АНАЛИЗИ

Идват войни за вода. По-скоро отколкото си мислим

Докато светът си задава въпроса „За колко време ще ни стигнат петролните залежи?”, почти никой не си дава сметка, че се движим към момент, в който изразходването на питейната вода на планетата, ще разклати целия свят. „Уискито е за пиене, водата е нещо, за което трябва да се биеш”, е казал Марк Твен.

Много скоро в различни точки на света ще се задълбочат кървави конфликти за тръбопроводи и залежи, но не на черно злато, а за чиста вода. Идва време, в което миграционните потоци ще тръгнат от зоните, в които водата свършва към богатите на вода региони, което има потенциал да промени не само обществата, икономиката и политическите системи, но и ще ни накара да преосмислим живота и нашето място в него.

След силния отзвук, който предизвика нашата статия „Да убиеш морето”, ви предлагаме кратко изследване на често неглижиран проблем, който обаче през следващите десетилетия може да се превърне в причина за военни сблъсъци по цялото земно кълбо, включително и на Балканите.

Имаме две новини – една лоша и една много по-лоша. Коя предпочитате за начало на тази история?

Лошата новина е, че както, може би сте чули, добивът на петрол в световен мащаб е близо до своя връх. Това, казано накратко означава, че откритите залежи се изчерпват бързо, при фактическа липса на нови находища. Петролът никога повече няма да бъде евтина суровина, защото с изчерпването на залежите и намаляването на производствените квоти, търсенето ще повишава цената, въпреки навлизането на електрическите автомобили.

Ако петролът дава енергия за удовлетворяването на второстепенните нужди на хората, водата е жизненоважният елемент, който поддържа живота на тази планета. И сега идва много, много по-лошата новина…

Също както и петролът, количеството вода на планетата е ограничено. „Черното злато” е течност с биологичен произход, която в следствие на химически процеси при определени условия, е придобило вида и характеристиките, с които я познаваме. За произхода на водата обаче се знае изключително малко. И както става винаги в такива ситуации, при които учените не могат да отговорят на даден въпрос, се приема, че произходът е „отгоре”. Ето защо, водата, по общоприетото мнение има космически произход.

„Откъде идва водата?” е класически въпрос без еднозначен отговор. Има няколко популярни теории за това как са се появили океаните. В центъра на всички тях е тезата, че първичната Земя е представлява един неприятен огромен коктейл от киселини, лава и прочее отровни смеси, които са врели и кипели като почти-готова супа-топчета. И като всяка супа, в един момент земята е започнала да изстива и да се втвърдява, в резултат на което по химичен път водородът се е свързал с кислорода и се е появила водата. Има и друга версия – водата е „донесена” на планетата от комети и астероиди.

Щом планетата се е зародила в следствие на „взрив” в космоса, водата също е дошла от него. Т.е., не асоциирайте „Големият взрив” с огън, а по-скоро с вода.

Какво е количеството на водата в нашия свят? Разполагаме с около 1.4 милиарда кубически километра вода. 97% от това количество обаче се пада на солените океани и морета. Прясната вода или „сладката вода” е едва 3% от общите запаси. Една значителна част от тези запаси е заключена в ледниците, което прави сладката вода още по-ограничен ресурс. През 2000 година, населението на земята е било около 6 милиарда.

През 2009-та сме били 6,5 милиарда, а само след 40 години се очаква вече да сме 9 милиарда души. И всички ще искаме да пием вода, да си поливаме градините, да мием, да чистим, да произвеждаме стоки и да се къпем. Лошото е, че населението расте най-бързо там където водата е най-малко. Това не прави хората в тези райони по-малко жадни.

Изкуствено се отклоняват огромни реки, които вече не стигат до моретата, богати корпорации завземат контрола върху водните ресурси на цели държави, а самите държави започват да се обвиняват една друга за сушата. Всичко това създава огромен потенциал за водни конфликти, някои от които вече са в ход.

Животът се е зародил във водата. Много, много, много, много отдавна, милиарди малки микроорганизми са изпълнили древния световен океан, където много скоро (например след 900 милиона години, което за геолозите е все едно вчера-ония ден или миналата седмица) са започнали да щъкат малки и големи мекотели, безгръбначни и риби.

Ако се придържаме към Библията водата е била началото на света. Тя е била на Земята още в навечерието на първия ден от Сътворението: “В начало Бог сътвори небето и земята. А Земята беше пуста безводна и тъмнина се разстилаше над бездната, и Дух Божий се носеше над водата.”

Като символ на живота, водата е основен мотив за началото на света в повечето религии. Пророкът Мохамед също е съгласен с водата като основоположник на живота: „Аллах сътвори от вода всяка твар. Някои от тях се движат по корем, някои от тях вървят на два крака, а някои от тях вървят на четири”. (Сура Нур, 45)”

Египетската митология гласи, че бог Ра не е чакал някой друг да го създава и свършва тази безспорно трудна работа абсолютно сам, благодарение на водата – тъмният и неподвижен океан Нун.

Най-старшият титан в гръцката митология е Океан, създал огромна река, която опасала цялата земя. От нея дори изгрели звездите. За разлика от Ра обаче, Океан действал с голям замах и не обичал да скучае и да си създава всичко сам. Ето защо се оженил за Тетида и тя му родили цели 3000 дъщери-реки и 3000 синове-потоци(с имена Ахелой, Нил и т.н).

Четено в момента: Тъжната история на изчезналото море

Като цяло по-голямата част от митовете за сътворението се основават на водата, чрез която се обяснява как е започнал животът и как планетата е придобила своя днешен облик. В много култури, обаче водата се свързва и с края.

Когато някой върховен бог е искал да накаже хората директно им е изпращал потоп и добре, че в такъв случай винаги е имало някой като Утнапищим от „Епос за Гилгамеш”, Девкалион или Ной(в зависимост от митологията и религията), който да качи на кораб жена си, животните заедно с белия гълъб.

Основната идея на всички тези легенди се крие в посланието. Те ни учат да уважаваме водата и да я пазим, така както пазим собствения си живот. Защото без вода, няма живот, няма свят.

Африкански неволи

Африка е най-бедният континент в света. Освен мизерията и болестите, африканците страдат от хронична липса на вода, което още повече спомага за разпространението на болестите и мизерията. Дяволски кръг, в който участват над един милиард и двеста милиона души. С две думи, положението на водния фронт не се влошава, а се срива тотално.

Ако за прочитането на този материал са ви нужни 15 минути, над 50 деца в Африка ще са умрели от малария. Ако четете това, докато седите в тоалетната, трябва да знаете, че с едно пускане на водата, вие изразходвате повече вода, отколкото едно африканско семейство от петима души ще има, за да се пие, мие, готви за цял един ден.

Някога, езерото Чад е било едно от най-големите източници на питейна вода на континента. Разположено между Чад, Нигерия, Нигер и Камерун, водният басейн осмисля живота на около 20 милиона души.

Само преди 40 години, езерото е простирало водите си върху 25 хиляди квадратни километра. Днес, според проучване на Университета в Усконсин, езерото се е свило до 1/20 от предишното си количество. Най-лесно би било за тази катастрофа да обвиним глобалното затопляне. Да не забравяме обаче, че то е предизвикано основно от човешката дейност и промишленото замърсяване.

В наши дни, това велико в миналото езеро достига дълбочина едва от 7-8 метра. Още в началото на 60-те години, северна Африка е обхваната мъчителна и продължителна суша, която принуждава хората да отклонят част от системата на реките Шари и Логон към столицата на Чад Н’джамена. Използването на водите за земеделско напояване се оказва пагубно за езерото, в което се влива значително по-малко количество вода и то пресъхва.

Тази комбинация от климатични промени и човешка намеса ни кара да прогнозираме, че за да запазят зърнените си култури, хората по поречието на Чад и големите реки, които се вливат в него, ще използват остатъка от водата в езерото, което ще доведе до пълното му изчезване. Това ще предизвика глад и огромни миграции към други региони на Африка.

Колкото и невероятно да звучи, Африка не е най-безводният континент. На първо място е Австралия, но проблемът на африканците е бедността, глада и болестите. Да си го кажем директно – това е сметището на света, където всички останали изхвърлят всичко най-мръсно и ненужно.

За нещастие на цялото човечество, водата е разпределена неравномерно по земната повърхност. В Африка например, има много вода, но не на правилните места, в правилното време и в правилните количества. Или както се шегува нашият колега от Канада Марк Де Вилие – „Господ е създал водата, но е забравил да прокара тръбите”.

Най-яркият пример е огромният басейн на река Конго, в който е съсредоточена 30% от наличната вода на континента, но тя е достъпна едва за 10% от населението на Африка. Затова все по-често четем новини като тази:

Найроби. 9 март, 2009 г.12 души починаха в резултат на усложнения,

причинени от водна диария в няколко села, на около 90 километра от Могадишу.

Само за 5 дни 12 души, сред които осем деца под 10-годишна възраст умряха в село Фулаше и Курдхере.

Тези хора са пили от един от хилядите извори със заразена вода в Сомалия. В някои части на тази изстрадала страна водата е толкова скъпа, че мъртъвците се погребват с мръсни тела, което според исляма е много голям грях. Един бидон с вода(около 200 литра) струва 500 000 сомалийски шилинга(около 19 долара), докато средната дневна надница в страната не надхвърля 180 000 шилинга(6 долара).

На кого му пука? На никого. Единственото усилие, което правим ние в Европа, за да се сдобием с вода е да завъртим кранчето. Но в по-голямата част на Африка не е така. Този огромен и подценяван от нас континент не е мръднал в икономическото си развитие от нивата на 1980-та година. 40% от милиардното население живее под линията на бедността, която за ООН е 1 долар на ден. В най-голямата държава по територия в Африка – Судан, едва една четвърт от населението има достъп до чиста вода. Затова не е чудно, че конфликтът в Дарфур надали ще намери своето разрешение в близките десетилетия.

Тук искам да насоча вниманието ви към Дарфур, защото така или иначе често четем за това място малки дописки из международните страници на вестниците. Какво обаче е това Дарфур? Кои и защо се бият там? Толкова ли е страшно? Само един факт – в тази отдалечена и огромна провинция на Судан днес върлува чумата, за която сме чели, че е заличавала милиони европейци през Средновековието.

Дарфур – класически конфликт за вода

Четено в момента: 1990: Българското Черноморие

Судан се простира върху територия от почти 1 милион квадратни километра. Едва 7% от тази суха земя стават за земеделско обработване. Каквото и да ви кажа за Дарфур, надали ще бъда по-точен от Джефри Сакс:

„В Дарфур се случиха две неща. Първо, в рамките на една генерация, населението се увеличи двойно. Второ, количеството валежи рязко намаля. Това са много гладни хора, които днес се избиват едни други”.

Като цяло, липсата на вода е в основата на омразата в огромната суданска провинция. Сушата започва в началото на 80-те и продължава до днес, заклещвайки Дарфур в смъртоносен капан. Липсата на вода означава смърт. Особено в Африка и най-вече в Дарфур.

Конфликтът в страната избухва сравнително скоро – през 2003 година. Само за шест години, той се превръща в една от най-кървавите драми в историята на човечеството – 450 хиляди убити, над 3 милиона бежанци.

Защо Судан е толкова размирна страна? Това е сложен въпрос. Мислено разделете най-голямата държава в Африка на две части. Северната част е населена от арабски мюсюлмани, а южната от не арабски чернокожи африканци, които са разделени на стотици племена. Днес те вече имат своя държава – Южен Судан.

Тези два противника си дават среща именно в западната провинция на страната – Дарфур, в която населението е предимно мюсюлманско, но етнически смесено в около 30 различни групи. Тези групи обаче условно могат да се обединят в двете течения, за които споменахме – арабско и африканско.

Арабите и арабоговорящите номадски племена са мнозинство в северната и южната част на провинцията, а между тях, в централната част на Дарфур битуват местни африканци от три етнически групи – Фур, Загава и Маса Лейт. Между другото, топонимът „Дарфур” означава именно „Земята на Фур”. Арабите и чернокожите живеят в мир векове наред, докато водата не започва да свършва. И арабските племена поглеждат по друг начин към земята на своите съседи…

Първо сушата убива реколтите в северен Дарфур, което принуждава местното население масово да мигрира към централната част. За да използва ресурсите на земята обаче, „пришълците” трябва да прогонят местните африканци от домовете им.

Затова арабите си създават милиции, наречени „Джанджавид”, които бързо да се саморазправят с африканските племена. През 2003 година в изсъхналите корита на малките реки потича не вода, а кръв, пламват къщи, започват изнасилвания и зверства. Целта е една – неарабските племена да бъдат прогонени от малкото останала земя, която става за обработване. Най-смущаващото е, че целият този кошмар се дирижира лично от президента Башир, които въоръжава, финансира и мотивира арабските главорези пред очите на целия цивилизован свят, който също както по време на геноцида в Руанда през 1994 г. кротко гледа, клати глава и „осъжда остро” действията на убийците, та чак до края на работния ден…

Каквито и общи приказки да говорят политиците и наперените западни дипломати, конфликтът в Дарфур няма да намери своето разрешение, докато не бъде решен проблема с напояването. В своята същност, този конфликт не е религиозен, нито етнически. Той е воден! Ето защо, когато мислим за неговото решение, не трябва да го гледаме през призмата на геополитиката, а на въпроса – Как да докараме вода в Дарфур?

В Индия в момента има суша, невиждана през последния век. Северните и източните райони на Германия създава все повече опасения за реколтите. В Китай все по-често четем за огромни региони, засегнати от сушата и глобалното затопляне.

Post Views: 21

АНАЛИЗИ

Запада се опитва да откъсне Армения, няма да стане

Лавров натисна, Ереван отстъпи: Армения заговори помирително с Москва.

Русия спря вече много арменски стоки.

85% от продукцията на Армения се изнася за Русия.

99% от външните приходи на Армения са от Русия.

100% от газа и петрола на Амения са от Русия.

Ереван внезапно смекчи тона към Москва след острите думи на Сергей Лавров за западното влияние в Армения. Но зад помирителната реторика остава старият проблем — властта на Пашинян продължава да търси паралелна опора във Вашингтон и Брюксел.

В Ереван започнаха да говорят по-внимателно. Това се вижда не толкова по думите, колкото по интонацията. Арменският външен министър Арарат Мирзоян даде интервю за News.am и почти във всяко изречение се опитваше да остави впечатлението, че отношенията с Русия не са разрушени окончателно. Това не е случайно. Само часове по-рано Сергей Лавров публично обвини Запада, че се опитва да откъсне Армения от Москва чрез политически, идеологически и институционален натиск. Формулировката беше твърда дори по стандартите на руската дипломация. Лавров рядко използва подобен тон без предварително решение на Кремъл.

Тук има нещо важно. В Москва все по-малко разглеждат арменската политика като тактическо отклонение и все повече като системна промяна. Разликата е огромна.

При тактическо отклонение Москва чака. При системна промяна започва подготовка за дълъг конфликт на интереси.

Затова и интервюто на Мирзоян изглежда като опит за аварийно охлаждане на ситуацията. Арменският министър почти механично повтори, че сближаването със САЩ и Европейския съюз не било насочено срещу Русия. Само че този аргумент вече не работи особено добре в Москва. Причината е проста: в последните две години Армения направи поредица от конкретни стъпки, които трудно могат да бъдат обяснени само с „диверсификация на външната политика“.

Ереван замрази участието си в ОДКС. Проведе съвместни военни учения със САЩ. Активизира контактите с НАТО. Изпрати представители на срещи, които Москва открито определя като антируски формати. Започна преговори за разширено военно сътрудничество с Франция. Париж достави бронирана техника Bastion и започна разговори за противовъздушни системи. Индия също се включи — със сделки за ракетни комплекси Pinaka, артилерия и радари Swathi. В същото време руските миротворци в Карабах бяха постепенно изтласкани от политическата картина след азербайджанската операция през септември 2023 г.

Москва помни тези неща. И ги събира.

Проблемът за Кремъл не е само геополитически. Той е и психологически. Армения дълго време беше разглеждана като една от най-лоялните постсъветски държави в руската зона за сигурност. В Гюмри е разположена 102-ра руска военна база. Руски граничари охраняват части от арменските граници. Арменската икономика е дълбоко свързана с руската — чрез банкови потоци, енергетика, логистика и пазара на труда. Огромна арменска диаспора работи в Русия. Само паричните преводи към Армения формират сериозна част от финансовата стабилност на страната.

И точно тук започва парадоксът.

Армения иска да намали зависимостта си от Москва, но в момента няма с какво да я замени. Европейският съюз може да даде политически сигнали и ограничени финансови програми. Франция може да достави няколко партиди техника. САЩ могат да организират военни тренировки и дипломатическа подкрепа. Но никой от тях не може бързо да замени руската инфраструктура, руските пазари и руската военна архитектура в региона.

Това изглежда логично, но има един проблем.

И самият Кремъл вече не изглежда готов да плаща цената за стария модел на отношения. В Москва расте раздразнение от опитите на Пашинян едновременно да запазва руските гаранции за сигурност и паралелно да изгражда антируски политически контакти. Особено след Карабах.

Там настъпи психологическият срив.

Арменското общество очакваше Русия да спре Азербайджан. Русия не го направи. Причините са много — войната в Украйна, промененият баланс със Турция, отказът на самия Пашинян да признае официално Карабах, вътрешните противоречия в ОДКС. Но политическият резултат беше ясен: в Армения започна ускорено пренасочване на общественото недоволство срещу Москва.

Пашинян използва това настроение много внимателно. Не фронтално. По-скоро чрез постоянни малки сигнали. Интервюта. Изявления. Европейски визити. Разговори за „суверенизация“. Думи за „грешки на съюзниците“. Всичко това постепенно подготвяше нова външнополитическа линия.

Сега обаче Ереван започва да усеща границите на тази игра.

Русия все още има огромни инструменти за влияние в Кавказ. Транспортни коридори. Газови доставки. Военно присъствие. Финансов натиск. Разузнавателни канали. Контакти с местните елити. В Москва отлично знаят колко нестабилна е вътрешната арменска система. Особено след масовото разочарование от загубата на Карабах. Рейтингът на Пашинян вече не изглежда така стабилен, както преди две години.

Тук трябва да се гледа и още нещо — предстоящите избори.

Политологът Геворг Мирзаян неслучайно говори за сигнал към арменския елит. В руската система подобни сигнали рядко се изпращат случайно. Когато близки до Кремъл анализатори започнат публично да обсъждат дали Москва е „доволна“ от даден лидер, това обикновено означава, че вътре вече се обсъждат алтернативни варианти.

Не непременно смяна на властта. Това е опростената версия.

По-скоро подготовка за сценарий, при който Русия престава да инвестира политически ресурс в сегашното ръководство.

Разликата е много опасна за Ереван.

Защото Армения няма ресурс за дълга конфронтация едновременно с Азербайджан, Турция и Русия. А икономическите показатели не изглеждат толкова спокойни, колкото твърди официалната статистика. Да, през последните години Армения регистрира силен ръст — включително заради прехвърлянето на руски капитали и компании след санкциите срещу Москва. Но този модел е нестабилен. Част от този ръст зависи именно от посредническата роля между Русия и външните пазари. Ако отношенията с Москва започнат да се влошават по-сериозно, ударът може да бъде много неприятен.

Особено за банковия сектор.

Особено за логистиката през Грузия.

Особено за енергетиката.

И тук се появява още едно противоречие. Пашинян опитва да представи курса си като „балансирана многовекторност“. Само че Западът не гледа на Кавказ по този начин. За Вашингтон и Брюксел Армения постепенно се превръща в още една площадка за ограничаване на руското влияние в постсъветското пространство. Това не значи, че Западът ще защитава Армения при военна криза. Историята показва друго. Но ще използва арменската тема като инструмент срещу Москва.

В Кремъл отлично разбират това.

Затова Лавров говори толкова рязко.

Неговите думи всъщност не бяха насочени само към Пашинян. Те бяха адресирани към цялата арменска бюрокрация, към военния елит, към бизнеса и към хората около системата за сигурност. Посланието беше просто: Москва вижда процеса и вече няма намерение да се преструва, че не го забелязва.

Това обяснява и бързата реакция на Мирзоян.

Но и тя съдържа един неприятен детайл. Арменският външен министър не каза, че Ереван ще ограничи сближаването със САЩ и ЕС. Напротив. Той само се опита да увери Москва, че този процес не бил насочен срещу Русия. Тоест курсът остава. Променя се само опаковката.

Тази версия звучи добре, но числата не я потвърждават. Военните контакти между Армения и западните държави растат. Европейската наблюдателна мисия по арменската граница постепенно разширява активността си. Франция увеличава военното присъствие в дипломатическата линия. Американските структури засилват работата с арменски неправителствени организации и медии. Това вече не е символичен процес.

Той е институционален.

Москва реагира бавно на подобни неща. Но когато реагира, обикновено вече е решила, че проблемът е стратегически.

Поради това сегашното помирително изявление на Ереван изглежда по-скоро като опит за печелене на време. Арменското ръководство очевидно не иска рязък разрив с Русия — поне не сега. Ситуацията около Зангезурския коридор остава напрегната. Азербайджан продължава натиска по границата. Турция действа координирано с Баку. Иран наблюдава нервно всяко движение около южните транспортни маршрути. В такава среда открит конфликт с Москва би бил рискован дори за много по-силна държава.

А Армения не е такава държава.

Затова в Ереван днес говорят на два езика едновременно. Един за вътрешната публика — за суверенитет, Европа и нова външна политика. И втори за Москва — за партньорство, исторически връзки и конструктивен диалог.

Тези два езика все по-трудно се събират в едно изречение.

И точно там започва истинският проблем за Пашинян.

Post Views: 19

АНАЛИЗИ

Инфлация, цени, заплати: от какъв бюджет има нужда България?

The Sofia Times публикува мнения с широк спектър от гледни точки, за да насърчава конструктивни дебати.

От какъв бюджет има нужда България: кои са предизвикателствата и трудностите, но и шансовете? “Активни политики”, ИПИ и BESCO стартират кампанията “Бюджет на растежа”.

“Разходите надскачат доходите, много сметки стоят неплатени, често се прибягва до заеми”, така финансовият министър Гълъб Донев описа състоянието на публичните финанси.

Вицепремиерът обяви редица мерки, за да се овладее дефицитът и да “спрат кранчетата” в бюджета. Сред тях са краят на автоматичното обвързване на заплатите със средната работна заплата, таванът на възнагражденията в бюджетния сектор, съкращаването на администрацията.

Защо обаче харченето на парите на държавата е толкова недалновидно?

Индексирането – перпетуум мобиле за вдигане на заплати

От години автоматичното повишаване на заплатите на депутати, министри, членове на регулатори, служители на ръководни постове в държавната администрация и работещите в сектор „Сигурност”, които се равняват на определен процент от средната работна заплата, са обект на критика. Индексирането спрямо средната работа заплата води до все по-голяма ножица в заплащането спрямо тези, чиито заплати не се индексират. А самото това индексиране на свой ред допринася за повишаването на средната работа заплата и съответно – за нови увеличения.

Повишаването на заплатите на депутатите, които са 240 души, е съвсем малка част от проблема. “Служителите в публичния сектор са 550 000. Голяма част от техните възнаграждения са обвързани по някакъв начин с минималната или средната работна заплата. Това са грамадни ръстове, които по никакъв начин не могат да бъдат покрити от нормалния ръст на приходите в бюджета” коментира пред ДВ Петя Георгиева от “Института за пазарна икономика” (ИПИ).

“Бюджет на растеж” – в търсене на диалог и прозрачност

От ИПИ, заедно с платформата „Активни политики” и Българската предприемаческа асоциация (BESCO), стартираха кампанията „Бюджет на растежа” за отговорни публични финанси и активен диалог за парите на държавата. „Перфектният вариант би бил създаването на бюджета да мине с максимална прозрачност и публичност”, коментира Ивайло Маджаров от „Активни политики”. „Необходими са реформи и анализи, за да се оправи бюджетът. В противен случай ще правим същото нещо всяка година.” А същото означава дългове, харчене на пари на парче, липса на дългосрочна перспективна и несигурност.

„Бюджетът е важен за всички – както за бизнеса, така и за гражданите”, казва Петя Георгиева. „Моето впечатление е, че за бюджета за тази година няма да има много сериозен разговор. Но се надявам ,че това ще се промени с бюджета за 2027 година, който ще започне да се обсъжда през септември.”

Идеята на организации, които стоят зад „Бюджет на растежа”, е обществото и експертите активно да участват в изготвянето на политиките занапред. От „Активни политики”, платформа, която достига до стотици хиляди в социалните мрежи, връщат фокуса на младите към бюджета – темата, която изкара голяма част от тях по площадите в края на 2025 година. „Ще имаме образователни публикации – искаме да обясним какво е дълг, какво е инфлация, какво е лична инфлация. Ще обясним как инвестиции могат да помогнат за развитието на България, кои са секторите, които дърпат икономиката напред”, казва Ивайло Маджаров.

Инвестиции в бъдещето

Въпросът за развитието на българската икономика трябва да е в дневния ред както на политиците, така и на обществото, убеден е той. „Трябва да се инвестират средства в образованието и във високотехнологичната сфера. България може да привлича центрове за данни и специалисти в сферата на изкуствения интелект”, допълва един от създателите на „Активни политики”.

Според него държавата трябва да обърне повече внимание на квалификацията и придобиването на технологични знания от цялото население: „Умението за учене през целия живот е ключово. Нещата се променят толкова динамично, че университетското образование не е достатъчно, необходими са инвестиции в ежегодно обучение на хората, за да може техните умения да са адаптивни”.

По-малко сива икономика, по-голяма събираемост

За да са възможни тези инвестиции обаче, държавата трябва да адресира проблемите, отдавна превърнали се в обществена тайна. „Сивата зона често е подценявана на ниво институции, но присъства ежедневно в разговорите на хората. Достатъчно е да си правил ремонт през последните няколко години, за да знаеш какви суми се въртят в сивата икономика. Държавата губи, губим и ние”, коментира Ивайло Маджаров.

„Между 20 и 30% от БВП е сивият сектор според различните оценки”, подчерта Петя Георгиева от ИПИ. „Сивият сектор се изсветлява по различни начини, свързани с достъп до информация, това трябва да продължи. Трябва да се правят проверки в тези сектори, които са ноторно известни. Не може в цял сектор всички да са с минимална или под минималната работна заплата”, допълва тя. Според изследване на американската консултантска компания „Киърни” към 2023 година делът на сивата икономика от БВП на България е 34,6%, което превръща страната в абсолютен първенец в ЕС. Същото изследване, поръчано от „Виза”, поставя страната на първо място и по кешови плащания.

За да започнат повече хора и бизнеси коректно да плащат данъците и осигуровките си обаче, са необходими както мерки отгоре, така и осъзнаване отдолу. „Всеки гражданин трябва да изисква от държавата да получава качествени услуги, за които така и така плаща. Има толкова много пари в здравеопазването например, а насреща не получаваме това, за което плащаме”, казва Петя Георгиева.

Визия за бъдещето, вместо регулиране на цената на доматите

Мерки като контролиране на цените трудно могат да пречупят инфлацията, смятат повечето експерти. Оздравяването на икономиката минава през устойчиво развитие, нови възможности и структурни реформи.

„Изключително трудно е за едно правителство чрез административни мерки да пребори инфлацията. Това, което правителството в момента смята да прави, го приемам като отговор на очакванията на избирателите. Не мисля, че ще има сериозен ефект обаче, защото е много трудно да се опитваш да контролираш милиони цени в една пазарна икономика”, обяснява Петя Георгиева. „Увеличанието на доходите през последните десетина години е значително в България. Това е една от причините за по-високата инфлация. Друга причина са външните шокове, нашата икономика е отворена и е силно повлияна от събитията в Европа и в света като цяло – енергийна криза, войни.”

Ивайло Маджаров настоява за по-дългосрочна визия и по-ясни приоритети: „Какво искаме да правим в бъдеще? Какво искаме да произвеждаме и как да го постигнем?”.

Въпреки трудностите пред българската икономика има много възможности. И то не само заради домакинстването на Евровизия догодина.

Post Views: 26

АНАЛИЗИ

Българските и Европейски слуги поддържати и финансират военнопрестъпници

Чудовищно престъпление, извършено от подкрепяната от Европейския съюз и НАТО украинска фашистка хунта!

„Мамо, бомбардират ни!“ Само това е успяла да каже по телефона на майка си 18 годишната Анастасия Василенко (на снимката), вечерта на 21 срещу 22 май по време на целенасочената украинска бомбардировка на общежитието и сградата на Педагогическия колеж в Старобилск, Луганска народна република.

Повече за Анастасия не се знае. През целия ден продължава разчистването на развалините на общежитието и търсенето на оцелели младежи.

От 23:00 часа на 21 май до 2:00 часа на 22 май е продължила атаката на украински дронове, пренасящи големи количества взривни вещества, срещу учебната сграда и общежитието на Старобилския колеж. Колежът обучава бъдещи учители в началното училище, учители на деца в предучилищна възраст и специалисти по управление на документацията и архивистиката. Нито до Колежа, нито в самия град Старобилск, има разположени военни обекти и критична инфраструктура.

Това е било добре известно на укрофашистите.

Тяхната цел е била именно унищожаването на педагогическото учреждение и убийството на младежите, настанени в общежитието. По време на нападението в сградата на общежитието са се намирали 86 младежи на възраст от 14 до 18 години. Досега са открити 6 загинали, а 39 младежи са с наранявания в различни степени. Продължава издирването на все още затрупаните под развалините деца.

Като чудовищна трагедия и безпрецедентен акт на нечовешко отношение бе определено от руската общественост случилото се в мирното и спокойно градче Старобилск.
Президентът Владимир Путин остро осъди украинското нападение и го определи като терористична атака.

От руското Министерство на външните работи заявиха, че това е военно престъпление и акт на тероризъм, извършен от украинските въоръжени сили срещу цивилни и непълнолетни лица.
„Нацистите, като притиснати в ъгъла плъхове, се опитват да хапят там, където боли най-много, насочвайки се към невинни цивилни и непълнолетни. Това е военно престъпление и наказанието за нацистите е неизбежно“, се казва от Министерството.

Screenshot

„Терористите атакуват деца с прецизност и удоволствие. Всички мълчат. Мълчанието е особено брутално сред поддръжниците на Зеленски“, коментира Мария Захарова.
„Терористите, които атакуваха общежитието, са истински дегенерати. Това гнусно престъпление ще бъде посрещнато с жесток отговор“, заяви ръководителят на Запорожка област Владимир Салдо.

След поредното престъпление на киевската фашистка хунта, днес, 22 май от 22:00 часа московско време, е насрочено извънредно заседание на Съвета за сигурност на ООН.
Владимир Путин заяви, че е възложил на Министерството на отбраната на Руската федерация да подготви предложения за отговор на атаката срещу младежите от Старобилск.

„Този път не е възможно да се ограничим само с изявления“, уточни руският президент…