Телефонът звънна в три часа през нощта. Рязко, като изстрел. На екрана – „Мартин“. Шестнадесетгодишният ми внук никога не ми беше звънял по това време.
Вдигнах слушалката. Вместо поздрав чух пресечено дишане и треперещ шепот:
— Бабо… аз съм в полицията. На улица „Първомайска“. Тя ме удари със свещника, а сега казва на всички, че аз съм я блъснал по стълбите. Татко ѝ вярва… а на мен не! Ела, моля те… страх ме е.
Не запомних дори как затворих. Пет минути по-късно вече карах по пустите улици на нощния град. Сърцето ми блъскаше в гърдите.
Валентина. Та „перфектна“ жена на сина ми – още от първия миг усещах, че нещо в нея не е наред. Усмивка като от реклама, поглед студен като лед.

Разтворих вратата на районното като буря. На дежурство беше млад полицай, едва на двадесет и пет. Когато ме видя, скочи, пребледня и промълви:
— Извинете… не знаех коя сте.
Има обаждания, които променят съдбата. Това беше едно от тях.
На дисплея светеше името „Мартин“.
— Мартин? Какво става? — попитах.
— Бабо… в полицията съм. — думите му се задушаваха една в друга. — Валентина ме удари със сребърен свещник. А сега казва, че аз съм я блъснал по стълбите. Татко ѝ вярва. Бабо… ела. Много ме е страх.
Последните думи ги прошепна — и в този шепот чух онзи детски ужас, който се ражда само когато детето разбере, че възрастните, които трябва да го пазят, са от другата страна.
Не му отговорих. Просто грабнах дрехи и излетях.
Отделението на „Първомайска“ го познавах като петте си пръста.
Работих 37 години в полицията. Последните десет — началник именно на това районно.
Казвам се Радка Стефанова Тодорова. За младите бях легенда.
В онази нощ се надявах, че легендата още тежи.
Във фоайето стоеше млад дежурен и разлистваше документи.
— Донесоха ми внука. Мартин Тодоров. Къде е?
— Имате ли роднинска връзка? — попита той.
— Баба. Радка Стефанова Тодорова.
Погледът му се разшири.
— Тодорова… НАЧАЛНИК ТОДОРОВА?
— Същата. Заведи ме при момчето.
Тонът ми не допускаше възражения. Той се изстреля от стола.
— Ще извикам началника. Росен Игорев…
След минута влезе Росен — посребрени коси, уморени, но честни очи. Работил беше под мое ръководство.
— Г-жо Тодорова… не очаквах да ви видя така.
— Къде е Мартин? И какво става?
Росен въздъхна.
— Днес вечерта Валентина Тодорова дойде тук. Твърди, че пасинкът ѝ, Мартин, я нападнал. Блъснал я по стълбите. Има синини, охлузвания. Иска да подаде жалба. Казва, че момчето е агресивно.
— А Мартин?
— Утвърждава обратното. Показва подутина на тила. Казва, че тя го е ударила със свещник, че го тормози, а баща му ѝ вярва. Има гематом. Видях го.
— И ти му не вярваш? — гласът ми стана нисък. Опасно нисък.
— Не казвам това. Казвам, че случаят е сложен. Двама свидетели — две различни версии. И камерите в къщата…
— Камерите?
— Не работят. Валентина твърди, че се повредили преди три дни.
— Колко удобно.
— Мартин е с баща си в стаята за разпити — продължи Росен.
Не го изчаках. Тръгнах.
Разворих вратата. Вътре бяха Мартин, Александър и един полицай, който пишеше нещо.
Мартин се изправи. Очите му — подпухнали, зачервени. Хвърли се към мен.
— Бабо!
Прегърнах го. Трепереше.
— Всичко ще бъде наред. Обещавам.
Погледът ми се вдигна към сина ми. Александър седеше сковано, загледан в прозореца. Не помръдна, когато влязох.
— Александре — казах тихо.
Той се обърна. Лицето му беше камък.
— Мамо… не започвай.