ИСТОРИЯ

За професията международен шофьор или т.нар. „тираджия” в годините на социализма

Преди 1989 г. хората упражняващи на пръв поглед обикновените професии като барман, занаятчия, таксиджия, бензинджия, склададжия, пилот, продавач в Кореком или крупие в „Японския” например, се считат за елита на соца, които единствено могат да бъдат сравнени по престиж с митничар на сръбската граница по време на югоембаргото в началото на 90-те. Една от емблематичните и елитни за тогава професии е и тази на международния шофьор.

Популярността на „тираджиите“ по времето на соца с нелегалната търговия със западни стоки и сравнително високия им за времето жизнен стандарт превръща тяхната професия в една от най- желаните за средностатистическия български мъж, за която е трябвало доста връзки и пари на ръка, за да се вредиш, но знаейки обаче, че добереш ли се веднъж до геврека на ТИР-а лесно ще ги избиеш. Най-важната характеристика на работата и на начина им на живот – пътуването им дава възможност да обикалят из цяла Европа и отвъд нея във време, когато повечето хора у нас само са мечтаели за това. Възможността да пресичат Желязната завеса шофьорите получават в рамките на голямото предприятие за международни превози СО МАТ. Социалистическата икономика остро се нуждае от търговски и технологични контакти с капиталистическия свят и особено от твърда валута и е наложително всяка възможност за добиването й да бъде използвана.

Този проблем е разрешен чрез своеобразна сегрегация – изграденият по съветски модел у нас граничен режим създава и йерархична система от привилегии, свързани с пътуването извън граница, които зависят основно от административните и партийни позиции на кандидатите-пътуващи и тяхната политическа лоялност. Групата на международните шофьори се отклонява от този модел. От една страна, групата не притежава политически престиж или административна власт и не е част от партийната номенклатура. „Тираджиите“, наричани до средата на 70-те „тексимаджии”(от името на първата нашенска голяма международна фирма ТЕКСИМ) в качеството си на шофьори, са едни от най-типичните представители на „работническата класа“ и независимо от прокламираното безкласово общество и управление на пролетариата, се намират на дъното на социалната йерархия – те са не особено образовани, без специална квалификация и (поне формално) са не много високо платени. От друга страна, като част от хората, които пътуват най-често в чужбина, те се оказват с достъп до някои от най-желаните привилегии по времето на социализма – контакт със западния свят и притежаване на твърда валута.Индивидуалната търговия с легално или нелегално внесени стоки от чужбина се оказва изключително доходна. Макар реално международните шофьори да не получават високи заплати, неофициално, чрез различни сделки в чужбина, продажба на гориво и контрабанда, те успяват да се сдобият с доходи, сравними с тези на колегите им от западните страни и които в някои случаи значително превишават средния месечен доход на обикновения българин по времето на социализма.

Международните шофьори се превръщат в прекрасен пример за това как в контекста на комунистическия граничен режим пътуването се превръща във важен символичен и материален ресурс, който оформя „тираджиите“ в специфична група в рамките на социалистическото общество. Възможността да се придвижваш, която не е достъпна за огромното мнозинство, може да бъде „осребрена“, носи материални облаги, влияе върху социалния статус, променя начина на живот и реализира частни лични проекти в едно колективистично общество. Така шофьорите на СО МАТ получават възможността да пътуват не просто много, а буквално навсякъде. Мнозина от тях подчертават, че познават като петте си пръста не само Европа, но също Близкия изток и северна Африка, където минавайки и през много опасни райони са необходими наистина специални качества, за да се справиш успешно с дадената ситуация, а понякога дори да оцелееш.Този „скитнически“ начин на живот с впечатляващ мащаб, пресъздава и начина, по който международните шофьори разказват за собствения си опит и за това какво представлява светът на другите, през който преминават.

Шофьорските разкази са типична смесица между автобиографични елементи, етнография, политика и морална история, гарнирани с интересни или екзотични подробности, с факти или преувеличения, и, разбира се, с героизма на тираджията в тежки условия. Най-общо разказите представят живота им, организиран около интересни случки по пътя или около местата за спиране или нощуване. Поредицата от случки няма друга логика, освен организиращата нишка на движението по пътя. И все пак, те могат условно да бъдат групирани около няколко най-разпространени теми – „екзотични истории“ за странни места, хора или случки по пътя, често гарнирани с размишления или информация за историята и политиката на дадено място; истории за перипетии и опасности; истории за съблазни; и накрая, истории за измами. „Измамите“ са свързани основно с две ситуации – как се преминават границите и митническия контрол от една страна, и успешното преодоляване на формалните правила и ограничения на тоталитарната система, от друга.

Неформалните правила за общуване и размяна по границите са едно от най-важните неща, които новопостъпилият шофьор учи от предшествениците и колегите си и от тях зависи доколко ще успее в личен и професионален план. Тираджиите не възприемат неформалната част от работата си като „измами“, „контрабанда“ или „далавери“, а като необходими мерки за оцеляване в раките на различните закони на пътя или като разумни частни бизнес стратегии за заобикаляне на лимита за внасяне на стоки и успешното им укриване и препродаване. Историите за тези стратегии, включително и за преодоляването на правилата и ограниченията на самото предприятие, с цел курсът да се извърши за по-кратък срок и/или да се припечели много повече от него, не показват у шофьорите никакво морално колебание.Пътят е този, който определя и отношението на шофьорите към местата, хората и културите, през които преминават. Оценката си за тях те правят основно през качеството на пътната инфраструктура и организацията на пътуването, които са и първото впечатление след пресичането на границата. В интервюта с бивши шофьори най-често срещаният мотив е: „Пътищата в Европа са много по-добри, отлични. Ние нямаме никакви пътища – нашите са сравними само с Турция, анадолската част и с Румъния, ама и там няма толкова дупки, колкото тук.“ Хубавите“ пътища на Запад постепенно стават все „по-лоши“ колкото по-„надолу“ (на Изток) отиваш, тоест, колкото повече се отдалечаваш от Европа, разбирана от шофьорите като Западна Европа. През тази призма във времето преди 1989 г. България е определяна от тях като нито толкова „изостанала“ колкото близкоизточните дъжави, нито толкова „напреднала“ колкото западноевропейските.

Доколкото образът на международния шофьор въобще присъства в официалния дискурс по време на социализма, той е пределно героизиран. В немногобройните публикации на страниците на в. „Транспортен глас“ например, той е представен от пропагандата като войник на социализма, като посланик, като лицето на социалистическия начин на живот. По тази причина, поне в началния период на развитие на държавното предприятие за международни превози, се изгражда политика на подбор на кандидатите за международни шофьори, която акцентира не само на лоялността и чистото досие, но и на външния вид, поведението и дори маниерите на „тираджиите“, защото бидейки едни от малкото българи, пребиваващи извън страната, се предполага, че по тях ще се правят изводи за българската и съответно за социалистическата култура. Тази аура на героизъм донякъде се изгражда съзнателно, по идеологически причини, но донякъде е свързана отново със спецификата на пътя. Пътят извън страната в този контекст е представен като опасно място по два основни начина:
заради традиционните трудности, които може да срещне един пътуващ, но основно заради възможността за среща на него с другото, в случая идеологически чуждото, да се осъществи контакт със света извън относително затворената социалистическата система. Нерегламентираният и неконтролиран контакт заплашва стабилността на тази система, стабилност, която се основава до голяма степен на информационно затъмнение, невъзможност за сравнение и пропаганда за начина на живот на хората в капиталистическите страни. Следователно, хората, които осъществяват този контакт, не могат да бъдат представени по друг начин, освен като притежаващи специални качества като лоялност и устойчивост на съблазните на „вражеската“ култура и, следователно като герои.

Тяхната реална позиция обаче не е на герои, а по-скоро на хора, които се оказват в едно междинно пространство: те са на път между различните култури; осцилират между режимите от двете страни на Желязната завеса; превръщат се в канал за информация и контакт между двата разделени свята; оформят се като междинна социална прослойка в обществото.В обобщение можем да кажем, че преди 1989 г. тираджиите са една от специфичните социални прослойки на социалистическото общество. Поради затвореността на обществото ни към примамливия западен свят и начин на живот и достъпа им до невъзможни за обикновения човек тогава стоки, е от голямо битово значение, ако имаш познат „тираджия”. Те имат възможност да извършват нелегална търговия с дефицитни за населението стоки (мнозина от живелите през 70-те и до днес си спомнят куфарната търговия с изключително дефицитните тогава дънки, които вървят по 50-70 лв чифта, сума равняваща се на половината от средната работна заплата за страната тогава); притежават твърда валута – превръщайки ги във валутни спекуланти (тогава притежанието на твърда валута и търговията с нея се счита за престъпление според НК), и не на последно място те са и едни от първооткривателите на поп-фолка, чрез слушането на „сръбско” в окичената им с разсъблечени жени шофьорска кабина. Все табута за социализма.

Post Views: 80

ИСТОРИЯ

Разстреляха мафиоза пред очите на сина му

Синът на сочения за екзекутор на Георги Илиев видя с очите как убиха баща му с 3 куршума в главата, а днес…

А помните ли че го охраняваше в момента на събитието ,действащ служител на МВР. Така поне пишеше във вестниците.

С 3 куршума в главата маскирани килъри ликвидираха страховития пернишки наркобос Васил Арарски – Райко Кръвта преди 13 години пред очите на сина му Марио, пише “Телеграф”. 17-годишният тогава младеж изпада в шок, след като баща му се строполясва безжизнен до него. Днес вече 30-годишният Марио Василев се е покрил в чужбина и няма намерения да се завръща в България, твърдят хора от пернишкия ъндърграунд.

Убийството на Райко Кръвта през 2005 година буквално обезглави криминалните среди в Перник. Сред местната престъпност цари хаос, появяват се и т.нар. шанаджии, които пласират наркотици безконтролно и не се отчитат на никого.

Още тогава се заговори, че убийството на Рако Кръвта е вендета заради ликвидирането на Главния Георги Илиев два месеца по-рано в курорта Слънчев бряг.

Според перничани отговорни за убийството са хора от групата на Федята. Други обаче твърдят, че висаджиите са изпратили директно килъри от София. Райко Кръвта е убит точно в 21:20 ч. пред хотел “Струма” в центъра на Перник. Както всяка вечер, 35-годишният престъпен бос седи на маса пред ирландския път Есмералд” до хотела. След като изпил питието си, Кръвта тръгнал към паркинга пред “Струма”, където била паркирана колата му. По средата на улицата обаче мъжът се свлича на земята целият в кръв. Никой не чул изстрели, в това число и собственият му син Марио, който е само на няколко метра от него. Няколко очевидци обаче видели пернишко “Ауди Б4”, което изчезнало в тъмнината с мръсна газ. Ужасени от покушението перничани веднага повикали полиция и “Бърза помощ”. След минути лекарите качили тялото на Райко в линейка и тръгнали към близката болница “Рахила Ангелова”, а след това го закарали в “Пирогов”. Той обаче издъхнал още по път.

“Синът на Райко – Марио, замръзна на място. Не можеше да повярва на очите си”, разказаха очевидци на разстрела. По думите им младото момче било в шок от неочакваната атака. Оказва се, че в суматохата е ранен и катаджията от София Николай Цветков. Полицаят също е откаран с линейка в “Пирогов” в критично състояние. За минути мястото поченява от полиция. От София се изтрелват тогавашните шефове – главният секретар на МВР Илия Илиев и директорът на СДВР Румен Стоянов, с тях е и полицейският началник от Перник Тодор Илиев.

На улицата, където е убит Арарски полицаите намират 10 гилзи. Стреляно е с автомат. Говори се, че Кръвта развалил рязко отношенията си с Главния Илиев, след като отклонил за себе си пратка с лодки кокаин от Латинска Америка. Според разследващите в покушението на 25 август 2005 година пред комплекс “Мултиплейс” в Слънчев бряг са замесени хора от т.нар 12-членна банда за мокри поръчки, наречена медийно “Килърите 3”, с лидер бащата на Райко Васил Василев – Бай Весо.

Оперативната информация обаче не стига за обвинение. Версията за мотивите за ликвидирането на Главния е свързана с конфликт след отклоняването на 50 кг. кокаин за над 6 млн. лева. Белият прах бил нещо като хонорар за Илиев от по-голяма пратка, която достигнала до Европа с лодки през Атлантическия океан по т.нар. Път на кокаина от Латинска Америка. Посредникът при сделката обаче предал коката на Кръвта.

Босът на ВИС 2 обаче разбрал, че са го изиграли и потърсил сметка от някогашният си авер – Кръвта. Двамата влезли в тежък конфликт. След молби Главния фал отсрочка, а това време било достатъчно на Кръвта да организира покушение.

Post Views: 8

ИСТОРИЯ

Виждали ли сте стената на язовир „Въча“?

Това построиха бащите и дядовците ни

Виждали ли сте стената на язовир „Въча“? Преди години, пътувайки за Девин, имах тази възможност и бях зашеметен. 144,5-метрова бетонна грамада, инженерно чудо, издигнато в снагата на Родопите, с дължина по короната от 420 метра. Знаещ местен човек с явни технически познания ми обясни, че преливникът се състоял от четири полета по 8 метра и можел да „пусне“ 2060 кубични метра вода в секунда.

Всъщност винаги когато съм се изправял пред подобни градежи – или дори пред някой от старите и ръждясали, а доста от тях вече и нарязани индустриални гиганти – съм изпитвал известно страхопочитание. Може би защото като дете доста време живеех в един военен завод (майка ми, баба ми и дядо ми работеха там и живеехме на квартира в завода) и все пак съм видял какъв труд кипеше там. И може би защото се опитвам да си давам сметка с какъв зор и пот са построени тези „неща“. Кървава пот и много мазоли. Но тук думата ми е за язовирите, защото много от заводите заминаха за скрап, а някои явно бяха построени на грешни места и с грешна стратегия – или поне такъв е днешният разказ. А виж, язовирите си стоят. И си представям какво още по-голямо безводие щеше да има, ако ги нямаше тях и построеното от нашите бащи и дядовци.

Само за десетилетието между 1960 и 1970 г. в България са построени 95 големи язовира. Въпросният „Въча“ е издигнат от 1968 до 1975 г. Световната статистика на ICOLD (International Commission on Large Dams, или Международната комисия по големите язовири) – една сериозна организация – казва нещо интересно: по темп и интензивност на строителство на язовирни стени спрямо територия и население България тогава се нарежда на трето място в света. След индустриални и технологични гиганти като САЩ и Япония.

Защо ви разказвам това? Не за да тъгуваме по миналото. А защото е любопитно как в онези времена за 40 години са построени 200 големи язовира, от които 52 носят определението „стратегически“, а за последните 37 години сме довършили едва… 11. И докато днес спорим за всеки ремонт, тези 52 „ветерана“ продължават да ни държат над водата. Буквално. Всъщност сравнението е далеч по-стряскащо, защото 8 от тези 11 „нови“ язовира са просто довършени в началото на 90-те, а реално изцяло построените след 1989 г. са само два – „Пловдивци“ и „Цанков камък“.

Но нека слезем от високите стени и погледнем към нещо, за което се говори по-рядко – цената на този бетон в човешка пот. Защото тези стени не са се появили с магическа пръчка.

Само за изграждането на язовир „Искър“ са мобилизирани хиляди строители и трудоваци. Те не са имали модерните лазерни нивелири или компютърно управлявани багери. Имали са лопати, кирки и една безкрайна упоритост. Работило се е на три смени, 365 дни в годината, при зимни температури от -20°C в планината. Знаете ли колко бетон е излят само в стената на „Искър“? Над 180 000 кубически метра. А сега си представете, че всяка количка от този бетон е минала през човешка ръка. Това е бил „трудов ентусиазъм“, често недоплатен или „безплатен“, но подплатен със здрава, сурова дисциплина. Младежи на по 18–20 години, които са прекарвали младостта си в тунели, пълни с прах и подпочвени води. Само при изграждането на каскадата „Белмекен-Сестримо“ са прокопани над 100 километра деривационни тунели високо в планината. България е била сред лидерите по прокопаване на хидротехнически тунели в тежки скални условия.

И тук става още по-интересно, защото българи строят сложни хидротехнически съоръжения не само у нас, но и по света. Да вземем за пример Мароко. Там българите изграждат язовира „Мансур Еддаби“ – ключов обект, който преобразява земеделието в региона. Или Сирия, където нашите специалисти проектират и изграждат доста малки и големи язовири, включително огромния хидровъзел „Растан“. Такива ми ти работи.

И когато днес минавате покрай някой от тези язовири в страната ни, спомнете си не само за милионите кубици вода, а за онези момчета, които ги построиха. И ако случайно докоснете студения бетон, можете да усетите в него и малко топлина – дали защото е нагрят от топлото слънце, или защото в него е застинала горещата кръв на едно цяло поколение. Нека помним.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА МАЙКИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Post Views: 9

ИСТОРИЯ

Исторически мигове на 18 юни

18 юни – денят, в който историята не спи.

Приятели, има дни, които изглеждат напълно обикновени, в които слънцето изгрява, птиците пеят, а животът просто си тече. Но ако се взрем по-внимателно в страниците на историята, ще открием, че точно днес светът многократно е задържал дъха си, ставайки сцена на събития, които са променили хода на времето.

Нека тръгнем назад във времето чак до 1812 година, когато президентът Джеймс Мадисън подписва обявяването на война срещу Великобритания. Така младата американска нация решава смело, а може би и леко безразсъдно, че е дошъл часът да защити достойнството си по море. Само три години по-късно, на 18 юни 1815 година, в Белгия се разиграва прочутата битка при Ватерло. Там френският император Наполеон Бонапарт претърпява съкрушително поражение от ръцете на херцога на Уелингтън, който е подпомогнат в решителния момент от пруската армия. Великият корсиканец слага оръжие завинаги, а изразът да срещнеш своето Ватерло остава в езика ни като символ на пълен и окончателен крах.

Днешната дата обаче не е белязана само от битки, а и от невероятния дух на откривателството, воден от смели жени. През 1928 година Амелия Еърхарт прекосява Атлантическия океан. Макар в този конкретен полет тя да е само пътник на борда, преживяването разпалва амбицията й да се превърне в първата жена, направила това съвсем сама малко по-късно, доказвайки на всички, че небето е отворено и за жени.

Прескачайки в един от най-тъмните периоди за Европа през 1940 година, в разгара на Втората световна война, виждаме как 18 юни се превръща в ден на вдъхновение и кураж. От Лондон се разнася гласът на надеждата – историческото обръщение на генерал Шарл дьо Гол е предадено по радиото и става ключово за мобилизирането на французите срещу нацистката окупация. В същия ден британският премиер Уинстън Чърчил произнася прочутата си реч за тяхното най-велико време, обединявайки два народа в общата воля да не се предават пред настъпващата заплаха.

За любителите на музиката 18 юни също носи истинска революция и поводи за празник. На тази дата през 1942 година в Ливърпул е роден сър Пол Маккартни, чийто принос с легендарните Бийтълс продължава да вдъхновява поколения наред. А за да можем да слушаме тази и друга прекрасна музика с наслада, през 1948 година компанията Columbia Records демонстрира пред пресата първата дългосвиряща плоча, позволяваща цели 20 минути музика на една страна. Без този формат днес нямаше да познаваме музикалните албуми във вида, в който ги обичаме.

И накрая стигаме до 1983 година, когато човечеството прекрачва границите на земната атмосфера. Совалката Чалънджър излита в космоса с д-р Сали Райд на борда – първата американка, полетяла сред звездите и доказала, че те принадлежат на всички.

Днес, на 18 юни 2026 година, историята продължава да се пише и ние сме част от нея. Всяко едно от тези събития напомня колко динамичен е светът ни. Споделете в коментарите кое от всички тези исторически мигове ви впечатлява най-много!

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА МАЙКИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Post Views: 6