ФОКУС

Колко от нас е страх, колко е свобода, колко е разум

За да не се остава безкрайно дълго в безобразна конфронтация, трябва да се върнем към базисните въпроси кое в живота е ценно, смята режисьорът Стоян Радев.

– У нас не е много типично хората на изкуството да се ангажират с обществена позиция. Броят се на пръсти творците, които демонстрират гражданска активност, и сякаш повечето от тях се оказаха в един момент с политически амбиции. Какво кара вас, режисьора, да коментирате политически и обществени процеси? (Дори в медийна колонка.)

– Моят ангажимент е човешки. Заниманието с театър ми е показало, че емпатията е истинският познавателен ключ, не можеш да разбереш героите, ако не ги намериш в себе си. Крикор Азарян учеше актьорите, че какъвто и образ да пресъздават, той е като тях, иска същото, което и те искат, а то е да бъдеш обичан. Развратният Фьодор Карамазов от романа на Достоевски казва, че ако околните погледнат на него със състрадателна симпатия, той би се държал по съвсем друг начин, и обратно – понеже от него предубедено се очакват низости и изстъпления, той е готов да ги извършва с парадоксално удоволствие.

В този ред на мисли, нуждата да изразявам публично своята позиция свързвам с необходимостта да търсим общия език на назоваването и общия път за преодоляването на проблемите, а не да стоим отдалечени в своите професионално-експертни битности и от там да раздаваме оценки на случващото се.

Бих преобърнал известната фраза “Преди да се обединим, трябва да се разграничим”, защото, макар нейната препоръка да изглежда разумна на определено ниво, по-съществен и ползотворен би бил обратният процес – разграничаването да дойде след обединението около базовите човешки характеристики. Пред нас като хора, на първо място има екзистенциални предизвикателства. Да ги пренебрегваме, означава да решаваме задачата, без да сме запознати с цялостта на нейното условие. В “Опит за летене” на Радичков две групи преследвачи на летящия балон се срещат и дълго време се питат “вие кои сте, а вие кои сте”, после се обиждат, после се заплашват, после стигат почти до бой, за да открият с изненада, че много добре се познават и от години са приятели. Невъзможността на летенето, на нашия общ полет се корени в разграничаването преди обединението. Ако местата бяха разменени, тогава разликите биха представлявали не деструктивна пречка, а многообразие в подходите, водещи към обща цел, изхождаща от съзнанието за сходна човешка съдба.

– Моментната политическа ситуация роди многобройни метафори с арт форми: разбира се, най-често срещаното сравнение е с буквалното, с тв шоу. Не бих я нарекла театър – би било обида за театъра – може би панаирджийски водевил. А Вие?

– Наричам ставащото живот, нашия живот. Ако е тв шоу или панаирджийски водевил, то ние не сме зрители, а участници, ние сме автори. И в продължение на предишния отговор дължа уточнението, че обединението, за което говоря, не е лелеяното сдружаване на прогресивните политически сили. Напротив, невъзможността такова събиране да се осъществи, произтича от неразбирането на предмета, който трябва да ни обедини. Той е свързан със себепознание и поемане на отговорност за това, което сме.

Някой би казал, че политиката не може да се натоварва с философски задачи, така че да изхождаме от себепознанието е твърде пресилено. Но не можем да отречем, че точно етиката е в основата на днешните политически конфликти у нас. Опетнените репутации, обидите, предателствата и компромисите със съвестта са видимите пречки, които спъват образуването на мнозинство, което да взима единодушно положителни решения.

Аз смятам, че липсата на общоприета норма в етическата сфера превръща корупцията от престъпление в отмъщение, в защитна мярка, в поведение напук на повсеместното лицемерие. Така гледат на нея корумпираните, при положение че няма обществен пример, който да ги опомни, няма покаял се грешник, няма нито лично, нито всеобщо признати грешки. Подобни нагласи доказват отсъствието на обединение около най-същественото.

– Гражданските Ви изяви влияят ли на творческите избори и решения?

– Общуването в театралната зала е по-различно от останалите разговори и тази разлика е добре да бъде пазена – като богатство. Защото благодарение на нея може да се чуе, да се види, да се преживее нещо, което иначе убягва в потока на ежедневието. Но непременно трябва да се мисли за органиката и творческите решения да бъдат част от целия житейски процес, в който хората участват заедно. С други думи – и в гражданските си изяви, и в работата си като режисьор аз се стремя към едно и също, но пиесите, които поставям, не повтарят други мои изказвания, а осветяват темите, които ме вълнуват, по собствен начин.

– Пандемията сякаш не докосна твърде сценичната ви дейност: за по-малко от година имахте две премиери, „Кой се бои от Вирджиния Улф“ в “Зад канала” и „Плач на ангел“ в Народния. В „Иван Вазов“ се играе и предишният ви моноспектакъл „Караконджул“, излязъл току преди затварянето …

– В началото, за кратко, пандемията и при мен изигра своята меланхолична роля, но после ме накара да преоткрия колко са важни срещите очи в очи. Театърът е такава среща и когато хората бяха принудени да се затворят, аз описах в специална публикация позицията си с помощта на познатото “да имаш или да бъдеш”. Твърдях и твърдя, че дигитализацията дава възможност да имаш (връзка, достъп до най-разнообразно съдържание, възможност за работа от дистанция и т.н.), но отнема възможността да бъдеш, защото да бъдеш, означава да съучастваш с присъствие на място, на живо.

Подобно на обсъжданата политическата ситуация, пандемията също стана повод за радикално разделение между хората. Това, което мисля за политическата криза, мисля и за Covid кризата – за да не се остава безкрайно дълго в безобразна конфронтация, трябва да се върнем към базисните въпроси кое в живота е ценно, защо е ценно, как ние се отнасяме към тази ценност и пак – кои сме ние, колко от нас е страх, колко е свобода, колко е разум, колко е страст. Театърът търси отговор на такива питания и затова дори в тежките времена на проблеми от всякакъв характер не бива да се изоставя. Аз се развълнувах от неговата мисия повече отпреди.

– Обикновено поставяте тежка класика, но в последните години все по-често работите с живи драматурзи – от ветерана Стефан Цанев до дебютантката Ива Тодорова. Какво ви носи този нов опит? Изкушавате ли се от собствен драматургичен текст?

– Точно в разговор със Стефан Цанев казах, че всеки текст, с който се захване режисьорът, трябва да стане негов. Поводът беше моето радикално постановъчно решение, което на пръв поглед противоречеше на оригиналния авторски замисъл. Спорихме, после се разбрахме. С Ива е съвсем друго, сътрудничеството с нея започва още преди тя да седне да пише, представяме си спектакъла, а текстът започва да се оформя в отговор на общите ни желания. Работата със съвременници ме плашеше, а класиците ми действаха успокоително, защото компенсираха дефицити в собствения ми живот, с възрастта добих известно чувството за пълнота и реших да не се страхувам чак толкова. Новият опит ми носи едно по-зряло удовлетворение, без непременната подкрепа на класиката. Освен това, както споменах по-горе, идва и радостта, че се освобождавам от собствените си пристрастия в името на взаимодействието с другите.

– Креативно, а и възрастово сте част от едно мощно поколение в българския театър заедно с Явор Гърдев и Галин Стоев. Те също са активни в гражданските си позиции, а сте и приятели. Споделяте ли обща етика и естетика? Забелязвате ли подобни фигури сред по-младите?

– Явор и Галин имат по-ексклузивен статут и в изразяването на гражданските си позиции, и в театъра. Моят гард и на двете места е отворен, не ползвам защитата на културна ценност и действията ми подлежат на всякакви коментари и обсъждания от всеки. Това е различна концепция, водеща до различно поведение и различни резултати. Иначе, мисля, сме на едно и също мнение по основните въпроси. Сред по-възрастните и по-младите поколения има режисьори, които ме респектират. Не съм попадал на такива, които влизат в публичния разговор като мен, но това най-вероятно им изглежда излишно, ако не направо глупаво усилие. Донякъде е така.

– Не е новина, че българският театър е беден. Периодично се издигат вопли за закриване (или спасяване) на губещите провинциални сцени, а делегираните бюджети докараха някои тотални щети в художественото ниво. Какво може да се направи?

– В своите записки Любен Гройс пише, че декорът трябва да е с възпитание. Ако приемем, че това е синекдоха – част от цялото става негов символ, то значи въобще театърът трябва е с възпитание. Т.е. каквото и да правим, не можем да даваме лош пример – и като организация на работата, и като вложени средства, и като вкус. Аз съм привърженик на естествения растеж, за който се полагат само най-необходимите грижи, а порасналите възможности следва да произтичат главно от таланта, посвещението и отклика на публиката. Какво представлява грижата за най-необходимото, е въпрос на национално самочувствие – тези, които уважават себе си, не са небрежни, не се лъжат на дребно, държат на красивото.

– Как се спасявате от истеричната атмосфера наоколо – политическа, медийна, социална?

– Моите опоненти са тези, които сочат себе си като добри, а другите като лоши. Решиш ли да проблематизираш тази постановка, биваш обявен за подкупен от лошите или за един от тях. За съжаление, заболяването на публичния диалог с най-красноречиво разгърната картина в социалните мрежи не се лекува лесно. Аз гледам да обръщам внимание върху опасността от изкушаващите залитания в крайности и да припомням, че хората имат повече прилики, отколкото разлики. Мъже и жени, хетеросексуални и хомосексуални, бели и черни, религиозни от изток или от запад, ваксинирани и неваксинирани – със сигурност някой е ощетен и пострадал, със сигурност някой е отнел правата на друг, но разрешението на конфликтите идва с разбирането и смирението пред общата ни участ, а не с изостреното противопоставяне и дезинтеграцията. Ако не постигам мир и съгласие, обвинявам собствената си неспособност да се изразя така, че да успея. И опитвам пак. И сега опитвам.

Стоян Радев е български театрален и филмов режисьор, роден през 1971 г. в Смолян. Завършва НАТФИЗ в класа на проф. Красимир Спасов през 1998 г. В последните години работи главно в Народния театър, където е поставял Достоевски, Радичков, Георги Данаилов, Мартин Макдона, Ерик-Еманюел Шмит, Оскар Уайлд и др., но има и постановки в “Зад канала”, Театър “София”, 199. Снимал е сериала “Четвърта власт”, няколко документални филма и над 300 реклами и музикални видеоклипове.

Post Views: 20

ФОКУС

Да се замразят депутатските заплати, а не да се режат парите на лекари и полицаи

Мика Зайкова: Да се замразят депутатските заплати, а не да се режат парите на лекари и полицаи

Икономистът заяви, че бюджетът не е в толкова тежко състояние и разкритикува разходите за Народното събрание.

Положението с бюджета не е толкова страшно, колкото твърдят от “Прогресивна България“. Това каза в интервю за предаването “Нюзрум“ икономистът Мика Зайкова.

“Първо, във фискалния резерв има над 4 милиарда. Освен това има още 2 милиарда, които са в Сребърния фонд и които също са резерв. Тоест фискалният резерв е пълен. Не можем да упрекнем служебното правителство, но и то взе 1 милиард. Лошото е да не стане една верига от вземане на заеми, които обаче отиват за текущи разходи, а не за капиталови“, обясни тя.

По думите ѝ най-големият проблем на България е, че не обновява основните си средства, технологиите и техниката, тоест не прави достатъчно капиталови инвестиции.

“Миналата и по-миналата година капиталовите разходи бяха изпълнени на 30-35%. Тоест ние сме похарчили повечето пари от капиталовите разходи за текущи“, заяви Зайкова.

Тя подчерта, че не е съгласна непрекъснато да се гледа към заплатите на хората в обществения сектор.

“В така наречения обществен сектор са учителите, лекарите от държавните и общинските болници, там са полицаите. Но ако погледнете, фактически не са повишени заплатите на медицинските сестри, които са изключително важни и много дефицитни, както и на лекарите в общинските и държавните болници“, каза икономистът.

Според нея проблемът идва от това, че държавните и общинските болници са превърнати в търговски дружества:

“Това е безобразие. Не може една болница да бъде търговско дружество, ако е държавна или общинска. Частните нека си бъдат и нека печелят. Ако има кой да им плаща – да им плаща. Но държавните и общинските болници да бъдат търговски дружества – това е голям проблем. Имаме проблем не само в съдебната система, но и в здравеопазването, да не говорим за образованието.“

На въпрос какво би направила, ако сега беше финансов министър на мястото на Гълъб Донев, Мика Зайкова отговори: “Гълъб Донев е един много разумен и начетен човек, но той не е финансист. Той има повече социален уклон и би бил прекрасен социален министър. Във финансовото министерство се изисква екип от хора-финансисти, които при всички положения ще спрат тези заеми.“

По думите ѝ първата мярка трябва да бъде замразяване на депутатските възнаграждения.

“Минималната работна заплата се определя веднъж в годината. Увеличаването на пенсиите става веднъж в годината – в средата на годината. Откъде-накъде депутатите всяко тримесечие ще си увеличават заплатите? Според мен първо трябва да се замразят техните заплати“, заяви тя.

Икономистът призова да бъдат прегледани и всички допълнителни плащания към народните представители.

“След като нямат нужда и са много знаещи, защо им се дават пари за сътрудници? Това са много пари. От 4400 евро базисна заплата в момента те всеки месец получават по 15-16 хиляди. За участие в комисии, за зам.-председателски постове, за временни комисии, за сътрудници, за квартира. От къде-накъде? Хората, които идват тук да работят, си плащат наем. И депутатът трябва да си го плаща от заплатата“, коментира Зайкова, като се обяви и срещу допълнителните средства за автомобили, квартири и охрана.

“Първо бих замразила заплатите им и то на базово ниво – да получават и те по 4000. Кой в България получава 4400 месечно само за това, че ходи два дни в парламента – сряда и четвъртък, в краен случай и петък? А те всяко тримесечие си актуализират заплатите на базата на средната работна заплата в обществения сектор, която е по-висока, и то от последния месец на тримесечието. Сакън да не загубят някоя стотинка“, заяви икономистът.

“Ако съм на мястото на председателя на Народното събрание и на премиера Румен Радев, първото нещо, което ще направя, е не да бръкна в джоба на полицаите и лекарите, а да бръкна в джоба на депутатите“, каза в заключение Мика Зайкова.

Post Views: 18

ФОКУС

БОРИСОВ И ПЕЕВСКИ ИМАХА ОТ НСО ЗА ДА МОГАТ ДА КРАДАТ БИЗНЕСИ!

КОГАТО СПОМЕНАВАМЕ КРАДЕЦА БОРИСОВ, ТРЯБВА СПОМЕНЕМ И КОЛКО БИЗНЕСИ ОТКРАДНА ПО ТАЗИ СХЕМА! И ДВАМАТА – И БОРИСОВ И ПЕЕВСКИ ЗАТОВА ИСКАХА ОХРАНА ОТ НСО.

ЗНАЯТ МРЪСНИЦИТЕ ЧЕ КОГАТО ОТНЕМЕШ ВСИЧКО НА НЯКОЙ, ТОЙ ЛЕСНО СЕ ПРЕВРЪЩА В КАМИКАДЗЕ!

💰177 000 000 лева данъци
Или преведено на човешки език: „Дай бизнеса. А когато откажеш — къде са ти парите?”

🔹 Денят, който не забравям
Понеделник, 6 юли 2009 г. 9:30 сутринта.
Точно предният ден — 5 юли — ГЕРБ спечели пълно мнозинство на парламентарните избори в България.
Закуската на масата. Детето тръгнало за училище. Жена ми тъкмо беше сложила кафето.
Звънец на вратата. Апартаментът ми в Лозенец.
— „Полиция.”
Отварям. Трима души — полиция, АФР и данъчни.
— „Какво искате?”
— „Пълна ревизия на всичките Ви компании. Още два екипа чакат пред двата Ви офиса в квартал Оборище.”
И така започна. На първия ден след изборите. Като по часовник.
🔹 Запорът — без акт, без нищо
Докато ме проверяваха през следващите дни — блокираха всички банкови сметки на всичките ми дружества.
Като „предварително обезпечение.”
📌 Без ревизионен акт.
📌 Без установено нарушение.
📌 Без съдебно решение.
📌 Без нищо.
Само едно подозрение. И край на бизнеса ми за 3 години.
🔹 Първата „оферта”
Скоро дойде първата оферта. 150 000 евро. От един от големите шефове на НАП.
Помислих и казах:
„ОК. Ще дам парите. При едно условие. Кажете ми какво точно ще ми „оправите” по компаниите. Защото аз нямам нередности. Нямам проблеми с ДДС. При металите имам постоянни проверки — там денонощно стои контрол.”
Той ме погледна и каза честно:
„Не. Даваш парите, за да можеш изобщо да работиш.”
Категорично отказах.
Минал бях целия мутренски преход на 90-те. Не бях дал на никой да ме рекетира. Затова и ходех с много охрана. И сега — на 2009 г., в „новата демокрация”, в член на ЕС от 2 години — щях да плащам „данък спокойствие” на държавни служители?
Не.
🔹 Истинското искане — на маса
И тогава картите се отвориха.
Същите проверяващи ми казаха директно — както съм писал и в предходни постове:
„Ако прехвърлиш дялове от компанията на посочени от нас хора — всичко се оправя моментално.”
Отказах. Няколко пъти.
Тогава работех с изключително силни и големи компании от дълги години. Бяхме приятели. Мислех си, че имам сили да се оправя.
Лъгал съм се.
🔹 Три години без акт. Без обяснение.
Запорите продължиха 3 години — до 2012 г.
Многократно исках срещи с данъчните и с ДАНС. Исках да разбера защо съм запориран. Какво ми е нарушението. Какво искат от мен.
Нищо. Тишина. 3 години тишина.
Това в правова държава се нарича „незаконно ограничаване на дейност.” В България се нарича „стандартна процедура.”
🔹 2012 г. — Внезапно идват „актовете”
През 2012 г. — изведнъж — се появиха множество ревизионни актове. За всичко. На всички компании.
Ревизията обхвана периода 2005–2012 г. — седем години. Тоест: цялата активна история на компаниите.
Не се притесних. Казах си:
„ОК. Ще спечеля в съда. Всичко ми е чисто. Документи — пълни. Сделки — реални. Контрагенти — реални. Платени данъци — всички.”
Започнаха процеси по обжалване на ревизионните актове.
И тогава те видяха, че се измъквам.
Видяха, че всичко е наред с фирмите ми. Знаеха, че ще спечеля.
🔹 11 декември 2012 г. — Часове преди първото съдебно заседание
Сутринта на 11 декември 2012 г. — точно часове преди първото данъчно дело в Софийски административен съд…
Пет цивилни коли ми препречиха пътя на път за работа. Арестуваха ме.
В същия час — 20 полицаи влязоха в офиса на компанията. Иззеха и унищожиха цялата документация. Сървъри. Дискове. Папки. Всичко.
3 месеца в ареста.
Какво успя да направи адвокатът ми? Едно-единствено нещо: подаде уведомление до всички съдебни състави, че при липса на документи не могат да се водят делата.
И така — между 2014 и 2015 г. — всички актове влязоха в сила. Не защото бяха правилни. А защото нямаше с какво да ги обжалваме. Документите ги нямаше. Защото те самите ги бяха унищожили.
177 000 000 лева.
Сто седемдесет и седем милиона лева.
Това бяха общите задължения на 6 ЕООД-та, които бях влял в „КОРИНА БГ” ЕАД, Кърджали.
Сред тях:
▪️ Финансово-счетоводната компания „Добрин Добрев” ЕООД
▪️ „Демо Яв” ЕООД — притежаваща безсрочен лиценз за търговия с отпадъци от черни и цветни метали
Всички тези компании бяха регистрирани в периода 2002–2004 г. Работеха законно. Декларираха всичко. Плащаха данъци.
Всичко без изключение, което беше правено от моите компании през цялото им съществуване — беше обложено по 2-3 пъти. Без право на обжалване.
От сериозна компания с многомилионен оборот — станахме „данъчни длъжници”.
А аз — се превърнах във вечен обвиняем.
Забележете — по съвсем друго дело. Защото това е важно. Едни и същи факти — на две съвсем различни релси. Данъчна и наказателна. И двете — за натиск.
🔹 А сега — истинският въпрос
Според данъчните органи моята компания разполагаше със собствен капитал от 320 милиона лева.
И знаете ли каква беше целта на цялата акция?
❗️ Не данъци.
❗️ Не справедливост.
❗️ Не „възстановяване на щети”.
Целта беше една — да се намери:
💰 „Къде са парите?”
🔹 Доказателството
През следващите години — всички мои познати, бизнес партньори и клиенти, които бяха викани на разпити в ГДБОП, в полицията или в прокуратурата…
…след приключване на „официалната” част на разпита — бяха извеждани на „кафе”.
И там, неофициално, им се задаваше точно един въпрос:
„Къде са парите на този?”
Не за нарушения. Не за престъпления. Не за доказателства.
Само за парите.
И това продължи години. Хора, които не бях виждал от десетилетия, ми се обаждаха да ме предупредят:
„Викаха ме. Питаха само за парите ти.”
🔹 Та къде са парите, дами и господа?
Това е въпросът, който всички задават.
И отговорът — ще го разберете, ако ме следвате тук и в другите ми социални медии.
Но преди да го дам — искам да помислите за нещо много по-важно:
❓ Какъв вид държава „търси парите” на свой гражданин с арести, унищожаване на документи и натиск върху приятелите му?
❓ Какъв вид държава първо унищожава бизнеса, а после се чуди защо човекът не плаща данъци?
❓ Какъв вид държава 3 години държи всичко запорирано без акт — и след това издава актове за периода, в който е спирала бизнеса ?
Отговорете си сами. Тихо. На глас не е безопасно. Още не.
📌 Следва продължение.
В следващите постове ще ви разкажа:
▪️ Как точно изчезнаха парите и активите.
▪️ Кои хора бяха посочени, за да им се прехвърли бизнесът.
▪️ Какво се случи с тези „посочени хора” в годините след това.
▪️ И защо това, което се случи на мен, се случва на стотици други и до днес — точно по същата схема.
177 милиона лева „данъци.”
320 милиона лева „собствен капитал.”
0 доказателства.
Това е България.
📌 Споделете, ако смятате, че повече хора трябва да знаят как работи системата. Профилът ми е с рестрикции. Истината — не може да бъде запорирана.
Dobrin Dobrev

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА МАЙКИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Post Views: 22

ФОКУС

Радев малко сляпо и прекомерно си вярва, че има голям политически опит

Бойко Станкушев: Радев малко сляпо и прекомерно си вярва, че има голям политически опит.

“Дотук аз не видях нито една изненада. Всички тези имена бяха дискутирани не само последните през два месеца, а в последните девет години, откакто чакаме президентът Радев да стане премиер”. Това коментира в “Тази сутрин” по bTV бившият министър на енергетиката Мирослав Севлиевски за новия редовен кабинет и назначенията на новата власт.

“Аз очаквах Кутев да бъде председател на парламентарната група, но виждаме, че и настоящият председател на парламентарната група се справя много добре. Артикулира добре, има ясна позиция”, допълни той.

“Няма и изненада, няма и разочарование. Аз не виждам разочарование, но и не бива да чакаме в първите дни тези хора да направят нещо толкова голямо, някаква заря да стане. Последният път, като бях при вас, завършихме разговора с това, че при Триумфа, когато победителите са влизали в Рим, имало един роб, който шушнел на ухото на победителя: „Помни, че си смъртен“. И като продължим тази приказка – шествието върви. И сега отзад има първите пленени – пленените пълководци, тези, които са победени. След тях върви плячката и най-накрая вървят пленниците. Очаквам тази седмица ние да видим какво ще стане с победените генерали или с политическите опоненти”, коментира Севлиевски.

“Една от основните причини да имаме този изборен резултат е, защото основният мотив на хората да излязат да гласуват за Радев беше, защото те очакват от него възмездие и справедливост. И големият въпрос наистина е дали ще има възмездие и справедливост през следващите дни. Една от другите големи причини да имаме този изборен резултат е, защото хората се уплашиха, че посредствеността започна да става масова по времето на управлението на Бойко Борисов”, посочи още той.

„Няма изненади особени. Ясно беше, че гръбнакът на новия кабинет ще бъде от лицата, фигурите, които са участвали в предишните служебни кабинети на Румен Радев. Не виждам някакви особени изненади в това отношение. А дали ще има чистка, дали ще има метла? Да, разбира се. И това смятам, че е в правилата на играта.
За да овладееш политическата власт, трябва, разбира се, да прецениш кои да махнеш, кои свои хора да оставиш. Това е нормалното“, коментира социологът Кольо Колев.

„Мисля, че Румен Радев направи много добър ход, като остави главния секретар на МВР на своя пост, с което даде знак на цялата администрация, че всъщност чистката няма да бъде просто така – „наши срещу ваши“, а ще се гледа кой какво прави. Това е хубав знак, защото по този начин ти можеш да опитваш и с част от предишната администрация, за да я превърнеш в свои работници. Това е нещо, което според мен не е зле“, посочи още той.

„Няма какво да проверяваме. Ние просто ще чакаме да видим първите послания на този, както и на всички други министри, и съответно първите действия, което е много по-важно“, заяви Бойко Станкушев, директор на “Антикорупционен фонд“, за назначението на Николай Найденов като министър на правосъдието.

„Трябва да се има предвид, че Румен Радев, според мен, малко сляпо и прекомерно си вярва, че има голям политически опит. Това да си девет години президент е едно, а да поемеш цялата тази сложна машина, наречена изпълнителна власт, където много зависи от теб, обаче зависи и от хората, с които си обграден“, посочи той.

Post Views: 23