АНАЛИЗИ

АЙНЩАЙН: ЗАЩО СОЦИАЛИЗЪМ?

Желателно ли е онзи, който не е никакъв експерт по икономически или социални въпроси да изказва своето мнение относно социализма? Поради ред причини считам, че е.

Нека първо разгледаме този въпрос от гледна точка на научното познание. Може би изглежда сякаш няма съществени методологически различия между астрономията и икономиката – учените и в двете области се опитват да открият законите на общата приемливост в ограничен кръг явления, за да направят връзката между тях колкото се може по-ясна и разбираема. Но в действителност методологически различия съществуват. Откриването на общи закони в областта на икономиката е трудно начинание поради това, че наблюдаваните явления често зависят от множество фактори, които изключително трудно могат да бъдат оценени поотделно. В допълнение опитът, който е натрупан от началото на така наречения цивилизован период на човешката история — както е добре известно – в голяма степен стимулира фактори, чиито характер далеч не е само икономически. Някои от водещите в исторически план държави, дължат своето съществуване на завоевания например. Завоевателите се обособяват – както законово, така и икономически – като привилегирована класа в завладяната страна. Добивайки права върху собствеността над земята, те назначават водачи от собствените си редици. Онези, от които зависи образованието, превръщат класовото разделение на обществото в трайна институция, създавайки ценностни системи, които оттам нататък, до голяма степен несъзнателно, направляват социалното поведение на другите.

Но историческата традиция е, така да се каже, от вчера. Никъде не сме превъзмогнали напълно онова, което Торстейн Веблен нарече “хищническа фаза” на човешкото развитие. Наблюдаваните икономически явления принадлежат тъкмо на хищническата фаза и следователно законите, които можем да изведем от тях, не са приложими към други фази. И тъй като действителните цели на социализма са именно преодоляването и отиването отвъд хищническата фаза на човешкото развитие, то икономическите науки в настоящото си състояние, могат да осветлят единствено малка част от бъдещото социалистическо общество.

Второ, социализмът има социална и етическа цел. Науката, от друга страна, не може да създава цели, още по-малко пък да ги възпитава в човешките същества. Тя би могла, най-много, да предостави средствата чрез които да се постигнат определени цели. Но самите цели биват заченати от личности с високи етически идеали и доколкото те не са мъртвородени, а витални и енергични, биват приемани и пренасяни от толкова много хора, които, отчасти несъзнателно, предопределят бавната, но сигурна еволюция в обществото.

Тези причини ни казват, че трябва да бъдем нащрек за опасността от това да надценим науката и нейните методи, когато става дума за касаещите човека проблеми. Също така, не трябва да приемаме и че експертите са единствените, които имат правото да изразяват своето мнение по въпроси отнасящи се до организацията на обществото.

От известно време се чуват гласове, които твърдят, че човечеството минава през криза и че стабилността ни е силно разклатена. Характерно за подобни ситуации е, че индивидите усещат безразличие и дори враждебност спрямо големите или малки групи, към които принадлежат. За да илюстрирам мисълта си, позволете да опиша нещо от личния ми опит. Наскоро, заедно с един интелигентен и благоразположен човек, обсъдихме опасността от нова война, която по мое мнение поставя под сериозна заплаха съществуването на човечеството и отбелязах, че единствено една наднационална организация би могла да предложи защита срещу нея. Тогава моят гостенин, с хладен и спокоен глас, отвърна: “Защо се противопоставяте толкова дълбоко на изличаването на човешката раса?”

Сигурен съм, че преди по-малко от век не би било така лесно да се изкаже подобно становище. Това е позиция на човек, който дълго се е борил да достигне до вътрешно равновесие и повече или по-малко е загубил надеждата за успех – израз на болезнена самота и изолация, от която страдат толкова много хора от нашето време. Каква е причината и има ли изход?

Лесно е да се повдигнат подобни въпроси, но е трудно да им бъде отговорено с каквато и да било степен на сигурност. Въпреки това трябва да опитам, доколкото мога, макар да съм наясно с факта, че нашите чувства и стремления са често противоречиви и неясни, и че не могат да се изразят в лесни и опростени формули.

Човек е едновременно самотно и социално същество. Доколкото е самотен, той претендира да защити своето собственото, както и на близките си, съществуване; да задоволи личните си копнежи и да развие присъщите си способности. Доколкото е социален, той се стреми да получи признанието и любовта на своите събратя, да сподели техните удоволствия, да ги утеши в скръбта им, но и да подобри условията им на живот. Единствено съществуването на тези променливи и често противостоящи си стремления отчита особеностите на човека. Тяхното специфично комбиниране предопределя степента, в която човек може да постигне вътрешно равновесие и така да допринесе за благото на обществото. Напълно възможно е относителната сила на тези два стремежа, в основата си да е наследствено предрешена. Но личността, която в крайна сметка се формира, е следствие от средата, в която се намира човекът по време на своето развитие – както от структурите и традициите на обществото, в което израства, така и от оценките за конкретните поведения в него. За човека абстрактната концепция за “общество” е сборът от неговите преки и непреки връзки, както със своите съвременници, така и с всички хора от предшестващите поколения. Отделният човек е способен да мисли, чувства, да се стреми да осъществява целите си и да работи за себе си, но той зависи до голяма степен и от обществото – в своето физическо, интелектуално и емоционално съществуване – и то така, че е невъзможно да го мислим или разбираме извън рамката, зададена от него. Обществото е това, което ни осигурява храната, дрехите, дома, средствата за производство, езика, формите и голяма част от съдържанието на мисълта. Нашият живот е възможен поради труда и достиженията на толкова милиони минали и настоящи съществувания, всички те скрити зад скромната дума “общество”.

Очевидно е следователно, че зависимостта на човека от обществото е естествен, природен факт, който не може да бъде пренебрегнат. Така стоят нещата и с мравките и пчелите. Въпреки това, докато при тях процесът на живота е фиксиран до най-малките си детайли от непоколебимостта на наследствените инстинкти, то нашите социални шарки, ведно с връзките помежду ни, са променливи и податливи на влияния. Паметта, способността за формиране на нови комбинации и дарбата на вербалното общуване са направили възможно независимото от биологическите необходимости развитие на човека. Подобно развитие се проявява в традициите, институциите и организациите; в литературата, в произведенията на изкуството, в науката и в техническите достижения. Това обяснява как става така, че в известен смисъл човек да може да повлияе на живота си чрез собственото си поведение и как в този процес съзнателността и желанието могат да изиграят съществена роля.

По рождение, посредством наследствеността, човек придобива една биологическа обвързаност, която трябва да приемем за фиксирана и непроменима, и която включва и естествените стремления специфични за нашия вид. В рамките на живота си, в допълнение към това, придобиваме и културнa обвързаност, която наследяваме от обществото не само чрез общуване, но и благодарение на ред други взаимодействия. С течение на времето тази културна обвързаност търпи промени, като по този начин определя в голяма степен отношенията между индивидите и обществото. Съвременната антропология ни учи, чрез сравнителни изследвания на така наречените “примитивни култури”, че голяма част от общественото ни поведение може драстично да се разминава и да бъде поставено в зависимост от преобладаващите културни и организационни модели в обществото. Тъкмо така онези, които се стремят да подобрят човешката съдба, могат да оправдаят надеждите си. Поради биологичните си дадености човешките същества не са осъдени да се унищожават взаимно или да се прекланят пред жестока, самоубийствена съдба.

Ако се запитаме как структурите на обществото и културните отношения на човека трябва да се променят, за да може животът ни да бъде пределно удовлетворителен, е нужно да сме наясно с факта, че има определени условия, които остават непроменими. Както вече споменах, биологическите дадености на човека, от гледна точка на своята практическа цел, са непроменими. Освен това технологичното и демографско развитие от последните няколко века създадоха социални условия, които се установяват трайно. В относително гъсто населени региони, ведно с необходимите за тяхното продължително съществуване блага, абсолютно необходими са както екстремното разделение на труда, така и високоцентрализирания производствен апарат. Времето, в което индивидите или относително малките групи можеха да бъдат напълно самодостатъчни, макар да събужда идилични копнежи, си отиде завинаги. Би било малко преувеличено да твърдим, че човечеството, дори и сега, формира цялостна общност на производство и потребление.

Достигнах до мястото, в което мога накратко да посоча кое е онова, което стои зад кризата на нашето време. То засяга връзката между индивида и обществото. Индивидът е по-съзнателен отвсякога за своята зависимост от обществото. Но той не изпитва тази зависимост като положителен актив, органична сплав или защитна сила, а по-скоро като заплаха спрямо естествените си права и дори икономическото си съществуване. Нещо повече – ситуацията в обществото ни е такава, че акцентът все по-често бива поставян върху егоистичните стремежи в нас, докато социалните такива, които са по природа по-слаби, прогресивно се израждат. Всички човешки същества, без значение от тяхната позиция в обществото, страдат от това израждане. Несъзнателни затворници на собствения си егоизъм, те усещат несигурност и самота, която ги лишава от наивността, простотата и обикновените удоволствия от живота. Човек може да открие смисъл в живота, напук на краткостта и опасностите му, единствено чрез посвещаването си на обществото.

Икономическата анархия на капиталистическото общество, такава каквато съществува днес, е по мое мнение истинският източник на злото. Пред нас се изправя масивната общност на производителите, членовете на които са в непрестанен стремеж да се лишат един друг от плодовете на колективния труд – не чрез сила, но чрез позоваване на законно установените правила. В този смисъл е важно да схванем, че средствата за производство – което включва целия производствен капацитет необходим за производството, както на потребителски стоки, така и на капиталови такива – може да се превърне в, и в по-голямата си част е, частна собственост на определени лица. За улеснение в следващите редове ще наричам “работници” онези, които не споделят собствеността върху средствата за производство, макар това да не съответства напълно на обичайната употреба на термина.

Собствениците на средствата за производство са в позиция, която им позволя да закупуват трудовата сила на работниците. С помощта на средствата за производство работниците произвеждат стоки, които стават собственост на капиталиста. Същественият момент в този процес е връзката между онова, което работникът произвежда и онова, за което му бива заплащано – и двете измервани по отношение на реалната стойност. Доколкото трудовият договор е “свободен”, заплатата на работника се определя не от реалната стойност на продуктите, които произвежда, а от неговите минимални нужди и от изискванията на капиталиста за работната сила и нейните отношения спрямо броя на работниците, конкуриращи се за дадена позиция. Важно е да се разбере, че дори на теория заплатите на работниците не са предопределени от стойността на техните продукти.

Частният капитал се концентира в ръцете на малцина, отчасти заради съревнованието между капиталистите, отчасти заради техническия напредък и повишаващото се разпределение на труда, стимулиращо формирането на по-големи производствени единици за сметка на по-малките. Следствие от това развитие е олигархията на частния капитал, безкрайната мощ на която не може да бъде ефективно контролирана дори чрез едно демократично организирано политическо общество. Това се случва откакто членовете на законодателните органи са избирани от политически партии, до голяма степен финансирани или повлияни от капиталистите, които от изцяло практически нужди, отделят избирателя от законодателната власт. Друга последица е тази, че така представителите на народа не защитават в достатъчна степен интересите на непривилегированите. Още повече, че при съществуващите условия капиталистите неизбежно упражняват контрол, директно или не, върху основните източници на информация – преса, радио, образование. Изключително трудно е, а в повечето случаи дори невъзможно за отделния гражданин да достигне до обективни заключения, на базата на които да осъществи политическите си права.

Преобладаващата ситуация в една икономика, основана на частната собственост върху капитала, се характеризира чрез два основни принципа. На първо място – средствата за производство (капиталът) биват разпределяни от техните собственици както сметнат за добре; на второ – трудовоправното договаряне е свободно. В този смисъл, разбира се, няма такова нещо като чисто капиталистическо общество. И по-специално – би трябвало да се отбележи, че след дълга и горчива политическа борба, работниците успяват с това да обособят донякъде подобрена форма на “свободен трудов договор” за определени работни категории. Но, като цяло, днешната икономика не се различава много от “чистия” капитализъм.

Продукцията се извършва за печалба, а не за употреба. Няма положение, в което всички способни и желаещи да работят хора да бъдат привилегировани от това да имат работа. Почти винаги съществува една “армия от безработни”. Работниците са в постоянен страх от това, че може да загубят работата си. И понеже безработицата и слабото заплащане не осигуряват печеливш пазар, като следствие производството на потребителски стоки бива ограничавано и затруднено. Техническият прогрес често води до по-високи нива на безработица, вместо до облекчение за всички от тежестта на труда. Мотивите на печалбата, заедно с конкуренцията между капиталистите, са отговорни за несигурността в натрупването на капитал, което пък води след себе си до по-чести кризи. Неограничената конкуренция пък води след себе си огромно разхищение на труд и така стигаме до израждането на социалното съзнание на индивидите, за което вече споменах. Тъкмо него считам за най-голямото зло на капитализма. Цялата ни образователна система страда от това зло. В учениците се насажда нагласата за едно преувеличено съперничество, която ги учи да се прекланят пред придобития успех като пред трамплин за бъдещата си кариера.

Убеден съм, че има само един начин да се отървем от тези прекомерни злини, а именно – чрез установяване на социалистическа икономика, придружена от социално ориентирана образователна система. В подобна икономика средствата за производство ще бъдат притежавани от самото общество, а тяхната употреба ще бъде планирана. Плановата икономика, която напасва производството на нуждите на общността, би разпределяла труда между онези, които са способни да го извършват, гарантирайки препитание за всеки мъж, жена и дете. Образованието на индивидите, в допълнение към насърчаването на вродените им възможности, ще се опита да развие в тях чувството за отговорност към ближния в противовес на настоящата възхвала на успеха и властта.

Но това не е всичко. Необходимо е да запомним, че плановата икономика все още не е социализъм. Като такава тя може да бъде придружена от абсолютно поробване на личността. Социализмът изисква от нас да открием решение на някои изключително трудни социални и политически проблеми, като например как, с оглед на широкото централизиране на политическата и икономическа власт, да попречим на неограничената власт и надменността на бюрокрацията? Как правата на личността да бъдат съхранени и защитени, в противовес на мощта на бюрокрацията?

Яснотата по отношение на целите и проблемите на социализма е от огромно значение в епохата на преход, в която се намираме. Тъй като при настоящите условия свободните и безпрепятствени обсъждания на подобни проблеми са силно табуизирани, аз считам създаването на това списание за изключително важна обществена заслуга.

Йордан Малджански

Post Views: 19

АНАЛИЗИ

Запада се опитва да откъсне Армения, няма да стане

Лавров натисна, Ереван отстъпи: Армения заговори помирително с Москва.

Русия спря вече много арменски стоки.

85% от продукцията на Армения се изнася за Русия.

99% от външните приходи на Армения са от Русия.

100% от газа и петрола на Амения са от Русия.

Ереван внезапно смекчи тона към Москва след острите думи на Сергей Лавров за западното влияние в Армения. Но зад помирителната реторика остава старият проблем — властта на Пашинян продължава да търси паралелна опора във Вашингтон и Брюксел.

В Ереван започнаха да говорят по-внимателно. Това се вижда не толкова по думите, колкото по интонацията. Арменският външен министър Арарат Мирзоян даде интервю за News.am и почти във всяко изречение се опитваше да остави впечатлението, че отношенията с Русия не са разрушени окончателно. Това не е случайно. Само часове по-рано Сергей Лавров публично обвини Запада, че се опитва да откъсне Армения от Москва чрез политически, идеологически и институционален натиск. Формулировката беше твърда дори по стандартите на руската дипломация. Лавров рядко използва подобен тон без предварително решение на Кремъл.

Тук има нещо важно. В Москва все по-малко разглеждат арменската политика като тактическо отклонение и все повече като системна промяна. Разликата е огромна.

При тактическо отклонение Москва чака. При системна промяна започва подготовка за дълъг конфликт на интереси.

Затова и интервюто на Мирзоян изглежда като опит за аварийно охлаждане на ситуацията. Арменският министър почти механично повтори, че сближаването със САЩ и Европейския съюз не било насочено срещу Русия. Само че този аргумент вече не работи особено добре в Москва. Причината е проста: в последните две години Армения направи поредица от конкретни стъпки, които трудно могат да бъдат обяснени само с „диверсификация на външната политика“.

Ереван замрази участието си в ОДКС. Проведе съвместни военни учения със САЩ. Активизира контактите с НАТО. Изпрати представители на срещи, които Москва открито определя като антируски формати. Започна преговори за разширено военно сътрудничество с Франция. Париж достави бронирана техника Bastion и започна разговори за противовъздушни системи. Индия също се включи — със сделки за ракетни комплекси Pinaka, артилерия и радари Swathi. В същото време руските миротворци в Карабах бяха постепенно изтласкани от политическата картина след азербайджанската операция през септември 2023 г.

Москва помни тези неща. И ги събира.

Проблемът за Кремъл не е само геополитически. Той е и психологически. Армения дълго време беше разглеждана като една от най-лоялните постсъветски държави в руската зона за сигурност. В Гюмри е разположена 102-ра руска военна база. Руски граничари охраняват части от арменските граници. Арменската икономика е дълбоко свързана с руската — чрез банкови потоци, енергетика, логистика и пазара на труда. Огромна арменска диаспора работи в Русия. Само паричните преводи към Армения формират сериозна част от финансовата стабилност на страната.

И точно тук започва парадоксът.

Армения иска да намали зависимостта си от Москва, но в момента няма с какво да я замени. Европейският съюз може да даде политически сигнали и ограничени финансови програми. Франция може да достави няколко партиди техника. САЩ могат да организират военни тренировки и дипломатическа подкрепа. Но никой от тях не може бързо да замени руската инфраструктура, руските пазари и руската военна архитектура в региона.

Това изглежда логично, но има един проблем.

И самият Кремъл вече не изглежда готов да плаща цената за стария модел на отношения. В Москва расте раздразнение от опитите на Пашинян едновременно да запазва руските гаранции за сигурност и паралелно да изгражда антируски политически контакти. Особено след Карабах.

Там настъпи психологическият срив.

Арменското общество очакваше Русия да спре Азербайджан. Русия не го направи. Причините са много — войната в Украйна, промененият баланс със Турция, отказът на самия Пашинян да признае официално Карабах, вътрешните противоречия в ОДКС. Но политическият резултат беше ясен: в Армения започна ускорено пренасочване на общественото недоволство срещу Москва.

Пашинян използва това настроение много внимателно. Не фронтално. По-скоро чрез постоянни малки сигнали. Интервюта. Изявления. Европейски визити. Разговори за „суверенизация“. Думи за „грешки на съюзниците“. Всичко това постепенно подготвяше нова външнополитическа линия.

Сега обаче Ереван започва да усеща границите на тази игра.

Русия все още има огромни инструменти за влияние в Кавказ. Транспортни коридори. Газови доставки. Военно присъствие. Финансов натиск. Разузнавателни канали. Контакти с местните елити. В Москва отлично знаят колко нестабилна е вътрешната арменска система. Особено след масовото разочарование от загубата на Карабах. Рейтингът на Пашинян вече не изглежда така стабилен, както преди две години.

Тук трябва да се гледа и още нещо — предстоящите избори.

Политологът Геворг Мирзаян неслучайно говори за сигнал към арменския елит. В руската система подобни сигнали рядко се изпращат случайно. Когато близки до Кремъл анализатори започнат публично да обсъждат дали Москва е „доволна“ от даден лидер, това обикновено означава, че вътре вече се обсъждат алтернативни варианти.

Не непременно смяна на властта. Това е опростената версия.

По-скоро подготовка за сценарий, при който Русия престава да инвестира политически ресурс в сегашното ръководство.

Разликата е много опасна за Ереван.

Защото Армения няма ресурс за дълга конфронтация едновременно с Азербайджан, Турция и Русия. А икономическите показатели не изглеждат толкова спокойни, колкото твърди официалната статистика. Да, през последните години Армения регистрира силен ръст — включително заради прехвърлянето на руски капитали и компании след санкциите срещу Москва. Но този модел е нестабилен. Част от този ръст зависи именно от посредническата роля между Русия и външните пазари. Ако отношенията с Москва започнат да се влошават по-сериозно, ударът може да бъде много неприятен.

Особено за банковия сектор.

Особено за логистиката през Грузия.

Особено за енергетиката.

И тук се появява още едно противоречие. Пашинян опитва да представи курса си като „балансирана многовекторност“. Само че Западът не гледа на Кавказ по този начин. За Вашингтон и Брюксел Армения постепенно се превръща в още една площадка за ограничаване на руското влияние в постсъветското пространство. Това не значи, че Западът ще защитава Армения при военна криза. Историята показва друго. Но ще използва арменската тема като инструмент срещу Москва.

В Кремъл отлично разбират това.

Затова Лавров говори толкова рязко.

Неговите думи всъщност не бяха насочени само към Пашинян. Те бяха адресирани към цялата арменска бюрокрация, към военния елит, към бизнеса и към хората около системата за сигурност. Посланието беше просто: Москва вижда процеса и вече няма намерение да се преструва, че не го забелязва.

Това обяснява и бързата реакция на Мирзоян.

Но и тя съдържа един неприятен детайл. Арменският външен министър не каза, че Ереван ще ограничи сближаването със САЩ и ЕС. Напротив. Той само се опита да увери Москва, че този процес не бил насочен срещу Русия. Тоест курсът остава. Променя се само опаковката.

Тази версия звучи добре, но числата не я потвърждават. Военните контакти между Армения и западните държави растат. Европейската наблюдателна мисия по арменската граница постепенно разширява активността си. Франция увеличава военното присъствие в дипломатическата линия. Американските структури засилват работата с арменски неправителствени организации и медии. Това вече не е символичен процес.

Той е институционален.

Москва реагира бавно на подобни неща. Но когато реагира, обикновено вече е решила, че проблемът е стратегически.

Поради това сегашното помирително изявление на Ереван изглежда по-скоро като опит за печелене на време. Арменското ръководство очевидно не иска рязък разрив с Русия — поне не сега. Ситуацията около Зангезурския коридор остава напрегната. Азербайджан продължава натиска по границата. Турция действа координирано с Баку. Иран наблюдава нервно всяко движение около южните транспортни маршрути. В такава среда открит конфликт с Москва би бил рискован дори за много по-силна държава.

А Армения не е такава държава.

Затова в Ереван днес говорят на два езика едновременно. Един за вътрешната публика — за суверенитет, Европа и нова външна политика. И втори за Москва — за партньорство, исторически връзки и конструктивен диалог.

Тези два езика все по-трудно се събират в едно изречение.

И точно там започва истинският проблем за Пашинян.

Post Views: 19

АНАЛИЗИ

Инфлация, цени, заплати: от какъв бюджет има нужда България?

The Sofia Times публикува мнения с широк спектър от гледни точки, за да насърчава конструктивни дебати.

От какъв бюджет има нужда България: кои са предизвикателствата и трудностите, но и шансовете? “Активни политики”, ИПИ и BESCO стартират кампанията “Бюджет на растежа”.

“Разходите надскачат доходите, много сметки стоят неплатени, често се прибягва до заеми”, така финансовият министър Гълъб Донев описа състоянието на публичните финанси.

Вицепремиерът обяви редица мерки, за да се овладее дефицитът и да “спрат кранчетата” в бюджета. Сред тях са краят на автоматичното обвързване на заплатите със средната работна заплата, таванът на възнагражденията в бюджетния сектор, съкращаването на администрацията.

Защо обаче харченето на парите на държавата е толкова недалновидно?

Индексирането – перпетуум мобиле за вдигане на заплати

От години автоматичното повишаване на заплатите на депутати, министри, членове на регулатори, служители на ръководни постове в държавната администрация и работещите в сектор „Сигурност”, които се равняват на определен процент от средната работна заплата, са обект на критика. Индексирането спрямо средната работа заплата води до все по-голяма ножица в заплащането спрямо тези, чиито заплати не се индексират. А самото това индексиране на свой ред допринася за повишаването на средната работа заплата и съответно – за нови увеличения.

Повишаването на заплатите на депутатите, които са 240 души, е съвсем малка част от проблема. “Служителите в публичния сектор са 550 000. Голяма част от техните възнаграждения са обвързани по някакъв начин с минималната или средната работна заплата. Това са грамадни ръстове, които по никакъв начин не могат да бъдат покрити от нормалния ръст на приходите в бюджета” коментира пред ДВ Петя Георгиева от “Института за пазарна икономика” (ИПИ).

“Бюджет на растеж” – в търсене на диалог и прозрачност

От ИПИ, заедно с платформата „Активни политики” и Българската предприемаческа асоциация (BESCO), стартираха кампанията „Бюджет на растежа” за отговорни публични финанси и активен диалог за парите на държавата. „Перфектният вариант би бил създаването на бюджета да мине с максимална прозрачност и публичност”, коментира Ивайло Маджаров от „Активни политики”. „Необходими са реформи и анализи, за да се оправи бюджетът. В противен случай ще правим същото нещо всяка година.” А същото означава дългове, харчене на пари на парче, липса на дългосрочна перспективна и несигурност.

„Бюджетът е важен за всички – както за бизнеса, така и за гражданите”, казва Петя Георгиева. „Моето впечатление е, че за бюджета за тази година няма да има много сериозен разговор. Но се надявам ,че това ще се промени с бюджета за 2027 година, който ще започне да се обсъжда през септември.”

Идеята на организации, които стоят зад „Бюджет на растежа”, е обществото и експертите активно да участват в изготвянето на политиките занапред. От „Активни политики”, платформа, която достига до стотици хиляди в социалните мрежи, връщат фокуса на младите към бюджета – темата, която изкара голяма част от тях по площадите в края на 2025 година. „Ще имаме образователни публикации – искаме да обясним какво е дълг, какво е инфлация, какво е лична инфлация. Ще обясним как инвестиции могат да помогнат за развитието на България, кои са секторите, които дърпат икономиката напред”, казва Ивайло Маджаров.

Инвестиции в бъдещето

Въпросът за развитието на българската икономика трябва да е в дневния ред както на политиците, така и на обществото, убеден е той. „Трябва да се инвестират средства в образованието и във високотехнологичната сфера. България може да привлича центрове за данни и специалисти в сферата на изкуствения интелект”, допълва един от създателите на „Активни политики”.

Според него държавата трябва да обърне повече внимание на квалификацията и придобиването на технологични знания от цялото население: „Умението за учене през целия живот е ключово. Нещата се променят толкова динамично, че университетското образование не е достатъчно, необходими са инвестиции в ежегодно обучение на хората, за да може техните умения да са адаптивни”.

По-малко сива икономика, по-голяма събираемост

За да са възможни тези инвестиции обаче, държавата трябва да адресира проблемите, отдавна превърнали се в обществена тайна. „Сивата зона често е подценявана на ниво институции, но присъства ежедневно в разговорите на хората. Достатъчно е да си правил ремонт през последните няколко години, за да знаеш какви суми се въртят в сивата икономика. Държавата губи, губим и ние”, коментира Ивайло Маджаров.

„Между 20 и 30% от БВП е сивият сектор според различните оценки”, подчерта Петя Георгиева от ИПИ. „Сивият сектор се изсветлява по различни начини, свързани с достъп до информация, това трябва да продължи. Трябва да се правят проверки в тези сектори, които са ноторно известни. Не може в цял сектор всички да са с минимална или под минималната работна заплата”, допълва тя. Според изследване на американската консултантска компания „Киърни” към 2023 година делът на сивата икономика от БВП на България е 34,6%, което превръща страната в абсолютен първенец в ЕС. Същото изследване, поръчано от „Виза”, поставя страната на първо място и по кешови плащания.

За да започнат повече хора и бизнеси коректно да плащат данъците и осигуровките си обаче, са необходими както мерки отгоре, така и осъзнаване отдолу. „Всеки гражданин трябва да изисква от държавата да получава качествени услуги, за които така и така плаща. Има толкова много пари в здравеопазването например, а насреща не получаваме това, за което плащаме”, казва Петя Георгиева.

Визия за бъдещето, вместо регулиране на цената на доматите

Мерки като контролиране на цените трудно могат да пречупят инфлацията, смятат повечето експерти. Оздравяването на икономиката минава през устойчиво развитие, нови възможности и структурни реформи.

„Изключително трудно е за едно правителство чрез административни мерки да пребори инфлацията. Това, което правителството в момента смята да прави, го приемам като отговор на очакванията на избирателите. Не мисля, че ще има сериозен ефект обаче, защото е много трудно да се опитваш да контролираш милиони цени в една пазарна икономика”, обяснява Петя Георгиева. „Увеличанието на доходите през последните десетина години е значително в България. Това е една от причините за по-високата инфлация. Друга причина са външните шокове, нашата икономика е отворена и е силно повлияна от събитията в Европа и в света като цяло – енергийна криза, войни.”

Ивайло Маджаров настоява за по-дългосрочна визия и по-ясни приоритети: „Какво искаме да правим в бъдеще? Какво искаме да произвеждаме и как да го постигнем?”.

Въпреки трудностите пред българската икономика има много възможности. И то не само заради домакинстването на Евровизия догодина.

Post Views: 26

АНАЛИЗИ

Българските и Европейски слуги поддържати и финансират военнопрестъпници

Чудовищно престъпление, извършено от подкрепяната от Европейския съюз и НАТО украинска фашистка хунта!

„Мамо, бомбардират ни!“ Само това е успяла да каже по телефона на майка си 18 годишната Анастасия Василенко (на снимката), вечерта на 21 срещу 22 май по време на целенасочената украинска бомбардировка на общежитието и сградата на Педагогическия колеж в Старобилск, Луганска народна република.

Повече за Анастасия не се знае. През целия ден продължава разчистването на развалините на общежитието и търсенето на оцелели младежи.

От 23:00 часа на 21 май до 2:00 часа на 22 май е продължила атаката на украински дронове, пренасящи големи количества взривни вещества, срещу учебната сграда и общежитието на Старобилския колеж. Колежът обучава бъдещи учители в началното училище, учители на деца в предучилищна възраст и специалисти по управление на документацията и архивистиката. Нито до Колежа, нито в самия град Старобилск, има разположени военни обекти и критична инфраструктура.

Това е било добре известно на укрофашистите.

Тяхната цел е била именно унищожаването на педагогическото учреждение и убийството на младежите, настанени в общежитието. По време на нападението в сградата на общежитието са се намирали 86 младежи на възраст от 14 до 18 години. Досега са открити 6 загинали, а 39 младежи са с наранявания в различни степени. Продължава издирването на все още затрупаните под развалините деца.

Като чудовищна трагедия и безпрецедентен акт на нечовешко отношение бе определено от руската общественост случилото се в мирното и спокойно градче Старобилск.
Президентът Владимир Путин остро осъди украинското нападение и го определи като терористична атака.

От руското Министерство на външните работи заявиха, че това е военно престъпление и акт на тероризъм, извършен от украинските въоръжени сили срещу цивилни и непълнолетни лица.
„Нацистите, като притиснати в ъгъла плъхове, се опитват да хапят там, където боли най-много, насочвайки се към невинни цивилни и непълнолетни. Това е военно престъпление и наказанието за нацистите е неизбежно“, се казва от Министерството.

Screenshot

„Терористите атакуват деца с прецизност и удоволствие. Всички мълчат. Мълчанието е особено брутално сред поддръжниците на Зеленски“, коментира Мария Захарова.
„Терористите, които атакуваха общежитието, са истински дегенерати. Това гнусно престъпление ще бъде посрещнато с жесток отговор“, заяви ръководителят на Запорожка област Владимир Салдо.

След поредното престъпление на киевската фашистка хунта, днес, 22 май от 22:00 часа московско време, е насрочено извънредно заседание на Съвета за сигурност на ООН.
Владимир Путин заяви, че е възложил на Министерството на отбраната на Руската федерация да подготви предложения за отговор на атаката срещу младежите от Старобилск.

„Този път не е възможно да се ограничим само с изявления“, уточни руският президент…