КОНСПИРАЦИЯ

Агентите Инджев, Илиян Василев, Дремджиев…Кръгът Капитал и ДБ като проект на Държавна сигурност

Одиозни рупори на неомарксическия псевдолиберален естаблишмънт у нас, легендиран като „градска десница“, са с принадлежност към комунистическата Държавна сигурност.

Прогресистите от „Капитал“ са лабораторен проект на Живковите служби, целящ да размие идеологическия облик на класическото „дясно“, и това е ноторно известно. Резултатът е плачевен – десница у нас няма, големите партии са левичарски.

Бащицата на „Капитал“ Иво Прокопиев е с бащица – капитан от Пето главно управление на ДС – УБО.

Медийните стожери Веселин Дремджиев и Иво Инджев са с досиета на доносници. Дремджиев е агент „Богдан от Шесто, Инджев – агент „Ивайло“ от Първо.

Всичкологът и бивш посланик в Москва Илиян Василев е агент „Сашо“ от Първо главно.

Дядото на Христо Иванов – Бойкикев е активист на Коминтерна, болшевик. Майка му е семейна приятелка и покровителка на Ахмед Доган.

Гуруто Дайнов – син на кореспондента на „Работническо дело“ в Лондон, редовен аспирант в Института по история на комунизма към ЦК на БКП.

Радан Кънев е зет на щатен офицер от ДС.

Ген. Атанасов е прокурор, командирован от ЦК на БКП в Разград насред Възродителния процес.

Бойко Рашков е следовател в Народната милиция.

Ивайло Мирчев – син на първия секретар на ОК на БКП в Крушари, Добричко.

Бащата на Владислав Панев е агент на ДС, съдържател на явочна квартира в Димитровград с псевдоним “Роза”.

Как пък няма един случаен, един без връзка със службите или партията – майка, един без близък роднина – комунистически функционер? И как симпатизантите на “градската десница” не се отвратиха от бекграунда на своите вождове, как изобщо допуснаха точно тези хора да ги представляват публично и да се коалират с БСП? Защо гласуват за комунисти? Защо не се прочистиха вътрешно?
Всичко това е така, защото единствени в бившия соцлагер отказахме да приемем Закон за лустрацията. Само по тази причина бивши и настоящи ченгета, фризирани на демократи, раздават акъл от медиите и партийните централи и ни поучават как да живеем. 32 години по-късно „Покаяние“-то на Тенгиз Абуладзе не се е случило и да, нашият път не води към Храма.