Дядото и морето

Добър ден! Бих ли могъл да си оставя багажа до вас, за да мога спокойно да плувам в морето? – попита един човек на видима възраст около 70 години.

– Разбира се – казахме ние и той с доста бърза крачка и широка усмивка се втурна към вълните.

Половин час по-късно, застана до нас и каза:

– Много ви благодаря, че пазихте багажа ми!

– кратка пауза и продължи:

– Сигурно няма да ми повярвате, но съм дошъл до плажа на Варна от Горна Оряховица днес. Хванах сутрешния влак, имам два часа да поплувам и пак ще хвана следващия влак, за да се прибера привечер. Казах и на моята жена да дойдем заедно, но тя каза, че съм луд за един ден да си причиня това пътуване.
Знаете ли? Не съм луд, жив съм! Бих пропътувал цял континент, за да се гмурна в морето, за да се слея с него, за да бъда свободен… Моята бабичка ми каза , че ще ми откраднат багажа, докато плувам.

Ееее, ми да ми го вземат… ако това е цената на свободата, плащам я! Аз я разбирам, човещината вече я
няма, не сме хора, зверове сме…Но надеждата я има, докато има хора като вас и мен! Да сте живи и здрави!

И така. После се отправи към морето, защото идваше време да тръгва към гарата.

Човещината… Знам, че я има! Видях я в гърдите на този възрастен човек, беше като бял лотус, който не спира да цъфти! И знам, че е посадена на много места по Земята.

Тези зрънца са там и чакат да покълнат в нечия друга душа… Докато има такива хора, лотусът винаги ще живее!”