Резултатът от парламентарните избори на 12 и 19 юни т.г. ще уточни полето на действие на президента Еманюел Макрон и очертанията на неговата програма. Немощта и очевидната липса на представителност на френската политическа система допълват атмосферата на всеобщо разочарование, в момент когато социалното недоволство нараства.

ПРЕИЗБИРАНЕТО на Еманюел Макрон бележи край на един дуел, който огромното мнозинство от избирателите се надяваше да избегне. То вещае нов петгодишен период, лишен от устрем и надежда. Президентът с изтекъл мандат запазва поста си, макар повечето французи да смятат, че резултатите от управлението му са лоши (56%); че през последния петгодишен период ситуацията в страната се е влошила (69%); че предизборната му програма е опасна (51%) и че той обслужва най-вече интересите на привилегированите среди (72%) (1). Това иде да покаже, че единствено отхвърлянето на крайната десница е накарало милиони избиратели на левицата да дадат глас за президент, срещу когото някои от тях вече са готови да излязат на улицата. Причини не липсват: спад на покупателната способност, увеличаване на възрастта за пенсиониране, застой на борбата срещу климатичните промени, ръст на лихвените проценти, наказателни мерки срещу безработните.
Преди пет години британският седмичник Икономист се възнесе до небесата, представяйки на корицата си новоизбрания френски президент, крачещ по водата в костюм, искрящ не по-малко от самодоволната му усмивка. За световната буржоазия, току-що попарена от Брексит и нахлуването на Доналд Тръмп в Белия дом, появата на г-н Макрон на световната сцена представляваше нещо като реванш. От тази победа се очакваше да доведе до отстъпление на крайно десния „популизъм“ и подем на „прогресивния“ либерализъм и глобализацията в Европа. От тази илюзия не остана почти нищо. Успоредно със санитарната криза, трудностите в енергийните доставки и войната в Украйна, в публичния дебат все по-голям дял заемат темите за суверенитета, покупателната способност, възстановяване на делокализираните дейности и екологичното планиране. До такава степен, че на 10 април т.г., след края на мандата на Макрон, антисистемната левица разшири своето влияние, а националистическата крайна десница, която напускащият президент претендираше да ограничи със своята политика, отбеляза силен подем. Тримата им кандидати събраха общо 32,3% от действителните гласове на първия тур (2), срещу 27,8% гласували за държавния глава.
Две седмици по-късно, на втория тур, Марин Льо Пен събра 2 600 000 гласа повече, отколкото през 2017 г., докато съперникът ѝ успя да я победи с 2 милиона гласа по-малко от получените на предишния вот.
Бившият министър на икономиката на Франсоа Оланд извоюва предимство, като запази подкрепата на гласоподавателите социалисти, въпреки че провеждаше политика, която съвсем не бе благосклонна към тях. Той допълни успеха си, пленявайки десните избиратели с фискални и социални отстъпки, съответстващи на техните очаквания. Можем да го похвалим за тази виртуозност. Откакто при Петата република френският президент се избира на преки всеобщи избори, на всеки втори тур участва един десен или един ляв кандидат. На 10 април тази година, провалът и на социалистите, и на десницата разби този сценарий и остави далеч назад обичайните играчи: десницата и социалистите получиха общо 6,5% от гласовете. През 2012 г. постижението им беше 55,81%…
По такъв начин френският президент се превърна в избраник на десницата и „в същото време“ кандидат на лявата буржоазия, която от времето на Франсоа Митеран, през „завоя на строгите икономии“ от 1983 г., договора от Маастрихт през 1992 г., Договора за европейска конституция през 2005 г., привикна (и се задоволи) с неолибералните политики. Вместо да приеме тази очевидност, Макрон предпочете да се представи за демиург на разнородна „идеология“, чиято единствена забележима полза е, че му позволява да действа както намери за удобно. „Проектът за краен центризъм“, проповядва той два дни преди преизбирането си пред шепа приветливи журналисти, почива върху „прегрупирането на няколко политически семейства – от социалдемокрацията, като се мине през екологията, центъра и една отчасти бонапартистка (3), отчасти орлеанистка (4) проевропейска десница“ (5).
Подобни общи впрягове на социалдемократи и орлеанистка десница, европейски еколози и бонапартистка десница са теоретически безпочвени и исторически неподплатени. Но от социологическа гледна точка те позволяват да се дефинира настоящият „буржоазен блок“, „партията на реда“, „горната прослойка на Франция“ – коалицията на всички, които се ужасиха от „жълтите жилетки“ и приеха с облекчение жестокото им репресиране. Същата тази публика посрещна с овации Макрон по време на големия му парижки митинг на 2 април т.г., когато разтръби лозунга, превърнал се незабавно в клип на предизборната му кампания: „Въпреки кризите, ние изпълнихме нашите обещания. За да се противопоставим на масовата безработица – това френско зло, трябваше да атакуваме старите табута за данъчното облагане, правото на труд, осигуряването при безработица.“ Той атакува и други „табута“, като помощите за жилищно настаняване и имуществения данък.
Не бива следователно да се учудваме, че в богаташки и консервативни квартали, като Ньой, ХVІ-ти парижки район и Версай, Макрон получи два пъти повече гласове, отколкото преди пет години, и срази кандидатката на официалната десница Валери Пекрес (6). След смазването на работническото движение през юни 1848 г., последвано от разправата срещу Парижката комуна през 1871 г., монархистите също се почувстваха политически безполезни, тъй като републиканците доказаха на буржоазията, че и те могат да бъдат безпощадни към плебеите. С други думи, Макрон на власт превръща десницата в също толкова непотребна, колкото Социалистическата партия, отдавна прегърнала социаллиберализма и капиталистическата глобализация. Техният общ упадък е допълнителен сигнал за това.
В подкрепа на проекта за „екстремен центризъм“ се оформя слой от консервативни избиратели, състоятелни пенсионери и висши кадри, чийто относителен брой нараства успоредно с възрастта и доходите (7). Електоралната му мощ се подсилва и от високия процент на участието им в изборите (80% при хората от 60 до 69-годишна възраст), докато при младите и в народните среди, далеч по-предразположени към кандидати като Жан-Люк Меланшон или Льо Пен, процентът на участие рязко спада (54% от хората на възраст между 25 и 34 години са участвали тази година на първия тур, срещу 72% през 2017 г.). Лидерът на радикална левица, твърде популярен сред учащите от големите градове и младите пролетарии от непривилегированите квартали, се стреми да ги мобилизира за „третия тур“ – парламентарните избори през юни т.г. Изключително амбициозна задача, като се има предвид, че изборите за народни представители привличат само половината от електората, и то най-състоятелните и най-възрастните слоеве от населението.

Меланшон – „референт на европейската левица“

ПРИ това Жан-Люк Меланшон вече постигна няколко свои цели. В момент когато антисистемната левица е маргинализирана от левия център (Германия, Испания, Португалия), новопокръстена в либерализма (Гърция), несъществуваща (Балтийските държави, Източна Европа) или разгромена (Италия), във Франция тя спечели 21,5% от действителните гласове. И нанесе унизителен разгром на умерените еколози (4,63%) и най-вече на социалистите (1,74%!), които дълго време бяха хегемони в този лагер. Пабло Иглесиас – основател на „Подемос“, превърнал се в политически коментатор след изборния си провал в Мадрид, стигна до заключението, че Меланшон представлява вече „референт на европейската левица“. Никой не е вече в състояние да му оспори тази роля. Ето как френският политик обяснява своя успех: „Никога не отстъпихме от своите основни принципи. Не се задоволихме да отхвърлим света, в който живеем, а предложихме друг (😎.“
Вярно е обаче, че значителен успех на първия тур не гарантира победа. Ръководителят на „Непокорна Франция“ напомни, че вече не става дума да се доказва, а да се управлява. Съотношението на силите остава днес крайно неизгодно за френската левица. Меланшон бе изпреварен от двама кандидати на десницата и крайната десница (Макрон и Льо Пен), а двама други от десницата и крайната десница дишат във врата му (Ерик Земур и Валери Пекрес).
Случва се обаче динамиката да вземе превес над аритметиката. Превръщайки избирателите на Меланшон в арбитри на крайния дуел, резултатът от първия тур позволи кампанията да завърши по-добре, отколкото бе започнала. „Нито една от темите на десните избиратели не попадна в центъра на кампанията за втория тур“, отбеляза с разочарование един голям ултраконсервативен седмичник (9). И наистина, полемиките около несигурността, идентичността, исляма донякъде отстъпиха пред дебатите за покупателната способност, обществените услуги и пенсиите, които накараха Макрон да премине в отбрана, тъй като неговите проекти в тези области са изключително непопулярни.
При това, когато главната амбиция на левицата не е да разобличи политиката на своите противници, а да представя своята собствена, резултатите от първия тур, които бележат извървения път, показват също какво още остава да се свърши. Изминатият път е ясно очертан: Жан-Люк Меланшон удвои изборните резултати в извънморските територии, в сравнение с 2017 г., получавайки дори абсолютен превес в Гваделупа, Мартиника и Гвиана, отчасти поради проявяваната там омраза към Еманюел Макрон. Резултатът е не по-малко впечатляващ в бедните крайградски квартали, където живеят много французи от чуждестранен произход, често мюсюлмани. Освен това Меланшон постигна пробив в средните градски класи, често млади и дипломирани, в общини, където за кметове са избрани социалисти или еколози (Париж, Гренобъл, Монпелие, Рен и др.).
Тези електорати са твърде непостоянни, но политическата дейност и усилията на партийния актив са свършили добра работа. Меланшон имаше чести посещения в отвъдморските територии и засегна в публичните си прояви социални и екологични теми, които са важни за тези територии. Що се отнася до предградията, „Непокорна Франция“ парадоксално получи дивиденти от враждебната и агресивна кампания срещу мюсюлманите, проведена от Ерик Земур и обилно разгласена от медиите, както и от десницата и от няколко министри на Макрон. Последните днес се възмущават от възникването на „мюсюлмански“ или „капсулиран“ вот, сякаш веднъж причислили цялото население към раздухвана заплаха, те претендират да му забранят и да гласува за кандидата, който се е застъпил в негова защита.
Ако левицата, както изглежда, успя отново да превземе бившите червени предградия, макар и по един неочакван път, то нищо подобно не се очертава в крайградските зони, селските общини, бившите бастиони на минната, автомобилната и металургичната промишленост (вече деиндустриализирани) в северната и източната част на страната. Именно на тези територии, повлиявайки на живеещите там работници и служители, но също и на младото поколение, през последните двадесет години крайната десница извърши пробив и успя да пусне корени там, а същевременно бележи застой и дори спад сред ръководните кадри, градското население и пенсионерите.
Подобна ситуация не е специфично френска. Глобализацията и делокализацията (към Китай, Магреба, Мексико или Централна Европа), често покровителствани от политически сили, афиширащи се като леви (американски демократи, британски лейбъристи, европейски социалисти), доведоха до разрив между по-горе изброените и електората от низините (10). Лотарингия и Па-дьо-Кале съответстват на германска Саксония или „червената стена“ (Red Wall) в Северна Англия и Уелс. Въпреки това по тази тема не изглежда да се извличат някакви транснационални поуки. Активистите и ръководителите на левицата не поглеждат достатъчно извън националните граници, като че успехът, последван от провала на Джереми Корбин и Бърни Съндърс, не могат да служат за урок във Франция, Германия или Италия. А големите социологически и електорални промени (разширяване на влиянието на десницата или крайната десница в обществени среди, които навремето оставаха верни на левицата) се наблюдават със същата яснота във всичките тези страни.
Въпреки че остава необходимо, изтъкването на преден план на социални предложения няма да е достатъчно за задържане, възстановяване и най-вече сплотяване на трите силно разнородни групи на просветената буржоазия, градския пролетарият и простолюдието от околоградските зони или селата. С течение на времето при тях са се обособили различни политически идентичности около разнообразни теми, като имиграцията, религията, отношението към автомобила, селския живот. Във Франция, както и другаде, народните среди са разделени от „стена на ценностите“. Липсата на редовни контакти или на мощни организации, осигуряващи спойка между различните съставки, води до възникване на трайни предразсъдъци. Те се чувстват пренебрегвани, презирани, унижавани поради своите вярвания или условия на съществуване. Една предизборна кампания на всеки пет години не може трайно да разчисти недоразумения, редовно подклаждани от медиите и социалните мрежи. По време на изборната кампания канал TF1 поиска от всички кандидати на първия тур да изразят последователно позиции по три теми: сурогатното майчинство, носенето на було в университетите, регламентирането на лова. За кандидат от левицата, всеки отговор на тези въпроси рискува да шокира една от потенциалните групи на неговата коалиция. Буржоазният блок, по-еднороден и по-споен от собствените си интереси, може да преодолее тези трудности.

Нотабили без влияние

ПРЕДИ двадесет години президентът Ширак бе преизбран с гласовете на 61,1% от регистрираните гласоподаватели, срещу Жан-Мари Льо Пен. На 24 април т.г. президентът Макрон получи 38,5% от гласовете на регистрираните избиратели в надпревара срещу дъщерята Льо Пен. Пропадането не е само негово, но и на изтощената политическа система, страдаща от вече непоносима липса на представителност. Крайната десница разполага с 1% от депутатите в Националното събрание, „Непокорните“ с 3%; пет от тринадесетте региона на континентална Франция се възглавяват от социалисти, осем от официалната десница, т.е. от две партии в процес на разпадане. Техните кандидати успяха лесно да съберат петстотин подписа на лица на изборни длъжности, необходими на този, който желае да се кандидатира за президентските избори, а същевременно Марин Льо Пен и Жан-Люк Меланшон едва успяха да се класират. Ан Идалго, кметицата на Париж, получи само 2,3% от гласовете на столичани; а общинарите социалисти на големите градове, които я подкрепяха (Монпелие, Нант, Рен, Лил, Руан, Клермон-Феран…) не предизвикаха особен ентусиазъм по тези места.
Цинизмът на Макрон между двата тура на изборите задълбочи народната неприязън към институциите и тези, които ги олицетворяват. За да елиминира кандидатката на десницата, той плагиатства нейната радикална програма в областта на пенсиите. Веднага след като Пекрес бе отстранена, той се обърна към левицата, съобщавайки, че отсрочването на възрастта за пенсиониране ще бъде предмет на преговори. След като през първия си мандат отказа увеличаване на минималната заплата, днес той защитава обратната теза, както и увеличаване на заплатите на учителите, което обеща два дни преди втория тур. Проявил голямо безразличие по въпросите на околната среда през президентството си, той внезапно обяви „Празник на природата“, подобен на Празника на музиката и обеща, че „големите бизнесмени ще бъдат зелени и екологично отговорни“. Заяви, че изпитва „привързаност към референдумите“, макар че не организира нито един, но и че „не е противник на интегралната пропорционална избирателна система“, макар че се възползва от мажоритарната, за да укрепи авторитарната си власт. Остава само да изяви учудването си, че 28% процента от избирателите, рекорден процент от повече от петдесет години, не се явиха пред урните на 24 април, вместо да подкрепят президент демократ, тъй уважителен към своите съграждани. Но може би предпочита да се чувства обиден, че смазващото мнозинство (79%) от французите предвижда социални действия по време на бъдещия му петгодишен мандат.