АНАЛИЗИ

„Европа на отечествата“ или аварийна спирачка?

Бурята около решението на Европейския парламент за процедура срещу Унгария и безумното надвикване по темата в общественото пространство отмина. Стана ясно, че подкрепящите Орбан са фашисти, платени от Москва, а подкрепящите решението на ЕП са джендъри, платени от Сорос.

В пошлостта на този лов на фейсбук души обаче пробляснаха и няколко добри неща.

Първата добра новина е, че в България започва разговор за бъдещето на Европа. Истински, жив дебат, в който хората се ядосват, издуват вратни жили и се карат. Този дебат е много различен от казионните скучни монолози около „бялата книга“, „петте сценария“ и подобни емоционално импотентни занимания за експерти.

Втората добра новина е, че българските политици удържаха дебата в европейското русло. Онези, които аплодират лидера на европейските либерали Верхофстат, както и другите, които защитават Орбан, всъщност спорят около две визии за бъдещето на Европейския съюз – условно и неточно наречени „Съединени европейски щати“ и „Европа на отечествата“. И това е добрата новина, защото анти-европейската позиция, тази за напускане или разпускане на Съюза практически липсва от политическото говорене. Не във всички европейски общества е така и България остава сред страните с най-висок европейски консенсус. Заслуга за това трябва да се признае на част от Обединените патриоти, които успяват да овладеят национал-популистките тежнения и вместо към носталгия по соца ги канализират в евро-критична, но не и анти-европейска позиция, изразяваща в крайна сметка една от двете легитимни конкурентни визии за бъдещето – Европейски съюз, залагащ на повече национален и по-малко делегиран/споделен суверенитет.
Разговорът за Европа като федерация или като съюз на суверенни нации не започва от днешното злободневие, той е стар колкото идеята за Обединена Европа.

Заложен е в учредителните договори на Съюза и следва целия му труден път. Онова магично, но и мъгляво „ever closer union” в Римския договор, около което повече от 60 години спорят Великобритания, Франция, Германия… много преди Орбан да проплаче на този свят и преди някой да мечтае, че в България ще водим този разговор.

На мен идеята за Европейски съюз като икономическа общност, обединен само около свободен пазар и многообразен в останалите държавни политики не ми е на сърце. Уроците на историята показват, че за да може една многонационална общност да бъде световна сила, тя трябва да има обща армия, обща външна политика, общ бюджет, който да се захранва от обща данъчна система, общо управление на публичния дълг и общи външни граници. Само тогава Съюзът ще е силен играч на световната сцена. Във всеки друг случай конкурентите му – и противници и „съюзници“, ще използват различията между съставните му части за да го отслабват и манипулират в своя полза.

Исторически примери за смисъла на федералната държава могат с известни спекулации да се намерят във всяка епоха – от Римската империя, през Австро-Унгария, до примера, който е най-лесен за разбиране – САЩ в еволюцията си от конфедерация на щати с отделни валути, бюджети, данъци и армии до днешната федерална държава с глобална доминация.
Всичко това звучи много хубаво, но за неговото осъществяване в европейски контекст има поне една много съществена пречка за преодоляване.

И вината за тази пречка е по-скоро у либералните еврофедералисти, отколкото у избирателите на националистите и консерваторите, избиращи днес „Европа на отечествата“.

Фаталната пречка пред федералния проект е, че за да сплотиш 500 милиона европейци в обща свръх-държава, те трябва да имат обща идентичност, нещо, което да ги свързва културно, ценностно, исторически и което им е емоционално скъпо. Федерална Европа е възможна само, ако има европейска идентичност, която европейците органично да чувстват и да приемат. Трябва да има общ светоглед, обща емоция, споделена между един гражданин на Естония и един човек от Кипър или Словакия и която ги кара да се чувстват близки помежду си и едновременно с това различни от хората извън ЕС. Днес такава европейска идентичност няма. Досегашните европейски елити се провалиха да я изградят, а нарочените за лоши радетели за „Европа на отечествата“ просто съобщават лошата вест. Днес Европа практически е на отечествата, защото индивидуалният европеец в Талин, Валета, Тутракан или Шчечин има национална идентичност, но няма достатъчно осъзната европейска идентичност.

Защо стана така? ЕС започна от целта да се преодолее ужаса от Втората световна война и на всяка цена да се избегне възможността за нов опустошителен сблъсък между европейските народи. Национализмът бе обвинен за отминалия пожар и заклеймен. Новата парадигма стана той да бъде потискан, а през последните десетилетия – да бъде демонтиран. Политическото инженерство измисли дори „Европа на регионите“, за да гради различна от националната идентичност. Стимулираше се максимално глобалистки подход, в който европеецът да се чувства „гражданин на света“, номад, човек, който не принадлежи на нация, религия, държава, а се чувства еднакво добре навсякъде, като се дефинира единствено през новия пакет ценности. Ценности, които според адептите си са исторически обречени да победят в целия свят. Ако последното ви звучи познато, това никак не е случайно. Лявата прогресивистка вълна на поколението от героизираната сексуална революция от 68-ма възприе месианския патос на ранните социалисти.
Лозунгът за демонтаж на националната идентичност даде плод в определени кръгове от високата средна класа.

Днес наистина има милиони европейци, които не се чувстват обвързани с нация, религия или държава, а само с работно място, публични каузи и хобита. Но проектът за де-национализация се провали в своята цел – огромната част от хората и днес се чувстват българи, естонци, португалци, католици, православни, парижани или перничани, свързани са емоционално с народа и родината си и са готови да умират и да убиват за тях и палят свещи пред Разпятието, когато се сблъскат с житейска трудност. ЕС не им даде емоция, нещо, за което да са готови да се жертват. Никой не би умрял за общност за въглища и стомана, мултикултурни квоти или общи стандарти на автомобилните емисии. В сърцата на огромния брой европейци Европа си остана икономически съюз на отечествата.

Голямата грешка на федералистките елити беше, че се опитаха да изтрият националната идентичност и да я заменят с нов пакет„европейски ценности“, като допуснаха левите радикали да включат в него прогресистките си идеологически фетиши. Културният релативизъм, позитивната дискриминация на малцинствата, полът като социален конструкт, атеизмът като желана крайна фаза на секуларизма и редица други идеи се появяват като ситен шрифт в обществения договор. Резултатът е, че много европейци негодуват срещу този договор и търсят сигурност обратно в националната си черупка.
„Европа на отечествата“ не е отказ от федерална Европа, а е разочарован и решителен отказ от възможността тя да се случи под тези ценностни знамена, които се днес се веят по брюкселските площади.

Вместо да разграждат нациите и да градят върху руините им утопичния нов европеец – човек без нация, религия и пол, федералистите трябваше да направят точно обратното: да впрегнат естествения патриотизъм и любов към народ и родина на европейците и да намерят общия код, който обединява всички тези естествени чувства. Трябваше умишлено да се гради европейски патриотизъм, който не се противопоставя на националния, а обратното, който надгражда националната идентичност с европейска такава, осъзната през общ прочит на история, култура и ценности и усещането за онази европейска емоционална и духовна сплав, която ни прави различни от останалия свят и която еднозначно е озарила и облагородила този външен свят. Очевидно е кое е това общо нещо за цяла Европа: камбаненият звън на всеки европейски град или село, катедралата на всяко магнитче на хладилника на всеки турист. Европа на катедралите, на университетите, на библиотеките, на пазарите, на крепостите и на малките улички, родени под този камбанен звън и с християнската идея за свобода и ценност на човека. И тук по никакъв начин не става въпрос за оспорване на светския характер на съвременното демократично общество! Дори и само поради разделението между християнските църкви, секуларизмът е безалтернативен и даже градивен за Европа.
Става въпрос за това да се признае очевидното – Европа е това, което е, защото е основана на християнски културен светоглед.

Този светоглед е общото между всички нас в 27 държави, колкото и да сме различни в езиците и обичайте си и колкото и войни да сме водили помежду си. Европейският конвент под председателството на Валери Жискар д‘Естен в началото на нашия век предложи проект на Европейска конституция, в който не събра смелост да спомене християнското наследство като духовна градивна сила. Този кастриран по идеологически причини проект, лишен от най-очевидния белег на европейския дух беше обречен да се провали. Оттам започна разделението на Европа – пълзящото ценностно разделение, което парадоксално вървеше успоредно с успешното разширяване и развитие.

Аз съм убеден привърженик на федерална Европа тъкмо защото мисля Европа като общо християнско културно-историческо и ценностно пространство, една обща империя на духа, в която уютът на камбанения звън ни обединява неимоверно повече, отколкото ни разделят езиковите бариери и раните от войните.

Съгласен съм с онези, които виждат във визията „Европа на отечествата“ спирачка пред заветния „Все по-близък Съюз“. Но към днешния ден тя е по-скоро аварийна спирачка, която спира един летящ към пропаст проект.

„Европа на отечествата“ ще има смисъл поне дотогава, докато се намерят истинските ценности, които ни обедняват в обща европейска идентичност, надграждаща в хармония патриотизма на 27 нации и вдъхновяваща 500 000 души да съпреживяват общ, европейски патриотизъм. Тогава ще дойде времето и на федерална Европа.

Post Views: 18

АНАЛИЗИ

Запада се опитва да откъсне Армения, няма да стане

Лавров натисна, Ереван отстъпи: Армения заговори помирително с Москва.

Русия спря вече много арменски стоки.

85% от продукцията на Армения се изнася за Русия.

99% от външните приходи на Армения са от Русия.

100% от газа и петрола на Амения са от Русия.

Ереван внезапно смекчи тона към Москва след острите думи на Сергей Лавров за западното влияние в Армения. Но зад помирителната реторика остава старият проблем — властта на Пашинян продължава да търси паралелна опора във Вашингтон и Брюксел.

В Ереван започнаха да говорят по-внимателно. Това се вижда не толкова по думите, колкото по интонацията. Арменският външен министър Арарат Мирзоян даде интервю за News.am и почти във всяко изречение се опитваше да остави впечатлението, че отношенията с Русия не са разрушени окончателно. Това не е случайно. Само часове по-рано Сергей Лавров публично обвини Запада, че се опитва да откъсне Армения от Москва чрез политически, идеологически и институционален натиск. Формулировката беше твърда дори по стандартите на руската дипломация. Лавров рядко използва подобен тон без предварително решение на Кремъл.

Тук има нещо важно. В Москва все по-малко разглеждат арменската политика като тактическо отклонение и все повече като системна промяна. Разликата е огромна.

При тактическо отклонение Москва чака. При системна промяна започва подготовка за дълъг конфликт на интереси.

Затова и интервюто на Мирзоян изглежда като опит за аварийно охлаждане на ситуацията. Арменският министър почти механично повтори, че сближаването със САЩ и Европейския съюз не било насочено срещу Русия. Само че този аргумент вече не работи особено добре в Москва. Причината е проста: в последните две години Армения направи поредица от конкретни стъпки, които трудно могат да бъдат обяснени само с „диверсификация на външната политика“.

Ереван замрази участието си в ОДКС. Проведе съвместни военни учения със САЩ. Активизира контактите с НАТО. Изпрати представители на срещи, които Москва открито определя като антируски формати. Започна преговори за разширено военно сътрудничество с Франция. Париж достави бронирана техника Bastion и започна разговори за противовъздушни системи. Индия също се включи — със сделки за ракетни комплекси Pinaka, артилерия и радари Swathi. В същото време руските миротворци в Карабах бяха постепенно изтласкани от политическата картина след азербайджанската операция през септември 2023 г.

Москва помни тези неща. И ги събира.

Проблемът за Кремъл не е само геополитически. Той е и психологически. Армения дълго време беше разглеждана като една от най-лоялните постсъветски държави в руската зона за сигурност. В Гюмри е разположена 102-ра руска военна база. Руски граничари охраняват части от арменските граници. Арменската икономика е дълбоко свързана с руската — чрез банкови потоци, енергетика, логистика и пазара на труда. Огромна арменска диаспора работи в Русия. Само паричните преводи към Армения формират сериозна част от финансовата стабилност на страната.

И точно тук започва парадоксът.

Армения иска да намали зависимостта си от Москва, но в момента няма с какво да я замени. Европейският съюз може да даде политически сигнали и ограничени финансови програми. Франция може да достави няколко партиди техника. САЩ могат да организират военни тренировки и дипломатическа подкрепа. Но никой от тях не може бързо да замени руската инфраструктура, руските пазари и руската военна архитектура в региона.

Това изглежда логично, но има един проблем.

И самият Кремъл вече не изглежда готов да плаща цената за стария модел на отношения. В Москва расте раздразнение от опитите на Пашинян едновременно да запазва руските гаранции за сигурност и паралелно да изгражда антируски политически контакти. Особено след Карабах.

Там настъпи психологическият срив.

Арменското общество очакваше Русия да спре Азербайджан. Русия не го направи. Причините са много — войната в Украйна, промененият баланс със Турция, отказът на самия Пашинян да признае официално Карабах, вътрешните противоречия в ОДКС. Но политическият резултат беше ясен: в Армения започна ускорено пренасочване на общественото недоволство срещу Москва.

Пашинян използва това настроение много внимателно. Не фронтално. По-скоро чрез постоянни малки сигнали. Интервюта. Изявления. Европейски визити. Разговори за „суверенизация“. Думи за „грешки на съюзниците“. Всичко това постепенно подготвяше нова външнополитическа линия.

Сега обаче Ереван започва да усеща границите на тази игра.

Русия все още има огромни инструменти за влияние в Кавказ. Транспортни коридори. Газови доставки. Военно присъствие. Финансов натиск. Разузнавателни канали. Контакти с местните елити. В Москва отлично знаят колко нестабилна е вътрешната арменска система. Особено след масовото разочарование от загубата на Карабах. Рейтингът на Пашинян вече не изглежда така стабилен, както преди две години.

Тук трябва да се гледа и още нещо — предстоящите избори.

Политологът Геворг Мирзаян неслучайно говори за сигнал към арменския елит. В руската система подобни сигнали рядко се изпращат случайно. Когато близки до Кремъл анализатори започнат публично да обсъждат дали Москва е „доволна“ от даден лидер, това обикновено означава, че вътре вече се обсъждат алтернативни варианти.

Не непременно смяна на властта. Това е опростената версия.

По-скоро подготовка за сценарий, при който Русия престава да инвестира политически ресурс в сегашното ръководство.

Разликата е много опасна за Ереван.

Защото Армения няма ресурс за дълга конфронтация едновременно с Азербайджан, Турция и Русия. А икономическите показатели не изглеждат толкова спокойни, колкото твърди официалната статистика. Да, през последните години Армения регистрира силен ръст — включително заради прехвърлянето на руски капитали и компании след санкциите срещу Москва. Но този модел е нестабилен. Част от този ръст зависи именно от посредническата роля между Русия и външните пазари. Ако отношенията с Москва започнат да се влошават по-сериозно, ударът може да бъде много неприятен.

Особено за банковия сектор.

Особено за логистиката през Грузия.

Особено за енергетиката.

И тук се появява още едно противоречие. Пашинян опитва да представи курса си като „балансирана многовекторност“. Само че Западът не гледа на Кавказ по този начин. За Вашингтон и Брюксел Армения постепенно се превръща в още една площадка за ограничаване на руското влияние в постсъветското пространство. Това не значи, че Западът ще защитава Армения при военна криза. Историята показва друго. Но ще използва арменската тема като инструмент срещу Москва.

В Кремъл отлично разбират това.

Затова Лавров говори толкова рязко.

Неговите думи всъщност не бяха насочени само към Пашинян. Те бяха адресирани към цялата арменска бюрокрация, към военния елит, към бизнеса и към хората около системата за сигурност. Посланието беше просто: Москва вижда процеса и вече няма намерение да се преструва, че не го забелязва.

Това обяснява и бързата реакция на Мирзоян.

Но и тя съдържа един неприятен детайл. Арменският външен министър не каза, че Ереван ще ограничи сближаването със САЩ и ЕС. Напротив. Той само се опита да увери Москва, че този процес не бил насочен срещу Русия. Тоест курсът остава. Променя се само опаковката.

Тази версия звучи добре, но числата не я потвърждават. Военните контакти между Армения и западните държави растат. Европейската наблюдателна мисия по арменската граница постепенно разширява активността си. Франция увеличава военното присъствие в дипломатическата линия. Американските структури засилват работата с арменски неправителствени организации и медии. Това вече не е символичен процес.

Той е институционален.

Москва реагира бавно на подобни неща. Но когато реагира, обикновено вече е решила, че проблемът е стратегически.

Поради това сегашното помирително изявление на Ереван изглежда по-скоро като опит за печелене на време. Арменското ръководство очевидно не иска рязък разрив с Русия — поне не сега. Ситуацията около Зангезурския коридор остава напрегната. Азербайджан продължава натиска по границата. Турция действа координирано с Баку. Иран наблюдава нервно всяко движение около южните транспортни маршрути. В такава среда открит конфликт с Москва би бил рискован дори за много по-силна държава.

А Армения не е такава държава.

Затова в Ереван днес говорят на два езика едновременно. Един за вътрешната публика — за суверенитет, Европа и нова външна политика. И втори за Москва — за партньорство, исторически връзки и конструктивен диалог.

Тези два езика все по-трудно се събират в едно изречение.

И точно там започва истинският проблем за Пашинян.

Post Views: 19

АНАЛИЗИ

Инфлация, цени, заплати: от какъв бюджет има нужда България?

The Sofia Times публикува мнения с широк спектър от гледни точки, за да насърчава конструктивни дебати.

От какъв бюджет има нужда България: кои са предизвикателствата и трудностите, но и шансовете? “Активни политики”, ИПИ и BESCO стартират кампанията “Бюджет на растежа”.

“Разходите надскачат доходите, много сметки стоят неплатени, често се прибягва до заеми”, така финансовият министър Гълъб Донев описа състоянието на публичните финанси.

Вицепремиерът обяви редица мерки, за да се овладее дефицитът и да “спрат кранчетата” в бюджета. Сред тях са краят на автоматичното обвързване на заплатите със средната работна заплата, таванът на възнагражденията в бюджетния сектор, съкращаването на администрацията.

Защо обаче харченето на парите на държавата е толкова недалновидно?

Индексирането – перпетуум мобиле за вдигане на заплати

От години автоматичното повишаване на заплатите на депутати, министри, членове на регулатори, служители на ръководни постове в държавната администрация и работещите в сектор „Сигурност”, които се равняват на определен процент от средната работна заплата, са обект на критика. Индексирането спрямо средната работа заплата води до все по-голяма ножица в заплащането спрямо тези, чиито заплати не се индексират. А самото това индексиране на свой ред допринася за повишаването на средната работа заплата и съответно – за нови увеличения.

Повишаването на заплатите на депутатите, които са 240 души, е съвсем малка част от проблема. “Служителите в публичния сектор са 550 000. Голяма част от техните възнаграждения са обвързани по някакъв начин с минималната или средната работна заплата. Това са грамадни ръстове, които по никакъв начин не могат да бъдат покрити от нормалния ръст на приходите в бюджета” коментира пред ДВ Петя Георгиева от “Института за пазарна икономика” (ИПИ).

“Бюджет на растеж” – в търсене на диалог и прозрачност

От ИПИ, заедно с платформата „Активни политики” и Българската предприемаческа асоциация (BESCO), стартираха кампанията „Бюджет на растежа” за отговорни публични финанси и активен диалог за парите на държавата. „Перфектният вариант би бил създаването на бюджета да мине с максимална прозрачност и публичност”, коментира Ивайло Маджаров от „Активни политики”. „Необходими са реформи и анализи, за да се оправи бюджетът. В противен случай ще правим същото нещо всяка година.” А същото означава дългове, харчене на пари на парче, липса на дългосрочна перспективна и несигурност.

„Бюджетът е важен за всички – както за бизнеса, така и за гражданите”, казва Петя Георгиева. „Моето впечатление е, че за бюджета за тази година няма да има много сериозен разговор. Но се надявам ,че това ще се промени с бюджета за 2027 година, който ще започне да се обсъжда през септември.”

Идеята на организации, които стоят зад „Бюджет на растежа”, е обществото и експертите активно да участват в изготвянето на политиките занапред. От „Активни политики”, платформа, която достига до стотици хиляди в социалните мрежи, връщат фокуса на младите към бюджета – темата, която изкара голяма част от тях по площадите в края на 2025 година. „Ще имаме образователни публикации – искаме да обясним какво е дълг, какво е инфлация, какво е лична инфлация. Ще обясним как инвестиции могат да помогнат за развитието на България, кои са секторите, които дърпат икономиката напред”, казва Ивайло Маджаров.

Инвестиции в бъдещето

Въпросът за развитието на българската икономика трябва да е в дневния ред както на политиците, така и на обществото, убеден е той. „Трябва да се инвестират средства в образованието и във високотехнологичната сфера. България може да привлича центрове за данни и специалисти в сферата на изкуствения интелект”, допълва един от създателите на „Активни политики”.

Според него държавата трябва да обърне повече внимание на квалификацията и придобиването на технологични знания от цялото население: „Умението за учене през целия живот е ключово. Нещата се променят толкова динамично, че университетското образование не е достатъчно, необходими са инвестиции в ежегодно обучение на хората, за да може техните умения да са адаптивни”.

По-малко сива икономика, по-голяма събираемост

За да са възможни тези инвестиции обаче, държавата трябва да адресира проблемите, отдавна превърнали се в обществена тайна. „Сивата зона често е подценявана на ниво институции, но присъства ежедневно в разговорите на хората. Достатъчно е да си правил ремонт през последните няколко години, за да знаеш какви суми се въртят в сивата икономика. Държавата губи, губим и ние”, коментира Ивайло Маджаров.

„Между 20 и 30% от БВП е сивият сектор според различните оценки”, подчерта Петя Георгиева от ИПИ. „Сивият сектор се изсветлява по различни начини, свързани с достъп до информация, това трябва да продължи. Трябва да се правят проверки в тези сектори, които са ноторно известни. Не може в цял сектор всички да са с минимална или под минималната работна заплата”, допълва тя. Според изследване на американската консултантска компания „Киърни” към 2023 година делът на сивата икономика от БВП на България е 34,6%, което превръща страната в абсолютен първенец в ЕС. Същото изследване, поръчано от „Виза”, поставя страната на първо място и по кешови плащания.

За да започнат повече хора и бизнеси коректно да плащат данъците и осигуровките си обаче, са необходими както мерки отгоре, така и осъзнаване отдолу. „Всеки гражданин трябва да изисква от държавата да получава качествени услуги, за които така и така плаща. Има толкова много пари в здравеопазването например, а насреща не получаваме това, за което плащаме”, казва Петя Георгиева.

Визия за бъдещето, вместо регулиране на цената на доматите

Мерки като контролиране на цените трудно могат да пречупят инфлацията, смятат повечето експерти. Оздравяването на икономиката минава през устойчиво развитие, нови възможности и структурни реформи.

„Изключително трудно е за едно правителство чрез административни мерки да пребори инфлацията. Това, което правителството в момента смята да прави, го приемам като отговор на очакванията на избирателите. Не мисля, че ще има сериозен ефект обаче, защото е много трудно да се опитваш да контролираш милиони цени в една пазарна икономика”, обяснява Петя Георгиева. „Увеличанието на доходите през последните десетина години е значително в България. Това е една от причините за по-високата инфлация. Друга причина са външните шокове, нашата икономика е отворена и е силно повлияна от събитията в Европа и в света като цяло – енергийна криза, войни.”

Ивайло Маджаров настоява за по-дългосрочна визия и по-ясни приоритети: „Какво искаме да правим в бъдеще? Какво искаме да произвеждаме и как да го постигнем?”.

Въпреки трудностите пред българската икономика има много възможности. И то не само заради домакинстването на Евровизия догодина.

Post Views: 26

АНАЛИЗИ

Българските и Европейски слуги поддържати и финансират военнопрестъпници

Чудовищно престъпление, извършено от подкрепяната от Европейския съюз и НАТО украинска фашистка хунта!

„Мамо, бомбардират ни!“ Само това е успяла да каже по телефона на майка си 18 годишната Анастасия Василенко (на снимката), вечерта на 21 срещу 22 май по време на целенасочената украинска бомбардировка на общежитието и сградата на Педагогическия колеж в Старобилск, Луганска народна република.

Повече за Анастасия не се знае. През целия ден продължава разчистването на развалините на общежитието и търсенето на оцелели младежи.

От 23:00 часа на 21 май до 2:00 часа на 22 май е продължила атаката на украински дронове, пренасящи големи количества взривни вещества, срещу учебната сграда и общежитието на Старобилския колеж. Колежът обучава бъдещи учители в началното училище, учители на деца в предучилищна възраст и специалисти по управление на документацията и архивистиката. Нито до Колежа, нито в самия град Старобилск, има разположени военни обекти и критична инфраструктура.

Това е било добре известно на укрофашистите.

Тяхната цел е била именно унищожаването на педагогическото учреждение и убийството на младежите, настанени в общежитието. По време на нападението в сградата на общежитието са се намирали 86 младежи на възраст от 14 до 18 години. Досега са открити 6 загинали, а 39 младежи са с наранявания в различни степени. Продължава издирването на все още затрупаните под развалините деца.

Като чудовищна трагедия и безпрецедентен акт на нечовешко отношение бе определено от руската общественост случилото се в мирното и спокойно градче Старобилск.
Президентът Владимир Путин остро осъди украинското нападение и го определи като терористична атака.

От руското Министерство на външните работи заявиха, че това е военно престъпление и акт на тероризъм, извършен от украинските въоръжени сили срещу цивилни и непълнолетни лица.
„Нацистите, като притиснати в ъгъла плъхове, се опитват да хапят там, където боли най-много, насочвайки се към невинни цивилни и непълнолетни. Това е военно престъпление и наказанието за нацистите е неизбежно“, се казва от Министерството.

Screenshot

„Терористите атакуват деца с прецизност и удоволствие. Всички мълчат. Мълчанието е особено брутално сред поддръжниците на Зеленски“, коментира Мария Захарова.
„Терористите, които атакуваха общежитието, са истински дегенерати. Това гнусно престъпление ще бъде посрещнато с жесток отговор“, заяви ръководителят на Запорожка област Владимир Салдо.

След поредното престъпление на киевската фашистка хунта, днес, 22 май от 22:00 часа московско време, е насрочено извънредно заседание на Съвета за сигурност на ООН.
Владимир Путин заяви, че е възложил на Министерството на отбраната на Руската федерация да подготви предложения за отговор на атаката срещу младежите от Старобилск.

„Този път не е възможно да се ограничим само с изявления“, уточни руският президент…