БЛОГ

Човекът, когото обичам, и бъдещето, което чакам

На 22 години съм и искам да се омъжа за приятеля си. Заедно сме от три години – три години, изпълнени с обич, усилия и общи надежди.

Работя като секретарка в една фирма. Наскоро завърших образованието си – учих за административен асистент. Заплатата ми е минимална, но съм организирана и отговорна. Умея да пестя, помагам вкъщи, старая се да подреждам живота си и да вървя напред стъпка по стъпка. Не живея в илюзии, но вярвам в постоянството.

Той е на 23 години. През деня работи в автосервиз, а вечер учи счетоводство. Почти всеки ден се прибира късно – уморен, с омазнени ръце и зачервени очи от недоспиване. Въпреки това сяда да учи. Въпреки умората не се отказва. Гледам го и виждам колко много се старае, колко силно иска по-добро бъдеще.

Преди няколко месеца започнах да повдигам темата за брак. Не директно, а внимателно, с въпроси, които излизаха от сърцето ми:

„Можеш ли да си представиш да живеем заедно?“
„Какво би било да си ми съпруг?“
„Не искаш ли да изградим нещо истински сериозно?“

В началото той се усмихваше, понякога се смееше и казваше „по-късно“. Казваше, че още не е моментът. Но аз започнах да усещам, че това „по-късно“ винаги се отлага – „когато завърша“, „когато започна по-добра работа“, „когато изкарвам повече“.

Един ден не издържах и го попитах директно.

Седяхме след работа в едно малко заведение, в ъгъла, ядехме мълчаливо. Сърцето ми биеше силно, но все пак изрекох:

„Искаш ли да се ожениш за мен, или не?“

Той спря да яде, въздъхна тежко и след кратка пауза каза:

„Да, искам. Но не сега. Ние сме много млади. Нямам стабилност. Още живея с родителите си, уча, работя, едва се справям. Не искам да се оженим и после да живеем в лишения.“

Тези думи ме заболяха повече, отколкото очаквах.

Защото в този момент се почувствах не като човек, за когото се взима решение, а като план за някой бъдещ момент. Като „някога“, а не „сега“.

Отговорих му, че моите родители също са се оженили млади, без почти нищо. Че са започнали от нулата, но са били заедно. Казах му, че не очаквам собствен дом, лукс или сигурност на готово. Че искам просто да вървим напред двамата, рамо до рамо.

Той ми отвърна, че не иска да повтаря историите на хора, които се женят водени от емоция, а после се развеждат. Че предпочита първо да стане счетоводител, да има стабилни доходи, да се почувства сигурен – и едва тогава да мисли за брак.

След този разговор нещо между нас се промени.

Започнах да се чувствам несигурна. Когато стои до късно да учи, в главата ми се прокрадват съмнения. Когато ми казва, че е уморен, аз го усещам сякаш вече му тежа, сякаш присъствието ми е още едно задължение. Понякога ми казва:

„Не искам да те загубя, но не искам и натиск.“

А аз му отговарям:

„Не искам да те насилвам, но и не искам да си губя годините, чакайки нещо, което може и никога да не се случи.“

Приятелките ми казват, че съм твърде млада, за да мисля за брак. Майка ми ми повтаря да бъда търпелива, че щом учи и работи, го прави за по-добро бъдеще.

Но в мен остава усещането, че любовта не се доказва само с думи, а и с решения. С избори. С готовност.

Не искам да бъда момичето, което чака пет, шест, седем години за пръстен, който така и не идва.

В момента съм объркана.

Не знам дали е по-правилно да остана и да чакам той да стане „готов“, въпреки че аз вече съм…
или да си тръгна, за да може всеки от нас да намери човек, който иска същото, по едно и също време.

Иван Велинов

Post Views: 38

Related Topics:#thesofiatimes featured trending блог българия иван велинов култура

Up Next

Дом без интимност

Don't Miss

Сама, но непобедена

БЛОГ

Тогава, какъв съм аз?

Роден съм бял, което ме прави расист.

Аз съм хетеро и живея с жена, което ме прави хомофоб.

Притежавам къщата си, с всякакви екстри, която ме прави богат собственик.

Обичам гъши дроб, агнешко, свинско, телешко и пилешко, и всеки зеленчук, расъл на кокал, което ме прави привърженик на насилието над животни.

Аз съм християнин и не съм Атеист..

Аз съм на 50, което ме прави вече стар гадняр.

Мисля, без да вярвам на всичко, което ми казват медиите, което ме прави реакционер.

Грижа ме е за българската ми идентичност и култура, което ме прави ксенофоб.

Бих искал да живея безопасно и да видя престъпниците в затвора, което ме прави гестапист.

Карам хибрид на бензин, което ме прави замърсител, щото не е чиста електричка все пак …

Мисля, че всеки трябва да бъде възнаграден въз основа на заслугите си, което ме прави антинационалист и либерален.
Образовах се и съм благодарен на родителите си.

Вярвам, че защитата на държава е дело на всички граждани, което ме прави милитарист.

Правя каквото си искам ,без да преча на другите, което ме прави антисоциален и малоумен.

Пия значи съм Алкохолик.

Пуша цигари, което ме прави наркоман.

Аз съм твърдо за Русия, което ме прави копейка, комунист и всичките там зли неща и страдания на Земята…

Затова благодаря на всички приятели, познати роднини които все още се осмеляват да се мотаят с мен, въпреки многото ми недостатъци…

А наздраве!
😁😁😁😁😁

Post Views: 6

БЛОГ

Дебилно поколение

Стоим с майка ми пред английското посолство в София. Аз съм на 17.

И единственото в главата ми е: не ми се ходи никъде.

Приятели, купони, целият ми свят, всичко е тук.

Майка ми знае, че пуша, но никога не съм палил пред нея. И докато гледам посолството, ми идва най-зрялата мисъл, на която е способен 17-годишен: „Мамка му. Дадат ли ми визата, заминавам. Значи трябва да пропуша пред майка ми.“

Това ми беше големият философски проблем. Келеш, който си няма идея какво го чака.
Е дадоха ми визата, явно щом пиша тези неща сега 🙂

Лондон ме посрещна с урок по реалност. По онова време беше трудно с квартирите. Озовах се в къща с три спални, в която живеехме осем души. В моята стая бяхме четирима. Къщата в която бяхем я бяха взели майка ми и нейният приятел. Чрез техния първи шеф, като гарант. Там живяхме 2 години и половина.

Знам, че много хора са го минали това. Но малцина го признават на глас, срам ги е. Мен вече не ме е.

Първият ми ден в къщата трябваше да си сглобявам рафтове за стаята. Един от хората, с които живеех, ми даде дрил и винтове: „Лесно е, ще се справиш.“ ми каза.

Натискам аз. Винтът не влиза. Натискам по-силно, пак нищо. Ама упорит келеш, бутам с все сила. Добре че дървото беше меко, та поне се захвана нещо.

Вечерта човекът се прибира, аз му се оплаквам, защо ме излъга, че било лесно. Той поглежда дрила и ми се смее: 😂😂😂„Ти си я сложил на развиване, не на навиване.“

Цял ден бях натискал с все сила… в грешната посока.

В България бях виждал само отвертка и чук.😳

Поуката от онзи ден я нося и до днес: упоритостта без правилната посока е просто хабене на сила. Можеш да буташ с цялото си сърце и пак да не помръднеш ако въртиш на грешната страна.
Не бях смотан в онзи ден, просто никой не ми беше показал, че има друг начин. Затова и до днес, преди да натисна по-силно, първо спирам да проверя дали изобщо въртя накъдето трябва.

Това беше Ден 1. Утре, как от тук тръгна всичко. 👇

💬 Спомняш ли си първия път, в който трябваше да се правиш, че знаеш нещо, а нямаше идея? Разкажи, преодолей срама.

Post Views: 5

БЛОГ

Няколко неудобни факта за майчинството и работещите жени

Няколко неудобни факта за майчинството и работещите жени, защото въпреки, че изчезваме като народ, в момента се говори в напълно грешна посока.

– Да тръгват децата на ясла преди 3-годишна възраст е абсолютно вредно за тях и всеки, запознат с темата, може да ви го каже. Ако трябва да се прави нещо по майчиството, то трябва да се увеличи до 3-годишна възраст на детето.

– Майчинството е най-малкият ни проблем финансово. Почти никой, освен измамниците, не си избива осигурителните вноски, защото финансовата пирамида, наречена осигурителна система е изначално сбъркана. Ние трябва да вървим в посока осигурителната системата да функционира повече на инвестициионен принцип и вносителите да си получават парите с лихвите. Най-доброто нещо е да се започне с осигуряването за майчинство, което освен да е за 3, вместо за 2 години, да се покрива напълно, а не с минимални обезщетения след първата година. Това дори за бюджета няма да е кой знае колко тежко, защото се харчи за какви ли не други глупости.

– Трябва да се стимулират жените да раждат преди да влязат на пазара на труда, защото моделът “едно дете след 35-тата година” е катастрофален и освен че изчезваме като народ е медицински вреден за жената, детето, а и за обществото, поради множеството медицински усложнения (които съответно здравната система харчи пари да лекува). Фертилността започва да спада около 27-мата година на жената, а усложненията около бременността и раждането са много повече, ако няма навременно първо раждане.

– Нека сме реалисти – “кариерите” на повечето хора не са кариери, а поредица от работни места. Аргументът, че “кариерата” на редовата HR-ка или касиерка в Lidl много страда от взети 5-10 години майчинство е абсурден и не отговаря на реалността. Той е просто пропаганда, която се продава на младите момичета и губи най-ценните години от младостта им в посрествени работни места. Да вземаме решения за демографската политика на база десетина процента от населението жени, които имат супер успешни корпоративни кариери, е чиста проба малоумие. И още нещо – много жени преосмислят кариерите си след раждане, защото виждат света по различен начин. Още една причина да раждат рано и едва като им пораснат децата, да прекарат 40 години на пазара на труда.

– И голямата бомба – има горе-долу нулева качествена добавена стойност за обществото от това, че жените работят. Едно, че увеличаването двойно на работната сила на пазара на труда намалява заплатите на индивида. Второ, има нещо, наречено two-income trap – по-евтиния труд води до абсурда двама работещи родители едва да свързват двата края. Има книга по въпроса, писана от жена (Елизабет Уорън). За всичко, което жената не въриш като си остава вкъщи, някой трябва да плаща – ясли, кола и бензин да ходиш до работа, всякакви услуги и пособия, готова храна и т.н. Трето – атомизацията прави хората по-лесно манипулируеми, а държавата прибира данъци от двама, вместо един.

Ако целта ни е да решим демографския проблем, то трябва да се дават сериозни привилегии на младите семейства и конкретно на жените да раждат по-млади, да раждат по повече деца и едва след това (или паралелно с майчинството) да завършват образованието си и да започват сериозната си кариера, след като децата им са пораснали.

Ако искаме да растат здрави деца, трябва да удължим майчинството.

Ако искаме здрави семейства, трябва да гарантираме и правата на бащата, а не да го третираме като банкомат.

Ако искаме по-независима и силна средна класа, със стимул да работи, трябва плащащите осигуровките да си връщат парите и те да са управлявани добре.

Това другаде няма да го чуете.

ПП: Имам три деца.

Post Views: 23