АНАЛИЗИ

Ускореното приемане на Украйна в Европейския Съюз ще го разруши ускорено

С помощта на медиите над света шества една голяма лъжа. В нейната основа е подмяната на агресора с жертвата на агресията. Главният агресор – Америка изпрати войските си на хиляди километри от своите граници и обяви за агресор жертвата на агресията – Русия, която се бранеше на входа на своя дом и нямаше къде повече да отстъпва. Тази лъжа се разгръща сега най силно в Европа. На тази тема в последно време посветих две статии. Това е третата.
Преди 60-80 години Европа имаше лидери от ранга на Де Гол, Аденауер, Де Гаспери, Вили Бранд и техните екипи. Те допринесоха Европа да възкръсне бързо от развалините и да се превърне в икономически, политически, технологичен и културен гигант. Засили се сътрудничеството между Западна Европа и Русия. Никога няма да забравим великото прозрение на генерал Де Гол за обединяването на Европа от Атлантика до Урал.
През последните години, обаче започнахме да се тревожим, че Европа никога не е имала толкова посредствено –неграмотно и късогледо ръководство. Толкова безлично и безгръбначно пред Белия дом и крупния американски капитал. Всички най-важни европейски решения сега се вземат във Вашингтон. А цената плащат европейските народи.
Със започването на войната между Русия и Америка по повод на Украйна, европейската щедрост веднага прерастна в масирано снабдяване на Украйна с хранителни, медицински, оръжейни, военноинформационни и други продукти и услуги. Вече не е точно да се говори, че Русия сега воюва с Америка по повод на Украйна.
Не, Русия вече е принудена да воюва пряко или косвено, със целия Запад. Да снабдяваш с огромни количества храни, облекло, оръжие и военна информация една от воюващите страни означава, че участваш във войната на нейна страна. Това е ясно и за децата. Само някои извратени политици се преструват, че не им е ясно.

След като се разбра, че няма да има членство на Украйна в НАТО в близко време, конфликтът включи разговори за подаряване на ускорено членство на Украйна в Европейския съюз (ЕС). Най-активен публичен проводник на тази идея е Урсула фон дер Лайен. Тази войнствена дама води всяка западноевропейска кампания с антируска насоченост. Тя като че ли има нещо вкоренено лично или наследствено семейно, по което се стреми да отмъщава на съвременна Русия за поражението на Хитлеристка Германия в 1945 г. със 77-годишно закъснение! Тя беше най-високопоставената личност от ръководството на ЕС, която предложи идеята за ускорено приемане на Украйна в ЕС и връчи лично формуляра за кандидатстване при посещението си в Киев преди 15-20 дни. Нека обаче знае, че я чака същия край! Многовековната история показва, че който вдига злобна ръка срещу Русия винаги си чупи главата.
През последните дни научихме от Киев, че вече са попълнили формуляра за ускорено кандидатстване на Украйна в ЕС. Така че кандидатурата да бъде разгледана по ускорена процедура и през юни тази година Украйна да получи статут на „кандидат за член“ на Европейския съюз. А в най-скоро време след това да стане редовен член на ЕС. Ако се сбъдне, това ще бъде уникален случай в историята на ЕС. Пръв, но може би и последен в неговата злополучна история. Защото скоро след такава авантюра може и да го няма.

Чест прави на правителството на Австрия, което държи правилата в Европа да се спазват. Министърът на външните работи на Австрия Александър Шаленберг заяви тези дни, че има други страни, които са кандидатствали отдавна за присъединяване към ЕС и не е редно Украйна да ги изпреварва. Българското правителство и тук демонстрира своето политическо безгръбначие, щом е в услуга на САЩ и Украйна и против Русия. Без някой да го пита, то веднага заяви, че подкрепя ускореното приемане на Украйна в ЕС. Макар че едва ли знае какво значи „ускорено приемане“!
Смехотворно е изказването на украинското ръководство в подкрепа на своята кандидатура, пак тези дни, че мнозинството европейци били за приемането на Украйна в ЕС. Има строги правила за присъединяване към ЕС, подредени в известните критерии от Копенхаген. Тези решения обаче не се вземат от общественото мнение. Това само показва какви неграмотни авантюристи управляват Украйна сега. И как си въобразяват, че могат произволно да диктуват волята си на европейските институции. А как ли ще се държат ако наистина един ден Украйна стане член на ЕС!
Това е поведение на едно разглезено дете, на което всичко се угажда и всичко се прощава. И наистина, Украинското ръководство е едно безобразно политически разглезено създание, политическа формация, която направи въоръжен преврат през февруари 2014 г., подготвен с участието на западни власти, но това не беше забелязано от Запада. Подписа Минските споразумения, обаче не ги изпълнява, но и това не беше забелязано. Обстрелва осем години мирното население в Донбас и причини смъртта на около 15000-20000 мирни граждани, но и това не беше забелязано от Запада и Хагския съд. Забрани постепенно руския език, който е роден език на около 20 млн украинско население, но и това не беше забелязано на Запад и от западните блюстители на правата на човека. Реабилитира фашистката идеология на среди в западните региони на страната, сътрудничили с хитлеристките окупатори в унищожаването на десетки хиляди украинци и обяви Степан Бандера за национален герой, но и това не беше забелязано. Установи вътрешна политическа диктатура при назначаване на държавни постове, диктатура над медиите, ограничен достъп до медиите, забрана на политически партии и т.н., но и това не беше забелязано на Запад. След обявяването на независимостта й Украйна беше обявена от компетентните независими власти и международни финансови институции като най-корумпираната и най-престъпната страна в Европа, но и това не беше забелязано. И т.н. и т.н.

Почти е сигурно, че останалите 27 страни членки, а също и страните-кандидати, представили кандидатурите си преди 5-10-15 години ще реагират остро, а може би и гневно, срещу такъв произвол. Сърбия чака от 2009 г., а Турция – вече 40 години. Решения за приемане на нови членове в ЕС се вземат само с пълно единодушие. Достатъчен е един глас „против“ на член на ЕС и Украйна не може да се приеме в общността. Освен ако в ЕС нарушат правилата и по този пункт.
Изненадан съм, че госпожа Урсула и хората от нейната компания не си дават сметка за това. Или се надяват американският натиск върху правителствата на чакащите европейски държави да укроти и този път техния гняв, като им се „обясни“, че това е насочено срещу „агресивната“ Русия и за укротяване на „налудничавия“ Путин.
От тези хора може да се очаква всичко, след като успяха да започнат война между Украйна и Русия! И след като, с помощта на медиите обявиха САЩ – държавата, изпратила войските си на 5-6000 км от собствените си граници и заплашила друга държава – за жертва на агресията. А действителната жертва на агресията – Русия, която пази собствената си граница пред входа на своя дом, обявиха за агресор. Това е антилогика, която аз не проумявам! Не знам дали някой нормален човек я разбира!

Кандидатура на Украйна за членство в ЕС

За разлика от НАТО, който е военнополитически съюз, ЕС е политико-икономически съюз. През последните месеци, с още по-масираното открито и дори демонстративно изпращане на нови оръжия на Украйна за милиарди долари, настоящите ръководители на ЕС започват да инжектират и в него военен елемент. Може би по този начин – чрез милитаризиране на ЕС искат да заобиколят ограниченията пред Украйна за военния пакт НАТО. И вместо в НАТО да я приемат в нещо като „ПОЛУНАТО“.
Известни са правилата по които са кандидатствали за ЕС неговите 27 настоящи членки. Макар и ускорено, Украйна ще трябва да кандидатства по тези правила, известни като Критериите от Копенхаген. Те все още действат. Поне не са съобщили че са отменени.
Тези критерии определят изискванията за присъединяване към ЕС. Договорът за ЕС очертава условията (член 49.) и принципите (член 6.(1) на които трябва да отговаря всяка държава, кандидат за ЕС. Те бяха формулирани на среща на Европейския съвет през юни 1993 г. в Копенхаген (Дания). Затова носят името на този град. Те включват:
Политически критерии: Стабилност на институциите, гарантиращи демокрацията, върховенството на закона, човешките права и закрилата на малцинствата. Тук няма и дума за членство в НАТО, като предварително условие за членство в ЕС. Такова изискване не съществува;

Икономически критерии: наличие на нормално функционираща пазарна икономика, способна да издържи на конкурентния натиск и на пазарните сили в рамките на ЕС. Това са най-важните критерии за членство в ЕС;
Административен капацитет: способност на страните кандидати да изпълняват задълженията, свързани с членството, включително и готовност за придържане към целта за икономическия и валутен съюз, популярно известен като Еврозона.
На Европейския съвет в Мадрид през декември 1995 г. беше въведено допълнително изискване – страните кандидати да създадат условия за интегрирането си в ЕС, чрез приспособяване на административните си структури. Това се отнасяше до способността на тези страни не само да приемат, но и да прилагат ефективно хармонизираното европейско законодателство чрез съответните административни и съдебни институции.
Посочените критерии бяха утвърдени като задължителни с договора от Амстердам през 1997 г. За да започнат преговори за присъединяване към ЕС, страните кандидати трябваше да отговарят на първия критерий. Преговорите обикновено траят с години. Тези критерии са валидни и сега.
Някои юристи заявяват, че „Проблемът, който стои малко в страни, но е важен, е икономическото състояние на страните кандидати за ЕС, защото техните граждани се вълнуват повече от него. Вълнуват се от дохода, който получават, от това, което осигурява тяхното ежедневие“.
Продължава след рекламата…
Не е вярно, че икономическото състояние на страните кандидати, тяхната производителност, конкурентоспособност и качеството на живота на техните граждани, „стои малко в страни“. Напротив, икономическите показатели, функционирането на пазарите, конкурентоспособността на икономиката, качеството на живота на хората, са в центъра на критериите от Копенхаген. Те са главното изискване за приемане в интеграционна икономическа общност като ЕС, чиято сърцевина е единният вътрешен пазар. Затова гражданите се вълнуват преди всичко от доходите си, като членки на ЕС, а не от общи лозунги, за разлика от политиците. Тук става дума за политико-икономическа интеграционна общност, като Европейския съюз, а не за военно-политическа, като НАТО.
Главната цел на присъединяването към ЕС е подобряването на живота на хората. С мое специално изследване през 2017 г., публикувано в Годишния научен доклад на Икономическия институт на БАН, по случай 10-годишнината от присъединяването ни към ЕС, установих, че резултатите за България са противоречиви. Почти при всички социологически проучвания по тази тема нашите граждани бяха питани „как живеете сега в ЕС“. В повечето случаи отговорите бяха, че не чувстват забележимо подобрение в своя живот, след присъединяването ни към Европейския съюз. По-свободното пътуване из Европа като екскурзианти или на работа и обучение, наличието на западни търговски вериги у нас с по-голям избор на стоки и някои битови подобрения са полезни, но не са достатъчни за да се каже информирано, че живеем по-добре.
Продължава след рекламата…
А какво да кажем за тотално разрушената ни промишленост, строителство, земеделие, инфраструктура, създавани от милиони хора от десетилетия; за станалото излишно висше и средно специално образование и квалификация на няколко милиона души; за принудителната емиграция на милиони българи по света; за демографското ограбване; за наложеното ни преждевременно закриване на ядрените блокове в Козлодуй; за забраната да строим нова атомна централа и на южния газопровод; за третирането ни като второ качество членки в общността; за превръщането ни в държава, управлявана от чужди столици и в името на чужди интереси и т.н.
Количествено измеримите ползи от членството ни в ЕС, в МВФ, в Световната банка и в Световната търговска организация, може би ще се изравнят с ползите някъде през втората половина на това столетие, без да съм сигурен. Ако прибавим неподдаващите се на количествено измерване ползи и загуби (например свободното пътуване из Европа, отнетото ни право сами да решаваме с кого да търгуваме, отнетите ни мозъци и биологичен потенциал, при което нашите млади жени раждат деца за други държави, които никога няма да се завърнат в родината на своите родители, отнетото ни национално достоинство, преиначената ни история и много други), нетните загуби през тези 32 години са около 300-350 милиарда щатски долари. Такова национално ограбване нашата история не познава.

Последните десетина страни от Източна Европа бяха приети в ЕС, без да са спазили критериите от Копенхаген, а по стратегически геополитически причини. Целта беше да се ограничи влиянието на Русия и Китай в тази част на Европа. Да бъде Русия изолирана и обкръжена с враждебно настроени държави. В повечето от тези държави народите им не бяха дори питани за членството в НАТО и в ЕС, което е задължително при такива фундаментални решения със стратегическа важност. Тогавашното българско правителство упорито отказваше да проведе референдум у нас по тези съдбоносни национални решения, въпреки настояванията на обществеността. Защото очакваше неприятни за него резултати.
Ако проучим настоящото състояние на страните членки на ЕС и особено тези от Източна Европа, установяваме, че част от тях и сега, 15-17 години след присъединяването си, не отговарят на изброените по-горе Копенхагенски критерии и условия. Причините за това са в масовите нарушения на критериите от самите ръководители на ЕС, подмяната на икономическите, социалните и институционалните критерии със стратегически съображения за изтласкване на Русия от традиционото й влияние в Източна Европа, а също и допусканите груби грешки от ръководителите на ЕС и на страните членки в управлението на интеграционната общност и на националните икономики.

Масово е мнението, че засега Европейският съюз се грижи повече за интересите на световните корпорации, отколкото за 500-те милиона граждани на Европа. На това се дължи загубата на влияние от традиционните партии, ръководили общността до скоро – християндемократите и социалдемократите и засилването на крайно десните политически формации в много европейски държави. Това изостря все повече конфликтите на интереси между страните членки и вътре в тях, напускането на Великобритания, напрежението в отношенията с Полша, Унгария и други страни членки, противоречивите резултати от функционирането на ЕС, настояванията за радикални спешни реформи и растящите опасения за неговото бъдеще.
Какво е състоянието на Украйна и особено на нейната икономика, ако кандидатурата й бъде представена сега за ускорено присъединяване към ЕС? Това личи от данните в Таблица 1.:
Таблица 1. Най-важни данни за Украйна
1.Население – млн. души
40
2.Територия – хил. квадр. км.
604
3.Обща конкурентоспособност –място
85-то
4.Средногодишен растеж на БВП за последните 10 години -%
0,5
5.Институции –място
104
6.Инфраструктура – място
57
7.Макроикономическа стабилност – място
133
8.Човешки капитал – място
87
9.Здравеопазване – място
101
10.Квалификация на работната сила – място
44
11.Продуктови пазари – място
57
12.Трудови пазари – място
59
13.Финансова система – място
136
14.Иновационна екосистема – място
72
15.Бизнес динамизъм – място
85
16.Иновационен потенциал –
60
17.Енергия от възобновяеми източници –%
4,1
18.Gini коефициент –единици
26,1
19.Население под линията на бедността -%
35
20. Население живеещо под и близо до линията на бедността – %
55-60
Източник: WEForum, Global Competitiveness Report 2019.
Пояснения: Обхванати са общо 140 страни. Всички данни са до 2019 г. включително, т.е. преди пандемията. Населението на Украйна преди 30-40 години е достигало до към 50 млн. души. Непосредствено преди настоящата война се оценява да е било около 42 млн. Сега, след голямата емиграция може да спадне и под 37-38 млн. души.

В миналото като втора по мащаби съветска република Украйна е била една от най-напредналите промишлено-аграрни държави. Особено в тежката индустрия. В Украйна е построен през съветските години най-големият в света товарен самолет Антонов. През 1998 г. брутният национален продукт на Украйна е бил около 52 млрд. тогавашни щатски долара, а през 1999 г. спада на 60% от това, което е било през 1991 г. През следващите години спадът прераства в тотален срив на икономиката (виж таблица 2.).
Таблица 2. Срив на производството на важни продукти
Продукти
1990 г.
1998 г.
1.Добив на пшеница –млн.тн.
30
15
2.Производство на захар –млн.тн.
5,3
2,6
3.Производство на въглища – млн.тн.
165
73
4.Производство на електроенергия –млд. квч.
299
172
5.Производство на чугун –млн.тн.
44
21
6.Производство на стомана – млн. тн.
52
24
7. Производство на цимент-млн.тн.
22,7
5,6
8. Говеда – млн. броя
25
13
9. Овце – млн. броя
8,5
1,8
10. Свине –млн. броя
20
95
Източник: Статистически годишници за Украйна.
Основни експортни продукти на земеделието са зърнените храни и зеленчуците, а на промишлеността: въглищата, електроенергията, чугуна, стоманата, машини, химически продукти. Украйна е също голям производител на титан, манган, цинк, стомана. Около 50% от произвежданата електроенергия е от ядрени централи.
Още по-показателно е сравнението между всички европейски държави, включително и Украйна, по обобщаващия показател БВП на човек от населението (виж таблица 3.)
Таблица 3. БВП на човек от населението
в европейските страни за 2021 г.
Държави
В щатски долари
15.Великобритания
48690
18.Чешка Република
43710
38.Северна Македония
18070
39.Босна и Херцеговина
16300
Източник: Wikipedia. List of sovereign states in Europe by
GDP(PPP)per capita.
Пояснение: Страните са подредени в нисходящ ред според величината на показателя. Показателят е представен по паритетен стандарт, каквато е световната практика за международни сравнения.

Проверявал съм и други класации на европейските страни в интернет по същия показател. Има пълно съвпадение между тях. Незначително отклонение съм установявал, когато на последно място е протекторатът Косово, на предпоследно – Молдова и на предпредпоследно – Украйна.
Украйна по същество е последна в класацията на европейските страни по този много важен обобщаващ показател. Това е скандално ниско при наличието на такива благоприятни обективни предпоставки за стопанска дейност в тази страна: голяма територия, благоприятен климат, отлични черноземни почви, изобилни водни ресурси за напоителни и други цели, подходяща икономическа, отраслова, технологична и пазарна структура на икономиката, голям вътрешен пазар поради голямото население, благоприятен съседен и друг външен пазар и добри транспортни и институционални търговски връзки с него, задоволителна инфраструктура, сравнително високо квалифицирана работна сила, наследени силни търговски, технологични и други връзки и мощен икономически и технологичен потенциал от съветско време, добре развита енергетика, включително и висок дял на атомната енергетика, големи ресурси от висококачествени въглища и скромни ресурси от природен газ и т.н и т.н.

И въпреки това – последно място в европейската класация по този особено важен обобщаващ икономически показател. А би трябвало да бъде поне някъде към средата на европейската класация. Редица европейски страни, с далеч по-неблагоприятни обективни условия за стопанска дейност се представят много по-добре от Украйна.
Следователно, трябва да има много сериозни други причини, които не позволяват на тази природно богата страна да използва своя потенциал за по-успешно социално-икономическо развитие и подобряване живота на своя народ.
Главни проблеми на Украйна през последните 20-30 години са: лошото държавно управление; вътрешната диктатура на всички управленски равнища; приятелско-роднинско-партийна кадрова политика при подбора и издигането на управленските кадри; огромна бюрокрация; мощна и жестока престъпност; тотална корупция; силна отчужденост между управляващи и управлявани; масова бедност; огромна социална поляризация; неадекватна управленска инфраструктура.
До войната, когато информацията на световните медии за Украйна, а и за другите страни, беше относително по-обективна, международните анализатори и международните финансови институции я оценяваха като най-корумпираната европейска държава, най-широко обхваната от престъпност и най-дълбока пропаст между бедни и богати. Това пък обуславя силно отчуждение между социалните групи. И отчуждение на милионите хора от обществени ценности и национални идеали. Някои от по-прозорливите наблюдатели биеха тревога относно бързо растящата русофобия и милитаризация на страната, реабилитацията на профашистки организации и идеали, на бандеровщината и призоваваха за по-балансирани отношения с Русия. Част от тях споменах в последните мои статии. Най-важни бяха съветите на Хенри Кисинжер преди 15-20 години. Сега обаче Америка и Европа нямат своя съвременен Кисинжер в политиката, макар че оригиналният Кисинжер, слава богу, е още жив. На кормилото на Запада сега са емоционални авантюристи и русомразци от най-леката кавалерия.

По тенденциозни грубо русофобски причини, информацията на американските и западноевропейските медии за Украйна сега е грубо изкривена. Тя е силно украсена, прекомерно напудрена. Малкото положителни новини за Украйна се раздуват, а масовите негативни се премълчават. Сегашната медийна Украйна за която милиони хора от другите страни научават, се разминава тотално с истинската Украйна. Същинската Украйна, особено нейното правителство, не заслужава това героизиране, умиление, съжаление с което е обградена. На тази информация за Украйна не може да се вярва почти в нищо. Там страдат само милионите обикновени бедни хора. Те винаги са страдали и ще страдат – и преди войната и след войната.
А на базата на тази лъжлива информация се предприемат икономически и други санкции срещу Русия за стотици милиарди долари, за блокиране на международни съобщения, на международна търговия, на банкови системи, на културни и спортни контакти, дори на международни състезания на котки. Това е чудовищно! Такава лудост светът едва ли познава!
Украинската държава ни се представя като великомъченик, на когото трябва да помагаме с всичко. Дори и с оръжие!. Мъченик е украинският народ, но не и украинските управници, които му причиниха това зло. Начело на украинската държава е един актьор, който умее да говори артистично и да се харесва на западните си господари, понеже е послушен, но нищо не разбира от държавна политика! Говори произволно и непрекъснато лъже! Украйна няма да достигне далече с такъв президент. Жалко за украинския народ!

Зелински не е политик. Като бивш професионален актьор, той е свикнал да произнася написани от други сценарии. Сега има група политически съветници по дреболиите около него в Украйна. Важните неща се замислят и формулират в чужбина. Там се пишат сценариите. Там решават кога и какво той ще каже. Какво ще направи и какво няма да направи. Той не е стратегическият мислител. Нито дори и тактикът. Той е изпълнителят – декламатор за пред хората. Говори твърде много и твърде произволно. Свикнал е да лъже каквото му хрумне. А и слушателите вече свикнаха с него – да не му обръщат внимание и да не го приемат на сериозно.
Там, в тази далечна чужбина се забранява на обкръжените в подземията в Марианупол да се предадат, въпреки че са в безнадеждно положение. Не защото са мирни граждани с деца, а защото между тях има доста обикновени наемници, а също и армейски офицери от американската и други натовски армии и от френския чуждестранен легион, чието пленяване от руснаците живи и показване пред световната общественост, ще разкрие кой действително воюва в Украйна. И защо те са в Донбас? И понеже това не бива да се разкрива пред народите по света, техните господари: американският президент, френският президент, британският премиер, украинският президент и другите им високопоставени западни колеги, предпочитат да ги жертват. Казват, че въпреки заетостта му с изборите във Франция Емануел Макрон правил напоследък 12 опита да се свърже с Путин и да издейства поне освобождаването на обкръжените от Френския чуждестранен легион. Други правели опити да се изплъзнат от обкръжението с хеликоптери, но руските войници ги сваляли.

Верни на своето послушно подражателство, българските медии може би са европейски рекордьори в тоталното лъжене за Украйна. Това може да се прецени косвено и от горните таблици. Обективните световни икономически анализатори – статистици ни дават числова информация, според която Украйна е последна в Европа по БВП на човек от населението. При много добри обективни условия да бъде поне в средата на европейската класация. Защо е това тотално разминаване? Очевидно има нещо фундаментално погрешно в сърцевината на украинската държава, което се скрива от европейската и световната общественост. Истината за Украйна се крие от света. Медиите се използват за грандиозно залъгване на милиони хора за истинската Украйна, за да бъде тя използвана като сляпо оръдие срещу омразната на Запада Русия.
Кои са дълбоките причини за това силно разминаване между благоприятните обективни условия за стопанска дейност в Украйна и лошите крайни резултати от тази дейност? При неблагоприятен обществен климат (както е в Украйна, а и у нас), и тотално господство на дивашка балканска частна собственост съществуват неблагоприятни разпределителни отношения.
Наемният персонал не се труди и не произвежда близко до своя максимален потенциал, а доста под него. Производителността на наемния труд е ниска. Те произвеждат по-малко блага. По-малко нова стойност. Тази нова стойност се разпределя между капитала (печалба на олигарсите) и труда (работна заплата). Ако това разпределение е несправедливо, т.е. равнището на експлоатация е високо (както е в Украйна и у нас), това потиска допълнително заинтересоваността на хората да се трудят повече и да проявяват по-голяма предприемчивост. В резултат на това – по-слаб краен резултат. Това се вижда от таблица 3. За Украйна.

Това намалява допълнително заинтересоваността и производителността и на следващите производствени цикли се произвеждат още по-малък обем блага. Ако тези блага се разпределят отново несправедливо между труда и капитала (олигарсите), това продължава да потиска заинтересоваността за труд и предприемчивост на наемния труд на следващите цикли. И така нататък – все по-малка резултатност на следващите цикли. Такава е картината в експлоататорските общества, каквито са украинското и нашето. Да, украинската икономика е една от най-експлоататорските за трудовите хора в Европа. Това личи от таблицата. Няма място за спорове.
Ако тези нерационални разпределителни отношения се съчетаят със също такива преразпределителни отношения (прекалено ниско облагане на печалбата и дохода на олигарсите с преки данъци и относително високо облагане на заплатите на наемния труд с косвени и преки данъци и без необлагаем минимум), както е в Украйна, а и у нас, заинтересоваността за труд и предприемчивост продължава да спада, а капиталът (олигарсите) използва нерационално оставената му прекалено голяма част от печалбата (за екстравагантни инвестиции у нас и в чужбина и луксозно потребление), вместо да я инвестира за производствени цели и да създава нови работни места.

От горните таблици личи, че президентът и правителството на Украйна съвсем не са тези, които да бъдат героизирани. Симпатии заслужават само трудовите хора и интелигенцията на Украйна, които до сега понасят експлоатацията на своите олигарси, а сега се прибавят и несгодите на войната. Като познавам екслоататорските разпределителни и преразпределителни отношения в Украйна в мирно време, съвсем не съм сигурен колко справедливо се разпределят сега в Украйна хуманитарните помощи, които им се изпращат от различни страни по света. Дано има по-строг обществен контрол, който да осигурява по-справедливо разпределение.
Според данните в горните таблици е очевидно, че Украйна далеч не е готова за присъединяване към Европейския съюз. От това, което научаваме за масовите разрушения при военните действия в тази страна, настоящата картина сигурно е още по-тежка. С доставката на допълнителни въоръжения за продължаване на войната Западът превръща Украйна в купчина развалини. И за това цинично обвинява Русия, че бомбардирала. А какво друго се прави на война! Не се танцува балет.
С всяко продължение на военните действия с доставяните допълнително въоръжения и амуниции от САЩ и европейските страни, жертвите от двете страни ще се умножават и разрушенията ще се увеличават. Ако ръководителите на ЕС приемат Украйна, като подарък по някаква специална ускорена процедура, това ще означава приемане на една страна в развалини, която ще трябва да се преизгражда из основи. Такава постъпка на ръководството на ЕС е всичко друго, но не и подарък. Тя е подарък само на американския и западноевропейския оръжеен капитал. А за изстрадалия украински народ това е огромно бреме, по-скоро – допълнително наказание с повече жертви и повече разрушения.

Украйна като член на Европейския съюз.

Както личи от горните данни, още преди настоящата война Украйна не отговаряше на изискванията за членство в ЕС според критериите от Копенхаген. Тя не можеше да се състезава и с другите страни кандидати. Като слушам сега за пораженията от военните действия се боя, че Украйна ще бъде тотално разорена от войната. Десетки хиляди млади хора ще са загинали или ранени по бойните полета и от бомбардировките. Навярно 5-6 или повече милиона души от най-младата, най-образованата и най-интелигентната част от населението на Украйна, ще са напуснали родината си като бежанци из Европа и по света. Най-важната част от инфраструктурата й ще бъде в развалини. Ще са разрушени много от що годе съвременните производствени предприятия. Образованието, науката, здравеопазването и другите социални дейности ще са силно разстроени. Обществените и битовите отношения и съотношението между мъже и жени ще са тотално деформирани. Това ще разстрои още повече бъдещите демографски процеси на Украйна и на други засегнати страни.
Неизвестни са още и много други резултати от войната, в това число и бъдещите граници на страната, особено на изток, юг и запад. Някои настоящи западни съседи на Украйна, засега мълчаливи, може да пожелаят да си върнат отнетите им след Втората Световна Война големи територии с тяхното население. Не е още известно дали следвоенна Украйна ще има излаз на море! Това може да се окаже страна с още по-масова престъпност и корупция, чието ограничаване ще изисква дори повече време и усилия, от възстановяването на физическите разрушения. А това е държава с голяма територия и население. Общото състояние на икономиката и на страната в цялост, след разрушенията от войната ще бъде далеч по-неблагоприятно за бъдещо развитие, отколкото може да се предполага по данните в таблиците.
Продължава след рекламата…
След провежданата в страната продължителна и твърда политическа диктатура, масовите езикови ограничения за рускоговорящите, официалната забрана на 11 политически партии, произволните обвинения и масовите арести без съд и присъда на политически опоненти, само заради различно мнение, доверието между различните политически формации ще е тотално разрушено и възможностите за договорености между тях ще са сведени до минимум.
Главният виновник за войната в Украйна е САЩ и нейните съюзници в НАТО. Но не може да се каже, че управляващите в Украйна не носят никаква отговорност за тази война. Президентите и правителствата в Украйна през последните 8 години бяха реваншистки, авантюристични и антируски по своята същност. Гражданите на Донбас бяха обстрелвани и бомбардирани произволно от Киевската армия и от почти независимите от върховното командване на армията, още по-авантюристични „батальони“.
Евентуално присъединяване на Украйна към ЕС след войната ще струва стотици милиарди евро на страните членки за нейното възстановяване и интегриране в общността.
Както са препоръчвали в миналото Кисинжер, Бжежински и други най-видни западни политици и дипломати, решението за бъдещето на Украйна трябва да се търси в ориентацията й като независима и неутрална държава между Запада и Изтока, а не в присъединяване към ЕС и още по-малко в НАТО с противопоставяне на Русия. Може би по-рационално е да се създаде един мощен международен фонд за възстановяване и развитие от няколкостотин милиарда щатски долара, главно с вноски от страните от Г-7. От този фонд да се финансира възстановяването и развитието на Украйна през следващите 20-25 години.

Възстановяването на пораженията върху Украйна от тази война навярно ще отнеме няколко десетилетия. То ще струва може би 700-800 или повече милиарда долара. Ако бъде приета за член на Европейския съюз Украйна ще разчита да получи голямата част от тези средства от самата общност. Навярно ще участват също МВФ, Световната банка, СТО, Европейски банки, кредити от различни частни банки, въпреки натрупания вече огромен държавен дълг от над 100 млрд. щатски долара.
Едва ли някой може да каже сега със задоволителна точност колко ще струва възстановяването и развитието на Украйна след войната. Като много груб ориентир може да послужи искането на настоящото украинско правителство за незабавна помощ от 7 млрд. щатски долара месечно само за започване на някои възстановителни работи. Годишно ще са 60-70 млрд. дол., а за 10 години – 600-700 млрд. дол. На 25 Април от Киев обявиха, че ще струва около 1000 млрд. долара.Това са огромни ресурси. Но едва ли може да се вярва на онова, което казват властите от Киев! Аз отдавна съм престанал да им вярвам.
Трудно ми е да си представя от къде ЕС ще набере тези ресурси. Не съм сигурен, че ЕС и другите международни институции могат да организират набирането на такива огромни ресурси. Преди настоящата война САЩ и НАТО даваха щедри обещания на Украйна за помощ във войната срещу Русия. Действителната военна помощ се оказа далеч по-малка.
Продължава след рекламата…
Много е вероятно същото да се повтори и с мирновременната помощ. Историята показа, че Западът умее ефикасно да ограбва Изтока, да ограбват бедните, но не да им помагат. Това личи и от нашия собствен пример. През изминалите 32 години от нас беше отнето много повече, отколкото ни е дадено. В моите публикации през последните 20-25 години съм го доказал, че България никога не е била подложена на такова историческо ограбване. Навярно същото ще се повтори и с Украйна!
Нито разорената Украйна може да понесе изискванията като член на ЕС. Нито финансовият потенциал на ЕС може да понесе допълнителното огромно натоварване с Украйна като нов свой член. Евентуалното приемане на Украйна ще принуди ръководството на ЕС да насочи цялото си внимание, за да осигури бързо и чувствително подобрение на икономическото и социалното положение в тази страна.
Тези ресурси трябва да се набавят от някъде. То може да стане чрез вътрешно преразпределение и пренасочване на ресурси в рамките на ЕС. Това ще наложи намаление на ресурсите, предоставяни до сега на по-бедните страни членки – нетни получатели на средства от ЕС, като нас, или увеличение на вноските от по-богатите страни членки – нетни платци в бюджета на ЕС. А може и двете едновременно. Това ще означава по-големи вноски от по-богатите страни и по малък приток за по-бедните. Разликата ще отива за Украйна.Това ще обедини двете едновременно силно ощетени групи страни-настоящи членки: нетните платци и нетните получатели, т. е. всички членки. И ще създаде мощно вътрешно напрежение в ЕС. С времето то ще расте и през следващите години може да прерастне във вътрешен конфликт. Този вътрешен конфликт, подхранван и от външни фактори, ще се изостря бързо и може да избухне скоро.

Вътрешноевропейският конфликт няма да засегне САЩ и Великобритания. Напротив, ще ги облагодетелства. Те ще пренасочат вниманието си към Далечния изток, заедно с Австралия, Япония, и не дай боже с Индия, срещу Китай, при изтощена в някаква степен Русия, от настоящата война. И разрушени стопански връзки по линията на взаимната допълнимост между Западна Европа и Русия. И което е дори по-опасно: – с разрушено доверие между Европа и Русия.
Вътрешният конфликт може бързо да се изостри, да добави допълнително напрежение и дори нетърпимост към натрупаното вече през годините от други източници. Нужно е да се добави още малко конфронтация между двете управленски философии в ЕС: към монолитна европейска федерация или към гъвкава европейска конфедерация, за да се стигне до експлозия. Финансирането на разрушената следвоенна Украйна, съдържа този разрушителен потенциал.

Post Views: 30

АНАЛИЗИ

Светът още не е готов за нова Ялта

Проф. Андрей Фурсов: Светът още не е готов за нова Ялта.

Историкът Андрей Фурсов поставя под съмнение една от най-популярните геополитически тези през последните години – че светът вече е навлязъл в нова епоха и предстои “Ялта-2”. Според него международната система все още не е достигнала онова равновесие, което позволява големите сили да договорят ново разпределение на влиянието. Разговорът постепенно преминава през войната в Украйна, конфликта с Иран, отношенията между Русия, Китай и САЩ и устойчивостта на западния модел на власт.

Ялта не се повтори, защото светът още няма равностойни сили

В последните две години понятието „Ялта-2“ започна да се използва почти като готово обяснение за всяка среща между лидерите на големите държави. Достатъчно беше да се появи информация за възможен разговор между Доналд Тръмп, Владимир Путин и Си Дзинпин, за да се заговори за ново подреждане на света. В политическите коментари постепенно се наложи впечатлението, че настоящата международна система вече е изчерпана и остава единствено нейното формално заменяне с нова конструкция. Именно срещу тази привидна очевидност възразява Андрей Фурсов още в първите минути на интервюто. Според него аналогията с Ялтенската конференция от 1945 г. изглежда привлекателна, но пропуска най-важното условие, направило възможно историческото споразумение между Рузвелт, Сталин и Чърчил.

През февруари 1945 г. трите държави не просто представляват най-големите военни сили на планетата. Те вече са победители във война, чийто изход практически е предрешен. Всяка от тях контролира огромни армии, индустриални мощности и политически пространства, без които следвоенното устройство е немислимо. Между тях съществуват сериозни противоречия, но всички имат общ противник и общ интерес да предотвратят незабавно възникване на нов глобален конфликт. Именно това позволява компромиси, които днес често изглеждат невъзможни.

Фурсов поставя въпроса по различен начин. Според него сегашният свят не разполага с три съизмерими центъра на сила. Русия безспорно възстанови значителна част от военния си потенциал след кризата през деветдесетте години. Китай се превърна във втората икономика в света и постепенно навлиза във високите технологии, корабостроенето, автомобилната индустрия и производството на полупроводници. Това обаче не означава автоматично, че двете държави вече могат да заменят инфраструктурата на американската глобална мощ. Именно тук, според него, се крие причината очакваната „нова Ялта“ да не се състоя.

Тази оценка заслужава внимание не защото непременно е окончателно вярна, а защото връща разговора към измерими показатели вместо към политически лозунги. Международното влияние не се определя единствено от размера на армията или броя на ядрените бойни глави. То се определя и от способността една държава да поддържа съюзнически системи, глобални финансови механизми, логистични вериги, технологични стандарти и международни институции, които останалите са принудени да използват ежедневно.

Достатъчно е да се проследи как функционира световната икономика. По-голямата част от международните разплащания продължават да преминават през долара. Значителна част от световното корабоплаване се застрахова чрез западни финансови механизми. Най-големите инвестиционни фондове остават американски. Водещите рейтингови агенции, голяма част от цифровата инфраструктура, облачните услуги и глобалните платежни системи също се намират под западен контрол. Това не означава, че този модел не може да бъде променен. Означава единствено, че подобна промяна изисква време, ресурси и изграждане на алтернативна инфраструктура, а не само политически декларации.

В този контекст Фурсов използва примера с конфликта около Иран. Според неговата оценка Вашингтон не е постигнал всички цели, които вероятно си е поставял. Той дори допуска, че операцията може да се окаже политически неуспешна за администрацията на Доналд Тръмп. Наред с това обаче отбелязва нещо, което според него има по-голямо значение. Въпреки острото напрежение нито Русия, нито Китай предприемат пряка военна намеса в защита на Техеран.

Според Фурсов именно това показва, че американската система за възпиране продължава да действа, макар и вече с по-малка ефективност.

Тук започва една от най-интересните линии в разговора. През последните години почти всяко международно събитие беше обявявано за окончателно доказателство, че американската хегемония е приключила. Изтеглянето от Афганистан, санкционната война с Русия, разширяването на БРИКС, кризите в Червено море, войната в Украйна и напрежението около Иран последователно бяха представяни като решаващи повратни точки. Ако обаче се разгледат конкретните механизми на международната система, картината изглежда значително по-сложна. Влиянието на една сила рядко изчезва внезапно. Обикновено първо започват да отслабват отделните елементи, докато останалите продължават да функционират още години наред.

Историята предлага достатъчно подобни примери. Британската империя започва да губи икономическото си превъзходство още в края на XIX век, но финансовото влияние на Лондон остава огромно десетилетия след това. Съветският съюз изпитва сериозни икономически затруднения още през седемдесетте години, но военният му потенциал продължава да определя глобалния баланс чак до самия край на Студената война. Подобни процеси никога не се развиват едновременно. Военната мощ, финансовото влияние, технологичното лидерство и политическите съюзи рядко отслабват с еднаква скорост.

Именно затова сравнението с Ялта изглежда прибързано. Големите международни договорености не възникват в момент, когато всички участници спорят кой е по-силен. Те възникват тогава, когато приблизителното съотношение на силите вече е достатъчно ясно и всяка страна разбира границите на собствените си възможности. Засега подобна яснота липсва. Русия продължава военните действия в Украйна. Китай ускорява икономическата си трансформация и разширява присъствието си в Азия, Африка и Латинска Америка. Съединените щати също преструктурират производството си, увеличават инвестициите във военната индустрия и се стремят да ограничат технологичния достъп на Пекин до най-съвременно оборудване. При такава динамика едва ли някой би поел риска да фиксира ново световно статукво, което след няколко години може отново да бъде поставено под въпрос.

Войната в Украйна не е само украинска война

След като отхвърля възможността за „Ялта-2“, Андрей Фурсов преминава към темата, която според него най-ясно показва реалното съотношение на силите – войната в Украйна. Тук той прави разграничение, което присъства в много руски анализи, но в неговия прочит получава по-широк исторически смисъл. Според него Русия не воюва единствено срещу Украйна, а срещу значително по-мащабна система, в която Киев изпълнява ролята на основен военен инструмент, докато ресурсите, технологиите, финансовата подкрепа и значителна част от разузнавателната информация идват от западните държави.

Подобна оценка трудно може да бъде разглеждана само като политическа декларация. От началото на конфликта десетки милиарди долари военна помощ бяха одобрени от Конгреса на САЩ, Европейският съюз създаде многогодишни финансови механизми за подпомагане на Киев, а отделни държави от НАТО предоставиха системи за противовъздушна отбрана, артилерия, бронетехника, далекобойни ракети и обучение на украински военнослужещи. Това са официално обявени решения, които могат да бъдат проверени в публичните документи на съответните институции. Спорът не е дали тази подкрепа съществува, а как тя променя характера на самата война.

Именно тук анализът на Фурсов заслужава по-внимателен прочит. Ако една държава получава външно финансиране, въоръжение, сателитна информация, комуникационни технологии и постоянна логистична поддръжка, конфликтът престава да бъде само двустранен. Това не означава, че Украйна няма собствен политически дневен ред или собствено военно командване. Означава, че способността ѝ да води продължителна война е пряко свързана с индустриалния, финансовия и технологичния капацитет на държавите, които стоят зад нея.

Тук разговорът постепенно се измества от фронтовата линия към икономиката. Всяка продължителна война неизбежно се превръща в изпитание за производството. Танковете могат да бъдат унищожени. Боеприпасите могат да бъдат изразходвани. Ракетите могат да бъдат изстреляни само веднъж. След това всичко започва отново – в заводите за стомана, в химическите предприятия, в производството на барут, електроника, оптика, лагери, дизелови двигатели и специални сплави. Именно затова през последните две години Съединените щати, Германия, Франция, Полша и още редица европейски държави започнаха програми за разширяване на производството на боеприпаси и военно оборудване. Подобни процеси протичат и в Русия. Те рядко попадат в центъра на телевизионните репортажи, но именно там се решава способността една армия да продължи войната след първоначалния удар.

Фурсов използва още една силна формулировка, когато коментира т.нар. „центрове за вземане на решения“. Според него подобни центрове не трябва да се търсят единствено в Киев, Лондон или Вашингтон. В неговата интерпретация значителна част от стратегическите решения се формират в по-широки политически и финансови среди, които не съвпадат непременно с официалните държавни институции. Това е една от най-спорните части на разговора, защото навлиза в територия, където разграничението между проверими факти и политическа интерпретация става особено важно. Самият Фурсов говори за глобални елити, които според него не са напълно единни, но оказват влияние върху решенията на отделните държави. Подобна теза не може да бъде независимо потвърдена в начина, по който е представена в интервюто, но тя показва през каква аналитична рамка авторът разглежда международните отношения.

Именно тук възниква въпросът, който остава отворен и след края на разговора. Ако международната система действително се управлява от толкова сложна мрежа от държавни и недържавни центрове на влияние, възможно ли е изобщо да се повтори моделът от Ялта, при който трима лидери подписват документ и поставят началото на нов световен ред? Историческият опит по-скоро подсказва обратното. Днешният свят изглежда значително по-фрагментиран, икономически по-взаимозависим и политически по-малко предвидим, отколкото през 1945 година. Именно затова въпросът дали нова „Ялта“ е възможна остава далеч по-сложен, отколкото изглежда в ежедневния политически дебат.

Офшорната система, британската стратегия и невидимата финансова архитектура

След анализа на войната в Украйна Андрей Фурсов насочва разговора към тема, която на пръв поглед изглежда далеч от бойните действия, но според него има пряка връзка с разпределението на световната власт. Това е историята на офшорната финансова система и мястото на Великобритания в нейното изграждане. Именно тук интервюто преминава от текущата политика към по-дълга историческа перспектива, като поставя въпроса дали истинската сила на Запада не произтича толкова от военните съюзи, колкото от способността му да организира международните финансови потоци.

Фурсов свързва началото на този процес със Суецката криза от 1956 г. В неговия прочит именно тогава става ясно, че класическата Британска империя повече не може да бъде възстановена в предишния ѝ вид. Лондон губи възможността самостоятелно да определя политиката си в ключови международни конфликти, а тежестта постепенно се измества към Вашингтон. Историческите факти действително показват, че кризата около Суецкия канал бележи рязко отслабване на британското глобално влияние. Под натиска на Съединените щати и Съветския съюз британското правителство е принудено да прекрати военната операция срещу Египет. За мнозина историци именно това е моментът, в който става окончателно ясно, че следвоенният международен ред вече няма да бъде управляван по модела на старата колониална система.

Фурсов обаче предлага различен прочит на последвалите събития. Според него британските политически и финансови среди не приемат случилото се като окончателно поражение, а започват да търсят нов инструмент за запазване на влиянието си. В интервюто той посочва офшорните финансови центрове като основен елемент от тази стратегия. Тук е важно да се направи разграничение между исторически установените факти и неговата интерпретация. Безспорно е, че през втората половина на XX век Великобритания, заедно със зависимите от Короната територии и редица отвъдморски юрисдикции, изгражда една от най-големите мрежи от офшорни финансови центрове в света. Дали това представлява предварително планиран геополитически проект е предмет на продължаващи научни и политически спорове.

Интересен е и начинът, по който Фурсов описва появата на пазара на евродолари. Според него решаваща роля изиграват финансовите операции, при които съветски доларови активи започват да се прехвърлят извън територията на Съединените щати. Историческите изследвания действително приемат, че през края на петдесетте години пазарът на евродолари започва бързо да се развива в Лондон, превръщайки британската столица в един от най-важните световни финансови центрове. Причините обаче са значително по-комплексни и включват американското банково регулиране, международната търговия, движението на капитали и ролята на лондонските банки.

Тук разговорът придобива особено интересен характер. Вместо да разглежда офшорните юрисдикции единствено като средство за избягване на данъци, Фурсов ги представя като инструмент за създаване на нов тип глобална икономическа власт. Това е теза, която не е нова. През последните две десетилетия множество западни икономисти, разследващи журналисти и международни организации публикуваха анализи за ролята на офшорните центрове в движението на капитали, оптимизацията на корпоративното облагане и прикриването на собственост. Разликата е, че Фурсов поставя тези процеси в по-широка геополитическа рамка и ги разглежда като част от трансформацията на британското влияние след края на колониалната епоха.

Особено внимание заслужава и оценката му за отношенията между Великобритания и Китай. В интервюто той твърди, че британските елити още през втората половина на XX век започват да разглеждат Китай като бъдещ ключов елемент в преструктурирането на световната икономика. Тази теза е значително по-трудна за доказване в категоричния вид, в който е представена. Безспорно е, че още преди реформите на Дън Сяопин Хонконг играе ролята на важен финансов и търговски мост към китайската икономика. Също така е известно, че след началото на китайските пазарни реформи британски, американски и други западни компании участват активно в инвестиционните процеси. Дали това представлява предварително изграден стратегически проект, остава въпрос, по който липсва единно становище.

Тук се появява и една особеност, характерна за целия анализ на Фурсов. Той рядко разглежда отделните исторически събития като резултат от случайно стечение на обстоятелствата. Почти винаги търси по-дълбоки структури, които според него осигуряват приемственост между различните епохи. Именно тази перспектива прави интервюто интересно дори когато отделните му изводи могат да бъдат оспорени. Вместо да следва ежедневния политически цикъл, разговорът непрекъснато се връща към въпроса как се създават устойчивите механизми на влияние и защо те често остават незабелязани, докато общественото внимание е насочено към избори, дипломатически срещи или военни операции.

Това постепенно подготвя следващата тема в разговора – въпроса защо, според Фурсов, западните държави успяват толкова дълго да съхраняват своята устойчивост. Отговорът му вече не е свързан нито с армията, нито с финансите, а с институциите и начина, по който функционират самите общества.

Институциите, властта и защо Западът остава по-устойчив, отколкото изглежда

Една от най-интересните части на разговора започва тогава, когато Андрей Фурсов напуска полето на геополитиката и преминава към въпроса как функционират самите държави. Според него именно тук се крие причината Западът толкова дълго да запазва водещите си позиции. Не защото разполага с повече природни ресурси или с по-многобройни армии, а защото през последните три столетия изгражда система от институции, способна да възпроизвежда властта независимо от смяната на отделните политически лидери.

Това е теза, която заслужава внимание, защото се различава от широко разпространеното обяснение, че всичко зависи единствено от икономическата мощ. Икономиката безспорно има огромно значение, но сама по себе си не гарантира устойчивост. Историята познава достатъчно държави с впечатляващ индустриален потенциал, които за сравнително кратко време губят международното си влияние. Причината обикновено не е в липсата на ресурси, а в отслабването на институциите, които трябва да управляват тези ресурси.

Фурсов противопоставя западния модел на руската историческа традиция. В неговата интерпретация руската държава винаги е разчитала повече на силната централна власт, отколкото на устойчиви институции със собствена автономия. Именно затова, според него, периодите на стабилност често се редуват с периоди на рязка дезорганизация. Това е историческа оценка, която може да бъде предмет на спор, но трудно може да се отрече, че руската политическа система многократно е преминавала през подобни цикли – от реформите на Петър I, през революциите от 1917 г., до разпадането на Съветския съюз.

Интересното е, че Фурсов не представя западните институции като безупречни. Напротив. Той ги определя като механизъм за постоянен контрол върху обществото. В неговия прочит именно разделението на властите, независимата съдебна система, административният апарат, финансовите регулатори, университетите, медиите и корпоративните структури образуват сложна мрежа, която трудно позволява рязка промяна на политическия курс. Това не означава, че отделните правителства не могат да бъдат сменяни. Означава, че самата система продължава да функционира почти независимо от персоналните промени на върха.

Тази постановка заслужава по-широк коментар. В последните години в Европа и Съединените щати често се говори за политическа криза, за нарастващо обществено недоволство и за спад в доверието към институциите. Всичко това е вярно и се потвърждава от множество социологически изследвания. В същото време обаче административният апарат, финансовата система, съдилищата, данъчните администрации, университетите и местното самоуправление продължават да изпълняват функциите си. Именно тази приемственост обяснява защо дори след тежки политически конфликти западните държави успяват сравнително бързо да възстановят нормалното функциониране на управлението.

Фурсов прави още едно наблюдение, което също заслужава внимание. Според него в западните общества контролът постепенно се превръща във вътрешно поведение, а не само във външна принуда. С други думи, значителна част от социалните правила се спазват не защото някой постоянно упражнява натиск, а защото самите граждани ги възприемат като естествена норма. Тази идея не е нова. Подобни анализи могат да бъдат открити още при Мишел Фуко и редица съвременни социолози, които разглеждат модерната държава като система, в която общественият контрол все по-често се осъществява чрез институции, образование, професионални стандарти и социални очаквания, а не единствено чрез принуда.

Разбира се, подобен модел има и своите слабости. Последните години показаха, че прекомерната институционализация понякога затруднява бързото вземане на решения. Европейският съюз неведнъж демонстрира колко трудно постига единодушие по стратегически въпроси. Процедурите осигуряват стабилност, но често намаляват скоростта на реакцията. Това пролича както по време на пандемията, така и при енергийната криза, последвала войната в Украйна. Следователно институционалната устойчивост не е равнозначна на политическа ефективност.

Именно тук анализът на Фурсов придобива по-балансирано звучене, отколкото често му се приписва. Макар да критикува западния модел, той признава, че тази система е изключително трудно преодолима именно защото е изграждана столетия наред. От неговата гледна точка голямото предизвикателство пред Русия, Китай и останалите нововъзникващи центрове на влияние не е просто да увеличат икономическите си показатели или военните си бюджети. Много по-трудната задача е да изградят собствени устойчиви институционални модели, които да бъдат достатъчно привлекателни и за останалата част от света.

Така разговорът постепенно достига до последния голям въпрос – ако старата система все още не е разрушена, а новата все още не е изградена, какво всъщност може да се случи през следващото десетилетие? Именно върху тази перспектива Фурсов концентрира финалната част на интервюто, когато говори за промените, които според него ще определят развитието на света през 30-те години на XXI век.

2030-те години няма да променят света сами – те само ще покажат кой е подготвен

В заключителната част на разговора Андрей Фурсов не предлага конкретен сценарий за развитието на международната система. Въпреки заглавието на интервюто той не твърди, че през 30-те години на XXI век непременно ще настъпи окончателно преразпределение на световната власт. По-скоро разглежда това десетилетие като период, в който ще стане ясно кои държави са успели да се адаптират към натрупаните промени и кои ще продължат да живеят с политически и икономически модели, създадени за един свят, който вече постепенно изчезва.

Всъщност това е и най-важният извод от целия разговор. През последните години международният дебат често се свежда до въпроса кой печели и кой губи. Реалността изглежда значително по-сложна. Нито Съединените щати демонстрират онова безспорно превъзходство, което притежаваха след разпадането на Съветския съюз, нито Китай и Русия вече разполагат с достатъчно ресурси, за да наложат собствен модел на глобално управление. Светът навлиза в продължителен период, в който няколко големи центъра на влияние едновременно ще се опитват да запазят собствените си позиции и да разширят възможностите си там, където противникът започва да губи инициативата.

Именно затова вниманието постепенно се измества от шумните политически декларации към далеч по-прозаични показатели. Колко стомана произвежда една икономика. Колко инженери подготвя. С какъв капацитет разполагат предприятията за електроника, машиностроене и химическа промишленост. Доколко енергетиката осигурява предвидими цени за индустрията. Какви са възможностите за финансиране на научните изследвания. Това са процеси, които рядко попадат на първите страници, но именно те определят способността на една държава да поддържа военна, технологична и икономическа конкуренция в продължение на десетилетия.

В този смисъл интервюто на Фурсов може да бъде прочетено и като предупреждение срещу прибързаните геополитически прогнози. Историята рядко се движи по права линия. Големите сили почти никога не изчезват внезапно, както и новите центрове на влияние не се появяват изведнъж. Преходите обикновено продължават десетилетия и през това време отделните държави едновременно печелят в едни направления и губят в други. Военните успехи невинаги се превръщат в икономически преимущества. Финансовото влияние невинаги гарантира политическо лидерство. Демографската мощ сама по себе си също не осигурява стратегическо превъзходство.

Точно поради това въпросът дали ще има нова „Ялта“ засега изглежда преждевременен. Историческите аналогии са полезни, когато помагат да разберем логиката на процесите, но стават подвеждащи, когато започнат да заменят самия анализ. Светът през 2026 година няма общ победител, няма общ победен и няма онова относително равновесие, което позволява трайно преразпределение на сферите на влияние. Международната система продължава да се променя под въздействието на войните, технологичната конкуренция, демографските тенденции, финансовите пазари и енергетиката.

Именно взаимодействието между тези фактори ще определя политическата среда през следващите години, а не един-единствен дипломатически форум или среща на върха.

Това прави разговора с Андрей Фурсов интересен дори за читател, който не споделя всички негови оценки. Най-силната страна на интервюто не е в категоричните изводи, а в опита да разглежда международните процеси като част от по-дълга историческа последователност. Някои от неговите интерпретации безспорно ще предизвикат възражения. Други остават трудно проверими и следва да бъдат възприемани именно като лични оценки на автора. Но поставеният в началото въпрос продължава да звучи актуално. Ако светът действително навлиза в нова епоха, първите признаци няма да бъдат открити в политическите декларации, а в постепенното пренареждане на икономическите, технологичните и институционалните основи, върху които се изгражда международният ред.

Светът още не е избрал своя нов ред

Разговорът с Андрей Фурсов не предлага универсална формула за обяснение на случващото се. Тъкмо обратното – той напомня колко рисковано е светът да бъде описван чрез готови схеми и окончателни присъди. В интервюто присъстват оценки, които могат да бъдат оспорени, както и исторически интерпретации, по които едва ли ще се постигне академично съгласие. Това обаче не отменя основния въпрос, който преминава през целия разговор – дали сме свидетели на раждането на нов международен ред или само на продължителното разпадане на стария.

Засега фактите сочат по-скоро второто. Американската мощ вече не изглежда безусловна, но продължава да се опира на финансова, технологична и институционална система, изграждана десетилетия наред. Китай увеличава икономическото и политическото си влияние, но все още избягва пряка конфронтация, която би поставила под риск собственото му развитие. Русия демонстрира способност да устоява на продължителен военен и санкционен натиск, но и тя е изправена пред необходимостта да адаптира икономиката и индустрията си към една значително по-дълга конкуренция, отколкото мнозина предполагаха в началото на конфликта.

Може би именно тук е най-полезната част от анализа на Фурсов. Вместо да търси решаващото събитие, което ще промени света за една нощ, той насочва вниманието към процесите, които се натрупват бавно и почти незабележимо – производството, финансите, технологиите, институциите и способността на държавите да планират отвъд един изборен цикъл. Историята показва, че големите геополитически промени обикновено стават видими едва когато вече са се случили. Дотогава те се изграждат далеч от дипломатическите прожектори – в заводите, лабораториите, университетите, енергийните системи и финансовите центрове. Именно там вероятно ще бъде решено дали 30-те години на XXI век ще поставят началото на нов световен баланс или ще се окажат още един етап от продължителния преход, който все още няма своя окончателен изход.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА МАЙКИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Post Views: 9

АНАЛИЗИ

САЩ отново се отметнаха

Мирът се отлага: Рубио отхвърли договореностите от Анкъридж и свали картите за Украйна пред Москва.

Дипломатическото лавиране на Вашингтон и институционалният разлом.

Публичното изявление на американския държавен секретар Марко Рубио, в което той категорично отрече съществуването на обвързващо споразумение между Съединените щати и Руската федерация след срещата на върха в Анкъридж, не е просто дежурен коментар пред репортери.

Това е ясен сигнал за вътрешнополитическо и институционално напрежение в самата американска администрация. Рубио се опитва да намали залозите и да преформатира публичното възприятие за преговорите, като настоява, че в Аляска са обсъждани единствено предложения, но не и крайни документи. Това изявление дойде като директен отговор на коментарите на руския заместник-министър на външните работи Сергей Рябков. Руската дипломация официално фиксира усещането, че Вашингтон се отклонява от фундаменталните принципи за регулиране на конфликта, които бяха договорени между Владимир Путин и Доналд Тръмп по време на срещата им през август миналата година.

В кулоарите на международната политика подобно разминаване в тълкуванията показва, че американската страна се сблъсква с невъзможността да прокара евентуалните договорености през собствения си дълбок държавен апарат и съпротивата на европейските съюзници. Марко Рубио, който традиционно представлява по-ястребовото крило в американския консервативен естаблишмънт, е принуден да балансира между транзакционния подход на Белия дом и натиска на военно-промишления комплекс, който изисква продължаване на конфронтацията или поне избягване на капитулационни за САЩ сценарии. Твърдението му, че Вашингтон остава готов да играе „конструктивна роля“, на дипломатически език означава единствено опит за запазване на инициативата и предотвратяване на едностранни руски стъпки на фронта.

Според наблюдатели на процесите, запознати с докладите на Reuters, позицията на Рубио е класически пример за стратегическа двусмисленост. От една страна, се декларира готовност за мир, от друга – се анулира тежестта на вече поети ангажименти. Подобна тактика обаче работи трудно спрямо Москва в сегашната конфигурация на силите. Руската страна, чрез изявленията на помощника на президента Юрий Ушаков, побърза да подчертае, че остава изцяло ангажирана с изпълнението на договореното, докато партньорите отвъд океана очевидно демонстрират неспособност или нежелание да изпълнят своята част от условния пакт. Този разлом блокира реалния напредък и превръща дипломатическия процес в поредица от тактически маневри без ясен стратегически изход.

Материалната реалност срещу политическите декларации

Зад кулисите на дипломатическите реплики стои суровата реалност на заводите, логистиката и достъпните ресурси. Преговорите не се водят в правово или морално пространство, те отразяват капацитета на промишлените мощности на двете суперсили. Докато Държавният департамент на САЩ се опитва да жонглира с терминологията, реалното състояние на нещата показва, че капацитетът за производство на 155-милиметрови артилерийски снаряди в страните от НАТО остава критично недостатъчен за покриване на оперативните нужди на Киев. Натовските складове са изпразнени, а логистичните вериги през Полша и Румъния се сблъскват с постоянни пробойни поради липса на резервни части, амортизация на железопътната инфраструктура и системния дефицит на дизелово гориво в Украйна.

В този контекст руската икономика, преминала на военни релси още преди две години, демонстрира стабилно производство на боеприпаси от калибър 152 мм и непрекъснати доставки на тежка бронирана техника по фронтовите линии. Тези заводи, работещи на три смени в Урал и Сибир, осигуряват на Москва тежест в преговорите, която Марко Рубио не може да неутрализира с риторика. Именно това реално съотношение на силите кара руското ръководство да отхвърля всякакви опити за козметични преговори.

Когато руската страна говори за „отклонение от принципите“, тя има предвид, че Вашингтон се опитва да купи време за възстановяване на украинския военно-технически потенциал под прикритието на дипломатически сондажи в Анкъридж.

Проблемът за американската администрация се състои в това, че киевският режим се намира на икономическо и енергийно командно дишане. Без директни финансови инжекции от Федералния резерв и Европейската централна банка, украинската държавна машина би колабирала в рамките на броени седмици. Инфраструктурните разрушения, засягащи над две трети от генериращите мощности в Украйна, превръщат логистиката на отбраната в логистичен кошмар. Поради това руските дипломати отказват да разглеждат „предложенията“ на Рубио като сериозна база, настоявайки за твърди гаранции, обвързани с реалното прекратяване на западната логистична и финансова подкрепа за Киев.

Четирите фундамента на Путин като преговорна рамка

По време на последното си заседание с членовете на правителството Владимир Путин извади на масата четирите основни стълба, които Русия ще използва като задължително условие за всякакви реални преговори. Тези условия де факто зануляват опитите на САЩ да превърнат Анкъридж в отправна точка за нов компромис, изгоден за Запада. Първият стълб са Истанбулските споразумения от пролетта на 2022 година. Тогава, в Истанбул, украинската делегация на практика парафира проект за мирен договор, който включваше неутрален статут на страната, отказ от разполагане на чужди военни бази и сериозни ограничения за числеността на въоръжените сили. Връщането към тези параметри означава пълна демилитаризация на Киев, което днес се вижда като неприемливо за НАТО, но е безалтернативно за Кремъл.

Вторият стълб са именно условията от Анкъридж, договорени по време на тайните или полупубличните канали между екипите на Тръмп и Путин. Каквото и да твърди Рубио пред американските медии, за да спаси репутацията на Белия дом, Москва разполага с конкретни записани точки, касаещи архитектурата на европейската сигурност и зоните на влияние. Опитът на Държавния департамент да ги представи като „прости предложения“ само доказва, че Вашингтон изпитва сериозни затруднения да прокара тези договорености пред съюзниците си в Лондон, Париж и Брюксел, които се опасяват от пълно изключване от подялбата на сферите на влияние в Източна Европа.

Третият и най-важен за оперативната реалност стълб са „реалностите на място“. Това е точката, в която дипломацията се пречупва през призмата на военната карта. Русия няма намерение да обсъжда връщане на територии. Линията на съприкосновение се явява новата политическа граница, а текущото настъпление на руските сили в Донбас постоянно пренаписва тази карта вщърб на Киев. Всяко забавяне на преговорите от страна на САЩ само увеличава териториалните загуби на украинската страна, превръщайки удържането на оставащите позиции в истинска месомелачка за жива сила, която Киев вече няма откъде да мобилизира.

Четвъртият стълб е концепцията, изложена от руския президент в речта му пред Министерството на външните работи преди две години, през 2024 г. Тези условия са пределно ясни и нямат характер на преговорни компромиси, а по-скоро на капитулационни изисквания: пълно изтегляне на украинските войски от административните граници на ДНР, ЛНР, Херсонска и Запорожка области, както и официален, юридически закрепен отказ на Киев от всякакви намерения за присъединяване към Организацията на Северноатлантическия договор (НАТО). Позицията на Кремъл тук е монолитна и не подлежи на пазарлъци, което поставя администрацията на Тръмп пред тежък избор.

Тактическите капани пред администрацията на Тръмп

Желанието на Доналд Тръмп да приключи конфликта бързо се сблъсква с невъзможността да предложи на Русия нещо по-малко от това, което тя вече е в състояние да вземе с военна сила. Изпращането на Марко Рубио на предна линия да обяснява, че в Анкъридж не е подписвано нищо окончателно, е опит да се свали напрежението от Белия дом и да се прехвърли вината върху руската „неотстъпчивост“.

Републиканската администрация е наясно, че ако приеме условията на Путин в пълния им обем, това ще бъде възприето като най-голямото геополитическо поражение на САЩ от Виетнам и Афганистан насам. Това би подкопало позициите на долара като световна резервна валута и би стимулирало дедоларизацията в рамките на БРИКС, където страните от Глобалния юг внимателно следят слабостта на Вашингтон.

От друга страна, продължаването на финансирането на киевския режим изисква огромни бюджетни ресурси, които Тръмп обеща да пренасочи към вътрешната икономика на САЩ и към овладяването на миграционната криза по границата с Мексико. Американският дълг вече е преминал критични нива и всяка нова траншея за оръжия предизвиква инфлационен натиск и съпротива в Конгреса. Изходът, който Рубио се опитва да нащупа, е замразяване на конфликта по корейски сценарий без официално признаване на новите граници и без ангажимент за невлизане на Украйна в НАТО в дългосрочен план. Но точно този сценарий се отхвърля категорично от Москва, която вижда в него просто възможност за Запада да превъоръжи Киев за нов рунд на конфронтация след няколко години.

Руската дипломация, чрез коментарите на прессекретаря на президента Дмитрий Песков, внесе допълнителен елемент на натиск, заявявайки, че киевският режим трябва да бъде подведен под отговорност за извършените действия. Това показва, че за Москва легитимността на сегашната власт в Киев е изчерпана и тя няма да бъде страна по никакви трайни споразумения. САЩ ще трябва да подпишат документите директно, поемайки ролята на гарант, което пък поставя Вашингтон в юридически капан, тъй като американският Сенат едва ли би ратифицирал договор, който признава руските териториални придобивки.

Бъдещето на преговорния процес и логиката на изтощението

Дипломатическият дуел между Рубио и Рябков потвърждава, че конфликтът е навлязъл във фаза, в която думите губят своето значение, ако не са подкрепени от металургичните комбинати и енергийните мрежи. Намерението на САЩ да представят срещата в Анкъридж като неангажиращ обмен на мнения се сблъсква с твърдата позиция на руската страна, че времето за празни приказки е изтекло. Москва вече преживя споразуменията от Минск, които по-късно бяха признати от западните лидери за съзнателен опит за печелене на време, и няма намерение да повтаря тази историческа грешка.

Предстои да видим дали администрацията на Тръмп ще събере кураж да пренебрегне съпротивата на собствения си държавен апарат и да приеме реалностите на място, или ще продължи да поддържа илюзията за възможно дипломатическо лавиране. Числата и икономическите показатели обаче не лъжат – западният модел на поддръжка чрез финансови инжекции показва сериозни пробойни, а човешкият ресурс на украинската армия е пред пълно изтощение. В тази ситуация претенциите на Марко Рубио, че в Аляска са обсъждани само предложения, изглеждат по-скоро като опит за отлагане на неизбежното, отколкото като проява на реална преговорна сила.

Политическият нерв на сегашния момент показва, че Русия няма причини да бърза. Всяка изминала седмица укрепва нейните позиции на терен и отслабва лостовете за натиск, с които разполага Вашингтон. Дипломатическата игра в Анкъридж бе опит за разузнаване с борба от страна на САЩ, но отговорът на Москва изясни, че преговори ще има само при капитулация на западните геополитически претенции спрямо постсъветското пространство. Всичко останало са празни декларации, предназначени за вътрешна консумация в американските медии, които нямат никакво отношение към реалния баланс на силите в Евразия.

Post Views: 6

АНАЛИЗИ

Американски аналитици: САЩ са подценили държавите срещу които са се изправили

🇺🇸🇷🇺 Анализ на The New York Times показва, че САЩ са подценили държавите, срещу които са се изправили.

Експерти смятат, че Вашингтон е подценил способността на Иран да отвърне на ударите.

В резултат и двете велики сили се оказаха въвлечени в продължителни и скъпи конфликти без ясен изход.

Анализаторите отбелязват, че само военна сила и въздушни удари не са достатъчни за постигане на стратегическите цели. Липсата на компромиси продължава да задълбочава кризите, а неуспехът за бързо решаване на конфликтите подкопава авторитета на САЩ.