БЛОГ

БАТЕРИИТЕ

На 28 декември 2002 г. София беше студена и мокра. Снегът се беше стопил на мръсни петна по тротоарите, а въздухът около „Пирогов“ миришеше на изгоряло гориво и болнична тишина.

Николай Колев, прокурор от Върховната административна прокуратура, се прибра у дома си уморен, но не пречупен. Остави чантата, свали палтото и погледна към двамата мъже от охраната, които стояха до входа.

— Стига за днес — каза той. — Прибирам се.
— Господин Колев, протоколът… — започна единият.
— Протоколът е за утре. Лека вечер.

Охранителите се спогледаха. В последните месеци протоколът беше станал по-важен от съня. Но той настояваше — понякога до дома си искаше да е сам, сякаш самотата беше последното му право.

Вътре включи телевизора. Екранът премигна и угасна.
— Не сега… — прошепна той.

Натисна дистанционното. Нищо. Усмихна се горчиво, както се усмихват хората, които знаят, че най-малките неща могат да довършат най-тежките дни.

— Батериите.

Облече анцуга и маратонките, сложи ключовете в джоба и излезе. Навън лампите хвърляха жълти петна светлина, а сенките изглеждаха по-дълги от улицата. Магазинчето на ъгъла още работеше.

Продавачът вдигна поглед, когато Колев влезе.
— Батерии — каза Колев.
— Какви?
— Каквито имаш. Само да работят.

Продавачът му подаде пакет.
— Внимавайте, господин прокурор. Много се говори…
Колев спря за миг.
— Говорят винаги.
— Не… сега е… по-различно.
— По-различно е само колко близо е страхът — отвърна Колев и излезе.

Той вървеше бързо. Две минути. Една пресечка. Домът беше на ъгъла на ул. „Абоба“ и бул. „Пенчо Славейков“. В джоба му батериите тежаха смешно — като доказателство, че животът се държи на дреболии.

Преди да стигне входа, усети нещо зад гърба си. Не стъпки. Не шум. Просто усещане, че въздухът е станал по-плътен.

— Кой е? — каза той рязко и се обърна наполовина.

От тъмното се отдели мъж. Лицето му не се виждаше. Ръката му се вдигна. Нямаше викове, нямаше думи, само къс, приглушен звук — като удар на мокра кърпа в стена.

Първият куршум го удари в гърба. Втори. Трети. Тялото му се сгъна, но не падна веднага — сякаш отказваше да даде на нощта победата толкова лесно. После коленете му се поддадоха. Асфалтът беше студен.

Убиецът се отдръпна и изчезна в тъмнината.
Колев остана на земята. До него, при огледа, щяха да открият невзривена граната — като подпечатан страх, оставен нарочно.

Градът още не беше смлял новината, когато на следващия ден започнаха слуховете, а два дни по-късно дойде вторият труп. Владимир Димов, психолог на специализирания отряд на баретите в МВР, бе намерен мъртъв в колата си — куршум в главата, ръка взривена.

В коридора на една сива сграда двама служители говореха тихо:
— Това е почистване.
— Или разсейване.
— Или предупреждение.
— Към кого?
— Към всички.

Година по-рано, през 2001 г., Колев беше седял в студио. Водещият го гледаше внимателно, сякаш очакваше да се откаже в последния момент.

— Вие обвинявате главния прокурор Никола Филчев в злоупотреба с власт? — попита водещият.
— Да.
— В мокри поръчки?
— Да.
— И твърдите, че има психически отклонения?
Колев не мигна.
— Твърдя, че трябва да бъде освидетелстван и отстранен.

Когато светлините угаснаха, продуцентът прошепна:
— Убивате си кариерата.
Колев отвърна:
— Кариерата е по-евтина от мълчанието.

Седмици след интервюто баретите го арестуваха. Камери снимаха. Белезници щракнаха.

— Намерихме това в колата — каза един от тях и вдигна пакетче кокаин.

— Подхвърлено е — каза Колев. — Знаете го.

Един от баретите се приближи и тихо прошепна:
— Не си вадете езика, прокуроре.
— Аз точно това правя — отвърна Колев.

Той прекара месеци в ареста. Излезе поради липса на доказателства. На излизане журналист го попита:
— Страх ли ви е?
Колев погледна в камерата:
— Предупреждавам: Никола Филчев подготвя убийството ми.

След погребението Нанка Колева стоеше изправена, сякаш ако седне, ще се срине.

— Това беше организирано — каза тя. — Няма случайности.
— Кой? — попита репортерът.
— Филко Славов, тогавашният шеф на баретите.

После дойде „удобната версия“ — че Колев и Димов били взели пари от сръбската мафия, за да освободят Сретан Йосич.

В едно кафене години по-късно някой прошепна името Едвин Сугарев:
— Той каза, че са платени 2,5 милиона германски марки.
— И?
— Че парите били прибрани от Филко Славов и Алексей Петров.
— Доказателства?
— В тази страна доказателствата умират по-лесно от хората.

Преди Колев да бъде убит, някой се беше опитал да го намести като поръчител на друго убийство — на адвокатката Надежда Георгиева, открита заклана в „Стрелбище“ през 2000 г. Говореше се за подкуп от 150 000 долара, за приватизацията на „Океански риболов“, за офицера от ДС Петко Русинов, за кораби, продадени за отрицателно време, за моряци, останали без работа. Говореше се и за това, че Филчев бил в Либия, когато тялото било намерено — алиби, което съдът прие.

Всичко беше „говореше се“.
И в това „говореше се“ България живееше.

Николай Колев беше роден през 1949 г. в Сливен, завършил право в СУ, работил в военни прокуратури, стигнал до върховете на системата. И накрая — паднал на тъмна улица заради едни батерии.

Месеците минаха. Разследването се лута. Версиите се множат. Истината се свива.

А някъде, на ъгъла до „Пирогов“, лампата още хвърля жълта светлина.
И ако се заслушаш, може да чуеш не изстрели — а тишината след тях.

Иван Велинов

Post Views: 35

Related Topics:#thesofiatimes featured trending блог българия култура разказ

Up Next

Родопски разказ за Рим

Don't Miss

„Живот, отгледан с рози“

БЛОГ

Срещнах една позната и тя ми каза

Срещнах една позната и тя ми каза:

„Бях на морето 20 дена да поживея.“

Тази нейна реплика остана в главата ми. Замислих се – нима през останалото време не живеем? Или просто съществуваме? Отговорът не е толкова прост, колкото изглежда.

Съвременният човек е убеден, че живее постоянно. Но ако седнем и честно изчислим как минава времето ни, картината става стряскаща. В седмицата има 168 часа. От тях около 56 часа спим. Още 40 часа работим. Към това трябва да добавим поне 12 часа домашни задължения – чистене, готвене, ремонти, грижи за децата. За транспорт губим средно още 10–12 часа. Храненето отнема поне 10 часа седмично. За телефон, интернет и телевизия често отиват десетки часове, без дори да усетим.

Когато човек събере всичко, се оказва, че за истински живот остават около 20–30 часа седмично. Това е по-малко от 20% от времето ни. А ако махнем и часовете, в които сме уморени, разсеяни или тревожни, може би реално живеем едва 10% от живота си.

Останалото е навик, задължение, оцеляване.

Парадоксът е, че никога човечеството не е имало толкова удобства, а никога човекът не е бил толкова уморен. Машини перат вместо нас, коли ни возят, телефони вършат работа за секунди, изкуственият интелект може да смята, пише и анализира вместо човека. И въпреки това все не ни стига време.

Защо?

Защото сме объркали живота с бързането.

Животът не е просто биологично съществуване. Не е само да дишаш, да ядеш и да плащаш сметки. Да живееш означава да усещаш. Да имаш време да погледнеш небето, да чуеш смеха на детето си, да изпиеш едно кафе спокойно, да поговориш с приятел без да гледаш часовника. Да седнеш на пейка и да почувстваш, че моментът има стойност.

Навремето хората са били по-бедни, но сякаш са имали повече време един за друг. Днес сме свързани с целия свят, а все по-рядко разговаряме истински. Живеем сред хиляди информации, но ни липсва смисъл.

Не случайно в Библията е казано:

„Шест дни работи, а седмия почивай.“

Това не е просто религиозна повеля. Това е напомняне, че човекът не е създаден само за труд. Почивката не е мързел, а връщане към себе си. Без нея душата изсъхва.

Може би затова хората казват:

„Отивам да поживея.“

Те не говорят за лукс или пари. Говорят за онези редки мигове, когато човек отново усеща, че е жив.

И тогава остава най-важният въпрос:
След като толкова малка част от времето си истински живеем – как използваме тези мигове?

Христо Кенаров

Post Views: 21

БЛОГ

Отново се сещам за второто правило на баба.‼️‼️

Едно време, баба казваше:🍩💄
,,Когато се събудиш, първата ти работа е, преди да сложиш тенджерите на котлона, да се нагласиш, та като стане мъжът ти, да не те види като чума!”
(каквото и да значи това😂)
Сега, стоя пред огледалото, откъдето ме гледа една Медуза- Горгона,
с коси във всички посоки все едно ловят wi-fi 😂, едно залепнало очо и се чудя, как бе аджаба във филмите се събуждат все едно излязли от салон за красота?💄👠👒

8.30. Включвам пресата.
Влизам за сутрешен душ, епилирам всички възможни части, даже ми се иска понякога и главата да си мина, заради тая коса.

Излизам.
Минавам набързо през кухнята и слагам в нинджата един боб …
Започвам да се ,,нагласям”.
Коса, екстеЙшъни, грим, мигли, лепя паднали нокти..👠💄💋💥💅
Обличам се.
Отново се сещам за второто правило на баба.‼️‼️
,,Винаги ходи с хубаво бельо!”
Не съм ви казвала, но имам някаква параноя да не би нещо да ми се случи (пази Боже) на улицата и някой красив доктор да ми види разнищените гащи.
Пък 😉😉😭 и други ,,неща” могат да ме срещнат, знае ли човек?
Та затуй, ходете винаги епилирани и с хубаво бельо!💃💃
Опъвам жартиери, напъхвам се в една рокля, обувки на ток, Шанел 5 и грабвам торбата с боклук.
Пред асансьора се сблъсквам с комшията и жена му.
,,Охо! На бизнес среща ли?”
,,Нее, ще изхвърлям боклука.”
,,А? Значи после ще излизаш?” казва тя.
,,Нее. После ще готвя боб.”
Е тук вече и двамата са в ступор.😂😂💥
Тя може и да е припаднала, ма аз не се обръщам.
Дама съм и какво става зад гърба ми, не ме интересува.
Вървя към контейнера и БЛАГОДАРЯ НА БАБА.
Ако не бях се оправила, щях да докарам уплах на хорицата.
Прибирам се и си правя кафе.
Това е моето време, ще си го изпия с кеф и на спокойствие, даже ще погледна и ПРОМОЦИИТЕ.
Бобът ще е готов.
Да жЮвеят мултикукърите!
У дома ухае на боб и Шанел!

Post Views: 19

БЛОГ

ПИСМО НА БАБА ДО ПАРЛАМЕНТА..

ПИСМО НА БАБА ДО ПАРЛАМЕНТА..

Уважаеми, народни депутати,
баба реши писмо да ви прати.
Здравейте, другарки и другари,
дано писмото ми здрави ви завари,
вие май господа се вече наричате,
извинете за грешката, ако обичате,
пиша ви от село – провинция дълбока,
аз съм стара баба, слепоока,
изгледала съм десетина внуци,
вече ръцете и краката са ми куци,
стара съм, не разбирам протокола,
но знам как да размахвам кола,
окастрен, от младо дърво, прав,
кокал няма да ви остане здрав,
само по избори да смеете да припарите,
ще бия наред – и господата, и другарите,
ще видите какво е социална политика
като ви пусна от обора гладен бика,
нека ви притисне с рогата на тясно,
за да разберете народа си ясно,
да разберете какво е държава да те мачка,
да те притиска за пари на всяка крачка,
да се срещнете с живота – разярен бик,
да му видите отблизо страшния лик,
да ви нарани да болка, до кръв,
да ви гони, сякаш сте стръв,
да ви гледа из под вежда,
опрени до стената, без надежда,
да ви заболи душата от обида,
че сте жертвите в тази корида…
Елате, каня ви на гости,
да се научите как се пости,
да се научите как с пенсия се кара,
да чуете как крадец в тъмно бара,
да платите сметките за вода, парно, ток
и без пари да карате на милостта на Бог,
да пресичате улица на бегом като в спорта,
да се бутате в маршрутки и в транспорта,
да се редите за пенсии пред пощите,
да плачете за децата си в нощите,
да ви пращат по клинични пътеки,
да чакате пред лекари и аптеки.
да получавате вместо надбавки,
жълти стотинки за подигравки…

Послепис:

В послеписа ще ви напиша,
оставете народа да диша,
децата и държавата ни върнете,
на старите внимание обърнете
и ви предупреждавам, господа и другари,
че с хората не трябва да си правите гъргари!… 🤔

Благодаря! 🙏💖

Post Views: 28