е такава, именно защото журналистите са безкрайно лоялни към работодателите си. Не друго. Наглостта има политически еквивалент, а журналистическото търпение сякаш няма край. Или има?! Но тогава пак са виновни журналистите.

Един път Виктор е виновен, че се държат с него така. После ще е виновен, че си е тръгнал, защото условията, в които се прави журналистика у нас е чудовищна. Чудовищна е заради Ани Цолова. Чудовищна е заради Васил Иванов, и е чудовищна заради Сарелска, един бивш шеф на новините. Чудовищна е заради публицистиката изцяло. Всички те, както и други, както и публицистиката си отидоха тихо. Рано или късно и Виктор ще го направи. Ще го направи също така тихо, като мен и много други. Защото мениджърите на големите телевизии не могат да озаптят кучетата на политическата класа. Или да озаптят директно кучкаря.

Аз постъпих така и затова днес броудкастърът търси да си отмъсти жестоко и неумолимо. Но няма такава клауза в нито един договор – да си лоялен на работодател, който е подчинен на сериозно прогнилата политическа класа. Обвинявам директно мениджърите на големите телевизии за това, което прави един депутат с един водещ. Водещ, който мениджърите ще успокояват всеки ден – ще обещават, че такава ситуация като сутрешния блок на Виктор с Гочоолу и Дочоолу на политическата класа е ефир – няма да се повтори.

Лъжат те, Викторе. Един път като се случи – това се повтаря всеки ден. Колко месеца ще изтърпиш? И какъв проект, свързан с мода, усмивки и лайф-стайл ще ти предложат, замисли се? Като на Ани ли? Журналистите се усмихват, търпят и мълчат. Не е заради продажността си или за да свършат работа някому. Правят го, защото са лоялни към професията и йерархията. После съжаляват.

Но по-добре да съжаляваш, че си си тръгнал, отколкото да съжаляваш, че си останал.

Post Views: 31

БЛОГ

Бях позабравил тази прочута българска злоба…

Ей, бях позабравил тази прочута българска злоба… или както модерно ѝ казват днес – хейт.

За десетте дни, които прекарах в България, си припомних колко настойчиво може да пробива мозъка. Цените в заведенията, цената на таратора, цената на цацата… Чак да ти се отядат тараторът и цацата, а бирата да ти се отпие.

Само че никой не ви е изпращал телеграма, че сте длъжни да ходите на ресторант. Истината е проста – имаш възможност, угаждаш си. Нямаш – отиваш до магазина, купуваш продуктите и си правиш таратора вкъщи. Само че, докато си на опашката, погледни колко струват продуктите. Виж и сметките за ток, вода, наеми. Провери си фиша за заплата – колко са се вдигнали осигуровките и разходите за труд.

Защо? Защото човекът, който ти сервира този таратор, плаща абсолютно същите разходи – плюс още десетки други, които ти дори не виждаш.

Превърнахте ресторантите и цените им в любимата тема на всяка неизмита уста. Да, неизмита. Качете се в градския транспорт и сами ще се уверите, че хигиената не ни е най-силната страна. Но никой не прави ежедневни анализи защо билетът е по-скъп, защо автомивката вече струва 25 евро, защо всичко поскъпва. Не – най-важното е колко струва тараторът в Слънчев бряг.

И знаете ли кое е най-тъжното?

Никой не е направил толкова силна антиреклама на българското Черноморие, колкото самите българи. Това го умеем без конкуренция. Пионер беше Waлери Симеонов с рупор онова подобие на репортер Лора Стаматис. От известно време ме гони усещането, че са се клонирали…

Post Views: 6

БЛОГ

Тогава, какъв съм аз?

Роден съм бял, което ме прави расист.

Аз съм хетеро и живея с жена, което ме прави хомофоб.

Притежавам къщата си, с всякакви екстри, която ме прави богат собственик.

Обичам гъши дроб, агнешко, свинско, телешко и пилешко, и всеки зеленчук, расъл на кокал, което ме прави привърженик на насилието над животни.

Аз съм християнин и не съм Атеист..

Аз съм на 50, което ме прави вече стар гадняр.

Мисля, без да вярвам на всичко, което ми казват медиите, което ме прави реакционер.

Грижа ме е за българската ми идентичност и култура, което ме прави ксенофоб.

Бих искал да живея безопасно и да видя престъпниците в затвора, което ме прави гестапист.

Карам хибрид на бензин, което ме прави замърсител, щото не е чиста електричка все пак …

Мисля, че всеки трябва да бъде възнаграден въз основа на заслугите си, което ме прави антинационалист и либерален.
Образовах се и съм благодарен на родителите си.

Вярвам, че защитата на държава е дело на всички граждани, което ме прави милитарист.

Правя каквото си искам ,без да преча на другите, което ме прави антисоциален и малоумен.

Пия значи съм Алкохолик.

Пуша цигари, което ме прави наркоман.

Аз съм твърдо за Русия, което ме прави копейка, комунист и всичките там зли неща и страдания на Земята…

Затова благодаря на всички приятели, познати роднини които все още се осмеляват да се мотаят с мен, въпреки многото ми недостатъци…

А наздраве!
😁😁😁😁😁

Post Views: 7

БЛОГ

Дебилно поколение

Стоим с майка ми пред английското посолство в София. Аз съм на 17.

И единственото в главата ми е: не ми се ходи никъде.

Приятели, купони, целият ми свят, всичко е тук.

Майка ми знае, че пуша, но никога не съм палил пред нея. И докато гледам посолството, ми идва най-зрялата мисъл, на която е способен 17-годишен: „Мамка му. Дадат ли ми визата, заминавам. Значи трябва да пропуша пред майка ми.“

Това ми беше големият философски проблем. Келеш, който си няма идея какво го чака.
Е дадоха ми визата, явно щом пиша тези неща сега 🙂

Лондон ме посрещна с урок по реалност. По онова време беше трудно с квартирите. Озовах се в къща с три спални, в която живеехме осем души. В моята стая бяхме четирима. Къщата в която бяхем я бяха взели майка ми и нейният приятел. Чрез техния първи шеф, като гарант. Там живяхме 2 години и половина.

Знам, че много хора са го минали това. Но малцина го признават на глас, срам ги е. Мен вече не ме е.

Първият ми ден в къщата трябваше да си сглобявам рафтове за стаята. Един от хората, с които живеех, ми даде дрил и винтове: „Лесно е, ще се справиш.“ ми каза.

Натискам аз. Винтът не влиза. Натискам по-силно, пак нищо. Ама упорит келеш, бутам с все сила. Добре че дървото беше меко, та поне се захвана нещо.

Вечерта човекът се прибира, аз му се оплаквам, защо ме излъга, че било лесно. Той поглежда дрила и ми се смее: 😂😂😂„Ти си я сложил на развиване, не на навиване.“

Цял ден бях натискал с все сила… в грешната посока.

В България бях виждал само отвертка и чук.😳

Поуката от онзи ден я нося и до днес: упоритостта без правилната посока е просто хабене на сила. Можеш да буташ с цялото си сърце и пак да не помръднеш ако въртиш на грешната страна.
Не бях смотан в онзи ден, просто никой не ми беше показал, че има друг начин. Затова и до днес, преди да натисна по-силно, първо спирам да проверя дали изобщо въртя накъдето трябва.

Това беше Ден 1. Утре, как от тук тръгна всичко. 👇

💬 Спомняш ли си първия път, в който трябваше да се правиш, че знаеш нещо, а нямаше идея? Разкажи, преодолей срама.

Post Views: 6