КВ: Твой приятел ти казва, че са откраднали негово произведение. Да речем – автор е на текст, който е препечатан на друго място с друго име. Какво ще го посъветвеш?
Теодора Духовникова: Това се случи на мен самата неотдавна, беше по времето, когато – неясно защо – ме беше прихванало да пиша дълги постове във фейсбук и да си коментирам неща, които са ме впечатлили или много ме тревожат. И бях написала един текст, че е “много важно Поли Генова да се о-ере на Евровизия”… и т.н. за мазохизма да се чувстваме принизени и за садизма да принизяваме другия… На сутринта под поста ми имаше триста шера, петстотин коментара, а няколко часа по-късно се появи статия от известна медия, с неизвестен за мен автор, цитиращ дословно моя текст. С малко променен словоред. Неудачно разбъркан, според мен. Много хора ми писаха да направя нещо и аз направих – стана ми адски мъчно за тоя човек. Представям си колко жалко трябва да се чувстваш, докато преписваш чужди думи и отдолу подписваш клетото си име. Това със съжалението към човека, нали, само защото не съм “ журналист” и не си изкарвам хляба с писане. Защото иначе, ако бях журналист и си изкарвах хляба с писане, щях да го съдя.
КВ: Хм, тогава, относно кражбата на авторски идеи – има ли универсален лек за това? Или е дълъг обществен процес?
Теодора Духовникова: Дълъг обществен процес е. А дългите обществени процеси, рано или късно, приключват с подходящ закон. Друг е въпросът колко още дълъг обществен процес ще е нужен, за да започнат реално да се прилагат тези закони.
КВ: Мислиш ли, че българи, които създават интересно съдържание, активни са в социалните медии по нетрадиционен начин, могат и да печелят от това. И ако – да, примери?
Теодора Духовникова: Да. Има хора, които наистина произвеждат интересно съдържание в социалните медии. И да, като всички такива талантливи хора, които могат нещо по-добре от другите, заслужават да печелят от това. Друг е въпросът, че на клона с претенциите за “инфлуенсър” висят много маймуни, които нямат място там и поради черезвичайният им брой има опасност клонът да се счупи без време…
КВ: Как ти самата решаваш кой тип съдържание да споделиш в социалните мрежи и кой тип да не споделиш?
Теодора Духовникова: Емоционално. И необмислено. Като всичко, което не представлява особена важност в живота ми. Защото социалните мрежи не са ми пъпа и смисъла на живота. Понякога да реагирам емоционално и необмислено в социалните мрежи ми помага. Друг път напротив. Ужасно съжалявам. Но не е фатално, защото, както вече казах, не ми е особено важно.
КВ: Къде да фокусират усилията си младите артисти – да се докажат първо в страната си или да участват непрекъснато в международни конкурси, да търсят изява навън?
Теодора Духовникова: Зависи какво значи “ да се докажеш”. Двете минути слава вече са възможни за почти всекиго. После, важно е пред кого точно ти е важно е да се докажеш – пред масата, пред гилдията, пред “разбирачите “, пред никого и просто да отстояваш себе си …? Къде точно ще успееш, там или у нас, няма такова значение. Важното е там, където си, да се чувстваш щастлив.
В късната есен на 2015 година, някъде из тихите гънки на Родопите, денят се спускаше бавно над поляните. Миришеше на влажна трева, дърва за огрев и далечен дим от комините на селото.
Баба Станка седеше на тревата, както правеше често, когато имаше нужда от малко тишина. До нея беше козата ѝ – Бела. Не беше просто животно. Бела беше компания, слушател и свидетел на много от мислите ѝ.
— Ех, Бела… — прошепна тя и погали козата по брадичката. — Само ти остана да ме слушаш.
Козата леко наклони глава, сякаш разбираше. В Родопите хората често казват, че животните усещат душата на човека.
Гората зад тях стоеше тъмна и спокойна. Дърветата вече бяха почти голи, а пътеката към селото се губеше между храстите. Някога по нея минаваха деца, каруци, смях. Сега по-често се чуваше само вятърът.
Снимки: Росен Коларов
Станка не беше тъжна. Просто знаеше, че времето си върви, както реката върви надолу по камъните.
Навремето тук беше шумно. Мъжът ѝ цепеше дърва до къщата, децата тичаха по поляната, а козите бяха цялото стадо. Сега бяха останали само тя и Бела.
Но това не беше самота. Това беше друг вид живот.
Слънцето се показа за миг между клоните и освети лицето ѝ. Бръчките ѝ приличаха на малки пътеки – всяка със своя история.
— Хайде, момиче — каза тя на козата и се усмихна. — Време е да се прибираме. Ще стане студено.
Бела тихо изпръхтя и се размърда.
Станка се изправи бавно, изтупа тревата от дрехите си и хвана козата за въжето. Двете поеха по тясната пътека към селото.
Отдалече вече се виждаше димът от комина на къщата ѝ.
И макар че светът навън се променяше, в тази малка част на Родопите всичко си оставаше същото —
тихо, просто и истинско.
А вечерта щеше да дойде с чай от мащерка, топла печка и още един разговор между жена и коза, под стария родопски покрив.
Градът беше шумен, но комуникацията – бавна и тежка, като зимно палто.
Трите кръгли телефонни ниши на стената бяха като малки портали към други светове. Хората идваха, пускаха монета и за няколко минути се свързваха с някого далеч – понякога на километри, понякога само на една улица разстояние, но в друг живот.
Вляво стоеше мъж с тъмно яке. Ръката му стискаше слушалката, сякаш се страхуваше връзката да не се скъса. — „Да, майко… добре съм. Не, още не знам кога ще се прибера.“
Гласът му беше тих. В онези години хората говореха по телефона като че ли някой винаги слуша.
В средата стоеше жена с дълго палто. Тя беше чакала реда си почти десет минути. Монетата в джоба ѝ беше последната за деня.
— „Чуй ме… аз… мисля, че трябва да замина.“
От другата страна на линията мъжът мълчеше. Телефонната жица леко вибрираше от напрежението между две сърца.
Снимки: Росен Коларов
Вдясно млад мъж се беше облегнал на стената, сякаш разговорът му беше по-лек.
— „Да, утре в шест. Ще те чакам до спирката.“
Той се усмихваше. Понякога тези телефони не носеха само тревоги.
Тримата не се познаваха. Стояха на метри един от друг, с лице към стената, всеки затворен в своя кръг – в своя разговор, в своята история.
Отстрани минаваха хора, автобуси, велосипеди. Никой не обръщаше внимание. Но в тези три малки телефонни ниши се случваха решения, раздели, обещания и надежди.
След няколко минути първо затръшна слушалката мъжът вляво. После жената. Накрая и младият.
Тримата си тръгнаха в различни посоки.
Стената остана същата. Телефоните също.
И чакаха следващите истории, които да минат по жиците. 📞
Димът се виеше като спомен — бавен, упорит, леко горчив.
Миришеше на печено месо, на дърва и на време, което никога не бърза. В малкото старопланинско село празникът не започваше с музика, а с огън.
Бай Стефан стоеше зад скарата, както беше стоял всяка година, откакто хората още брояха дните по нивите, а не по телефоните си. Ръцете му движеха шишчетата с увереността на човек, който не мисли — просто знае. Всяко обръщане беше точно, всяко парче месо – на мястото си, сякаш имаше ред дори в хаоса на въглените.
Около него селото кипеше. Жените носеха тави, децата тичаха, кучетата се въртяха с надежда в очите. Някой вече беше извадил акордеона, но още не свиреше — чакаше момента, когато ракията ще отпусне езиците и сърцата.
– Готово ли е, бай Стефане? – подвикна един мъж отстрани, вече с чаша в ръка.
Стефан не вдигна поглед веднага. Усмихна се едва забележимо и каза:
– Търпение, момче. Хубавото не става на бързо.
Снимки: Росен Коларов
И наистина – тук нищо не ставаше бързо. Не и разговорите, които започваха с „Помниш ли…“, не и смехът, който идваше от дълбоко, нито пък тъгата, която понякога се промъкваше между думите.
В дима се губеха години. Хора, които вече ги няма, сякаш стояха пак там – до скарата, до масите, до стария кладенец. Празникът не беше просто ден. Беше мост.
Момиче с плитки спря пред Стефан и го загледа.
– Чичо, ти винаги ли правиш най-вкусното?
Той най-после вдигна глава. Очите му бяха уморени, но топли.
– Не, момиче. Аз просто го правя с обич. Вкусното идва само.
Тя се усмихна, сякаш беше разбрала нещо важно, и побягна обратно към другите деца.
Малко по-късно музиката започна. Първо плахо, после смело. Хората се хванаха на хорото, прахът се вдигна, смехът се разля. Димът вече не беше просто от скарата — беше част от всичко, от живота, от празника, от паметта.
А бай Стефан стоеше там, между огъня и хората, и тихо пазеше традицията жива.