“Най-ключовото изречение от снощната реч на Путин получи най-малко медийно внимание – а това изречение обяснява всичко и целия контекст около събитията. Това беше: “Когато станах президент, се срещнах с Бил Клинтън и го попитах ДАЛИ РУСИЯ МОЖЕ ДА СЕ ПРИСЪЕДИНИ КЪМ НАТО? Той беше много смутен от този въпрос”.

Звучи като тролинг (модерна дума за “заяждане”) от страна на Путин, но всъщност това е бил най-логичният и естествен въпрос – готово ли е НАТО да приеме Русия за член. След като военният сьюз не е обявил изрично Русия за враг, след като се стреми към постоянно разширяване и приемане на нови членове; след като Студената война е обявена официално за приключила; след като мисията на НАТО е “да гарантира сигурността и мира в Европа” – тогава не е ли най-логично Русия да бъде приета за член на НАТО? И ако НАТО не желае да приеме за член Русия, това не означава ли, че военният блок приема Русия за свой основен враг? Което от своя страна означава, че Русия трябва да направи всичко по силите си, за да създаде буферни държави между Москва и силите на НАТО.

Когато се разпада СССР и приключва Студената война, политическият елит (към който тогава принадлежи и Путин, макар и още в ниските ешелони) на Русия приема и се съгласява с Новия световен ред, в който САЩ да бъде безспорната водеща световна сила – и Русия иска да бъде интегрирана към този Нов световен ред, да стане част от голямото политическо евроатлантическо семейство, предвождано от САЩ. Руският елит тогава си представя, че ще са си приятелчета с Европа и САЩ, ще си правят бизнес и търговия, никой няма да се бърка във вътрешните работи на Русия, а в замяна на това тя ще отегли всякакви претенции да бъде глобална или континентална сила и доброволно ще отстъпи тази роля на САЩ.

Нищо такова не се случва през 90-те години. НАТО запова да се разширява в посока на Русия, “западните партньори” подкрепят негласно чеченските сепаратисти и започват да упражняват пряко влияние върху политическия живот в Русия чрез неправителствени организации и свои медии.

Когато Путин идва на власт, в продължение на десетилетие се опитва да си бъдат “приятелчета” и бизнес-партньорчета със Запада. Всякакви илюзии, че това е възможно рухват окончателно през 2014-та. Вече е ясно: Русия се счита за военен враг на НАТО – и като такава, тя е длъжна да направи абсолютно всичко, за да не допусне вражеският на нея военен блок да влезне в Украйна или Беларус – само на няколкостотин километра от Москва, Петербург и индустриалното сърце на Русия.

Отцепването на Луганск и Донецк през 2014 беше точно с тази идея – да могат после да бъдат върнати на Украйна, но под условие, че имат регионално автономия и право на вето за членство на Украйна в НАТО. Всички да бъдат доволни – двете отцепнически провинции да се върнат към “майка Украйна” (Крим нямаше как да се върне, той е от жизненоважно стратегическо значение), а в замяна украинците да обявят военен неутралитет.

Украинските националисти спечелиха шестица от тотото през 1992, когато получиха независима държава без референдум – при положение, че при такъв референдум независимост биха избрали провинциите, които са неповече от 50% от територията, която получи Украйна. Късметът от лотарията е част от геполитиката, от украинците се искаше само едно – да обявят пълен и безусловен военен неутралитет – както прави Финландия след 1945. Въпреки непрекъснатия външен натиск Финандия да влезне в НАТО, финландците знаят, че най-добре за тяхната сигурност е неутралитетът, защото влезнат ли в НАТО, стават пряка и непосредствена военна заплаха за Петербург.

Обаче украинците нямат необходимия суверенитет за да вземат решение за такъв военен неутралитет – тяхната държава на практика се управлява от години от американски НПО-та и агенти.

*****

Какво се случва от тук нататък? За Русия вече няма път назад и няма място за отстъпление – Рубикон е пресечен. Ще се плати жестока икономическа и социална цена, но това се знае в Кремъл и е решено вече тази цена да се плати. Времето за приказки и преговори приключи, Русия е категорична, че няма да допусне НАТО в Украйна или Беларус – и е готова да плати всяка цена за това, включително и ядрена война.

Русия няма силите да води сама тази битка, ясно е, че Китай е зад гърба им. Китайците са в идентично положение – имат американско военно прокси до “сърцето” си – Тайван. Вероятно те също ще си решат този проблем в най-скоро време.

Светът отива към нова студена война. Русия няма да допусне повече военно влияние на САЩ в Украйна. Ще има жестоки санкции срещу нея – икономически, спортни, социални. Ще има и жестоки контрасанкции, които ще засегнат енергийния сектор и конкретно много ще ни ударят нашата бедна икономика. Връзката Русия-Европа ще бъде прекъсната необратимо, а Русия и Китай ще станат едно геополитическо цяло.

А всичко можеше да е много по-различно и мирно..Ако Европа имаше политически гръбнак да води суверенна политика и да се откъсне от геополитическия ботуш на глобалистите от Вашингтон. Едно нещо се искаше от тях – да настояват Украйна да е военно неутрална държава (както и Беларус). Тогава нямаше да се случат изобщо събитията от 2014, камо ли тези от 2022. Украйна щеше да си има Луганск, Донецк, дори и Крим. Можеше спокойно да си влиза в ЕС, да си провежда гей-прайдове, ЛГБТ обучения, да си назначава трансджендъри в администрацията. Русия щеше да си върти бизнес с Европа. Апропо, когато се казва, че “Европа е зависима от Русия”, се пропуска другия елемент – че колкото повече Европа е зависима от Русия, толкова повече и самата Русия е зависима от Европа. Тази зависимост е инструмент за влияние и въздействие и на двете страни, а не само едностранен. От този момент нататък Европа вече загуби вече всякакви лостове за влияние спрямо Русия. След толкова много празни приказки, лъжи, либерални клишета, изкривявания на истината – думите вече загубиха смисъл и ще се говори само с езика на действията и силата.

Вече няма никакво значение “кой крив, кой прав”, кой пръв започнал. Няма значение кой какви декларации направил, кой как осъдил и санкционирал Русия. Решението е взето – НАТО няма да бъде допуснато в Украйна, дори това да означава ядрена война.”

Тихомир Чергов