АНАЛИЗИ

Лъжите на либерали и безродници за „Време разделно” рухнаха

“Грехът” на поп Методи Драгинов

Летописът от Корова не е фалшификат, а автентичен писмен паметник

В последната си книга проф. Чавдар Добрев е паднал на колене пред български разпятия – а те са Гео Милев, Никола Вапцаров, Атанас Далчев, Георги Джагаров и Антон Дончев. Дори на колене в почитта си, не е изпаднал в екстаз или патриотично опиянение, аналитичният ум, интелектуалната мощ, богатата ерудираност и свещеното отношение към народа и нацията позволяват да отведе тия знакови имена от “литературния салон” в българската национална орис. Шестте съчинения в книгата “Български разпятия” (изд. “Светулка 44, Атеней”) са колкото литературно-критически, толкова и философски, както и публицистично-полемични, и не по-малко народопсихологически, защото чрез тях се докосваме до народния характер и душевност, до националнокултурната ни идентичност, до българския дух.

Не е по моите сили да оценявам такава книга – дълбока, сложна, мащабна, дори могъща – с аналитичността, с откривателствата, с нестандартността, с полемичността, с изповедността, с актуалността. Но ми се ще да дам едно рамо на проф. Чавдар Добрев, който не само прави най-добрия, най-цялостния, най-умния анализ на великия роман на Антон Дончев, и то в контекста на световния литературен процес. Но го защитава мъдро, аргументирано, красноречиво, остро и безкомпромисно от многобройните нападки и обвинения, до обругавания и подгавряния. Парадокс е, най-четената българска книга е най-руганата. Най-превежданият в чужбина български роман от доста време е разпъван на кръст. Не само такива капацитетки като бившата българска снаха французойката Мари Врина-Николов и присадената на холандската ниска земя Даниела Горчева, българка, мразеща семката си, но и нашенски университетски либерално мислещи кокони като Албена Хранова не спират да тръбят наляво и надясно, че повествованието е романтично-митологична измислица, неотговаряща на историческата истина и е скалъпено по поръка на ДС в подкрепа на “възродителния процес”. Наложи се да ги усмирява проф. Чавдар Добрев, който написа цяла книга за Българската голгота в романа “Време разделно”. Сега продължава това и в “разпятието”.

Ето някои от тези изказвания

предавам ги не за да ги популяризирам, а да почувствате мерзостта им.
Мари Врина-Николов: “Насилственото обръщане в мохамеданската вяра и етническата асимилация са приели в националната митология гигантски размери. Разбирай – българската митология. В историографията е призната относителната религиозна търпимост на Османската империя. Какви еничари, какви ти синджири роби, какви български глави на дръвника…?”
Даниела Горчева: “Време разделно” е поръчкова книга (не казвам “творба”), което само по себе си обяснява всичко освен това, че на автора (не казвам “писател”) му липсвало елементарно чувство за мяра. Целта е идеологическа, а не литературна, още по-малко естетическа. Трябвало е да се подготвят хората за първите явления на това, което двадесет години по- късно носи името “възродителен процес”.”
Албена Хранова: “Време разделно” е глас на държавната кампания за преименуването на българските мюсюлмани. “Славата” на книгата се дължи на лесното маскиране и мимикриране на актуално-политическото в универсално, автентично и изконно (фолклорно, легендарно, митологично, приказно и пр.), както на конюнктурното – в трайно “българско”.”
Проф. Евелина Келбечева: “Българската публика, подготвена добре “исторически” от “Време разделно” намразва турците като най-чуждия сред всички други малцинства.”
Когато излиза романът “Време разделно”, Тончо Жечев пръв посочва една особеност в начина на изображение и изграждане на историческото повествование у Антон Дончев: “Правеше впечатление преди всичко цялостното построяване на историческия роман за трагичната история с насилственото помохамеданчване на родопските българи върху фолклорна основа, върху основата на летописните свидетелства, песните и преданията. Той “узаконява” тезата, че романът е за насилственото помохамеданчване на родопските българи. Има и друга не по-малко значима теза, произтичаща от романа, подчертана от проф. Чавдар Добрев – проблема за средновековното насилие авторът извежда до масово прилаганите форми на насилие през ХХ век, пречупва ги през националната драма на балкански народ като българския.
В студията на Цветана Георгиева “Магическият свят на Антон Дончев” узаконеното от Тончо Жечев е бламирано: “Време разделно” не е исторически роман, тъй като авторът си е поставил задачата да изобрази “насилственото масово помохамеданчване в Родопите през ХVII век”, а такова масово и насилствено приемане на исляма е мит.” Чавдар Добрев обръща внимание, че А. Дончев

никъде не се ангажира с термина “масово”

никъде не изобразява процес, обхванал всички селища на Родопите. Цветана Георгиева разглежда ислямизирането като еволюционен, дълъг процес, в който физическо насилие не се допуска, а се използват само “мирни” средства. Наши и чужди учени описват живота в Османската империя едва ли като в страната Аркадия, затуй ни втълпяват да забравим понятие “робство”, макар че отвлечени българки – моми и невести, се продавали на пазарите в империята чак до 1913 г.
Главното обвинение към Антон Дончев е, че се е доверил на “изключително съмнителни източници” – летописа на поп Методи Драгинов и Исторически бележник. По-добре от нас Антон Дончев знае, че Историческият бележник е писан през Възраждането и носи неговия дух, докато за обвиненията в мистификации и фалшификация към летописа от Корава, имат много здраве.
Тоя поп Методи Драгинов от Корова вади очите на либералстващите историци. Когато излязоха съмненията за автентичността на този писмен паметник, някои отродители поискаха да върнат старото име на селото – Корова, което днес се нарича Драгиново. Проф. Мария Тодорова от университета Урбана-Шампейн в Щатите ни убеждава, че “Време разделно” се самодискредитира като явление на художествената литература, защото използва като извор летописния разказ на поп Методий Драгинов, тъй като това, което Стефан Захариев публикува, е “фалшификат”.

Все пак дали наистина е фалшификат!?

А холандецът Михаил Кийл, превъзбуден, назова глава в своята студия – “Краят на поп Методи Драгинов”, в която усърдно се е заел дори да омаскари свещеника.
Разказът на Методи Драгинов разглежда събития, които са се разиграли в периода 1666-1669 г., а хрониката е съставена по-късно – през 1670 г. Събитията са свързани със засиления религиозен фанатизъм по време на войната в Крит, свещена за империята, и с преминаването на войски през Родопите. В “История на Османската империя”, чийто автор е Ахмед Садулов, минаващ за български учен, не се споменава за никакви помохамеданчвания и насилия, а само за “безкомпромисна политика и действия по стабилизиране”.
Как си поиграха учените със съдбата на летописа Драгинов. През 1984 г. Илия Тодоров направи няколко езикови бележки на летописа от Корова, така че постави автентичността му под съмнение. Това дойде дюшеш за някои историци, привърженици на неолибералната доктрина, които побързаха да го обявят за фалшификат, а сега това е добре дошло за платените поддръжници на започналия процес на денационализация на българите мохамедани, на мълчаливите съглашатели с разни теории за помашки език и помашка народност. Преждевременната смърт на Илия Тодоров отложи оспорването на мнението му поради деликатност, но мина време и се оказа, че неговите “обвинения” са безпочвени. Излезе статия на историците Елена Грозданова и Стефан Андреев в сп. Rhodopica, която отхвърли безапелационно всички несъгласия и съмнения на Илия Тодоров и доказа, че документът е автентичен. Обяснимо е, че последователите на проф. Цветана Георгиева – инициаторката и подбудителката на окопната война срещу “масовото помохамеданчване” в българската историография, се направиха, че не съществува публикация, отричаща тезите на Илия Тодоров.
Според Илия Тодоров не би могъл да се самоназове Методи Драгинов, тъй като по това време обичайната практика изисквала той да се подпише Методи Драган (без -ов). Грозданова и Андреев обаче намират много примери от документи и писания от ХVII век – приписки и евангелия, ръкописи с имена с окончания -ов, -ев и -ски, които опровергават Тодоров. Още тогава стотици известни и безизвестни българи са се назовавали и подписвали точно като поп Методи Драгинов.
Българите от Чепинското корито не било възможно да изпълняват войнушка или друга военнопомощна служба, както следва от думите на бан Вельо и протопоп Константин в летописа, тъй като по други сведения тия села са вакъфски, твърди Илия Тодоров. И на това обвинение има отговор: “Книга на жалбите” от 1649 г. (публикувана във Виена през 1984 г.) съдържа султанска заповед до кадията на Татар Пазарджик, с която се възлага на войнуците от действаща служба и войнуците в резерва да преследват хайдути. Двамата историци

представят още ред доказателства

че войнушката институция в Татарпазарджишката каза съществува и през целия ХVII век.
Третият аргумент, че карабашот във Филибе – проклетият пловдивски митрополит Гавраил, е наковладил пред турските власти българите от Чепино, задето не му плащали църковните си данъци, фактически не отразявало съществуващите през ХVII век взаимоотношения между висшето гръцко духовенство и пасомите му българи. Конфронтацията според Илия Тодоров била от много по-късно време – ХIX век. От “Книга на жалбите” става ясно, че християните от Татарпазарджишката и Хасковската кааза са към Пловдивската епархия. И още, че владиците, пък и цариградският патриарх били затънали до гуша от дългове. От един от документите се разбира, че пловдивският митрополит Гавраил е принуден да изплаща дълговете на патриарха и е увеличил църковните налози, събирани от християнското население. За Методи Драгинов владиката е косвен виновник за съдбата на Българите от Чепинското корито. Този владика вземал от всеки християнски дом по 60 акчета, а по-преди се събирали по 12 и изисквал от тях допълнителни налози по 1 киле, около 25 кг жито, или 2 килета, около 50 кг ръж. Ако това не е причина за конфронтация, здраве му кажи. Има и още нещо – в статията си в сп.”Старобългарска литература” (кн. 16, 1984) Илия Тодоров все пак заключва: “Върху основата на езика на летописния разказ на поп Методи Драгинов едва ли е възможно да се правят категорични заключения за или против автентичността на произведението”. Акад. Иван Радев ни обръща внимание, че Илия Тодоров не изразява съмнения по въпроса на свидетелската роля на застъпеното в него, както и в Баткунския и Бельовския летопис, сиреч той не зачерква напълно летописния текст.

Но и това е подминато от съдниците на “Време разделно”.

В “Краят на поп Методи Драгинов” холандският учен все пак свършва малко полезна работа, тъй като помества извлечени от цариградските архиви промените в религиозната принадлежност на българите в седемте чепински села от вакъфа на Сюлейман I във времето от 1516 до 1865 г. Грозданова и Андреев са благодарни на тези извадки. И ние – защото научаваме, че през 1516 г. в тези седем села – Баня, Дорково, Каменица, Костандово, Корова, Лъджене и Ракитово има 603 християнски семейства и 21 мюсюлмански. През 1712 г. са 798 семейства на българи мюсюлмани и само 96 на българи християни. В интервала 1633-1641 от 599 български домакинства стават 479, със 120 по-малко, а през 1641-1696 г. – още 272 български християнски семейства изчезват. Мехмед IV Ловеца царува от 1648 до 1681 г. Както се разбира от дебелата книга на Ахмед Садулов, това е период на “безкомпромисна политика и време за стабилизиране”.

Откъде начева “стабилизирането” –

от християните в опасната Родопска твърдина. Холандецът се прави на учуден, че до 1570 г. Каменица, Костандово и Корова са изцяло с християнско население, а в другите има къде по-малко, къде повече приели исляма. И тук той показва незнание или си затваря очите. Още през ХVI век има ислямизация и българските историци знаят това от джелепкешанските регистри от 1576 г. Там пише за Хюсеин, син на Стою, Махмуд, син на Стойко, Хасан, син на Рад или пък синове на Абдулах. Д-р Кийл обяви края на поп Методи Драгинов, тъй като не намерил името му в регистъра на Корова през 1641 г. Нямало такъв поп! Абе, аланкоулу, първо направи хесапа! Събитията, които описва поп Драгинов, са някъде около 1666-1669 г. Методи през 1641-а може да не е бил задомен или просто да не е достигнал пълнолетие – 14 години, но във времето 1666-1669-а, вече ще да е на 38-39 години.
На горкия поп, когото дори изтурчват, след толкова века се приписват какви ли не грехове. И обвиненията по неговия летопис също отпаднаха. Ясно ни е кога е извършено помохамеданчването в Чепинското корито. В Беловската хроника, на която също напразно се опитваха да намерят кусури, е написано: “Кога се чепинци изтурчили, тогава по планини, по Гюмурчинско (Гюмюрджинско), по Филибелийско: 74 села се потурчиле…” Нямало масово помохамеданчване!?

Post Views: 22

АНАЛИЗИ

Запада се опитва да откъсне Армения, няма да стане

Лавров натисна, Ереван отстъпи: Армения заговори помирително с Москва.

Русия спря вече много арменски стоки.

85% от продукцията на Армения се изнася за Русия.

99% от външните приходи на Армения са от Русия.

100% от газа и петрола на Амения са от Русия.

Ереван внезапно смекчи тона към Москва след острите думи на Сергей Лавров за западното влияние в Армения. Но зад помирителната реторика остава старият проблем — властта на Пашинян продължава да търси паралелна опора във Вашингтон и Брюксел.

В Ереван започнаха да говорят по-внимателно. Това се вижда не толкова по думите, колкото по интонацията. Арменският външен министър Арарат Мирзоян даде интервю за News.am и почти във всяко изречение се опитваше да остави впечатлението, че отношенията с Русия не са разрушени окончателно. Това не е случайно. Само часове по-рано Сергей Лавров публично обвини Запада, че се опитва да откъсне Армения от Москва чрез политически, идеологически и институционален натиск. Формулировката беше твърда дори по стандартите на руската дипломация. Лавров рядко използва подобен тон без предварително решение на Кремъл.

Тук има нещо важно. В Москва все по-малко разглеждат арменската политика като тактическо отклонение и все повече като системна промяна. Разликата е огромна.

При тактическо отклонение Москва чака. При системна промяна започва подготовка за дълъг конфликт на интереси.

Затова и интервюто на Мирзоян изглежда като опит за аварийно охлаждане на ситуацията. Арменският министър почти механично повтори, че сближаването със САЩ и Европейския съюз не било насочено срещу Русия. Само че този аргумент вече не работи особено добре в Москва. Причината е проста: в последните две години Армения направи поредица от конкретни стъпки, които трудно могат да бъдат обяснени само с „диверсификация на външната политика“.

Ереван замрази участието си в ОДКС. Проведе съвместни военни учения със САЩ. Активизира контактите с НАТО. Изпрати представители на срещи, които Москва открито определя като антируски формати. Започна преговори за разширено военно сътрудничество с Франция. Париж достави бронирана техника Bastion и започна разговори за противовъздушни системи. Индия също се включи — със сделки за ракетни комплекси Pinaka, артилерия и радари Swathi. В същото време руските миротворци в Карабах бяха постепенно изтласкани от политическата картина след азербайджанската операция през септември 2023 г.

Москва помни тези неща. И ги събира.

Проблемът за Кремъл не е само геополитически. Той е и психологически. Армения дълго време беше разглеждана като една от най-лоялните постсъветски държави в руската зона за сигурност. В Гюмри е разположена 102-ра руска военна база. Руски граничари охраняват части от арменските граници. Арменската икономика е дълбоко свързана с руската — чрез банкови потоци, енергетика, логистика и пазара на труда. Огромна арменска диаспора работи в Русия. Само паричните преводи към Армения формират сериозна част от финансовата стабилност на страната.

И точно тук започва парадоксът.

Армения иска да намали зависимостта си от Москва, но в момента няма с какво да я замени. Европейският съюз може да даде политически сигнали и ограничени финансови програми. Франция може да достави няколко партиди техника. САЩ могат да организират военни тренировки и дипломатическа подкрепа. Но никой от тях не може бързо да замени руската инфраструктура, руските пазари и руската военна архитектура в региона.

Това изглежда логично, но има един проблем.

И самият Кремъл вече не изглежда готов да плаща цената за стария модел на отношения. В Москва расте раздразнение от опитите на Пашинян едновременно да запазва руските гаранции за сигурност и паралелно да изгражда антируски политически контакти. Особено след Карабах.

Там настъпи психологическият срив.

Арменското общество очакваше Русия да спре Азербайджан. Русия не го направи. Причините са много — войната в Украйна, промененият баланс със Турция, отказът на самия Пашинян да признае официално Карабах, вътрешните противоречия в ОДКС. Но политическият резултат беше ясен: в Армения започна ускорено пренасочване на общественото недоволство срещу Москва.

Пашинян използва това настроение много внимателно. Не фронтално. По-скоро чрез постоянни малки сигнали. Интервюта. Изявления. Европейски визити. Разговори за „суверенизация“. Думи за „грешки на съюзниците“. Всичко това постепенно подготвяше нова външнополитическа линия.

Сега обаче Ереван започва да усеща границите на тази игра.

Русия все още има огромни инструменти за влияние в Кавказ. Транспортни коридори. Газови доставки. Военно присъствие. Финансов натиск. Разузнавателни канали. Контакти с местните елити. В Москва отлично знаят колко нестабилна е вътрешната арменска система. Особено след масовото разочарование от загубата на Карабах. Рейтингът на Пашинян вече не изглежда така стабилен, както преди две години.

Тук трябва да се гледа и още нещо — предстоящите избори.

Политологът Геворг Мирзаян неслучайно говори за сигнал към арменския елит. В руската система подобни сигнали рядко се изпращат случайно. Когато близки до Кремъл анализатори започнат публично да обсъждат дали Москва е „доволна“ от даден лидер, това обикновено означава, че вътре вече се обсъждат алтернативни варианти.

Не непременно смяна на властта. Това е опростената версия.

По-скоро подготовка за сценарий, при който Русия престава да инвестира политически ресурс в сегашното ръководство.

Разликата е много опасна за Ереван.

Защото Армения няма ресурс за дълга конфронтация едновременно с Азербайджан, Турция и Русия. А икономическите показатели не изглеждат толкова спокойни, колкото твърди официалната статистика. Да, през последните години Армения регистрира силен ръст — включително заради прехвърлянето на руски капитали и компании след санкциите срещу Москва. Но този модел е нестабилен. Част от този ръст зависи именно от посредническата роля между Русия и външните пазари. Ако отношенията с Москва започнат да се влошават по-сериозно, ударът може да бъде много неприятен.

Особено за банковия сектор.

Особено за логистиката през Грузия.

Особено за енергетиката.

И тук се появява още едно противоречие. Пашинян опитва да представи курса си като „балансирана многовекторност“. Само че Западът не гледа на Кавказ по този начин. За Вашингтон и Брюксел Армения постепенно се превръща в още една площадка за ограничаване на руското влияние в постсъветското пространство. Това не значи, че Западът ще защитава Армения при военна криза. Историята показва друго. Но ще използва арменската тема като инструмент срещу Москва.

В Кремъл отлично разбират това.

Затова Лавров говори толкова рязко.

Неговите думи всъщност не бяха насочени само към Пашинян. Те бяха адресирани към цялата арменска бюрокрация, към военния елит, към бизнеса и към хората около системата за сигурност. Посланието беше просто: Москва вижда процеса и вече няма намерение да се преструва, че не го забелязва.

Това обяснява и бързата реакция на Мирзоян.

Но и тя съдържа един неприятен детайл. Арменският външен министър не каза, че Ереван ще ограничи сближаването със САЩ и ЕС. Напротив. Той само се опита да увери Москва, че този процес не бил насочен срещу Русия. Тоест курсът остава. Променя се само опаковката.

Тази версия звучи добре, но числата не я потвърждават. Военните контакти между Армения и западните държави растат. Европейската наблюдателна мисия по арменската граница постепенно разширява активността си. Франция увеличава военното присъствие в дипломатическата линия. Американските структури засилват работата с арменски неправителствени организации и медии. Това вече не е символичен процес.

Той е институционален.

Москва реагира бавно на подобни неща. Но когато реагира, обикновено вече е решила, че проблемът е стратегически.

Поради това сегашното помирително изявление на Ереван изглежда по-скоро като опит за печелене на време. Арменското ръководство очевидно не иска рязък разрив с Русия — поне не сега. Ситуацията около Зангезурския коридор остава напрегната. Азербайджан продължава натиска по границата. Турция действа координирано с Баку. Иран наблюдава нервно всяко движение около южните транспортни маршрути. В такава среда открит конфликт с Москва би бил рискован дори за много по-силна държава.

А Армения не е такава държава.

Затова в Ереван днес говорят на два езика едновременно. Един за вътрешната публика — за суверенитет, Европа и нова външна политика. И втори за Москва — за партньорство, исторически връзки и конструктивен диалог.

Тези два езика все по-трудно се събират в едно изречение.

И точно там започва истинският проблем за Пашинян.

Post Views: 19

АНАЛИЗИ

Инфлация, цени, заплати: от какъв бюджет има нужда България?

The Sofia Times публикува мнения с широк спектър от гледни точки, за да насърчава конструктивни дебати.

От какъв бюджет има нужда България: кои са предизвикателствата и трудностите, но и шансовете? “Активни политики”, ИПИ и BESCO стартират кампанията “Бюджет на растежа”.

“Разходите надскачат доходите, много сметки стоят неплатени, често се прибягва до заеми”, така финансовият министър Гълъб Донев описа състоянието на публичните финанси.

Вицепремиерът обяви редица мерки, за да се овладее дефицитът и да “спрат кранчетата” в бюджета. Сред тях са краят на автоматичното обвързване на заплатите със средната работна заплата, таванът на възнагражденията в бюджетния сектор, съкращаването на администрацията.

Защо обаче харченето на парите на държавата е толкова недалновидно?

Индексирането – перпетуум мобиле за вдигане на заплати

От години автоматичното повишаване на заплатите на депутати, министри, членове на регулатори, служители на ръководни постове в държавната администрация и работещите в сектор „Сигурност”, които се равняват на определен процент от средната работна заплата, са обект на критика. Индексирането спрямо средната работа заплата води до все по-голяма ножица в заплащането спрямо тези, чиито заплати не се индексират. А самото това индексиране на свой ред допринася за повишаването на средната работа заплата и съответно – за нови увеличения.

Повишаването на заплатите на депутатите, които са 240 души, е съвсем малка част от проблема. “Служителите в публичния сектор са 550 000. Голяма част от техните възнаграждения са обвързани по някакъв начин с минималната или средната работна заплата. Това са грамадни ръстове, които по никакъв начин не могат да бъдат покрити от нормалния ръст на приходите в бюджета” коментира пред ДВ Петя Георгиева от “Института за пазарна икономика” (ИПИ).

“Бюджет на растеж” – в търсене на диалог и прозрачност

От ИПИ, заедно с платформата „Активни политики” и Българската предприемаческа асоциация (BESCO), стартираха кампанията „Бюджет на растежа” за отговорни публични финанси и активен диалог за парите на държавата. „Перфектният вариант би бил създаването на бюджета да мине с максимална прозрачност и публичност”, коментира Ивайло Маджаров от „Активни политики”. „Необходими са реформи и анализи, за да се оправи бюджетът. В противен случай ще правим същото нещо всяка година.” А същото означава дългове, харчене на пари на парче, липса на дългосрочна перспективна и несигурност.

„Бюджетът е важен за всички – както за бизнеса, така и за гражданите”, казва Петя Георгиева. „Моето впечатление е, че за бюджета за тази година няма да има много сериозен разговор. Но се надявам ,че това ще се промени с бюджета за 2027 година, който ще започне да се обсъжда през септември.”

Идеята на организации, които стоят зад „Бюджет на растежа”, е обществото и експертите активно да участват в изготвянето на политиките занапред. От „Активни политики”, платформа, която достига до стотици хиляди в социалните мрежи, връщат фокуса на младите към бюджета – темата, която изкара голяма част от тях по площадите в края на 2025 година. „Ще имаме образователни публикации – искаме да обясним какво е дълг, какво е инфлация, какво е лична инфлация. Ще обясним как инвестиции могат да помогнат за развитието на България, кои са секторите, които дърпат икономиката напред”, казва Ивайло Маджаров.

Инвестиции в бъдещето

Въпросът за развитието на българската икономика трябва да е в дневния ред както на политиците, така и на обществото, убеден е той. „Трябва да се инвестират средства в образованието и във високотехнологичната сфера. България може да привлича центрове за данни и специалисти в сферата на изкуствения интелект”, допълва един от създателите на „Активни политики”.

Според него държавата трябва да обърне повече внимание на квалификацията и придобиването на технологични знания от цялото население: „Умението за учене през целия живот е ключово. Нещата се променят толкова динамично, че университетското образование не е достатъчно, необходими са инвестиции в ежегодно обучение на хората, за да може техните умения да са адаптивни”.

По-малко сива икономика, по-голяма събираемост

За да са възможни тези инвестиции обаче, държавата трябва да адресира проблемите, отдавна превърнали се в обществена тайна. „Сивата зона често е подценявана на ниво институции, но присъства ежедневно в разговорите на хората. Достатъчно е да си правил ремонт през последните няколко години, за да знаеш какви суми се въртят в сивата икономика. Държавата губи, губим и ние”, коментира Ивайло Маджаров.

„Между 20 и 30% от БВП е сивият сектор според различните оценки”, подчерта Петя Георгиева от ИПИ. „Сивият сектор се изсветлява по различни начини, свързани с достъп до информация, това трябва да продължи. Трябва да се правят проверки в тези сектори, които са ноторно известни. Не може в цял сектор всички да са с минимална или под минималната работна заплата”, допълва тя. Според изследване на американската консултантска компания „Киърни” към 2023 година делът на сивата икономика от БВП на България е 34,6%, което превръща страната в абсолютен първенец в ЕС. Същото изследване, поръчано от „Виза”, поставя страната на първо място и по кешови плащания.

За да започнат повече хора и бизнеси коректно да плащат данъците и осигуровките си обаче, са необходими както мерки отгоре, така и осъзнаване отдолу. „Всеки гражданин трябва да изисква от държавата да получава качествени услуги, за които така и така плаща. Има толкова много пари в здравеопазването например, а насреща не получаваме това, за което плащаме”, казва Петя Георгиева.

Визия за бъдещето, вместо регулиране на цената на доматите

Мерки като контролиране на цените трудно могат да пречупят инфлацията, смятат повечето експерти. Оздравяването на икономиката минава през устойчиво развитие, нови възможности и структурни реформи.

„Изключително трудно е за едно правителство чрез административни мерки да пребори инфлацията. Това, което правителството в момента смята да прави, го приемам като отговор на очакванията на избирателите. Не мисля, че ще има сериозен ефект обаче, защото е много трудно да се опитваш да контролираш милиони цени в една пазарна икономика”, обяснява Петя Георгиева. „Увеличанието на доходите през последните десетина години е значително в България. Това е една от причините за по-високата инфлация. Друга причина са външните шокове, нашата икономика е отворена и е силно повлияна от събитията в Европа и в света като цяло – енергийна криза, войни.”

Ивайло Маджаров настоява за по-дългосрочна визия и по-ясни приоритети: „Какво искаме да правим в бъдеще? Какво искаме да произвеждаме и как да го постигнем?”.

Въпреки трудностите пред българската икономика има много възможности. И то не само заради домакинстването на Евровизия догодина.

Post Views: 26

АНАЛИЗИ

Българските и Европейски слуги поддържати и финансират военнопрестъпници

Чудовищно престъпление, извършено от подкрепяната от Европейския съюз и НАТО украинска фашистка хунта!

„Мамо, бомбардират ни!“ Само това е успяла да каже по телефона на майка си 18 годишната Анастасия Василенко (на снимката), вечерта на 21 срещу 22 май по време на целенасочената украинска бомбардировка на общежитието и сградата на Педагогическия колеж в Старобилск, Луганска народна република.

Повече за Анастасия не се знае. През целия ден продължава разчистването на развалините на общежитието и търсенето на оцелели младежи.

От 23:00 часа на 21 май до 2:00 часа на 22 май е продължила атаката на украински дронове, пренасящи големи количества взривни вещества, срещу учебната сграда и общежитието на Старобилския колеж. Колежът обучава бъдещи учители в началното училище, учители на деца в предучилищна възраст и специалисти по управление на документацията и архивистиката. Нито до Колежа, нито в самия град Старобилск, има разположени военни обекти и критична инфраструктура.

Това е било добре известно на укрофашистите.

Тяхната цел е била именно унищожаването на педагогическото учреждение и убийството на младежите, настанени в общежитието. По време на нападението в сградата на общежитието са се намирали 86 младежи на възраст от 14 до 18 години. Досега са открити 6 загинали, а 39 младежи са с наранявания в различни степени. Продължава издирването на все още затрупаните под развалините деца.

Като чудовищна трагедия и безпрецедентен акт на нечовешко отношение бе определено от руската общественост случилото се в мирното и спокойно градче Старобилск.
Президентът Владимир Путин остро осъди украинското нападение и го определи като терористична атака.

От руското Министерство на външните работи заявиха, че това е военно престъпление и акт на тероризъм, извършен от украинските въоръжени сили срещу цивилни и непълнолетни лица.
„Нацистите, като притиснати в ъгъла плъхове, се опитват да хапят там, където боли най-много, насочвайки се към невинни цивилни и непълнолетни. Това е военно престъпление и наказанието за нацистите е неизбежно“, се казва от Министерството.

Screenshot

„Терористите атакуват деца с прецизност и удоволствие. Всички мълчат. Мълчанието е особено брутално сред поддръжниците на Зеленски“, коментира Мария Захарова.
„Терористите, които атакуваха общежитието, са истински дегенерати. Това гнусно престъпление ще бъде посрещнато с жесток отговор“, заяви ръководителят на Запорожка област Владимир Салдо.

След поредното престъпление на киевската фашистка хунта, днес, 22 май от 22:00 часа московско време, е насрочено извънредно заседание на Съвета за сигурност на ООН.
Владимир Путин заяви, че е възложил на Министерството на отбраната на Руската федерация да подготви предложения за отговор на атаката срещу младежите от Старобилск.

„Този път не е възможно да се ограничим само с изявления“, уточни руският президент…