БЛОГ

Човекът, когото обичам, и бъдещето, което чакам

На 22 години съм и искам да се омъжа за приятеля си. Заедно сме от три години – три години, изпълнени с обич, усилия и общи надежди.

Работя като секретарка в една фирма. Наскоро завърших образованието си – учих за административен асистент. Заплатата ми е минимална, но съм организирана и отговорна. Умея да пестя, помагам вкъщи, старая се да подреждам живота си и да вървя напред стъпка по стъпка. Не живея в илюзии, но вярвам в постоянството.

Той е на 23 години. През деня работи в автосервиз, а вечер учи счетоводство. Почти всеки ден се прибира късно – уморен, с омазнени ръце и зачервени очи от недоспиване. Въпреки това сяда да учи. Въпреки умората не се отказва. Гледам го и виждам колко много се старае, колко силно иска по-добро бъдеще.

Преди няколко месеца започнах да повдигам темата за брак. Не директно, а внимателно, с въпроси, които излизаха от сърцето ми:

„Можеш ли да си представиш да живеем заедно?“
„Какво би било да си ми съпруг?“
„Не искаш ли да изградим нещо истински сериозно?“

В началото той се усмихваше, понякога се смееше и казваше „по-късно“. Казваше, че още не е моментът. Но аз започнах да усещам, че това „по-късно“ винаги се отлага – „когато завърша“, „когато започна по-добра работа“, „когато изкарвам повече“.

Един ден не издържах и го попитах директно.

Седяхме след работа в едно малко заведение, в ъгъла, ядехме мълчаливо. Сърцето ми биеше силно, но все пак изрекох:

„Искаш ли да се ожениш за мен, или не?“

Той спря да яде, въздъхна тежко и след кратка пауза каза:

„Да, искам. Но не сега. Ние сме много млади. Нямам стабилност. Още живея с родителите си, уча, работя, едва се справям. Не искам да се оженим и после да живеем в лишения.“

Тези думи ме заболяха повече, отколкото очаквах.

Защото в този момент се почувствах не като човек, за когото се взима решение, а като план за някой бъдещ момент. Като „някога“, а не „сега“.

Отговорих му, че моите родители също са се оженили млади, без почти нищо. Че са започнали от нулата, но са били заедно. Казах му, че не очаквам собствен дом, лукс или сигурност на готово. Че искам просто да вървим напред двамата, рамо до рамо.

Той ми отвърна, че не иска да повтаря историите на хора, които се женят водени от емоция, а после се развеждат. Че предпочита първо да стане счетоводител, да има стабилни доходи, да се почувства сигурен – и едва тогава да мисли за брак.

След този разговор нещо между нас се промени.

Започнах да се чувствам несигурна. Когато стои до късно да учи, в главата ми се прокрадват съмнения. Когато ми казва, че е уморен, аз го усещам сякаш вече му тежа, сякаш присъствието ми е още едно задължение. Понякога ми казва:

„Не искам да те загубя, но не искам и натиск.“

А аз му отговарям:

„Не искам да те насилвам, но и не искам да си губя годините, чакайки нещо, което може и никога да не се случи.“

Приятелките ми казват, че съм твърде млада, за да мисля за брак. Майка ми ми повтаря да бъда търпелива, че щом учи и работи, го прави за по-добро бъдеще.

Но в мен остава усещането, че любовта не се доказва само с думи, а и с решения. С избори. С готовност.

Не искам да бъда момичето, което чака пет, шест, седем години за пръстен, който така и не идва.

В момента съм объркана.

Не знам дали е по-правилно да остана и да чакам той да стане „готов“, въпреки че аз вече съм…
или да си тръгна, за да може всеки от нас да намери човек, който иска същото, по едно и също време.

Иван Велинов

Post Views: 43

Related Topics:#thesofiatimes featured trending блог българия иван велинов култура

Up Next

Дом без интимност

Don't Miss

Сама, но непобедена

БЛОГ

Бях позабравил тази прочута българска злоба…

Ей, бях позабравил тази прочута българска злоба… или както модерно ѝ казват днес – хейт.

За десетте дни, които прекарах в България, си припомних колко настойчиво може да пробива мозъка. Цените в заведенията, цената на таратора, цената на цацата… Чак да ти се отядат тараторът и цацата, а бирата да ти се отпие.

Само че никой не ви е изпращал телеграма, че сте длъжни да ходите на ресторант. Истината е проста – имаш възможност, угаждаш си. Нямаш – отиваш до магазина, купуваш продуктите и си правиш таратора вкъщи. Само че, докато си на опашката, погледни колко струват продуктите. Виж и сметките за ток, вода, наеми. Провери си фиша за заплата – колко са се вдигнали осигуровките и разходите за труд.

Защо? Защото човекът, който ти сервира този таратор, плаща абсолютно същите разходи – плюс още десетки други, които ти дори не виждаш.

Превърнахте ресторантите и цените им в любимата тема на всяка неизмита уста. Да, неизмита. Качете се в градския транспорт и сами ще се уверите, че хигиената не ни е най-силната страна. Но никой не прави ежедневни анализи защо билетът е по-скъп, защо автомивката вече струва 25 евро, защо всичко поскъпва. Не – най-важното е колко струва тараторът в Слънчев бряг.

И знаете ли кое е най-тъжното?

Никой не е направил толкова силна антиреклама на българското Черноморие, колкото самите българи. Това го умеем без конкуренция. Пионер беше Waлери Симеонов с рупор онова подобие на репортер Лора Стаматис. От известно време ме гони усещането, че са се клонирали…

Post Views: 16

БЛОГ

Тогава, какъв съм аз?

Роден съм бял, което ме прави расист.

Аз съм хетеро и живея с жена, което ме прави хомофоб.

Притежавам къщата си, с всякакви екстри, която ме прави богат собственик.

Обичам гъши дроб, агнешко, свинско, телешко и пилешко, и всеки зеленчук, расъл на кокал, което ме прави привърженик на насилието над животни.

Аз съм християнин и не съм Атеист..

Аз съм на 50, което ме прави вече стар гадняр.

Мисля, без да вярвам на всичко, което ми казват медиите, което ме прави реакционер.

Грижа ме е за българската ми идентичност и култура, което ме прави ксенофоб.

Бих искал да живея безопасно и да видя престъпниците в затвора, което ме прави гестапист.

Карам хибрид на бензин, което ме прави замърсител, щото не е чиста електричка все пак …

Мисля, че всеки трябва да бъде възнаграден въз основа на заслугите си, което ме прави антинационалист и либерален.
Образовах се и съм благодарен на родителите си.

Вярвам, че защитата на държава е дело на всички граждани, което ме прави милитарист.

Правя каквото си искам ,без да преча на другите, което ме прави антисоциален и малоумен.

Пия значи съм Алкохолик.

Пуша цигари, което ме прави наркоман.

Аз съм твърдо за Русия, което ме прави копейка, комунист и всичките там зли неща и страдания на Земята…

Затова благодаря на всички приятели, познати роднини които все още се осмеляват да се мотаят с мен, въпреки многото ми недостатъци…

А наздраве!
😁😁😁😁😁

Post Views: 15

БЛОГ

Дебилно поколение

Стоим с майка ми пред английското посолство в София. Аз съм на 17.

И единственото в главата ми е: не ми се ходи никъде.

Приятели, купони, целият ми свят, всичко е тук.

Майка ми знае, че пуша, но никога не съм палил пред нея. И докато гледам посолството, ми идва най-зрялата мисъл, на която е способен 17-годишен: „Мамка му. Дадат ли ми визата, заминавам. Значи трябва да пропуша пред майка ми.“

Това ми беше големият философски проблем. Келеш, който си няма идея какво го чака.
Е дадоха ми визата, явно щом пиша тези неща сега 🙂

Лондон ме посрещна с урок по реалност. По онова време беше трудно с квартирите. Озовах се в къща с три спални, в която живеехме осем души. В моята стая бяхме четирима. Къщата в която бяхем я бяха взели майка ми и нейният приятел. Чрез техния първи шеф, като гарант. Там живяхме 2 години и половина.

Знам, че много хора са го минали това. Но малцина го признават на глас, срам ги е. Мен вече не ме е.

Първият ми ден в къщата трябваше да си сглобявам рафтове за стаята. Един от хората, с които живеех, ми даде дрил и винтове: „Лесно е, ще се справиш.“ ми каза.

Натискам аз. Винтът не влиза. Натискам по-силно, пак нищо. Ама упорит келеш, бутам с все сила. Добре че дървото беше меко, та поне се захвана нещо.

Вечерта човекът се прибира, аз му се оплаквам, защо ме излъга, че било лесно. Той поглежда дрила и ми се смее: 😂😂😂„Ти си я сложил на развиване, не на навиване.“

Цял ден бях натискал с все сила… в грешната посока.

В България бях виждал само отвертка и чук.😳

Поуката от онзи ден я нося и до днес: упоритостта без правилната посока е просто хабене на сила. Можеш да буташ с цялото си сърце и пак да не помръднеш ако въртиш на грешната страна.
Не бях смотан в онзи ден, просто никой не ми беше показал, че има друг начин. Затова и до днес, преди да натисна по-силно, първо спирам да проверя дали изобщо въртя накъдето трябва.

Това беше Ден 1. Утре, как от тук тръгна всичко. 👇

💬 Спомняш ли си първия път, в който трябваше да се правиш, че знаеш нещо, а нямаше идея? Разкажи, преодолей срама.

Post Views: 14