БЛОГ

БАТЕРИИТЕ

На 28 декември 2002 г. София беше студена и мокра. Снегът се беше стопил на мръсни петна по тротоарите, а въздухът около „Пирогов“ миришеше на изгоряло гориво и болнична тишина.

Николай Колев, прокурор от Върховната административна прокуратура, се прибра у дома си уморен, но не пречупен. Остави чантата, свали палтото и погледна към двамата мъже от охраната, които стояха до входа.

— Стига за днес — каза той. — Прибирам се.
— Господин Колев, протоколът… — започна единият.
— Протоколът е за утре. Лека вечер.

Охранителите се спогледаха. В последните месеци протоколът беше станал по-важен от съня. Но той настояваше — понякога до дома си искаше да е сам, сякаш самотата беше последното му право.

Вътре включи телевизора. Екранът премигна и угасна.
— Не сега… — прошепна той.

Натисна дистанционното. Нищо. Усмихна се горчиво, както се усмихват хората, които знаят, че най-малките неща могат да довършат най-тежките дни.

— Батериите.

Облече анцуга и маратонките, сложи ключовете в джоба и излезе. Навън лампите хвърляха жълти петна светлина, а сенките изглеждаха по-дълги от улицата. Магазинчето на ъгъла още работеше.

Продавачът вдигна поглед, когато Колев влезе.
— Батерии — каза Колев.
— Какви?
— Каквито имаш. Само да работят.

Продавачът му подаде пакет.
— Внимавайте, господин прокурор. Много се говори…
Колев спря за миг.
— Говорят винаги.
— Не… сега е… по-различно.
— По-различно е само колко близо е страхът — отвърна Колев и излезе.

Той вървеше бързо. Две минути. Една пресечка. Домът беше на ъгъла на ул. „Абоба“ и бул. „Пенчо Славейков“. В джоба му батериите тежаха смешно — като доказателство, че животът се държи на дреболии.

Преди да стигне входа, усети нещо зад гърба си. Не стъпки. Не шум. Просто усещане, че въздухът е станал по-плътен.

— Кой е? — каза той рязко и се обърна наполовина.

От тъмното се отдели мъж. Лицето му не се виждаше. Ръката му се вдигна. Нямаше викове, нямаше думи, само къс, приглушен звук — като удар на мокра кърпа в стена.

Първият куршум го удари в гърба. Втори. Трети. Тялото му се сгъна, но не падна веднага — сякаш отказваше да даде на нощта победата толкова лесно. После коленете му се поддадоха. Асфалтът беше студен.

Убиецът се отдръпна и изчезна в тъмнината.
Колев остана на земята. До него, при огледа, щяха да открият невзривена граната — като подпечатан страх, оставен нарочно.

Градът още не беше смлял новината, когато на следващия ден започнаха слуховете, а два дни по-късно дойде вторият труп. Владимир Димов, психолог на специализирания отряд на баретите в МВР, бе намерен мъртъв в колата си — куршум в главата, ръка взривена.

В коридора на една сива сграда двама служители говореха тихо:
— Това е почистване.
— Или разсейване.
— Или предупреждение.
— Към кого?
— Към всички.

Година по-рано, през 2001 г., Колев беше седял в студио. Водещият го гледаше внимателно, сякаш очакваше да се откаже в последния момент.

— Вие обвинявате главния прокурор Никола Филчев в злоупотреба с власт? — попита водещият.
— Да.
— В мокри поръчки?
— Да.
— И твърдите, че има психически отклонения?
Колев не мигна.
— Твърдя, че трябва да бъде освидетелстван и отстранен.

Когато светлините угаснаха, продуцентът прошепна:
— Убивате си кариерата.
Колев отвърна:
— Кариерата е по-евтина от мълчанието.

Седмици след интервюто баретите го арестуваха. Камери снимаха. Белезници щракнаха.

— Намерихме това в колата — каза един от тях и вдигна пакетче кокаин.

— Подхвърлено е — каза Колев. — Знаете го.

Един от баретите се приближи и тихо прошепна:
— Не си вадете езика, прокуроре.
— Аз точно това правя — отвърна Колев.

Той прекара месеци в ареста. Излезе поради липса на доказателства. На излизане журналист го попита:
— Страх ли ви е?
Колев погледна в камерата:
— Предупреждавам: Никола Филчев подготвя убийството ми.

След погребението Нанка Колева стоеше изправена, сякаш ако седне, ще се срине.

— Това беше организирано — каза тя. — Няма случайности.
— Кой? — попита репортерът.
— Филко Славов, тогавашният шеф на баретите.

После дойде „удобната версия“ — че Колев и Димов били взели пари от сръбската мафия, за да освободят Сретан Йосич.

В едно кафене години по-късно някой прошепна името Едвин Сугарев:
— Той каза, че са платени 2,5 милиона германски марки.
— И?
— Че парите били прибрани от Филко Славов и Алексей Петров.
— Доказателства?
— В тази страна доказателствата умират по-лесно от хората.

Преди Колев да бъде убит, някой се беше опитал да го намести като поръчител на друго убийство — на адвокатката Надежда Георгиева, открита заклана в „Стрелбище“ през 2000 г. Говореше се за подкуп от 150 000 долара, за приватизацията на „Океански риболов“, за офицера от ДС Петко Русинов, за кораби, продадени за отрицателно време, за моряци, останали без работа. Говореше се и за това, че Филчев бил в Либия, когато тялото било намерено — алиби, което съдът прие.

Всичко беше „говореше се“.
И в това „говореше се“ България живееше.

Николай Колев беше роден през 1949 г. в Сливен, завършил право в СУ, работил в военни прокуратури, стигнал до върховете на системата. И накрая — паднал на тъмна улица заради едни батерии.

Месеците минаха. Разследването се лута. Версиите се множат. Истината се свива.

А някъде, на ъгъла до „Пирогов“, лампата още хвърля жълта светлина.
И ако се заслушаш, може да чуеш не изстрели — а тишината след тях.

Иван Велинов

Post Views: 39

Related Topics:#thesofiatimes featured trending блог българия култура разказ

Up Next

Родопски разказ за Рим

Don't Miss

„Живот, отгледан с рози“

БЛОГ

Тогава, какъв съм аз?

Роден съм бял, което ме прави расист.

Аз съм хетеро и живея с жена, което ме прави хомофоб.

Притежавам къщата си, с всякакви екстри, която ме прави богат собственик.

Обичам гъши дроб, агнешко, свинско, телешко и пилешко, и всеки зеленчук, расъл на кокал, което ме прави привърженик на насилието над животни.

Аз съм християнин и не съм Атеист..

Аз съм на 50, което ме прави вече стар гадняр.

Мисля, без да вярвам на всичко, което ми казват медиите, което ме прави реакционер.

Грижа ме е за българската ми идентичност и култура, което ме прави ксенофоб.

Бих искал да живея безопасно и да видя престъпниците в затвора, което ме прави гестапист.

Карам хибрид на бензин, което ме прави замърсител, щото не е чиста електричка все пак …

Мисля, че всеки трябва да бъде възнаграден въз основа на заслугите си, което ме прави антинационалист и либерален.
Образовах се и съм благодарен на родителите си.

Вярвам, че защитата на държава е дело на всички граждани, което ме прави милитарист.

Правя каквото си искам ,без да преча на другите, което ме прави антисоциален и малоумен.

Пия значи съм Алкохолик.

Пуша цигари, което ме прави наркоман.

Аз съм твърдо за Русия, което ме прави копейка, комунист и всичките там зли неща и страдания на Земята…

Затова благодаря на всички приятели, познати роднини които все още се осмеляват да се мотаят с мен, въпреки многото ми недостатъци…

А наздраве!
😁😁😁😁😁

Post Views: 6

БЛОГ

Дебилно поколение

Стоим с майка ми пред английското посолство в София. Аз съм на 17.

И единственото в главата ми е: не ми се ходи никъде.

Приятели, купони, целият ми свят, всичко е тук.

Майка ми знае, че пуша, но никога не съм палил пред нея. И докато гледам посолството, ми идва най-зрялата мисъл, на която е способен 17-годишен: „Мамка му. Дадат ли ми визата, заминавам. Значи трябва да пропуша пред майка ми.“

Това ми беше големият философски проблем. Келеш, който си няма идея какво го чака.
Е дадоха ми визата, явно щом пиша тези неща сега 🙂

Лондон ме посрещна с урок по реалност. По онова време беше трудно с квартирите. Озовах се в къща с три спални, в която живеехме осем души. В моята стая бяхме четирима. Къщата в която бяхем я бяха взели майка ми и нейният приятел. Чрез техния първи шеф, като гарант. Там живяхме 2 години и половина.

Знам, че много хора са го минали това. Но малцина го признават на глас, срам ги е. Мен вече не ме е.

Първият ми ден в къщата трябваше да си сглобявам рафтове за стаята. Един от хората, с които живеех, ми даде дрил и винтове: „Лесно е, ще се справиш.“ ми каза.

Натискам аз. Винтът не влиза. Натискам по-силно, пак нищо. Ама упорит келеш, бутам с все сила. Добре че дървото беше меко, та поне се захвана нещо.

Вечерта човекът се прибира, аз му се оплаквам, защо ме излъга, че било лесно. Той поглежда дрила и ми се смее: 😂😂😂„Ти си я сложил на развиване, не на навиване.“

Цял ден бях натискал с все сила… в грешната посока.

В България бях виждал само отвертка и чук.😳

Поуката от онзи ден я нося и до днес: упоритостта без правилната посока е просто хабене на сила. Можеш да буташ с цялото си сърце и пак да не помръднеш ако въртиш на грешната страна.
Не бях смотан в онзи ден, просто никой не ми беше показал, че има друг начин. Затова и до днес, преди да натисна по-силно, първо спирам да проверя дали изобщо въртя накъдето трябва.

Това беше Ден 1. Утре, как от тук тръгна всичко. 👇

💬 Спомняш ли си първия път, в който трябваше да се правиш, че знаеш нещо, а нямаше идея? Разкажи, преодолей срама.

Post Views: 5

БЛОГ

Няколко неудобни факта за майчинството и работещите жени

Няколко неудобни факта за майчинството и работещите жени, защото въпреки, че изчезваме като народ, в момента се говори в напълно грешна посока.

– Да тръгват децата на ясла преди 3-годишна възраст е абсолютно вредно за тях и всеки, запознат с темата, може да ви го каже. Ако трябва да се прави нещо по майчиството, то трябва да се увеличи до 3-годишна възраст на детето.

– Майчинството е най-малкият ни проблем финансово. Почти никой, освен измамниците, не си избива осигурителните вноски, защото финансовата пирамида, наречена осигурителна система е изначално сбъркана. Ние трябва да вървим в посока осигурителната системата да функционира повече на инвестициионен принцип и вносителите да си получават парите с лихвите. Най-доброто нещо е да се започне с осигуряването за майчинство, което освен да е за 3, вместо за 2 години, да се покрива напълно, а не с минимални обезщетения след първата година. Това дори за бюджета няма да е кой знае колко тежко, защото се харчи за какви ли не други глупости.

– Трябва да се стимулират жените да раждат преди да влязат на пазара на труда, защото моделът “едно дете след 35-тата година” е катастрофален и освен че изчезваме като народ е медицински вреден за жената, детето, а и за обществото, поради множеството медицински усложнения (които съответно здравната система харчи пари да лекува). Фертилността започва да спада около 27-мата година на жената, а усложненията около бременността и раждането са много повече, ако няма навременно първо раждане.

– Нека сме реалисти – “кариерите” на повечето хора не са кариери, а поредица от работни места. Аргументът, че “кариерата” на редовата HR-ка или касиерка в Lidl много страда от взети 5-10 години майчинство е абсурден и не отговаря на реалността. Той е просто пропаганда, която се продава на младите момичета и губи най-ценните години от младостта им в посрествени работни места. Да вземаме решения за демографската политика на база десетина процента от населението жени, които имат супер успешни корпоративни кариери, е чиста проба малоумие. И още нещо – много жени преосмислят кариерите си след раждане, защото виждат света по различен начин. Още една причина да раждат рано и едва като им пораснат децата, да прекарат 40 години на пазара на труда.

– И голямата бомба – има горе-долу нулева качествена добавена стойност за обществото от това, че жените работят. Едно, че увеличаването двойно на работната сила на пазара на труда намалява заплатите на индивида. Второ, има нещо, наречено two-income trap – по-евтиния труд води до абсурда двама работещи родители едва да свързват двата края. Има книга по въпроса, писана от жена (Елизабет Уорън). За всичко, което жената не въриш като си остава вкъщи, някой трябва да плаща – ясли, кола и бензин да ходиш до работа, всякакви услуги и пособия, готова храна и т.н. Трето – атомизацията прави хората по-лесно манипулируеми, а държавата прибира данъци от двама, вместо един.

Ако целта ни е да решим демографския проблем, то трябва да се дават сериозни привилегии на младите семейства и конкретно на жените да раждат по-млади, да раждат по повече деца и едва след това (или паралелно с майчинството) да завършват образованието си и да започват сериозната си кариера, след като децата им са пораснали.

Ако искаме да растат здрави деца, трябва да удължим майчинството.

Ако искаме здрави семейства, трябва да гарантираме и правата на бащата, а не да го третираме като банкомат.

Ако искаме по-независима и силна средна класа, със стимул да работи, трябва плащащите осигуровките да си връщат парите и те да са управлявани добре.

Това другаде няма да го чуете.

ПП: Имам три деца.

Post Views: 22