ЗДРАВЕ

ЦЕННОСТИ НА КИЛО

РАЗГОВАРЯМ С ЖЕНА от Югозападна България на сто килограма с Хашимото:
ТЯ:
“Четох, че можете да излекувате хората”
АЗ:
“Хората се лекуват сами, само изготвям програми, които трябва да спазват.”
ТЯ:
“Значи, ще трябва да правя нещо и аз ли?”
АЗ:
“Да, ще трябва да спортувате редовно и да се храните по определен начин”
ТЯ:
“Но това е много трудно. Мислех, че просто ще направите нещо и ще се излекувам… ”
АЗ:
“Ще ви дам точни насоки, но правенето е от вас. Ако се заемете и действате, хормоните ще се нормализират”
ТЯ: (след известно мълчание)
“Не, много е трудно и съм разочарована от вас.”
Разговорът приключва.
—
МЪЖ от София, с тежка дискова херния и Хашимото:
ТОЙ:
“Във вас ми е надеждата! Сигурен съм, че ще ми оправите здравето.”
АЗ:
“Дисковата херния ще я овладеем лесно, просто ще тренирате по точна и специална програма, която ще ви изготвя. Хормоналните проблеми ще се решат по-бавно, но ще влязат в норма. Това ще стане със стриктен хранителен режим и тренировки.”
ТОЙ:
“Това с тренировките и храненето… Аз… не съм готов още.”
АЗ:
“Ако искате да поставите хернията под контрол, са необходими точно определени комбинации от упражнения. Система, която да изпълнявате два-три пъти в седмицата. Също и храненето заради Хашимото. Без да започнете нов начин на живот няма оправяне и проблемите ще се задълбочават.”
ТОЙ:
“Но аз не обичам да спортувам, не обичам да си налагам хранителни ограничения. Аз… аз обичам да спя до късно, събота и неделя да ставам към десет-единайсет, цигара, кафе, малко коняк… Изобщо, аз не съм по спортуването. А диета да спазвам, абсурд!”
АЗ:
“Деца, семейство имате ли?”
ТОЙ, след кратко мълчание:
“Жена ми ме напусна преди седем години, а дъщеря ми е в наркокомуна в Испания. Това е животът, но аз нямам вина… ”
АЗ:
“С този ваш начин на живот… сигурен ли сте, че нямате вина? Изглежда, поставяте себе си на първо място и жена ви го е разбрала. Твърде много “аз” употребявате.”
ТОЙ:
“О-о-о, вие ли ще ми държите сметка? Някакъв изветрял и прост спортист… Мислех, че ще ме разберете, че ще направите нещо да ми помогнете, а то… ”
Приключвам разговора.
—
ЖЕНА на трийсет и няколко се обажда за детето си:
ТЯ:
“Той е на четиринайсет и баща му е виновен за всичко. Въобще не се интересува от детето и оставя всичко на мен”
АЗ:
“Пълно ли е момчето?”
ТЯ:
“Да, с това онлайн-обучение стигна деветдесет килограма!”
АЗ:
“Е, това не се е случило изведнъж. Изминала е поне година… ”
ТЯ:
“Ами, не знам. На мен ми се стори изведнъж, понеже не го виждам всеки ден”
АЗ, леко объркан:
“Как така не го виждате всеки ден?”
ТЯ:
“Аз пътувам постоянно, защото имам модна агенция. Днес съм в България, утре в Сингапур и… така. Нямам много време за детето.”
АЗ:
“Добре, де, кой гледа сина ви, щом и бащата… не го поглежда?”
ТЯ:
“Ами, сам се гледа. Когато съм у дома му говоря за храненето, но не ме слуша. Мисля да ви го пратя да го тренирате и да му налеете малко мозък… ”
АЗ:
“Тренировките не са проблем, но е добре и вие да дойдете, за да проведем един общ разговор. А ако и таткото дойде… ”
ТЯ:
“Аз? Да дойда в някаква вмирисана зала? Нека детето започне да идва, проблемът е основно в него. Аз съм прекалено заета да правя пари.”
Натискам копчето и приключвам разговора без предупреждение.
—
И ЕДНА СЛУЧКА от преди ден в центъра на Варна.
По улицата пред мен вървят деца на възраст пети-шести клас.
Пред тях едва-едва крета възрастна жена с по една торба във всяка ръка.
Хлапетата я подминават, като едното бута жената и тя изтърва торбата. Разпиляват се току-що купените не особено качествени круши. За толкова са ѝ стигнали парите.
Наоколо е пълно с десетки хора, но никой не реагира.
Побеснявам и настигам хулиганчетата, докато помагам на старицата да събере крушите.
“Знаеш ли какво трябва да направиш?” – питам главния некултурник.
“Какво?” – отговаря с въпрос идиотчето и в очите му виждам, че наистина не знае. Тази душевна празнота в погледа на дванайсетгодишно дете е смразяваща.
“Не са ли те учили в училище?” – продължавам.
“Не”
“А в къщи?”
“В къщи само ям и пак излизам” – разхилва се хлапето и другите с него.
“Извини се на жената!” – заповядвам.
“Че защо?”
“Казах нещо!” – изричам с опасен глас – “Действай!”
Хлапетата усещат, че работата става лоша и виновникът смотолевя някакво измъчено извинение.
Наоколо се събират хора, подпитват се един-друг и някакъв подхвърля:
“Е, блъснали бабата, какво толкоз? Нали са деца!” – но друг го смушкава и чувам приглушено “Стой, бе, стой, че това е оня… Емил Златев. Знаеш ли го къв е… ”
И, така, граждани на Република България, ситуацията бива уталожена, защото за масовата публика е ясно, че има някакъв неконтролируем елемент (аз), от когото трябва да се пазиш.
Друг проблем за същата тази масова публика (в 2022-ра) очевидно не съществува.
А някога четяхме в захлас “Тимур и неговата команда” и без никой да ни кара, превеждахме старите хора през улиците, носехме тежките им чанти и оставяхме храна рано сутрин пред къщите им.
Някога… но не сега.
—
РАЗГОВОРИТЕ и случката, приятели, другари и другарки…
Са автентични.
Представляват символичен словесно-поведенчески разрез в характера, манталитета, възпитанието и ценностната система на днешния българин, бил той мъж или жена.
Или пък дете.
—
ВСЕКИ МОЖЕ да направи изводи, но само с изводи действителност не се гради.
Необходима е непримиримост, готовност за незабавно действие и огромна вселена от човечност, която…
Която всеки от нас би следвало да носи в гърдите си.
—
В КРАЯ:
Вселена от човечност.
В гърдите.
До сърцето.