БЛОГ

Имаше един случай, в който почти две години живях без топла вода

“Имаше един случай, в който почти две години живях без топла вода. По-точно, в кухнята имаше, но в банята едва капеше, така че беше невъзможно да си вземеш душ – можеше единствено да чакаш търпеливо около 40 минути да се напълни ваната. Сутрешното и вечерното миене отнемаше на всеки член от семейството почти по половин час.

Естествено, още когато се появи проблемът, помолих мъжа ми да извика водопроводчик, но той ми отговори:
– Ами старо жилище, стари тръби… какво очакваш? Пък и тук сме под наем, не можем да правим основен ремонт и да къртим стени. Ще я караме някак…

И започнахме да я караме някак. Но един ден, вече не помня какъв беше поводът, аз избухнах и устроих грандиозен скандал. След което беше извикан водопроводчик. Майсторът дойде и си тръгна след пет минути. “Явно положението е безнадеждно”, помислих си. Но когато отидох в банята и пуснах крана на топлата вода, от там потече силна струя ръждива вода.

Оказа се, че просто в тръбите се е натрупала ръжда и с няколко почуквания нещата се оправиха. Разбирате ли?! Две години без топла вода срещу едно позвъняване и няколко движения.

Напълно съм съгласна, че това беше прекалено нехайство от наша страна. Но всъщност съм ставала свидетел на много подобни истории.

Едни приятели живяха десет години в един малък и неуютен апартамент, в който вечно не достигаше място. И толкова не харесваха жилището си, че дори нямаха желание го ремонтират. Накрая обаче все пак им писна и решиха да се преместят, въпреки че си харесваха района.

Когато започнаха да се пренасят и да събират багажа, установиха, че са натрупали тонове непотребни вещи – стари дрехи, грижливо прибрани в куфари, строителни материали за несъстоялия се ремонт, кутии, кашончета и бог знае още какви дреболии – от незавършени ръкоделия до прашасали сувенири от минали пътувания. В килера се намериха и още „съкровища“ – килимът на баба, стара детска количка и отдавна повредена пералня. Оказа се, че домът им е пълен с камари вещи, които с години са трупали прах, но никой не ги е поглеждал, нито си е направил труда да види нужни ли са изобщо.

Всъщност в момента, в който тръгнаха да се пренасят, те разбраха, че най-необходимите им вещи се събират в няколко чанти. А около двайсет чувала и кашона ще отидат на боклука. Когато отидох у тях, приятелката ми се разплака. Защото беше проумяла, че цели десет години от живота ѝ е можело да минат по друг начин. Че са можели да живеят много по-чисто и уютно. И по-щастливо.

Има и много хора, които правят това по отношение на собственото си тяло. Страдат. Страдат от главоболие. Е, не е кой знае какво, просто едно главоболие. Не е много силно и се понася. И така минават дни, месеци, години… А когато след време се озоват при лекаря, се оказва, че нещата са били поправими много лесно. И не е било нужно да се мъчат толкова време.

Същото се случва и с психологическите проблеми. А те са неизбежни просто защото „светът е такъв“, а самите ние сме несъвършени. Хората с години се борят с подобни проблеми, докато не стигнат до антидепресантите и не установяват, че нещата не опират само до „поносимост“, но и до едно напълно прилично качество на живот.

Точно това са ключовите думи – качество на живот! Качеството на живот не е само колко печелиш и къде ходиш на почивка. То се отнася и до това колко се налага да търпиш, с какво се налага да се примиряваш, колко често стискаш зъби, за колко неща си затваряш очите и чакаш да стане поне мъничко по-поносимо.

С години или месеци понасяш физическата болка, битовите неудобства или връзката, която по някаква причина трябва да съхраниш. Но изведнъж се оказва, че търпиш повече, отколкото живееш. И това е само половината от бедата. Големият проблем е в това, че този дискомфорт, който си понасял, най-често съвсем не е бил задължителен. Както се казва в един стар виц, „едва на третия ден индианецът Зоркото око забелязал, че в килията няма четвърта стена.“ И пак е добре, ако става въпрос за месеци, а не за десетки години.

Моля ви, проверявайте стените, между които сте безнадеждно затворени. Пробвайте всяка врата, дори и да ви изглежда заключена. Пробвайте със собствените си ръце и очи неразрешимите проблеми, защото понякога тежките ръждясали окови се оказват по-крехки и от пухкавите розови секс играчки.

Всъщност много по-ужасно от всичките ви проблеми и усилията по тяхното разрешаване може да се окаже осъзнаването на простия факт, че изобщо не е било необходимо да търпите. Че е можело да сте щастливи много по-рано, преди много години, а не едва сега, когато най-после сте преодолели инерцията. И че точно този труден и нещастен период от живота ви е можел да бъде съвсем друг.

Само че той вече е отминал и нищо не може да се върне назад.”

Автор: Марта Кетрo
Психологически кът Полет

Post Views: 39

Related Topics:#thesofiatimes featured life trending актуално българия лайф

Up Next

„Ще ви върна парите, когато порасна…“

Don't Miss

По диплома съм спортист, по душа – артист.

БЛОГ

Бях позабравил тази прочута българска злоба…

Ей, бях позабравил тази прочута българска злоба… или както модерно ѝ казват днес – хейт.

За десетте дни, които прекарах в България, си припомних колко настойчиво може да пробива мозъка. Цените в заведенията, цената на таратора, цената на цацата… Чак да ти се отядат тараторът и цацата, а бирата да ти се отпие.

Само че никой не ви е изпращал телеграма, че сте длъжни да ходите на ресторант. Истината е проста – имаш възможност, угаждаш си. Нямаш – отиваш до магазина, купуваш продуктите и си правиш таратора вкъщи. Само че, докато си на опашката, погледни колко струват продуктите. Виж и сметките за ток, вода, наеми. Провери си фиша за заплата – колко са се вдигнали осигуровките и разходите за труд.

Защо? Защото човекът, който ти сервира този таратор, плаща абсолютно същите разходи – плюс още десетки други, които ти дори не виждаш.

Превърнахте ресторантите и цените им в любимата тема на всяка неизмита уста. Да, неизмита. Качете се в градския транспорт и сами ще се уверите, че хигиената не ни е най-силната страна. Но никой не прави ежедневни анализи защо билетът е по-скъп, защо автомивката вече струва 25 евро, защо всичко поскъпва. Не – най-важното е колко струва тараторът в Слънчев бряг.

И знаете ли кое е най-тъжното?

Никой не е направил толкова силна антиреклама на българското Черноморие, колкото самите българи. Това го умеем без конкуренция. Пионер беше Waлери Симеонов с рупор онова подобие на репортер Лора Стаматис. От известно време ме гони усещането, че са се клонирали…

Post Views: 16

БЛОГ

Тогава, какъв съм аз?

Роден съм бял, което ме прави расист.

Аз съм хетеро и живея с жена, което ме прави хомофоб.

Притежавам къщата си, с всякакви екстри, която ме прави богат собственик.

Обичам гъши дроб, агнешко, свинско, телешко и пилешко, и всеки зеленчук, расъл на кокал, което ме прави привърженик на насилието над животни.

Аз съм християнин и не съм Атеист..

Аз съм на 50, което ме прави вече стар гадняр.

Мисля, без да вярвам на всичко, което ми казват медиите, което ме прави реакционер.

Грижа ме е за българската ми идентичност и култура, което ме прави ксенофоб.

Бих искал да живея безопасно и да видя престъпниците в затвора, което ме прави гестапист.

Карам хибрид на бензин, което ме прави замърсител, щото не е чиста електричка все пак …

Мисля, че всеки трябва да бъде възнаграден въз основа на заслугите си, което ме прави антинационалист и либерален.
Образовах се и съм благодарен на родителите си.

Вярвам, че защитата на държава е дело на всички граждани, което ме прави милитарист.

Правя каквото си искам ,без да преча на другите, което ме прави антисоциален и малоумен.

Пия значи съм Алкохолик.

Пуша цигари, което ме прави наркоман.

Аз съм твърдо за Русия, което ме прави копейка, комунист и всичките там зли неща и страдания на Земята…

Затова благодаря на всички приятели, познати роднини които все още се осмеляват да се мотаят с мен, въпреки многото ми недостатъци…

А наздраве!
😁😁😁😁😁

Post Views: 16

БЛОГ

Дебилно поколение

Стоим с майка ми пред английското посолство в София. Аз съм на 17.

И единственото в главата ми е: не ми се ходи никъде.

Приятели, купони, целият ми свят, всичко е тук.

Майка ми знае, че пуша, но никога не съм палил пред нея. И докато гледам посолството, ми идва най-зрялата мисъл, на която е способен 17-годишен: „Мамка му. Дадат ли ми визата, заминавам. Значи трябва да пропуша пред майка ми.“

Това ми беше големият философски проблем. Келеш, който си няма идея какво го чака.
Е дадоха ми визата, явно щом пиша тези неща сега 🙂

Лондон ме посрещна с урок по реалност. По онова време беше трудно с квартирите. Озовах се в къща с три спални, в която живеехме осем души. В моята стая бяхме четирима. Къщата в която бяхем я бяха взели майка ми и нейният приятел. Чрез техния първи шеф, като гарант. Там живяхме 2 години и половина.

Знам, че много хора са го минали това. Но малцина го признават на глас, срам ги е. Мен вече не ме е.

Първият ми ден в къщата трябваше да си сглобявам рафтове за стаята. Един от хората, с които живеех, ми даде дрил и винтове: „Лесно е, ще се справиш.“ ми каза.

Натискам аз. Винтът не влиза. Натискам по-силно, пак нищо. Ама упорит келеш, бутам с все сила. Добре че дървото беше меко, та поне се захвана нещо.

Вечерта човекът се прибира, аз му се оплаквам, защо ме излъга, че било лесно. Той поглежда дрила и ми се смее: 😂😂😂„Ти си я сложил на развиване, не на навиване.“

Цял ден бях натискал с все сила… в грешната посока.

В България бях виждал само отвертка и чук.😳

Поуката от онзи ден я нося и до днес: упоритостта без правилната посока е просто хабене на сила. Можеш да буташ с цялото си сърце и пак да не помръднеш ако въртиш на грешната страна.
Не бях смотан в онзи ден, просто никой не ми беше показал, че има друг начин. Затова и до днес, преди да натисна по-силно, първо спирам да проверя дали изобщо въртя накъдето трябва.

Това беше Ден 1. Утре, как от тук тръгна всичко. 👇

💬 Спомняш ли си първия път, в който трябваше да се правиш, че знаеш нещо, а нямаше идея? Разкажи, преодолей срама.

Post Views: 15