АНАЛИЗИ

Новата изборна равносметка (юни 2024)

Току-що преминалите двойни избори са добра възможност да се направят множество анализи, обобщения и политически изводи за българската политическа система и функционирането на партиите. Аксиома в политиката е, че тя е израз на интереси, че всяка държавна и местна власт е изразяване и налагане като доминиращи на определен тип обществени интереси. Друга политическа аксиома е, че всяка политическа партия представлява определена обществена група, изразяваща част от обществените интереси. Не случайно понятието „партия“, произхожда от Франция (фр. parte – част).

Обществото се поделя на две големи части, които влизат в определени обществени отношения – дясна и лява част. Дясната част изразява и защитава интересите на притежателите на капитал (бизнесмени, предприемачи, буржоа, капиталисти, инвеститори, чорбаджии и т.н.). Лявата политическа част на обществото и левите партии изразяват и защитават интересите на наемните работници, които продават своите сили, труд, умения, способности и сръчности на т.нар. работодатели (бизнесмени и др. притежатели на капитал) или пък работят, трудят се (полагат производителен труд) самостоятелно и сами се осигуряват (занаятчии, свободни професии, семеен бизнес). Има една сравнително по-малка и по-слабо изявена група от хора, които им се иска да са в дясно, в стана на богатите, но често изпадат в положение да са част от стана на бедните, т.е. те плават между лявото и дясното и техните интереси са „плаващи“ между дясното и лявото. Обикновено се наричат „център“. Политическите партии, които в своите програми, стратегии и политически действия сливат дясното и лявото социални либерали, т.е. заемат позицията „няма ляво, няма дясно“ и др. (най-лявата част на дясното). Има и една група от лумпенизирани хора, които не се самоопределят към част на общество са и с лекота преминават от едни към други политически позиции само с моментно, под настроение или външно влияние, решение. Ако през тази призма преценим резултатите от Деветоюнските избори (2024 г.), можем да направим някои предварителни изводи, една приблизително вярна оценка на станалото общо в политическото българско поле „през лето господне 2024 -то“.

Първият извод от резултатите. В страната се утвърждава господството на десния сектор на политическото пространство в неговата най-отвратителна форма – сливане на държавната власт с десните мутренско-олигархически партии, продължаващо свиване и стесняване на лявото политическо пространство, значително съкращаване на влиянието на БСП в българското общество, разширяване на маргинализацията в обществото.На тези избори победи мутренско-олигархическия капитал, дегизиран като дясна неолиберална и евроатлантическа политика, провeждана от партии, които се самоопределят пред избирателите като десни, дясноцентристки, центристки, либерални, националистически и консервативни, в зависимост от прищявката на техните лидери, новобогаташки спонсори и чуждестранни ментори. Но всички тези самообявили се за десни партии са обединени в едно и то е главното – поддържане на крайно дясна икономическа, данъчна и социална политика, маскирана като икономическа и финансово-банкова стабилност – стабилност на огромната бедност, високата смъртност, неравенството, грамадната за мащабите на страната емиграция и обезлюдяване на най-старата европейска държава. И разбира се, това е политика в полза преди всичко на бизнеса, включително и за чуждестранния. Лидерите на всички представени в 49 -тото Народно събрание партии бяха единодушни, че са против промяната на данъчната политика, макар че бизнесът в България, барабар с този в Северна Македония и Монголия, плаща най-ниският корпоративен данък (10% при средно за ЕС 20-30%) и е против повишаване на данъците на богатите и против намаляване на данъците на бедните (несъгласие да се въведе прогресивно данъчно облагане и необлагаем минимум на доходите). Макар и ограничено, мутренско-олигархичните десни са за продължаване на линията на намаляване на данъците на бизнеса, предимно чрез намаляване на ДДС, чрез който ресторантьори, хлебари, книжари и т.н. реализираха огромни допълнителни печалби, без да намалят цените за обикновените българи и без да увеличават заплатите на наетите от тях работници.

В най-бедната държава на Европа тотално и тоталитаристки господства най-дясната социално-икономическа и финансова идеология на най-богатите. На изборите победи и се утвърди крайно дясната идеология, дясната публична демагогия на почти всички български парламентарно представяни досега партии. На тези извънредни парламентарни избори получиха най-много гласове партиите пряко свързани служебно (чрез държавни и общински служители и техните семейства) с ГЕРБ и ДПС, а в София и ДБ), корпоративно (чрез фирмите с държавните и общински поръчки), работещите в фирми-спонсори в кеш на ГЕРБ, ДПС и ПП/ДБ, т.е. на тези избори, десните победиха чрез използването на всички финансово, олигархически и служебно-чиновнически свързани с ГЕРБ, ДПС, ПП/ДБ и ИТН юридически и физически лица. Победиха раздаващите и получаващите „порциите“ блага от службите и фирмите и „обръчите от фирми“, свързани с десните партии. Огромното трудово и бедно мнозинство от народа, мнозинството от работещите бедни и безработните, дори не си направи труда да отиде до изборните урни. Това отрудено и ограбвано българско мнозинство не вижда алтернатива на десните, на провежданата от тях крайно дясна политика, не вижда надежда за излаз от нищетата, и не вижда и най-малък шанс за излаз от положението си в представените в досегашния парламент политически партии. Не вижда алтернатива в тях, понеже те много години вече явно и скрито подкрепят бизнеса и властващата мутренската българска олигархия.

Вторият извод. Деветоюнските парламентарни избори (2024 г.) в България разкриха още веднъж, че политическото поле у нас е безкрайно раздробено, разпокъсано и парчетосано. И то предимно под влиянието на три значими причини. От тях на челно място стои стремежът към публична, предимно телевизионна слава, нагонът към вождизъм и власт над други хора, властогонство като източник на значими лични и групови доходи. „Петте минути“ телевизионна „слава“ са в основата на властовото его на почти всички лидери и ръководни кадри на участващите в изборите политически партии, коалиции и инициативни комитети. Този стремеж за личностно изтъкване и изпъкване пред „простите хорица“ се прикрива зад маската на празните думи за „спасение на България“, за „борба с мафията“ и олигархията, „борба с корупцията“, „евроатлантически“ ценности, за защита на националния интерес и т. н.

Не по-малко значима причина е стремежът на властвалите през последните 15 години да запазят мутроолигархическата си власт в държавните и общински органи и т.нар. „регулатори“, чрез които се изсмукват от хората на труда огромни финансови и материални средства, изземват се собствености, имоти (държавни, общински, фирмени и лични) пряко или чрез концесии, манипулиране на цените, спекулата, таксите на комуникационните оператори и банките и т.н. Малко са изключенията в някои общини, където решаващ е авторитета на кмета.

Длуга значима причина е силното парцелиране на партийно-политическо пространство. Има безброй партии, коалиции, коалиции от коалиции, съюзи, обединения, организации и т.н. – умопобъркващо хаотично мнозинство. Това безкрайно партийно раздробяване е в интерес на т. нар. „европейски партньори“, „евроатлантически партньори“ и „натовски партньори“. На почти всички българи вече им стана ясно, че България в ЕС и в НАТО е със статут на крайно периферна държава, източник на трудови ресурси и на пазар за скъпите и недостатъчно качествени стоки. Това става чрез ръчно управление от „посолството/посолствата“, тържествени групови срещи на Кой? (от групата Магнитски) с чужди дипломати. За чуждестранните ни „благодетели“ е по-лесно да направляват плаването на България в техният политико-държавен неолиберален фарватер чрез силно раздробено политическо пространство и стремеж в България да няма силни и масово поддържани от народа политически партии, които да могат да защитават свои собствени и национално значими интереси. И това те прикриват под маската за демокрация, свобода, равенство („партньорство“) и т.н.

Политическото поле в България се превърна в терен на остра битка между три главни олигархически групи, които водейки словесна война помежду си в определени моменти се съюзяват за решаване на някои общи проблеми – напр. изпирането, спасяването, предпазването на нещо или на някого от международни санкции, предимствата на бизнеса пред интересите на хората на труда. Уж класическите десни се раздробиха и почти изчезнаха, останаха от тях само олгархическите десни партии на ДПС („обръчите от фирми“ по Доган), на ГЕРБ и на кръга „Капитал“. Лявото изчезна, остана само лявата фразеология и определения на мястото в политическото пространство. В ръководството на лявата БСП се окопаха група властогонци, служещи на интересите на бизнеса, не само с трудно прикриван популизъм и демагогия, но и с ляв словоред и изказ. Общуването с хората се превърна в безличната „работа на терен“, със срещи с убедените привърженици, с букетите и микрофоните. А и в лявото вече има „повече вожд, отколкото индианец“.

Това дълбоко политическо и икономическо разделение на българското общество в новите условия се използва, особено в предизборната кампания, от ВМРО и други ултранационалистически партии и организации (БНС и др.) за възраждане на фашисткия принцип за единство на нацията, против класовото и съсловно разделение и борби, против „разделението на българския народ“, т.е. за преодоляването на класовото и политическо делене на леви и десни – няма ляво, няма дясно, т. е. има само крайно антинародно дясно.

Третият извод. Разминаване между думи и дела. В българското общество, в интерес на богатите, на преден план се изтъкват общи морални ценности за демокрация, свобода, справедливост, солидарност, равенство и т.н., но неподплатени и не разкодирани с конкретна политика. Обещават се едни неща, а на власт и в Народното събрание се правят други неща. В либерално-демократичната (капиталистическа) „международна общност“, в която живеем, всичко е въпрос на интереси – груби материални, индивидуалистични (лични или великодържавни), включително спекулативни финансово-парични и имотни интереси. Сега в България, с изключение на бизнес-олигархичните интереси, няма диференциран партиен израз на значими групови интереси, няма класови, няма съсловни, няма групови (на големи социални групи, браншови, професионални), няма национални интереси. Има само един властващ интерес – интересът към лично и групово обогатяване.

Политическият „елит“ на страната се срасна с олигархията. Всички парламентарно представени партии, независимо как се самоопределят (десни, леви, центристки, либерални, националистически, консервативни, социално-консервативни, либерално-консервативни, лявоцентристки и т.н.) изпращат чрез формално демократични избори в Народното събрание депутати, които освен за своите заплати, се грижат за интересите на бизнеса, а интересите на хората на труда и на бедните използват само като политическа демагогия.

Четвъртият извод. Деформация на основни общочовешки ценности. Жадуваната от десните и част от интелигенцията „свобода“ и „демокрация“ настъпи, но не за всички, а само за „каймака“ (елита) на обществото. Настанаха „свобода“ и „демокрация“ предимно за богатите. За бедните и трудовите работещи хора, за бившите работещи хора (сега пенсионери) свободата е свобода да си беден, свободен да бягаш от род и родина и да работиш за чужди господари, свободен да просиш по софийските улици и да ровиш по кофите с боклук, свободен най-демократично да си продаваш гласа на изборите, свободен да бъдеш икономически роб в поробено от мафията и чуждите интереси уж твое отечество. България застана на челните места в почти всички отрицателни социални и демографски класации в света – смъртност, заболеваемост от сърдечно-съдови и ракови заболявания, най-ниска раждаемост, висока спекула и корупция, голям дял на дрогираните, на алкохолиците и т.н. Водещото в българската политика станаха не интересите на труда, на хората на наемния труд, на бедните и онеправданите, а на хората на капитала, (бизнеса, буржоазията, чорбаджийте, далавераджийте, предприемачите, инвеститорите и т.н.), които имат само спекулативно-печалбарски и в много случаи мутренско-олигархични интереси.

Петият извод. Живеем в общество и изборна демокрация, основани на дълбока тотална манипулация на общественото съзнание, обществените нагласи и предпочитания. Без да разглеждаме всички сегменти на масовата изборна манипулация, може и на първо четене да видим някои драстични подходи и методи.

А) Ограничаване на броя и относителния дял на избирателите до този на т.нар. твърди ядра, до хората, които в интерес на принадлежността към определена партия са готови да пожертват идейните и личностни различия в интересите с лидерите „в интерес на общото дело“. Дейците на „сглобката“ явно разбираха, че им предстоят значими щети в общественото възприемане на техните неморални действия, но действаха „в интерес на общото дело“ – налагане приоритетно на „евроатлантическите ценности“, „евроатлантическата ориентация“, „общите европейски интереси“ „европейска солидарност“ – за Украйна и против Русия. На изборите трябваше да отидат само твърдите ядра на политическите партии от 49 -тото Народно събрание.

Б) Властта да е в ръцете на т. нар. „политически елит“ и по-точно в ръцете на олигархическия елит (местен мутренски и вносен харвардско-мошенически). Но никой бандит не твърди пред другите хора, че е такъв, той едва ли не е чист като момина сълза. Желанието на всяка цена сегашните мутроолигарси да останат на власт се внушава на обществото чрез „експерти“ и „анализатори“ и се прикрива под маската на: див популизъм: защо да правим нови избори и само да харчим народна пара?; хората са уморени от избори – няма смисъл отново да ги разкарваме до урните; няма да управляват партиите, а само експерти избрани и назначени от същите партии, т.е. от нашите хора, както и редица други внушения, като това, че на страната е „ултимативно необходимо ново правителство“, а новите избори ще доведат до същото, не ще доведат до промяна. Политическият парламентарен „елит“ се раздели на две групи – олигархичен управляващ и псеводоопозиционен (лишен от реалната възможност да участва във вземането на решенията, независимо, че има право да гласува против).

В) Тенденциозно и манипулативно използване на огромните възможности на социологически изследвания, телевизии, интернет-сайтове, фейсбук, тик-ток и др. Особено внимание заслужават социологическите изследвания. И колкото да се оправдават собствениците и ръководните дейци на социологическите агенции, в обществото доминира, (и то не без основания) мнението, че служат на определени политически партии и правят тенденциозни манипулативни внушения чрез показване на нереални нагласи – повишаване на процентите на платилите, официално или в кеш нелегално, и обратното – намаляването на резултатите от проучванията за определени партии. Това особено пролича в предварителните изследвания на обществените настроения и нагласи преди изборите спрямо две от неудобните за дясноолигархическото статукво партии – „Синя България“, „Справедлива България“ и „Левицата“. Вероятно интуитивно Нинова бързо се ориентира и в последните предизборни дни постави акцент към избирателите – „не си разпилявайте гласовете за партии, които няма да влязат в народното събрание“. И хората не си ги разпиляваха, но вместо за БСП, ГЕРБ-СДС и ДБ, гласуваха за дясно-консервативно-националистическите образувания „Величие“ и „Меч“. Това, вероятно неочаквано развитие се дължи в голяма степен на социологическите волни или неволни мнушения.

По-друга е ролята на телевизиите, особено на т.нар. „масово-гледани телевизии“. В съвременното либерално общество телевизиите и СМИ играят решаваща роля за редица резултати от изборите. Избирателите определят своя избор не само и не толкова по „пълнотата на джоба“, а предимно по „възприемчивостта на образа“ на партийните лидери и въобще на политиците. Тази постмодернистка мода, наложена първоначално в САЩ, а след това и в целия свят, не отмина и България. До около 70% от външните влияния за предпочитанията при гласуването се дължат на телевизионните образи и харизматичността на поведението пред екрана и на публично събрание на партийните лидери и кадри. Почти никой от избирателите не чете дългите и неразбираеми предизборни платформи, особено такива като „Визия за България“ (71 страници). В тази обстановка редица телевизионни водещи от „най-гледаните телевизии“ се държаха като прокурори и палачи спрямо политическите опоненти („противниците“) на ГЕРБ-СДС и ДПС – особено срещу представителите на „Възраждане, на „Справедлива България“, на „Левицата“ и частично на ИТН. Водеше се пред екраните чрез агресивна атака с въпроси и прекъсвания, водещи до изнервяне и отклоняване на разумно-съдържателното участие и своеобразно неглижиране на представителите на партии, неудобни на ГЕРБ-СДС и ДПС. В същото време ДПС, но и ГЕРБ, избягваха телевизионните дискусии. Искат или не искат това, някои журналисти станаха ортаци на българската мутроолигархия. Много често, съвсем произволно редица журналисти интуитивно или сляпо копирайки Макрон втълпяваха на зрителите, че левите и десните консервативните партии са „демагогски“ и „популистки“ (дори „див популизъм“).

Г) Прякото купуване и манипулиране на гласовете на част от бедните и особено малцинствените лица. При крайно ниската избирателна активност това пряко се отразява на крайните резултати и политическата структура на народното представителство в Народното събрание, а чрез нея и върху провежданата политика, променяни и отменяни закони, политически решения дори за мира и войната. В обществото битува мнението, че купувачите на гласове са най-вече ГЕРБ-СДС и ДПС. Това мнение се основа на фактите, че преди и по време на изборите има образувани множество дела за „купуване на гласове“ но почти няма осъдени. Това означава, че МВР симулира дейност за да прикрие дейността на купуване на гласове, на тези които контролират съдебната система – ГЕРБ-СДС и ДПС. Ръководителите на МВР никога не посочват „заловените“ купувачи на гласове от коя политическа партия са. Тази масова манипулация в някои секции променя и териториално резултатите на партиите и тяхното представителство в Народното събрание. Масовото купуване и манипулиране на гласове на изборите води до огромна загуба на доверие в избирателния процес и в крайна сметка в демокрацията.

Д) Принизяване и/или дори ликвидиране на вътрешно-партийната демокрация. Това пряко се отразява върху естествения и качествен подбор на представителите на политическите партии за народното събрание. В много от политическите партии се установи авторитарен стил на ръководство и управление и силно развит вътрешнопартиен клиентелизъм. В това отношение най-силно се изразяват авторитарните процесите в ДПС, но не по-малко силни са те в ГЕРБ, БСП, ИТН и „Възраждане“. В БСП и „Възраждане“ след избора на Председател на Столичния общински съвет с решенията си се „простреляха в крака“. В ПП/ДБ има вътрешно партийна борба кое от двете основни авторитарни крила да е свръх авторитарно, т.е. напълно самостоятелно да управлява цялата коалиция. На възловите места в тези партии се поставят „близки“ и „доверени“ хора („мои хора“), които безотказно изпълняват волята на лидера, а той от благодарност им осигурява постове и възнаграждения. Сред този клиентелистки кадрови състав, разбира се настъпват промени, които освежават персоналния състав. В ГЕРБ това се прави при някакви провали или и непостигнати очаквани резултати, но и за освежаване на лицата и преодоляване на обществената умора от телевизионното показване на едни и същи втръснали образи. Промените в БСП се правят почти изключително поради различно от мнението на Председателя друго мнение по някои въпроси и те достигат до кадрови разгром на цели организации като тези в София-град, Бургас, Казанлък, Перник и т.н. При ДПС има съчетаване на двата подхода и поради това там авторитаризмът и е най-значим. Най-послушните клиенти са най-добре наградени.

Всички изложени до тук политологически изводи са основни причини за пълният български погром: национална демографска катастрофа; обслужваща чужди интереси нацонална икономика, не можеща дори да осигури хранителната, отбранителната и др. сигурност на страната, стабилност на демокрацията като начин на функциониране на властта и т.н.

В общи линии резултатите от изборите вече са ясни. Сред преобладаващата част от българския народ настана отвращение от политическата класа, тотално отричане ролята на партиите, силно принизяване на авторитета и ролята на Народното събрание, полицията, прокуратурата, съдебната власт и т.н. Сред огромната част от българите е налице резонно отдръпване от участие в парламентарни и местни избори. Хората не виждат политическа алтернатива за промени чрез държавната власт в България. Разбраха, че действащата у нас либерално-демократична евроатлантическа система прави богатите все по-богати, а бедните все по-бедни и България застана на челно място в света по социално-икономическо неравенство на населението. Всичко това доведе до масов отказ от гласуване (почти две трети от хората не гласуват). Все по-доминираща става личностната нагласа на около половината българско население и граждани – „не ви щем фалшивата изборна демокрация, искаме по-добър живот“. Резултатите (макар и още не окончателни) от току-що преминалите избори за двата парламента разкриват нерадостна картина за огромното мнозинство трудещи се и бедни българи, т.е. за лявото.

Изборите свършиха. Победители няма. Победени са бедните и онеправданите. Властта си остава в ръцете на олигархията.

Нашата медия използва изображения създадени от Изкуствен Интелект.

Четете неудобните новини, които не можеме да поместим тук поради фашистка цензура в нашия ТЕЛЕГРАМ КАНАЛ.

Абонирайте се за нашия Телеграм канал: https://t.me/vestnikutro

Влизайте директно в сайта.

Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?

#thesofiatimes

Post Views: 31

Related Topics:featured trending анализ българия измама корупция криза лъжа политика

Up Next

Глобалният баланс на силите бързо се променя в полза на свърхбогатия елит

Don't Miss

Атомната енергетика и провалът на „Зеленaта сделка“

АНАЛИЗИ

Светът още не е готов за нова Ялта

Проф. Андрей Фурсов: Светът още не е готов за нова Ялта.

Историкът Андрей Фурсов поставя под съмнение една от най-популярните геополитически тези през последните години – че светът вече е навлязъл в нова епоха и предстои “Ялта-2”. Според него международната система все още не е достигнала онова равновесие, което позволява големите сили да договорят ново разпределение на влиянието. Разговорът постепенно преминава през войната в Украйна, конфликта с Иран, отношенията между Русия, Китай и САЩ и устойчивостта на западния модел на власт.

Ялта не се повтори, защото светът още няма равностойни сили

В последните две години понятието „Ялта-2“ започна да се използва почти като готово обяснение за всяка среща между лидерите на големите държави. Достатъчно беше да се появи информация за възможен разговор между Доналд Тръмп, Владимир Путин и Си Дзинпин, за да се заговори за ново подреждане на света. В политическите коментари постепенно се наложи впечатлението, че настоящата международна система вече е изчерпана и остава единствено нейното формално заменяне с нова конструкция. Именно срещу тази привидна очевидност възразява Андрей Фурсов още в първите минути на интервюто. Според него аналогията с Ялтенската конференция от 1945 г. изглежда привлекателна, но пропуска най-важното условие, направило възможно историческото споразумение между Рузвелт, Сталин и Чърчил.

През февруари 1945 г. трите държави не просто представляват най-големите военни сили на планетата. Те вече са победители във война, чийто изход практически е предрешен. Всяка от тях контролира огромни армии, индустриални мощности и политически пространства, без които следвоенното устройство е немислимо. Между тях съществуват сериозни противоречия, но всички имат общ противник и общ интерес да предотвратят незабавно възникване на нов глобален конфликт. Именно това позволява компромиси, които днес често изглеждат невъзможни.

Фурсов поставя въпроса по различен начин. Според него сегашният свят не разполага с три съизмерими центъра на сила. Русия безспорно възстанови значителна част от военния си потенциал след кризата през деветдесетте години. Китай се превърна във втората икономика в света и постепенно навлиза във високите технологии, корабостроенето, автомобилната индустрия и производството на полупроводници. Това обаче не означава автоматично, че двете държави вече могат да заменят инфраструктурата на американската глобална мощ. Именно тук, според него, се крие причината очакваната „нова Ялта“ да не се състоя.

Тази оценка заслужава внимание не защото непременно е окончателно вярна, а защото връща разговора към измерими показатели вместо към политически лозунги. Международното влияние не се определя единствено от размера на армията или броя на ядрените бойни глави. То се определя и от способността една държава да поддържа съюзнически системи, глобални финансови механизми, логистични вериги, технологични стандарти и международни институции, които останалите са принудени да използват ежедневно.

Достатъчно е да се проследи как функционира световната икономика. По-голямата част от международните разплащания продължават да преминават през долара. Значителна част от световното корабоплаване се застрахова чрез западни финансови механизми. Най-големите инвестиционни фондове остават американски. Водещите рейтингови агенции, голяма част от цифровата инфраструктура, облачните услуги и глобалните платежни системи също се намират под западен контрол. Това не означава, че този модел не може да бъде променен. Означава единствено, че подобна промяна изисква време, ресурси и изграждане на алтернативна инфраструктура, а не само политически декларации.

В този контекст Фурсов използва примера с конфликта около Иран. Според неговата оценка Вашингтон не е постигнал всички цели, които вероятно си е поставял. Той дори допуска, че операцията може да се окаже политически неуспешна за администрацията на Доналд Тръмп. Наред с това обаче отбелязва нещо, което според него има по-голямо значение. Въпреки острото напрежение нито Русия, нито Китай предприемат пряка военна намеса в защита на Техеран.

Според Фурсов именно това показва, че американската система за възпиране продължава да действа, макар и вече с по-малка ефективност.

Тук започва една от най-интересните линии в разговора. През последните години почти всяко международно събитие беше обявявано за окончателно доказателство, че американската хегемония е приключила. Изтеглянето от Афганистан, санкционната война с Русия, разширяването на БРИКС, кризите в Червено море, войната в Украйна и напрежението около Иран последователно бяха представяни като решаващи повратни точки. Ако обаче се разгледат конкретните механизми на международната система, картината изглежда значително по-сложна. Влиянието на една сила рядко изчезва внезапно. Обикновено първо започват да отслабват отделните елементи, докато останалите продължават да функционират още години наред.

Историята предлага достатъчно подобни примери. Британската империя започва да губи икономическото си превъзходство още в края на XIX век, но финансовото влияние на Лондон остава огромно десетилетия след това. Съветският съюз изпитва сериозни икономически затруднения още през седемдесетте години, но военният му потенциал продължава да определя глобалния баланс чак до самия край на Студената война. Подобни процеси никога не се развиват едновременно. Военната мощ, финансовото влияние, технологичното лидерство и политическите съюзи рядко отслабват с еднаква скорост.

Именно затова сравнението с Ялта изглежда прибързано. Големите международни договорености не възникват в момент, когато всички участници спорят кой е по-силен. Те възникват тогава, когато приблизителното съотношение на силите вече е достатъчно ясно и всяка страна разбира границите на собствените си възможности. Засега подобна яснота липсва. Русия продължава военните действия в Украйна. Китай ускорява икономическата си трансформация и разширява присъствието си в Азия, Африка и Латинска Америка. Съединените щати също преструктурират производството си, увеличават инвестициите във военната индустрия и се стремят да ограничат технологичния достъп на Пекин до най-съвременно оборудване. При такава динамика едва ли някой би поел риска да фиксира ново световно статукво, което след няколко години може отново да бъде поставено под въпрос.

Войната в Украйна не е само украинска война

След като отхвърля възможността за „Ялта-2“, Андрей Фурсов преминава към темата, която според него най-ясно показва реалното съотношение на силите – войната в Украйна. Тук той прави разграничение, което присъства в много руски анализи, но в неговия прочит получава по-широк исторически смисъл. Според него Русия не воюва единствено срещу Украйна, а срещу значително по-мащабна система, в която Киев изпълнява ролята на основен военен инструмент, докато ресурсите, технологиите, финансовата подкрепа и значителна част от разузнавателната информация идват от западните държави.

Подобна оценка трудно може да бъде разглеждана само като политическа декларация. От началото на конфликта десетки милиарди долари военна помощ бяха одобрени от Конгреса на САЩ, Европейският съюз създаде многогодишни финансови механизми за подпомагане на Киев, а отделни държави от НАТО предоставиха системи за противовъздушна отбрана, артилерия, бронетехника, далекобойни ракети и обучение на украински военнослужещи. Това са официално обявени решения, които могат да бъдат проверени в публичните документи на съответните институции. Спорът не е дали тази подкрепа съществува, а как тя променя характера на самата война.

Именно тук анализът на Фурсов заслужава по-внимателен прочит. Ако една държава получава външно финансиране, въоръжение, сателитна информация, комуникационни технологии и постоянна логистична поддръжка, конфликтът престава да бъде само двустранен. Това не означава, че Украйна няма собствен политически дневен ред или собствено военно командване. Означава, че способността ѝ да води продължителна война е пряко свързана с индустриалния, финансовия и технологичния капацитет на държавите, които стоят зад нея.

Тук разговорът постепенно се измества от фронтовата линия към икономиката. Всяка продължителна война неизбежно се превръща в изпитание за производството. Танковете могат да бъдат унищожени. Боеприпасите могат да бъдат изразходвани. Ракетите могат да бъдат изстреляни само веднъж. След това всичко започва отново – в заводите за стомана, в химическите предприятия, в производството на барут, електроника, оптика, лагери, дизелови двигатели и специални сплави. Именно затова през последните две години Съединените щати, Германия, Франция, Полша и още редица европейски държави започнаха програми за разширяване на производството на боеприпаси и военно оборудване. Подобни процеси протичат и в Русия. Те рядко попадат в центъра на телевизионните репортажи, но именно там се решава способността една армия да продължи войната след първоначалния удар.

Фурсов използва още една силна формулировка, когато коментира т.нар. „центрове за вземане на решения“. Според него подобни центрове не трябва да се търсят единствено в Киев, Лондон или Вашингтон. В неговата интерпретация значителна част от стратегическите решения се формират в по-широки политически и финансови среди, които не съвпадат непременно с официалните държавни институции. Това е една от най-спорните части на разговора, защото навлиза в територия, където разграничението между проверими факти и политическа интерпретация става особено важно. Самият Фурсов говори за глобални елити, които според него не са напълно единни, но оказват влияние върху решенията на отделните държави. Подобна теза не може да бъде независимо потвърдена в начина, по който е представена в интервюто, но тя показва през каква аналитична рамка авторът разглежда международните отношения.

Именно тук възниква въпросът, който остава отворен и след края на разговора. Ако международната система действително се управлява от толкова сложна мрежа от държавни и недържавни центрове на влияние, възможно ли е изобщо да се повтори моделът от Ялта, при който трима лидери подписват документ и поставят началото на нов световен ред? Историческият опит по-скоро подсказва обратното. Днешният свят изглежда значително по-фрагментиран, икономически по-взаимозависим и политически по-малко предвидим, отколкото през 1945 година. Именно затова въпросът дали нова „Ялта“ е възможна остава далеч по-сложен, отколкото изглежда в ежедневния политически дебат.

Офшорната система, британската стратегия и невидимата финансова архитектура

След анализа на войната в Украйна Андрей Фурсов насочва разговора към тема, която на пръв поглед изглежда далеч от бойните действия, но според него има пряка връзка с разпределението на световната власт. Това е историята на офшорната финансова система и мястото на Великобритания в нейното изграждане. Именно тук интервюто преминава от текущата политика към по-дълга историческа перспектива, като поставя въпроса дали истинската сила на Запада не произтича толкова от военните съюзи, колкото от способността му да организира международните финансови потоци.

Фурсов свързва началото на този процес със Суецката криза от 1956 г. В неговия прочит именно тогава става ясно, че класическата Британска империя повече не може да бъде възстановена в предишния ѝ вид. Лондон губи възможността самостоятелно да определя политиката си в ключови международни конфликти, а тежестта постепенно се измества към Вашингтон. Историческите факти действително показват, че кризата около Суецкия канал бележи рязко отслабване на британското глобално влияние. Под натиска на Съединените щати и Съветския съюз британското правителство е принудено да прекрати военната операция срещу Египет. За мнозина историци именно това е моментът, в който става окончателно ясно, че следвоенният международен ред вече няма да бъде управляван по модела на старата колониална система.

Фурсов обаче предлага различен прочит на последвалите събития. Според него британските политически и финансови среди не приемат случилото се като окончателно поражение, а започват да търсят нов инструмент за запазване на влиянието си. В интервюто той посочва офшорните финансови центрове като основен елемент от тази стратегия. Тук е важно да се направи разграничение между исторически установените факти и неговата интерпретация. Безспорно е, че през втората половина на XX век Великобритания, заедно със зависимите от Короната територии и редица отвъдморски юрисдикции, изгражда една от най-големите мрежи от офшорни финансови центрове в света. Дали това представлява предварително планиран геополитически проект е предмет на продължаващи научни и политически спорове.

Интересен е и начинът, по който Фурсов описва появата на пазара на евродолари. Според него решаваща роля изиграват финансовите операции, при които съветски доларови активи започват да се прехвърлят извън територията на Съединените щати. Историческите изследвания действително приемат, че през края на петдесетте години пазарът на евродолари започва бързо да се развива в Лондон, превръщайки британската столица в един от най-важните световни финансови центрове. Причините обаче са значително по-комплексни и включват американското банково регулиране, международната търговия, движението на капитали и ролята на лондонските банки.

Тук разговорът придобива особено интересен характер. Вместо да разглежда офшорните юрисдикции единствено като средство за избягване на данъци, Фурсов ги представя като инструмент за създаване на нов тип глобална икономическа власт. Това е теза, която не е нова. През последните две десетилетия множество западни икономисти, разследващи журналисти и международни организации публикуваха анализи за ролята на офшорните центрове в движението на капитали, оптимизацията на корпоративното облагане и прикриването на собственост. Разликата е, че Фурсов поставя тези процеси в по-широка геополитическа рамка и ги разглежда като част от трансформацията на британското влияние след края на колониалната епоха.

Особено внимание заслужава и оценката му за отношенията между Великобритания и Китай. В интервюто той твърди, че британските елити още през втората половина на XX век започват да разглеждат Китай като бъдещ ключов елемент в преструктурирането на световната икономика. Тази теза е значително по-трудна за доказване в категоричния вид, в който е представена. Безспорно е, че още преди реформите на Дън Сяопин Хонконг играе ролята на важен финансов и търговски мост към китайската икономика. Също така е известно, че след началото на китайските пазарни реформи британски, американски и други западни компании участват активно в инвестиционните процеси. Дали това представлява предварително изграден стратегически проект, остава въпрос, по който липсва единно становище.

Тук се появява и една особеност, характерна за целия анализ на Фурсов. Той рядко разглежда отделните исторически събития като резултат от случайно стечение на обстоятелствата. Почти винаги търси по-дълбоки структури, които според него осигуряват приемственост между различните епохи. Именно тази перспектива прави интервюто интересно дори когато отделните му изводи могат да бъдат оспорени. Вместо да следва ежедневния политически цикъл, разговорът непрекъснато се връща към въпроса как се създават устойчивите механизми на влияние и защо те често остават незабелязани, докато общественото внимание е насочено към избори, дипломатически срещи или военни операции.

Това постепенно подготвя следващата тема в разговора – въпроса защо, според Фурсов, западните държави успяват толкова дълго да съхраняват своята устойчивост. Отговорът му вече не е свързан нито с армията, нито с финансите, а с институциите и начина, по който функционират самите общества.

Институциите, властта и защо Западът остава по-устойчив, отколкото изглежда

Една от най-интересните части на разговора започва тогава, когато Андрей Фурсов напуска полето на геополитиката и преминава към въпроса как функционират самите държави. Според него именно тук се крие причината Западът толкова дълго да запазва водещите си позиции. Не защото разполага с повече природни ресурси или с по-многобройни армии, а защото през последните три столетия изгражда система от институции, способна да възпроизвежда властта независимо от смяната на отделните политически лидери.

Това е теза, която заслужава внимание, защото се различава от широко разпространеното обяснение, че всичко зависи единствено от икономическата мощ. Икономиката безспорно има огромно значение, но сама по себе си не гарантира устойчивост. Историята познава достатъчно държави с впечатляващ индустриален потенциал, които за сравнително кратко време губят международното си влияние. Причината обикновено не е в липсата на ресурси, а в отслабването на институциите, които трябва да управляват тези ресурси.

Фурсов противопоставя западния модел на руската историческа традиция. В неговата интерпретация руската държава винаги е разчитала повече на силната централна власт, отколкото на устойчиви институции със собствена автономия. Именно затова, според него, периодите на стабилност често се редуват с периоди на рязка дезорганизация. Това е историческа оценка, която може да бъде предмет на спор, но трудно може да се отрече, че руската политическа система многократно е преминавала през подобни цикли – от реформите на Петър I, през революциите от 1917 г., до разпадането на Съветския съюз.

Интересното е, че Фурсов не представя западните институции като безупречни. Напротив. Той ги определя като механизъм за постоянен контрол върху обществото. В неговия прочит именно разделението на властите, независимата съдебна система, административният апарат, финансовите регулатори, университетите, медиите и корпоративните структури образуват сложна мрежа, която трудно позволява рязка промяна на политическия курс. Това не означава, че отделните правителства не могат да бъдат сменяни. Означава, че самата система продължава да функционира почти независимо от персоналните промени на върха.

Тази постановка заслужава по-широк коментар. В последните години в Европа и Съединените щати често се говори за политическа криза, за нарастващо обществено недоволство и за спад в доверието към институциите. Всичко това е вярно и се потвърждава от множество социологически изследвания. В същото време обаче административният апарат, финансовата система, съдилищата, данъчните администрации, университетите и местното самоуправление продължават да изпълняват функциите си. Именно тази приемственост обяснява защо дори след тежки политически конфликти западните държави успяват сравнително бързо да възстановят нормалното функциониране на управлението.

Фурсов прави още едно наблюдение, което също заслужава внимание. Според него в западните общества контролът постепенно се превръща във вътрешно поведение, а не само във външна принуда. С други думи, значителна част от социалните правила се спазват не защото някой постоянно упражнява натиск, а защото самите граждани ги възприемат като естествена норма. Тази идея не е нова. Подобни анализи могат да бъдат открити още при Мишел Фуко и редица съвременни социолози, които разглеждат модерната държава като система, в която общественият контрол все по-често се осъществява чрез институции, образование, професионални стандарти и социални очаквания, а не единствено чрез принуда.

Разбира се, подобен модел има и своите слабости. Последните години показаха, че прекомерната институционализация понякога затруднява бързото вземане на решения. Европейският съюз неведнъж демонстрира колко трудно постига единодушие по стратегически въпроси. Процедурите осигуряват стабилност, но често намаляват скоростта на реакцията. Това пролича както по време на пандемията, така и при енергийната криза, последвала войната в Украйна. Следователно институционалната устойчивост не е равнозначна на политическа ефективност.

Именно тук анализът на Фурсов придобива по-балансирано звучене, отколкото често му се приписва. Макар да критикува западния модел, той признава, че тази система е изключително трудно преодолима именно защото е изграждана столетия наред. От неговата гледна точка голямото предизвикателство пред Русия, Китай и останалите нововъзникващи центрове на влияние не е просто да увеличат икономическите си показатели или военните си бюджети. Много по-трудната задача е да изградят собствени устойчиви институционални модели, които да бъдат достатъчно привлекателни и за останалата част от света.

Така разговорът постепенно достига до последния голям въпрос – ако старата система все още не е разрушена, а новата все още не е изградена, какво всъщност може да се случи през следващото десетилетие? Именно върху тази перспектива Фурсов концентрира финалната част на интервюто, когато говори за промените, които според него ще определят развитието на света през 30-те години на XXI век.

2030-те години няма да променят света сами – те само ще покажат кой е подготвен

В заключителната част на разговора Андрей Фурсов не предлага конкретен сценарий за развитието на международната система. Въпреки заглавието на интервюто той не твърди, че през 30-те години на XXI век непременно ще настъпи окончателно преразпределение на световната власт. По-скоро разглежда това десетилетие като период, в който ще стане ясно кои държави са успели да се адаптират към натрупаните промени и кои ще продължат да живеят с политически и икономически модели, създадени за един свят, който вече постепенно изчезва.

Всъщност това е и най-важният извод от целия разговор. През последните години международният дебат често се свежда до въпроса кой печели и кой губи. Реалността изглежда значително по-сложна. Нито Съединените щати демонстрират онова безспорно превъзходство, което притежаваха след разпадането на Съветския съюз, нито Китай и Русия вече разполагат с достатъчно ресурси, за да наложат собствен модел на глобално управление. Светът навлиза в продължителен период, в който няколко големи центъра на влияние едновременно ще се опитват да запазят собствените си позиции и да разширят възможностите си там, където противникът започва да губи инициативата.

Именно затова вниманието постепенно се измества от шумните политически декларации към далеч по-прозаични показатели. Колко стомана произвежда една икономика. Колко инженери подготвя. С какъв капацитет разполагат предприятията за електроника, машиностроене и химическа промишленост. Доколко енергетиката осигурява предвидими цени за индустрията. Какви са възможностите за финансиране на научните изследвания. Това са процеси, които рядко попадат на първите страници, но именно те определят способността на една държава да поддържа военна, технологична и икономическа конкуренция в продължение на десетилетия.

В този смисъл интервюто на Фурсов може да бъде прочетено и като предупреждение срещу прибързаните геополитически прогнози. Историята рядко се движи по права линия. Големите сили почти никога не изчезват внезапно, както и новите центрове на влияние не се появяват изведнъж. Преходите обикновено продължават десетилетия и през това време отделните държави едновременно печелят в едни направления и губят в други. Военните успехи невинаги се превръщат в икономически преимущества. Финансовото влияние невинаги гарантира политическо лидерство. Демографската мощ сама по себе си също не осигурява стратегическо превъзходство.

Точно поради това въпросът дали ще има нова „Ялта“ засега изглежда преждевременен. Историческите аналогии са полезни, когато помагат да разберем логиката на процесите, но стават подвеждащи, когато започнат да заменят самия анализ. Светът през 2026 година няма общ победител, няма общ победен и няма онова относително равновесие, което позволява трайно преразпределение на сферите на влияние. Международната система продължава да се променя под въздействието на войните, технологичната конкуренция, демографските тенденции, финансовите пазари и енергетиката.

Именно взаимодействието между тези фактори ще определя политическата среда през следващите години, а не един-единствен дипломатически форум или среща на върха.

Това прави разговора с Андрей Фурсов интересен дори за читател, който не споделя всички негови оценки. Най-силната страна на интервюто не е в категоричните изводи, а в опита да разглежда международните процеси като част от по-дълга историческа последователност. Някои от неговите интерпретации безспорно ще предизвикат възражения. Други остават трудно проверими и следва да бъдат възприемани именно като лични оценки на автора. Но поставеният в началото въпрос продължава да звучи актуално. Ако светът действително навлиза в нова епоха, първите признаци няма да бъдат открити в политическите декларации, а в постепенното пренареждане на икономическите, технологичните и институционалните основи, върху които се изгражда международният ред.

Светът още не е избрал своя нов ред

Разговорът с Андрей Фурсов не предлага универсална формула за обяснение на случващото се. Тъкмо обратното – той напомня колко рисковано е светът да бъде описван чрез готови схеми и окончателни присъди. В интервюто присъстват оценки, които могат да бъдат оспорени, както и исторически интерпретации, по които едва ли ще се постигне академично съгласие. Това обаче не отменя основния въпрос, който преминава през целия разговор – дали сме свидетели на раждането на нов международен ред или само на продължителното разпадане на стария.

Засега фактите сочат по-скоро второто. Американската мощ вече не изглежда безусловна, но продължава да се опира на финансова, технологична и институционална система, изграждана десетилетия наред. Китай увеличава икономическото и политическото си влияние, но все още избягва пряка конфронтация, която би поставила под риск собственото му развитие. Русия демонстрира способност да устоява на продължителен военен и санкционен натиск, но и тя е изправена пред необходимостта да адаптира икономиката и индустрията си към една значително по-дълга конкуренция, отколкото мнозина предполагаха в началото на конфликта.

Може би именно тук е най-полезната част от анализа на Фурсов. Вместо да търси решаващото събитие, което ще промени света за една нощ, той насочва вниманието към процесите, които се натрупват бавно и почти незабележимо – производството, финансите, технологиите, институциите и способността на държавите да планират отвъд един изборен цикъл. Историята показва, че големите геополитически промени обикновено стават видими едва когато вече са се случили. Дотогава те се изграждат далеч от дипломатическите прожектори – в заводите, лабораториите, университетите, енергийните системи и финансовите центрове. Именно там вероятно ще бъде решено дали 30-те години на XXI век ще поставят началото на нов световен баланс или ще се окажат още един етап от продължителния преход, който все още няма своя окончателен изход.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА МАЙКИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Post Views: 9

АНАЛИЗИ

САЩ отново се отметнаха

Мирът се отлага: Рубио отхвърли договореностите от Анкъридж и свали картите за Украйна пред Москва.

Дипломатическото лавиране на Вашингтон и институционалният разлом.

Публичното изявление на американския държавен секретар Марко Рубио, в което той категорично отрече съществуването на обвързващо споразумение между Съединените щати и Руската федерация след срещата на върха в Анкъридж, не е просто дежурен коментар пред репортери.

Това е ясен сигнал за вътрешнополитическо и институционално напрежение в самата американска администрация. Рубио се опитва да намали залозите и да преформатира публичното възприятие за преговорите, като настоява, че в Аляска са обсъждани единствено предложения, но не и крайни документи. Това изявление дойде като директен отговор на коментарите на руския заместник-министър на външните работи Сергей Рябков. Руската дипломация официално фиксира усещането, че Вашингтон се отклонява от фундаменталните принципи за регулиране на конфликта, които бяха договорени между Владимир Путин и Доналд Тръмп по време на срещата им през август миналата година.

В кулоарите на международната политика подобно разминаване в тълкуванията показва, че американската страна се сблъсква с невъзможността да прокара евентуалните договорености през собствения си дълбок държавен апарат и съпротивата на европейските съюзници. Марко Рубио, който традиционно представлява по-ястребовото крило в американския консервативен естаблишмънт, е принуден да балансира между транзакционния подход на Белия дом и натиска на военно-промишления комплекс, който изисква продължаване на конфронтацията или поне избягване на капитулационни за САЩ сценарии. Твърдението му, че Вашингтон остава готов да играе „конструктивна роля“, на дипломатически език означава единствено опит за запазване на инициативата и предотвратяване на едностранни руски стъпки на фронта.

Според наблюдатели на процесите, запознати с докладите на Reuters, позицията на Рубио е класически пример за стратегическа двусмисленост. От една страна, се декларира готовност за мир, от друга – се анулира тежестта на вече поети ангажименти. Подобна тактика обаче работи трудно спрямо Москва в сегашната конфигурация на силите. Руската страна, чрез изявленията на помощника на президента Юрий Ушаков, побърза да подчертае, че остава изцяло ангажирана с изпълнението на договореното, докато партньорите отвъд океана очевидно демонстрират неспособност или нежелание да изпълнят своята част от условния пакт. Този разлом блокира реалния напредък и превръща дипломатическия процес в поредица от тактически маневри без ясен стратегически изход.

Материалната реалност срещу политическите декларации

Зад кулисите на дипломатическите реплики стои суровата реалност на заводите, логистиката и достъпните ресурси. Преговорите не се водят в правово или морално пространство, те отразяват капацитета на промишлените мощности на двете суперсили. Докато Държавният департамент на САЩ се опитва да жонглира с терминологията, реалното състояние на нещата показва, че капацитетът за производство на 155-милиметрови артилерийски снаряди в страните от НАТО остава критично недостатъчен за покриване на оперативните нужди на Киев. Натовските складове са изпразнени, а логистичните вериги през Полша и Румъния се сблъскват с постоянни пробойни поради липса на резервни части, амортизация на железопътната инфраструктура и системния дефицит на дизелово гориво в Украйна.

В този контекст руската икономика, преминала на военни релси още преди две години, демонстрира стабилно производство на боеприпаси от калибър 152 мм и непрекъснати доставки на тежка бронирана техника по фронтовите линии. Тези заводи, работещи на три смени в Урал и Сибир, осигуряват на Москва тежест в преговорите, която Марко Рубио не може да неутрализира с риторика. Именно това реално съотношение на силите кара руското ръководство да отхвърля всякакви опити за козметични преговори.

Когато руската страна говори за „отклонение от принципите“, тя има предвид, че Вашингтон се опитва да купи време за възстановяване на украинския военно-технически потенциал под прикритието на дипломатически сондажи в Анкъридж.

Проблемът за американската администрация се състои в това, че киевският режим се намира на икономическо и енергийно командно дишане. Без директни финансови инжекции от Федералния резерв и Европейската централна банка, украинската държавна машина би колабирала в рамките на броени седмици. Инфраструктурните разрушения, засягащи над две трети от генериращите мощности в Украйна, превръщат логистиката на отбраната в логистичен кошмар. Поради това руските дипломати отказват да разглеждат „предложенията“ на Рубио като сериозна база, настоявайки за твърди гаранции, обвързани с реалното прекратяване на западната логистична и финансова подкрепа за Киев.

Четирите фундамента на Путин като преговорна рамка

По време на последното си заседание с членовете на правителството Владимир Путин извади на масата четирите основни стълба, които Русия ще използва като задължително условие за всякакви реални преговори. Тези условия де факто зануляват опитите на САЩ да превърнат Анкъридж в отправна точка за нов компромис, изгоден за Запада. Първият стълб са Истанбулските споразумения от пролетта на 2022 година. Тогава, в Истанбул, украинската делегация на практика парафира проект за мирен договор, който включваше неутрален статут на страната, отказ от разполагане на чужди военни бази и сериозни ограничения за числеността на въоръжените сили. Връщането към тези параметри означава пълна демилитаризация на Киев, което днес се вижда като неприемливо за НАТО, но е безалтернативно за Кремъл.

Вторият стълб са именно условията от Анкъридж, договорени по време на тайните или полупубличните канали между екипите на Тръмп и Путин. Каквото и да твърди Рубио пред американските медии, за да спаси репутацията на Белия дом, Москва разполага с конкретни записани точки, касаещи архитектурата на европейската сигурност и зоните на влияние. Опитът на Държавния департамент да ги представи като „прости предложения“ само доказва, че Вашингтон изпитва сериозни затруднения да прокара тези договорености пред съюзниците си в Лондон, Париж и Брюксел, които се опасяват от пълно изключване от подялбата на сферите на влияние в Източна Европа.

Третият и най-важен за оперативната реалност стълб са „реалностите на място“. Това е точката, в която дипломацията се пречупва през призмата на военната карта. Русия няма намерение да обсъжда връщане на територии. Линията на съприкосновение се явява новата политическа граница, а текущото настъпление на руските сили в Донбас постоянно пренаписва тази карта вщърб на Киев. Всяко забавяне на преговорите от страна на САЩ само увеличава териториалните загуби на украинската страна, превръщайки удържането на оставащите позиции в истинска месомелачка за жива сила, която Киев вече няма откъде да мобилизира.

Четвъртият стълб е концепцията, изложена от руския президент в речта му пред Министерството на външните работи преди две години, през 2024 г. Тези условия са пределно ясни и нямат характер на преговорни компромиси, а по-скоро на капитулационни изисквания: пълно изтегляне на украинските войски от административните граници на ДНР, ЛНР, Херсонска и Запорожка области, както и официален, юридически закрепен отказ на Киев от всякакви намерения за присъединяване към Организацията на Северноатлантическия договор (НАТО). Позицията на Кремъл тук е монолитна и не подлежи на пазарлъци, което поставя администрацията на Тръмп пред тежък избор.

Тактическите капани пред администрацията на Тръмп

Желанието на Доналд Тръмп да приключи конфликта бързо се сблъсква с невъзможността да предложи на Русия нещо по-малко от това, което тя вече е в състояние да вземе с военна сила. Изпращането на Марко Рубио на предна линия да обяснява, че в Анкъридж не е подписвано нищо окончателно, е опит да се свали напрежението от Белия дом и да се прехвърли вината върху руската „неотстъпчивост“.

Републиканската администрация е наясно, че ако приеме условията на Путин в пълния им обем, това ще бъде възприето като най-голямото геополитическо поражение на САЩ от Виетнам и Афганистан насам. Това би подкопало позициите на долара като световна резервна валута и би стимулирало дедоларизацията в рамките на БРИКС, където страните от Глобалния юг внимателно следят слабостта на Вашингтон.

От друга страна, продължаването на финансирането на киевския режим изисква огромни бюджетни ресурси, които Тръмп обеща да пренасочи към вътрешната икономика на САЩ и към овладяването на миграционната криза по границата с Мексико. Американският дълг вече е преминал критични нива и всяка нова траншея за оръжия предизвиква инфлационен натиск и съпротива в Конгреса. Изходът, който Рубио се опитва да нащупа, е замразяване на конфликта по корейски сценарий без официално признаване на новите граници и без ангажимент за невлизане на Украйна в НАТО в дългосрочен план. Но точно този сценарий се отхвърля категорично от Москва, която вижда в него просто възможност за Запада да превъоръжи Киев за нов рунд на конфронтация след няколко години.

Руската дипломация, чрез коментарите на прессекретаря на президента Дмитрий Песков, внесе допълнителен елемент на натиск, заявявайки, че киевският режим трябва да бъде подведен под отговорност за извършените действия. Това показва, че за Москва легитимността на сегашната власт в Киев е изчерпана и тя няма да бъде страна по никакви трайни споразумения. САЩ ще трябва да подпишат документите директно, поемайки ролята на гарант, което пък поставя Вашингтон в юридически капан, тъй като американският Сенат едва ли би ратифицирал договор, който признава руските териториални придобивки.

Бъдещето на преговорния процес и логиката на изтощението

Дипломатическият дуел между Рубио и Рябков потвърждава, че конфликтът е навлязъл във фаза, в която думите губят своето значение, ако не са подкрепени от металургичните комбинати и енергийните мрежи. Намерението на САЩ да представят срещата в Анкъридж като неангажиращ обмен на мнения се сблъсква с твърдата позиция на руската страна, че времето за празни приказки е изтекло. Москва вече преживя споразуменията от Минск, които по-късно бяха признати от западните лидери за съзнателен опит за печелене на време, и няма намерение да повтаря тази историческа грешка.

Предстои да видим дали администрацията на Тръмп ще събере кураж да пренебрегне съпротивата на собствения си държавен апарат и да приеме реалностите на място, или ще продължи да поддържа илюзията за възможно дипломатическо лавиране. Числата и икономическите показатели обаче не лъжат – западният модел на поддръжка чрез финансови инжекции показва сериозни пробойни, а човешкият ресурс на украинската армия е пред пълно изтощение. В тази ситуация претенциите на Марко Рубио, че в Аляска са обсъждани само предложения, изглеждат по-скоро като опит за отлагане на неизбежното, отколкото като проява на реална преговорна сила.

Политическият нерв на сегашния момент показва, че Русия няма причини да бърза. Всяка изминала седмица укрепва нейните позиции на терен и отслабва лостовете за натиск, с които разполага Вашингтон. Дипломатическата игра в Анкъридж бе опит за разузнаване с борба от страна на САЩ, но отговорът на Москва изясни, че преговори ще има само при капитулация на западните геополитически претенции спрямо постсъветското пространство. Всичко останало са празни декларации, предназначени за вътрешна консумация в американските медии, които нямат никакво отношение към реалния баланс на силите в Евразия.

Post Views: 6

АНАЛИЗИ

Американски аналитици: САЩ са подценили държавите срещу които са се изправили

🇺🇸🇷🇺 Анализ на The New York Times показва, че САЩ са подценили държавите, срещу които са се изправили.

Експерти смятат, че Вашингтон е подценил способността на Иран да отвърне на ударите.

В резултат и двете велики сили се оказаха въвлечени в продължителни и скъпи конфликти без ясен изход.

Анализаторите отбелязват, че само военна сила и въздушни удари не са достатъчни за постигане на стратегическите цели. Липсата на компромиси продължава да задълбочава кризите, а неуспехът за бързо решаване на конфликтите подкопава авторитета на САЩ.