• Остри критики заваляха в социалните мрежи срещу президента Румен Радев след интервюто му за СиЕнЕн. Държавният глава отново удари върху имиджа на страната ни с думите си за референдума за еврото и за войната в Украйна.

„Международната общност „лети“ към изключително трудна политическа и морална дилема. Американците наричат тази война “boots on the ground warfare“.

Това е битка за всеки инч територия и най-важният фактор в нея не са оръжията, а хората. Проблемът е, че наближава моментът, в който Украйна може да остане без хора, които да се бият за нея. От друга страна мислите ли, че Русия изобщо ще отстъпи Крим и другите области? Изправени сме пред две опции.

Интервю за предаването на Ричард Куест по CNN за войната в Украйна и предложението за провеждане на национален референдум за въвеждането на еврото в България през 2026 г.#thesofiatimes #bulgaria #news #viral pic.twitter.com/09G9BzsL2T

— The Sofia Times (@thesofiatimes) June 11, 2025

Първата е да се примирим с факта, че в 21-и век територии могат да бъдат завоювани със сила и да забравим за международното право и Устава на ООН. Другата – да изпратим войски на НАТО да бранят Украйна и да изтласкат Русия обратно до границите й от 1991 г., а това означава трета световна война с опустошителни, най-вероятно ядрени последици.

„Това е най-голямата дилема“, коментира Радев, а думите му предизвикаха ответна реакция на политици и политически анализатори.

Анна Александрова

Никога в последните 35 години не сме имали политик, който толкова целенасочено да руши държавността, както го прави президентът Румен Радев.

Решението на КС от вчера за пореден път показа, че референдум за влизането на България в еврозоната е противоконституционен и такъв не може да бъде произведен. Иронията е, че и съдиите, назначени именно от Радев, са подкрепили решението. Въпреки това, президентът продължава да размахва знамето на популизма и да внушава съмнения и страхове у гражданите.

Това поведение не е просто политическо несъгласие. То е цинично и опасно. Вместо да бъде обединител на нацията, каквато е конституционната му роля, Румен Радев системно подкопава доверието в институциите – в правосъдието, в парламента, в правителството, в евроинтеграционния път на България.

Не можем да мълчим. Когато президентът действа като говорител на антиевропейски сили и руши устоите на българската демокрация, наш дълг е да се противопоставим ясно и категорично.

Георги Сашков Стефанов

Не, Радев не е „старомоден“. Той вече е опасен. И влиза в хипотезата на национален предател.
Тази сутрин президентът на България открито застана на страната на диктатора Путин. Призова да сведем глава, да приемем „правото на силата“, да се откажем от международното право и човешката свобода – само и само да не разсърдим агресора.

Да – в XXI век българският президент плаши с Трета световна война и ядрен апокалипсис, за да оправдае руската агресия и завоевателните ѝ войни.

Това не е мнение. Това е морална капитулация.

Това не е неутралитет. Това е колаборационизъм.

Запомнете: демагозите и популистите се хранят с внимание.

Най-силният отговор е пълен игнор. Да ги лишим от сцената, която толкова отчаяно жадуват.
А по мое мнение, Радев съзнателно цели стартиране на процедура по импийчмънт – за да се изкара жертва, да събере още рейтинг и да си бетонира партийния проект.

България няма да коленичи. Нито пред диктатори, нито пред техните говорители.

Стефан Ташев

Щете ме колете, щете ме бесете аз съм Радев и обичам демокрацията. Убийте МА, обичам я. Ако имахме повече такива като Румен, България щеше….

Петър Велков
Радев индиректно заплаши България с напускане на ЕС, подкрепи Тръмп и нападна европейските лидери за Украйна

Цвета Кирилова

Да, Радев, съгласна съм, старомоден си и едновременно с това си и руски! Пагубна за България комбинация, която уби безразсъдно 10 години от живота на българите.

• Тази медия използва изображения създадени от Изкуствен Интелект.

ПОДХОДЯЩА МУЗИКА ЗА ЛЮБИТЕЛИТЕ НА ЙОГА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Простотата и решителността често се оказват по-привлекателни от честната, но сложна истина

Случвало ли ви се е да гледате човек, който е на власт, и да се чудите как изобщо се е озовал там? Сигурно да. Всички сме били свидетели на ситуации, когато откровено некомпетентни хора са заемали високи постове, докато наистина способни са оставали в сянка. Достатъчно е да си спомним император Нерон, който свири на лира, докато Рим гори. Или по-близо до нашето време – бизнес лидери като Елизабет Холмс*, която изгради многомилиардна империя върху неработеща технология. Такъв сценарий се среща толкова често, че започва да изглежда почти преднамерен. Ами ако е така, ако зад това се крие извратена логика, и точно затова властта толкова често се озовава в ръцете на най-малко достойните?

Отговорът може би се крие в размислите на един от най-неправилно разбраните политически мислители в историята – Николо Макиавели, и неговите безмилостни изводи за това

защо глупостта и властта вървят ръка за ръка.

Но става дума не само за древната философия. Това явление активно формира нашия свят и днес в компании, правителствени структури, даже в ежедневния живот. Понякога именно умът и проницателността се превръщат в пречка към придобиване на влияние. Като разберем този парадокс, може не само да видим скритите механизми на манипулация в обществото, но и да се научим да проправяме своя път към върховете.

В началото на XVI век във Флоренция, в изгнание и откъснат от политиката, която толкова обича, Макиавели написва един от най-противоречивите трудове на всички времена – „Владетелят“. За разлика от философите-утописти от миналото той не фантазира какви трябва да бъдат владетелите в един идеален свят. Интересува го

как властта действа на практика

„Всички виждат как изглеждаш, но малцина знаят какъв си всъщност“, пише Макиавели. Тази мисъл е в основата на неговата философия. В борбата за власт видимостта често е по-важна от реалността. Тук се крие първият ключ към нашия парадокс. Често много по-важно е да изглеждаш компетентен, отколкото да си такъв в действителност. Макиавели отбелязва, че владетелите, които са прекалено интелигентни, сами си създават проблеми. Защо? Защото с високия интелект обикновено идват черти, които са в ущърб в борбата за власт – склонност към нюанси, стремеж към етични стандарти, болезнена саморефлексия…

Представете си какво се случва, когато умен човек се окаже вътре в структура на властта. Той вижда трудност там, където другите виждат прости решения. Той признава ограничения там, където останалите дават гръмки обещания. Той се съмнява там, където другите излъчват увереност. А в свят, където се цени наглата увереност и праволинейност, такива качества се превръщат в слабост. Вижте примера на Сократ, който подлага на съмнение всичко около себе си и е осъден за това на смърт в Атина, и на популистите, които са градили кариерата си върху обещания за прости абсолютни решения. Известното признание на Сократ: „Знам, че нищо не знам“, го прави велик мислител, но го обрича на политическа неизвестност. Междувременно, в продължение на векове лидери, които раздават лесни отговори, са на власт.

През 2017 г. в Journal of Management е публикувана обезпокоителна статия. Изследването показва, че интелигентността положително влияе върху ефективността на лидерството, но само до определено ниво на IQ, около 120. След това всичко се променя. Прекомерната интелигентност започва да пречи на човек да пробие към върха. Изследователите предполагат, че за прекалено умните хора е трудно да общуват с мнозинството, защото мисленето им става твърде сложно, за да бъде възприето от околните. Да си прекалено умен може всъщност да затвори пътя към лидерството. Независимо дали сте съгласни с това изследване или не, то ни кара да преосмислим каква точно интелигентност наистина помага в борбата за власт. Но само с умствените способности не може да се обясни всичко. Ако интелигентността понякога пречи на напредъка, тогава какви качества наистина позволяват да се издигнеш до върха? Това ни води до психологически принцип, който обяснява защо толкова често следваме грешните хора. Забелязали ли сте как

най-силният глас в стаята лесно се превръща в най-влиятелния,

независимо какво казва?

Това явление има дълбоки корени в нашата психология. През 1990-те години психолозите Дейвид Дънинг и Джъстин Крюгер описват това, което днес е известно като ефект на Дънинг-Крюгер – когнитивно отклонение, при което хора с ниско ниво на знания драстично надценяват способностите си, докато истинските експерти са склонни да се съмняват в себе си, ясно осъзнавайки границите на своите знания. „Глупакът мисли, че е мъдър, а мъдрият знае, че е глупак“, пише Шекспир много преди науката да даде име на това явление. Макиавели веднага би разпознал в това една от фундаменталните истини на борбата за власт. Съвременните изследвания потвърждават, че този ефект е особено силен в контекста на лидерството.

През 2020 г. в Journal of Personality and Social Psychology е публикувано проучване, което показва, че хора с високо самочувствие се възприемат от околните като лидери. Достатъчно да погледнем фигури като Джордж Армстронг Къстър**, чиято непоколебима самоувереност доведе до катастрофални военни провали, но не попречи той да расте бързо в кариерата и да получи лоялна подкрепа, или технологичната индустрия, където основателите, които говорят за своите проекти с абсолютна убеденост, получават милиарди инвестиции, изпреварвайки по-опитни, но сдържани предприемачи. Адам Нойман*** от WeWork въплъщава тази тенденция. Въпреки нестабилния бизнес модел, неговата харизма донася на компанията баснословни инвестиции и армия от поклонници. Същият сценарий се повтаря по целия свят. В Япония Масайоши Сон от SoftBank загуби 70 млрд. долара от лоши инвестиции, но продължи да привлича капитал, осланяйки се на личната си харизма. В Русия олигарсите от ерата на постсъветската приватизация постигат могъщество не заради изключителните си способности, а чрез връзки и демонстративна увереност. На другия полюс е Сингапур, който е изградил цяла система за защита, за да гарантира, че самочувствието няма да замени реалната компетентност при избора на лидери.

През 2012 г. изследователи от Станфорд и Университета в Хюстън стигат до тревожен извод. Нарцисизмът, а не професионалните качества, се оказва един от най-силните предсказващи фактори за лидерство в неструктурирани групи. При това такива групи, водени от нарцисисти, не показват по-добри резултати. Просто участниците им са си мислели, че са по-успешни.

Защо става така? Мозъкът ни е склонен да използва опростени модели за оценка на околните. Увереността се възприема като признак на компетентност, решителността – като индикатор за яснота на мисленето. Тези ментални преки пътища са служили отлично на предците ни в по-прости условия. Но в сложния съвременен свят, където истинската компетентност изисква признаване на несигурността, тези илюзии се превръщат в капан. Този ефект на увереността обяснява как некомпетентните хора могат бързо да се издигнат до върховете на властта. Но има още по-мрачен механизъм, който им позволява да се укрепят на върха и да разпространят слабостта си в цялата система.

Макиавели фино забелязва една особеност на властта –

слабите лидери са склонни да се обграждат с още по-слаби подчинени.

Във „Владетелят“ той пише: „Първият начин да преценим ума на един владетел е да видим с кого се е обградил той“. Макиавели е разбирал, че некомпетентните владетели съзнателно си избират хора, които не могат да ги заплашват. По такъв начин се създава верижна реакция и некомпетентността се вгражда в самата структура на организацията.

Доктор Томас Чаморо-Премусик, специалист по организационна психология, описва това явление като заплаха за компетентността. Неуверените лидери се чувстват застрашени от по-способни колеги, които могат да разобличат недостатъците им или да заемат мястото им. Затова те предпочитат лоялни, но посредствени изпълнители пред такива, които наистина биха могли да бъдат полезни. По времето на император Комод в Рим способните администратори бивали масово заменяни от ласкатели и шутове, което ускорява падането на Великата империя.

В съвременна Бразилия този механизъм е бил заложен на институционално ниво. Некомпетентни чиновници са заемали високи позиции не по заслуги, а заради лични връзки. Подобна картина се наблюдава в африканските страни, например в Зимбабве, при късния Роберт Мугабе, където професионални управленци последователно биват заменяни от лоялни към партията хора, което е нанесло катастрофален удар върху икономиката. Така възниква това, което организационните психолози наричат хомофилия – стремеж на хората да се обграждат с хора, подобни на тях. Управляващите създават около себе си островчета на некомпетентност, затворени за алтернативни мнения и конструктивна критика. И дори да знаем за подобни механизми, ние пак сме склонни отново и отново да избираме лидери, които обещават прости решения. Тази уязвимост обяснява защо некомпетентността продължава да процъфтява, въпреки най-добрите ни намерения. Защо ние отново и отново се доверяваме на тези, които предлагат опростени отговори на сложни въпроси.

Отговорът се крие в дълбините на когнитивната психология. В нашата базова потребност да получим сигурност в един несигурен свят.

Истинските експерти винаги признават сложността на реалността.

Те виждат ограниченията на знанията си и отчитат противоречията и компромисите. Но тези интелектуални добродетели рядко ни носят психологическо удовлетворение. „Повечето хора се задоволяват само с привидната истина, приемайки я за самата истина“, пише Макиавели, точно улавяйки същността на човешката природа. Необходимо ни е чувство за сигурност, дори ако то е илюзорно. Какво се случва по време на криза? Хората рядко се обединяват около лидер, който признава, че ситуацията е сложна и изисква дълъг анализ и нелеки решения. Вместо това хората следват този, който уверено заявява: „Само аз мога да поправя всичко.“ Именно простотата и решителността се оказват по-привлекателни, отколкото честната, но сложна истина.

Как истинските учени говорят за изменението на климата? Предпазливи прогнози, уговорки, диапазони на възможни сценарии и сложни препоръки относно политиката … И как същата тази тема се поднася от популярни дейци – кратки категорични лозунги, пълни с абсолютна увереност. Научната честност не се конкурира добре с психологическия комфорт на простите истории.

Или да вземем дебатите за здравеопазването. Медиците говорят за неизбежните компромиси на всяка система, а политиците обещават универсални решения без недостатъци. Кой печели в борбата за обществена подкрепа? Разбира се, този, който говори по-просто и уверено, независимо от реалността.

Особено обезпокоителен експеримент е бил проведен през 2017 г. от изследователи в Йейл, когато на участниците са били предлагани сложни математически задачи, свързани с политиката. Способността им правилно да интерпретират данни директно е зависела от това съответстват ли резултатите на политическите им убеждения. И, най-поразителното, най-умните участници са проявявали най-голяма предубеденост, използвайки интелигентността си не за да открият истината, а за да оправдаят желания извод. Психолозите наричат това стремеж към когнитивно завършване, остра потребност от точни и ясни отговори, вместо от несигурност. И когато хората се сблъскват със заплахи или несигурност, техният стремеж към простота нараства в пъти. Те стават по-податливи на черно-бяло мислене и по-лесно се влияят от авторитарни лидери, които излъчват абсолютна увереност. Именно в такива моменти възниква изключително опасна динамика.

Колкото по-сложен и тревожен става светът, толкова по-силен е стремежът ни за опростени решения

и толкова по-уязвими ставаме към онези, които предлагат лесни отговори. Това е като срив.

Макар стремежът към простота да обяснява само част от феномена, има и по-тревожен аспект – този, който показва защо само умът не е достатъчен за ефективно противодействие на манипулативната власт. И тук Макиавели става наистина плашещ. Той твърди, че моралните съображения често се превръщат в пречка за умните хора в борбата за власт. В едно от най-известните си изказвания той пише: „Князът, желаещ да запази своето положение, трябва да се научи да бъде недобродетелен и да използва това умение, когато необходимостта го изисква.“.

Интелигентните хора, като правило, са склонни да имат по-сложни морални разсъждения и това може да им пречи да се конкурират с тези, които не са обвързани от такива ограничения. Във всяка конкурентна среда този, който е готов да престъпи моралните норми, получава достъп до стратегии, които са недостъпни за етично ограничените съперници. Той

може да дава обещания, без да има намерение да ги изпълнява,

да използва лъжа и подлост за дискредитиране на противниците, да разпалва страхове и предразсъдъци, които другите биха сметнали за недопустими. Вижте съдбите на Цицерон и Юлий Цезар в Древен Рим. Цицерон, блестящ оратор и принципен политик, в крайна сметка губи борбата за власт от Цезар, който без колебание преминава Рубикон, както в буквален, така и в метафоричен смисъл, нарушавайки закони и норми, които неговите опоненти смятали за свещени. И в наши дни виждаме как етичните кандидати често търпят поражение от опонентите си, които не се гнусят от лъжа и очерняне.

Проучване на Университета на Британска Колумбия е установило, че психопатичните черти, като липса на емпатия, съчетани със социално обаяние, допринасят за стремителен кариерен ръст. Този модел се проявява в различни култури. От образа на безмилостната бизнес дама на Китай Шен Ю до корпоративната среда на Скандинавия, където дори в общества с официален акцент върху сътрудничеството манипулативните лидери често изпреварват по-етичните си колеги. Така възниква това, което теоретиците на игрите наричат „надпревара към дъното“. Когато нечестните похвати дават плодове, останалите започват да усещат натиск – или да приемат същите методи, или да бъдат изместени. С течение на времето това трансформира цели системи, превръщайки неморалността от изключение в норма. Осъзнаването на тези мрачни закономерности може да породи чувство на безнадеждност.

Но

не всички среди еднакво насърчават некомпетентността и безнравствеността.

Като разберем в какви условия глупостта и властта процъфтяват, можем да се научим да изграждаме системи, в които успехът се определя от истинската компетентност. Макиавели ясно е осъзнавал: различните условия възнаграждават различни качества. Някои среди естествено подбират най-добрите, докато други създават хранителна почва за растеж на посредствеността. Какво точно определя кое от тези две направления ще надделее? Преди всичко механизмите за обратна връзка и структурите на отговорност. В сферите, където последиците от решенията се виждат веднага и са безспорни, некомпетентността бързо става очевидна. Спомнете си хирурга, чиито пациенти умират, или инженера, чиито мостове се срутват. Такива професии по естествен начин подбират компетентните, защото цената на грешката е очевидна и висока. Но в среди, където обратната връзка закъснява, неясна е или лесно се поддава на манипулации, некомпетентността може да процъфтява с години. Политически системи, където неуспехите могат да бъдат приписани на предшественици или външни обстоятелства. Корпоративни структури, в които провалите се маскират със счетоводни трикове. Медийно пространство, където по-важно е да бъдеш зрелищен, отколкото правдив. Всичко това са примери за благодатна почва за растеж на посредствеността.

Вторият фактор е дизайнът на институциите и разпределението на властта. Централизацията на властта при слаб контрол и липса на негативни последствия и баланси създава идеални условия за процъфтяване на некомпетентността. Разпадането на Съветския съюз се ускори именно защото системата съсредоточи вземането на решения в ръцете на малцина и ги лиши от реална отговорност. Германия, например, е изградила структура за корпоративно управление с двоен съвет, като управленските и контролните функции са разделени. Това е институционална бариера, която затруднява напредъка на некомпетентни лидери.

Третият фактор е информационната асиметрия и сложност.

Когато успехът е лесно измерим и прозрачен, компетентността обикновено побеждава.

Но когато целите са неясни, а резултатите се поддават на субективна оценка, стилът често надделява над съдържанието. “Хората съдят повече с очите, отколкото с ръцете си, защото всеки може да вижда, но само малцина могат истински да знаят,” пише Макиавели. Той точно забелязва, че повечето хора оценяват другите повърхностно, особено в сложни области, където малцина са способни да преценяват компетентно.

Четвъртият фактор е структурата на икономическите стимули. Системите, които възнаграждават краткосрочните успехи, а не дългосрочните резултати, създават идеални условия за напредък на лидери с повърхностно обаяние. Финансовата криза от 2008 г. ясно демонстрира как бонусите за незабавна печалба, без да се отчитат реалните рискове, родиха армия от такива управленци. Но дори и в добре организирани системи, некомпетентните лидери могат да запазят властта. Те правят това неслучайно, а с помощта на конкретни психологически тактики, и Макиавели би ги разпознал мигновено.

Първата тактика е експлоатацията на трибализма и политиката на идентичността. Като създават ясни граници между своите и чуждите, такива лидери

превръщат всяко смислено обвинение в нападение срещу враговете си.

Това ги предпазва от критика и засилва емоционалната привързаност на поддръжниците. Психолозите наричат това сливане на идентичностите. Когато личността на лидера стане неразделна от груповата идентичност на последователите, всяка нападка срещу лидера се възприема като лична заплаха. В Малайзия бившият премиер Наджиб Разак, въпреки шумните корупционни скандали, умело манипулира етническите разногласия, за да запази властта. Поляризацията в Бразилия при Болсонаро е друг ярък пример за това как племенната лоялност побеждава фактите.

Втората тактика е създаване на когнитивно претоварване. Постоянният поток от скандали, кризи и сензации ни затрупва с такъв обем информация, че просто нямаме умствените ресурси за анализ или организирана съпротива. Когато сме безкрайно разсейвани от нова спешна драма, нямаме сили да се съсредоточим върху главното.

Третата тактика е манипулирането на истината чрез двойно мислене (термин на Джордж Оруел).

Постоянната смяна на позициите и пренаписването на историята

създават среда, в която истината се размива, а отговорността става непостижима. “Тълпата винаги е пленена от външни впечатления, защото целият свят се състои главно от тълпата”, пише Макиавели. Това не е презрение към хората, а признание за нашата обща уязвимост. Нашият мозък е еволюирал за един много по-прост свят, а не за хаоса на съвременната информационна среда.

Четвъртата тактика е използване на икономическата нестабилност. Когато хората чувстват материална несигурност или страх за бъдещето, те стават особено възприемчиви към лидери, които предлагат прости отговори на сложни системни проблеми. В много постиндустриални региони

икономическата тревожност се е превърнала в идеална почва за популисти,

обещаващи лесен изход от ситуацията чрез търсене на изкупителни жертви, вместо чрез честен анализ. Помислете за собственото си потребление на новини. Колко често се хващате, че преследвате поредния скандал, вместо да вникнете в по-дълбоки и важни въпроси. Това е механизмът, който работи. Осъзнаването на тези тъмни модели е необходимо, но не е достатъчно. За да защитите наистина себе си и общността си, са нужни конкретни стратегии. На индивидуално ниво осъзнатостта е нашата първа линия на защита. Като разбираме скритите сили, които формират мисленето, ние ставаме по-малко уязвими към тях. Тази защита се основава на няколко ключови практики.

Първа. Развиване на интелектуална скромност, способност за признаване на границите на собствените знания. Изследванията показват, че хората с високо ниво на интелектуална скромност са по-добри в оценяването на идеите въз основа на тяхното съдържание, а не на увереността в тяхното представяне. Интелектуалната скромност действа като когнитивна имунна система, предпазва ни от манипулации и фалшива увереност по същия начин, по който физическият имунитет ни защитава от инфекции.

Втора. Формиране на медийна грамотност. Умението да правиш разлика между дълбочина и спектакъл. Това означава съзнателно да избираш източници на информация, да задаваш въпроси относно представянето на материала и да филтрираш качество, а не да гониш количество. Уорън Бъфет е казал веднъж: „Наистина успешните хора казват „не“ почти на всичко.“ Мъдрите мислители се отказват от повечето информационен шум, за да се концентрират върху яснотата и дълбокото разбиране.

Трета. Приемане на философската рефлексия. Навици да излизаме редовно извън рамките на ежедневната суета, за да размишляваме върху фундаменталните принципи. Древните стоици препоръчват ежедневната рефлексия като средство за предпазване от емоционална импулсивност. Както пише Бейкън: „Мъдрият човек създава повече възможности, отколкото намира.“. Рефлексията ни прави активни създатели на собствения ни умствен свят, а не просто негови пасивни потребители. На колективно ниво всичко се решава от институционалния дизайн. Системите могат да бъдат организирани така, че да се намалява влиянието на предубедеността, лъжата и некомпетентността. Сравнете компания с независим съвет на директорите с такава, в която съветът е просто формален подпис под решенията на ръководството. Кризисът на Boeing 737 Мах показа до какво води игнорирането на инженерите в полза на печалбата. Липсата на отговорност се превърна в трагедия.

Четвърта. Развитие на когнитивното разнообразие. Включване на различни гледни точки в процесите на вземане на решения. Разнообразните екипи не са просто социален идеал. Емпирично е доказано, че те вземат по-точни решения, идентифицират скрити рискове и намаляват слепите зони, които еднородните групи често не забелязват.

Пета. Осигуряване на прозрачност. Правила, които не позволяват сложността да се превърне в прикритие за некомпетентността. Закони за прозрачност в правителството. Изисквания за разкриване на конфликт на интереси в медицината. Всичко това затруднява скриването на проблемите зад димната завеса от технически жаргон или бюрократична сложност.

Какво би казал Макиавели за сегашната ни ситуация?

Макиавели е бил неправилно разбиран в продължение на столетия. Той не е пропагандирал тъмните стратегии, които е описвал. Той само ги е разобличавал. Стремил се е да разбере как всъщност работи властта, а не как бихме искали тя да функционира. Вярвал е, че можем да създадем по-добри системи за управление. Не титлите почитат хората, а хората почитат титлите. Това дълбоко прозрение ни напомня, че самата власт не заслужава безусловно уважение. Властта трябва да се заслужи чрез достойно използване, независимо от това кой я притежава. Пресичането на политическата философия на Макиавели и съвременната психология разкрива неприятни истини за човешката природа и социалните системи. Но точно от тези неудобни истини имаме нужда, ако се надяваме да създадем по-добро бъдеще.

Пътят напред не е да се преструваме, че тези динамики не съществуват. Става дума за това да ги разберем достатъчно дълбоко. За да ги преодолеем, трябва да разработваме системи, които отчитат човешките уязвимости, а не ги експлоатират. Трябва да развиваме лични практики, подсилващи нашата устойчивост на манипулации. И най-важното е да осъзнаваме, че макар че глупостта понякога да води до власт, интелигентността, съчетана с морално мъжество, остава най-добрата ни надежда за създаване на общества, където заслугите наистина имат значение.

————————–

* Основателката на Theranos Елизабет Холмс обещаваше революционна технология за изследване на кръвта. Тя набра 945 млн. долара от известни инвеститори, а в своя пик Theranos беше оценена на 9 млрд. долара. Впоследствие е осъдена за измама за близо 140 млн. долара и излежава присъда от 11 години затвор.

** 25 юни 1876 г. бележи една от най-черните страници в историята на армията на САЩ. На този ден обединените сили на индианци от племената сиукси и северни шайени, водени от вождовете Лудият Кон и Седящият Бик, разбиват частите на ген. Джордж Армстронг Къстър край река Литъл Бигхорн в една от най-знаменателните за местните жители битки по време на т.нар. Индиански войни в хода на завоюването на Дивия запад от белите.

*** WeWork е основана от Адам Нойман през 2010 г. и бързо се превръща в един от най-големите и обещаващи стартиращи компании с оценка от $50 млрд. През 2019 г. компанията започна да има проблеми, които се дължаха на неуспешен бизнес модел, грешни изчисления в управлението и противоречивото поведение на самия Адам Нойман. Операциите на стартъпа започнаха бързо да намаляват и загубите започнаха да растат също толкова бързо. Сега пазарната й капитализация е само $13 млрд. През ноември 2023 г. компанията стартира процедура по преструктуриране на дълга, като подаде молба за фалит в щатския съд на Ню Джърси.

• Тази медия използва изображения създадени от Изкуствен Интелект.

ПОДХОДЯЩА МУЗИКА ЗА ЛЮБИТЕЛИТЕ НА ЙОГА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Референдумите дават на гражданите пряко право на глас по въпроси, които иначе биха били решени от избрани (или неизбрани) представители. По този начин, като инструменти на пряката демокрация, референдумите могат да насърчат участието на гражданите и да легитимират важни решения.

Въпреки че степента, в която държавите-членки на Европейския съюз (ЕС) използват референдуми, варира значително, няколко проучвания показват, че използването на референдуми и други инструменти на пряката демокрация се е увеличило през последните десетилетия, както в ЕС, така и по света, показва изследването „Референдуми по въпроси, свързани с ЕС“, публикувано на сайта на Европейския парламент.

От 1972 г. насам в Европа са проведени 58 референдума по въпроси, свързани с ЕС: за членство в съюза, ратифициране на договори или специфични политически въпроси (например приемането на еврото). 43 от 58-те референдума са свикани от държави членки на ЕС или от страни, които към момента на свикване на референдума са били кандидатки за членство в ЕС, докато останалите 14 са проведени в страни извън ЕС по въпроси, свързани с ЕС (например Швейцария, Норвегия и Лихтенщайн). В същото време, докато по-голямата част от държавите членки са провели един референдум за европейската интеграция, най-вече свързан с членството, само малка част от тях са прибягвали до референдуми по-често.

През последните години референдумите по въпроси, свързани с ЕС, поемат в нова посока. Докато преди това референдумите са засягали главно членството в ЕС и ратифицирането на договори, някои скорошни примери са фокусирани върху въпроси от „съществено национално значение“. Примерите включват референдума от 2015 г. относно предложенията на ЕС за спасителен план в Гърция, референдума от 2016 г. относно схемата на ЕС за преселване в отговор на бежанската криза в Унгария и референдума от 2016 г. относно Споразумението за асоцииране между ЕС и Украйна в Нидерландия. Референдум за членството на Украйна в ЕС предстои да се проведе в Унгария, обяви премиерът Виктор Орбан.

Референдумите, свързани с членството в ЕС, имат най-висока избирателна активност (средно около 75%) в сравнение с други видове референдуми, определящи съдържанието на членството, като например тези за преразглеждане на договори (общо 66%), предложената конституция на ЕС (50%) и референдумите по политически въпроси (около 40%).

Референдумите срещат силна критика в някои държави, тъй като управляващите не искат да приемат решения, които са взети не от тях, а от народа.

Гласуването на референдуми е въведено в процеса на европейска интеграция през 1972 г., когато Франция провежда първия референдум за разширяването на тогавашните Европейски общности.

22 от 27-те държави-членки на ЕС, както и 3 държави извън ЕС (Норвегия, Швейцария и Лихтенщайн), са провели поне един референдум по въпроси, свързани с ЕС. Предвид традицията си на пряка демокрация, само Швейцария отчита 8 референдума за ЕС до момента, докато в Германия, Белгия, Португалия, Кипър и България все още не е проведен референдум за ЕС. По-голямата част от референдумите за ЕС (24 от 58) се отнасят до референдуми за членство в ЕС, като 7 от тях са се провели в Норвегия, Швейцария и Лихтенщайн.

Степента, в която държавите използват референдуми по въпроси, свързани с ЕС, се различава значително: Ирландия (9), Дания (7) и извън ЕС Швейцария (8) заедно представляват почти половината (24) от общо 58 референдума за ЕС, докато в други държави (напр. Белгия, България, Кипър, Германия и Португалия) не са проведени референдуми.

Референдуми по въпроси, свързани с ЕС (1972-2016)

Референдуми в ЕСРеферендуми в ЕС

Референдуми по теми, свързани с ЕС

Източник: Referendums on EU issues, Micaela Del Monte, European Parliamentary Research Service

Референдуми за членство са организирани в 11 от 13-те държави, присъединили се към ЕС от 2004 г. насам, с изключение на Кипър и България. Трябва да се отбележи, че нито една от шестте страни-основателки (Белгия, Франция, Германия, Италия, Люксембург и Нидерландия) не поставя въпроса за присъединяването пред собствените си граждани. Практиката започва едва през 1972 г., като Ирландия и Дания одобряват, а Норвегия отхвърля членството в ЕС.

Референдумите за членство в ЕС са приети като инструмент за повишаване на легитимността на процеса. Това обаче не важи за България, където нямаше референдум за членството ни в ЕС.

Първият знак, че нещо е на път да се промени, е през 1992 г., когато датчаните отхвърлят Договора от Маастрихт, а французите го одобряват само с малка разлика (51,1%). След това датчаните провеждат втори референдум на следващата година, след като договорят четири изключения.

Референдумите по конкретен политически въпрос, свързан с ЕС, са най-рядко провежданите референдуми, въпреки че стават все по-популярни от 2012 г. насам. Примери за това са датският и шведският референдуми за присъединяване към еврозоната (съответно през 2000 г. и 2003 г.), като и двата доведоха до отхвърляне на приемането на единната европейска валута.

От 2012 г. насам се наблюдава постоянно увеличение на процента на референдумите в ЕС относно политиките на ЕС и за първи път Нидерландия проведе референдум, иницииран от гражданите, относно Споразумението за асоцииране между ЕС и Украйна през 2016 г., който отхвърли споразумението.

Преди 2012 г. държавите членки, провеждащи референдуми по политически въпроси, включват: Франция, която през 1972 г. проведе първия в историята референдум по въпрос на ЕС; Италия през 1989 г.; след това Дания и Швеция за единната европейска валута, съответно през 2000 г. и 2003 г.

Експерти посочват промяна в нагласите: от национални референдуми за членство в ЕС към все повече референдуми, оспорващи политиките на ЕС и преразглеждането на договори, като по този начин поставят под въпрос напредъка на ЕС към по-тесен съюз. Същите експерти твърдят, че това се дължи главно на партийни изчисления, когато например правителството иска народен вот, за да подкрепи избора му по даден въпрос на ЕС. В сила е и обратната тенденция, в България, където управляващите не желаят народният вот да решава дали да приемем еврото като своя валута в настоящия момент.

• Тази медия използва изображения създадени от Изкуствен Интелект.

ПОДХОДЯЩА МУЗИКА ЗА ЛЮБИТЕЛИТЕ НА ЙОГА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ