Божан Петров: Стига вече лигавщини, скъпи сънародници!

Стига! Стига вече лигавщини, скъпи сънародници. Дойде време да се стегнете. Какво казва господин Джеймс Бонд: „Die another day”… Нали така, милички?

Каква е тая паника, какви са тези лигавщини. Нямало легла, нямало линейки, нямало антибиотици. Ами няма. То като има, всеки може да оцелее. Ще се постараете повече, който има желание – ще успее. Премиерът ви даде личен пример, душици. Изкарвате го Ковида и обратно на работа. Легло вкъщи нали имате? Имате. Зелени коридори имате ли? Имате. Въпреки че, когато на човек му е зле, няма какво да се тъпче и да дебне промоциите. С антибиотици също сте се презапасили. Една фамилия има запаси да лекува цели племена в Африка с тези количества. Какво ги правите тези антибиотици? Тая година сигурно ги слагате и в киселото зеле.

Какво каза гуруто на евгениката в родината, доц. Мангъров: „Чайчета, супички и внимание”. Всичко друго са безсмислени движения. От страна на правителството имате цялото внимание. Останалата работа я върши чудото на естествения подбор. Лягате, милички, и чакате да ви мине. Ако не ви мине, няма какво да чакате. Само може да се надявате, че на оня свят организацията по приемането не е като тази в болниците. Да ви предупредим отсега – и за там търсенето на връзки е напълно безсмислено.

Твърде много ви разглези, милички, генерал-лейтенат премиерът доктор Борисов с безкрайната си добрина и вие се разпуснахте. Каква е тази висока смъртност? Излагаме се пред хората и излиза, че господин Борисов не се справя. Измествате фокуса от постиженията и ръста на икономиката. Нашият велик кормчия си го изкара Ковида вкъщи, без да каже гък човекът. Той не ползва болници, той само разкрива нови. И то по възхитителен по своя размах начин… Разкарва пациентите от една, праща ги в друга и настанява нови на тяхно място. Освен всичко друго, човекът не смее да отиде до болницата, защото, а е мръднал от вкъщи, а онези с пачките по 500 евро и кюлчетата ще направят нови аранжировки и ще му ги натъпчат в нощното шкафче, докато го няма. Мислите, че му е лесно, а на вас ви е трудно. Неправилно мислите. Докато всички световни лидери трепереха за неговото състояние, вие си живеехте безгрижно на опашка пред фургоните за Ковид, заради малко температура и два-три сопола, нагнетявайки безпочвена паника. Въпреки състоянието си, обаче, той не ни изостави нито за миг и излъчваше ежедневни видеопослания в най-тежките за нацията моменти. Отправящата му напътствия глава в долния ляв ъгъл на телевизора не ни остави и ден на произвола, без да ни вдъхне нова надежда и сили в битката с епидемията. Както и да ни докаже за пореден път, че в общуването между нацията и нейния стопанин здравият разум напълно отсъства.

Разбира се, явиха се отново дежурните зложелатели, които започнаха да правят мерзки внушения, че господин Борисов едва ли не е неадекватен и се случва нещо смущаващо с психическия му интегритет. Нищо подобно, милички. Срам ни е е само да си го помислим. Господин премиерът си е такъв, какъвто е бил винаги. Просто мнозина от нас кой знае защо, напоследък нямат желание да ги забавлява, както обикновено. Просто дойде времето, душици, напълно буквално и физически да усетим взаимовръзката между избрания собственоръчно от нас лидер, неговите действия и последствията от тях. Досега веселбата си вървеше, мисирките ретранслираха, каквото трябва, шкафчетата се пълнеха и никой не умираше. Нещата обаче се промениха, а спектакълът, който винаги сме харесвали, вече и да искаме, не може да бъде спрян. Не може да се излезе от залата – вратите са заключени. И ще гледаме до последно… The show must go on, милички… Няма не искам. Разбрахме ли се? Разбрахме се.

Ето – и имагинариумът с джипа отново тръгна. Смятахте, че някакъв прост Ковид може да предизвика катарзис и да сломи желанието на генерал-лейтенант-премиерът да живее в идеалния свят, който си е конструирал с реални декори и смутена прислуга, която – както в руската класика – го гледа отдолу нагоре и притеснено си мачка капата. Не сте познали. Той това работи. Доскоро спектаклите от джипа бяха нещо като неосоцреализъм и имаше много смех и бодрост, но последните епизоди вече са твърд сюрреалистичен хорър и дори отвъд него. Малко е като при Дейвид Линч естетиката и повествованието. Засега липсва само танцуващо джудже, което да подсилва усещането за обърканост и злокобност. Явно засега тази роля е поверена на министъра на здравеопазването.

Абсолютно мистичен е и начинът, по който нашият върховен управител абсолютно независимо и самостоятелно, без да стъпва върху някакви културни наслагвания, а единствено върху собствения си опит, роди мисълта на създателите на концлагерите, че работата ще ни направи свободни. Това е доста смущаващо и обезпокоително, но поне има известна логика. Напълно енигматично е обаче, защо лекарите трябва да оценяват качествата на асфалта? Крайно странна ситуация. Управляващият, който кара без ръце, ги е взел със себе си, защото вероятно подсъзнателно усеща, че има спешна нужда от тяхната психологическа помощ, а пък тях ги е страх да бъдат честни и да му сложат точната диагноза, за да не загубят разположението му. И двете страни са напълно безполезни една за друга.

Къде стига тази изгубена магистрала също никой не разбра. Напълно разбираемо обаче ще бъде, милички, ако някой ден, когато я завършат, натоварите жената, децата, вземете запасите от антибиотици, покъщнината и каквото там ви е останало от по-възрастните роднини и решите лично да проверите качеството на асфалта, за да отидете, колкото се може по-далеч. Дотогава само работата ще ви прави свободни. И надежда всяка тука оставете. Надяваме се пресслужбата на Министерски съвет да провери произхода на втория известен слоган, неговото ситуиране и да докладва на премиера. Той е още по-подходящ за обстановката.

Това е засега. Най-хубавото тепърва ни предстои, скъпи сънародници.