Научната теория на Карл Сейгън за Луната сочи към извънземни

Научната теория на Карл Сейгън за Луната сочи към извънземни

По повърхността на други планети, където свидетелствата от миналото са по-добре запазени, има изобилие от доказателства за огромни катастрофи.

Преди много години петима монаси видели събитие, по-прекрасно от прославените Кентърбърийски разкази.

Ако малка летяща планина е ударила Луната, тя щеше да разлюлее нашия спътник като камбана. Трептенията постепенно биха затихнали, но не и поне за следващите 800 години.

Дали Луната все още трепти от този сблъсък? Астронавтите от Аполо разположиха специални огледала на Луната.

Рефлектори, създадени от френски учени, също бяха поставени на Луната от съветските луноходи.

Когато лазерен лъч от Земята достигне такова огледало и се отрази обратно, времето, за което пътува дотам и обратно, може да бъде измерено.

Умножавайки времето за пътуване по скоростта на светлината, разстоянието до тази точка на Луната може да бъде определено с точност от 7 до 10 сантиметра, колкото е ширината на дланта.

Когато подобни измервания се повтарят през годините, може да бъде засечено дори и най-лекото олюляване на Луната.

Точността е феноменална. Грешката е много по-малка от една милионна от процента.

Луната леко се олюлява като камбана, точно като ударена от астероид преди по-малко от 1000 години.

Може би има физическо доказателство в ерата на космическите полети за сведенията на кентърбърийските монаси от XII век.

Ако преди 800 години голям астероид е ударил Луната, кратерът би се виждал и днес, все още обвит в ярки лъчи, тънки струйки прах, разпръснат от удара.

След милиарди години лунните лъчи ще са изчезнали, но не и след стотици. А на Луната има скорошен светещ кратер, наречен Джордано Бруно, точно в района от Луната, където е наблюдавана експлозията през 1178 г.

Цялата еволюция на Луната е история на катастрофи.

Преди 4.5 милиарда години Луната се образувала чрез срастване на междупланетни каменни късове и по цялата й повърхност се образували кратери.

Освободената енергия помогнала за разтапянето на кората. Когато повечето отломки били погълнати от Луната, повърхността й се охладила.

Но преди около 3.9 млрд. години я ударил огромен астероид. Той създал разширяваща се ударна вълна и отново разтопил част от повърхността.

Образувалият се басейн бил залят вероятно от тъмна лава, създавайки едно от сухите лунни морета.

По-скорошните сблъсъци издълбали кратери с ярки лъчи, наречени на Ератостен и Коперник.

Познатите черти на човешко лице на Луната са хроника на древни сблъсъци. Повечето астероиди били пометени при създаването на Луната и планетите.

И сега много от тях още обикалят в астероидния пояс около Слънцето.

Има светове, започнали също толкова многообещаващо като Земята. Но нещо се е объркало.

Знанието, че световете могат да загиват, ни поставя нащрек за опасността. Ако имаме посетител от друг свят, какво ще бъде неговото заключение за нашето стопанисване на планетата Земя?

Не е нужно Земята много да прилича на Венера, за да стане безплодна и безжизнена.

Може би не е нужно много, за да се дестабилизира земният климат и да се превърне този рай, единственият ни дом в космоса, в разновидност на ада.