АНАЛИЗИ

Оставката на Нинова – новата пиеска в театъра на абсурда в БСП

Гледах и слушах, слушах и гледах пресконференцията на БСП (11.06.2024 г.) с формалното подаване на оставката на К. Нинова. Това е трети подобен акт, без никакви последици за нея и с много тежки за БСП. Това ли е новата пиеска в театъра на абсурда в БСП? Главната причина според Нинова за оставката са катастрофалните резултати на избори юни 2024. Но оставката би следвало да бъде за „цялостно творчество“ след 2017 г.

Мандатът на Нинова започна успешно с добре намерената и публично добре представена фигурата на ген. Радев за президент и неговото избиране през есента на 2016 г. В българското общество се надигна лява вълна с очакване за нещо ново и по-истинско ляво. Но в началото на 2019 г. за парламентарните избори левите хора очакваха силна лява политика – получиха програма с ясно изразено либерално съдържание и лява фразеология с десни цели. Независимо от това се постигнаха добри изборни резултати – над 850 хил. гласа и 80 депутати (второ място). Последваха неуспехите в изборите за местни органи на властта. И на парламентарните избори 2021 г. резултатът бе около два пъти по-нисък. Не бяха направени необходимите изводи и предложения за бъдещата роля и място на БСП в обществото. Отново предизборната платформа 2024 г. бе кабинетно съставена. В предлаганата от БСП политика в значима степен ги нямаше интересите на трудовите хора. Почти във всяка втора дума представителите на БСП в Народното събрание и пред екраните на телевизиите личеше загрижеността за интересите на бизнеса, а ги нямаше интересите на работещите трудови хора, както и на бившите трудещи се (сега пенсионери). Правеха са отделни послания без опит за реално решение. До 9 юни 2024 г. се повтаряше едно и също и влиянието на БСП намаля прогресивно за да се стигне до сегашните 7.06%.

Средно за България в периода 2017-2024 г. в изборите за народно събрание (редовни и извънредни) има огромен спад – от 955 490 гласа на избиратели през 2017 г. на само 151 557 гласа на 9 юни 2024 г. Няма нито един избирателен район, в който да има повишаване на броя на гласовете или поне приблизително запазване на техния брой. Общо БСП е загубила 803 933 гласа в периода 2017-2024 г. Средно за периода намалението е 6.30 пъти. Това общо намаление има някои териториални различия, но те са по-съществени в две групи избирателни райони. Много значимо е понижението в старите промишлени, финансови и търговски центрове. При тях намалението е драстично и е над средното за страната – София (24 и 25 МИР), Пловдив (7.32 пъти) и Варна (6.72). Втората група с много голямо намаляване на броя на гласовете са районите, в които бяха предсрочно прекратени мандатите на местните партийни ръководства и избрани „послушни“ на централното ръководство лица и кадри. В София тази неуставна разправа с кадрите със самостоятелно мислене и действие засегна цялата столична партийна организация непосредствено преди изборите и дори по време на предизборната кампания. В резултат от действието на шпицкомандите, ръководени от Свиленски, Проданов, Янева, Б. Цветков и др., в трите софийски избирателни райони гласувалите за БСП намаляха с 10 413 гласа (А не трябва ли тези лица-екзекутори да бъдат изключени от БСП?). Ако не беше този организационен разгром на софийската организация избирателните щети щяха да са значително по-малко. Подобни значими щети в последната година претърпя и Пловдивската областна организация (-5222 гласа) и някои по-малки избирателни райони в характерните някогашни промишлени, транспортни и търговски центрове като Перник, в който гласовете за БСП от 2017 до 2024 г. намаляха 8.9 пъти, а само в последната година с -1625 гласа, а на общинските избори 2023 г. листата на БСП бе подкрепена само от 3% от гласувалите. Подобни резултати поради организационната намеса на НС на БСП се получиха в пъти по-малко гласове: Сливен (8.53), Хасково (8.35), Пловдив – град (7.32) и др.

По-продължителното преследване на местните партийни ръководства в Монтана и Видин бе съчетано с неимоверно увеличаване на влиянието на ДПС. В Монтана няма турско малцинство, но ДПС на тези избори постигна 24.23% при само 6.24% гласове за БСП. Потомците на поп Андрей се сринаха пред купените ромски гласове. Подобно отстъпление има и във Видинска област, където в половината общини няма избран нито един общински съветник от БСП, и където ДПС постигна 21.03% за Народно събрание. В тези най-бедни в Европа области има и други силни фактори, но това не означава, че организационно-кадровият погром няма значимо влияние.

Главните причини за тежките поражения на БСП след 2017 г. са много, но субективно можем да посочим някои от тях. Сега, осем години по-късно, дошлото тогава на власт ръководство, видоизменено през годините, трябва да бъде оценено през призмата не на общите демагогски и популистки лафове („Анти ГЕРБ“ и „моделът Борисов“. „Анти Радев“ и т.н.), а по резултатите.

Главните критерии за равносметката на една партия са резултатите от нейната политическа дейност и нейното влияние в обществото, т.е. политическите резултати.

Първо. Най-главното си остава съответствието на провежданата политика и дейност с идейните основи на партията. Както и в цялото общество, така и в БСП, думата „идеология“ стана едва ли не мръсна дума. В последните години националното ръководство на БСП се отказа да провежда социалистическа политика, отклони се от лявата политика. Постепенно в обществото се наложи мнението, че БСП не е лява партия, че тя е част от политическото статукво на неолибералния капитализъм. Главното в политиката на БСП под егидата на Нинова стана защита на интересите на бизнеса, а не на хората на труда (сегашни, бивши и бъдещи). Почти във всяко изказване в Народното събрание, пред телевизионните екрани и микрофони ръководни дейци на БСП изразяват загрижеността се за бизнеса (работодателите, предприемачите). Лидерите на БСП през последните осем години се отклониха от главното в социалистическата идея – справедливост в разпределението на новопроизведеното богатство. В България капиталистите (бизнесмени, предприемачи, инвеститори, буржоа, капиталисти, чорбаджии) ползват най-ниският корпоративен данък в Европа, но „забравят“ да увеличат заплатите на работниците. Техният дял в присвояването на новопроизведеното богатство е крайно голям и поради това в България има „работещи бедни“ и хиляди хора, които не желаят да работят за мизерните заплати. И за тях се загрижили Нинова, Стойнев, Свиленски и т.н. С благи

телевизионни образи и красиви слова може до време да бъдат залъгвани хората. Но само с трохите за бедните не става, т.е. „с трици маймуни не се ловят“.

За сегашното ръководство на БСП са табу думите „капитализъм“, „социализъм“, „експлоатация“, „справедливи данъци за богатите“, както е в редица други европейски страни. Един пример. Богатите имат богатство не само в материални активи, но и в акционерно участие. И за получаваното богатство (дивидент) те плащат данък само 5%, а „бедният работещ“ плаща 10%. В други европейски страни този данък е дори над 20%. Постави се веднъж или два пъти този въпрос, но той не се прокарва и защитава. Не се защитава справедливият принцип богатия да плаща по-високи данъци. Възстановяването след кризи винаги става за сметка на бедните трудови хора. Досегашното „тясно ръководство“ на БСП не отстоява искането на обикновените трудещи се хора за преструктуриране на данъчната политика за да се избегне сегашното несправедливо разпределение. Предлага се само намаляване на ДДС върху някои стоки (в интерес на приятелката на Нинова г-жа Кукушева и компания хлебари, брашнари и т.н.), но това не води до намаляване на цените на хляба и повишаване на заплатите на заетите в тези сектори. И Нинова и левите в Народното събрание не поискаха корпоративният данък да е, както искат МВФ и ЕС поне 15% и дори като този в Словакия, Чехия, Полша, Литва, Латвия и т.н. – около 19-21%.

Публично редица ръководните дейци на БСП афишират леви идеи, но в Народното събрание, депутатите ръководени от Нинова, гласуват редица продесни крайни решения и закони. Да вземем въпроса за прословутите военни самолети. Когато хора умират и се самоубиват от глад и нищета, депутатите на БСП гласуваха за увеличаване на военния бюджет, така че България да стане втората в света по разход на пари за военно дело. Това е продясна политика. Подобна е и подкрепата на крайдясното решение на ГЕРБ за АЕЦ “Белене“, т.е. без държавна собственост и държавни гаранции, т.е. в интерес на чуждия и български капитал. Ръководни дейци на БСП („тясното ръководство“) избягват да казват кого представлява БСП, чии интереси защитава, защо тя е лява партия.

Второ. Липса на истински леви икономически виждания и предложения за икономическа политика, за икономическа структура и развитие на България. Живеем в общество, което е немислимо без икономика. Икономиката има за цел производство на материални блага, чрез които да се задоволяват потребностите на хората. Но у нас се е наложила неолибералната икономика с превес на интересите на капитала, свобода на движението на капитали, ресурси, стоки и хора. Произведеното обаче се заплаща по цени, които се определят по пазарния принцип (според търсене и предлагане), спекулата и монополите. Това стихийно формиране на цените е главен изток за забогатяване на богатите и обедняване на бедните. Ограничаването на спекулата и инфлацията е тема на истинските социалистически и социал-демократически партии. Министърът на икономиката (Нинова) и министърът на земеделието и храните (Ив. Иванов) пропуснаха да решат този въпрос в интерес на българските граждани и срещу интересите на големите търговски вериги.

Инфлацията, спекулата и набирането на средства за решаване на социалните въпроси се решават най-успешно чрез развитие и подкрепяне на държавната собственост. Значим дял на държавната собственост в сферата на производството осигурява непряко регулиране на цените – цените на държавните предприятия като по-ниски потискат неоправдания ръст на цените на частните компании. Това е особено характерно за западноевропейските страни с високо жизнено равнище на населението като Швеция (ок. 60% държавна собственост), Франция (около 40%), на източноевропейски страни – Чехия, Полша, Словакия, Унгария и др. с държавна собственост между 30 и 40%. Ръководството на БСП мълчи по този въпрос и приглася на десните. Прави се обратното – от държавните предприятия (ок. и под 9% дял) се иззема цялата печалба (при Петков, Нинова, Василев) и 8 млрд. лв. се подаряват на частния бизнес, който плаща само 10% корпоративен данък. Създаването на държавна аптечна мрежа, държавна външнотърговска фармацевтична организация и т.н. би намалило скъпотията на лекарствата и подобрило достъпа на хората в селата и малките градове до лекарства. Нинова и ортаците ѝ Петков и Василев дори закриха държавните бензиностанции на „Петрол“, за могат едрите петролни риби да лапат повече пари от шофьорите.

Трето. Невярно избрана и поддържана политическа стратегия и тактика. Корнелианците от „тясното ръководство“ на БСП избираха в повечето случаи грешни стратегии и използваха грешна тактика за политическа борба. Отказът от защита с предимство на интересите на хората на труда (настоящи, бивши и бъдещи) и постоянна защита и подкрепа на бизнеса е характерен за десните и националистическо-консервативни партии в Европа и България. Това е главната причина за изборната катастрофа на България. В този щрих се вписва и самоцелната „Битка по пътя“ с „модела ГЕРБ“ и Борисов. Вярно е, че ГЕРБ са върхът на олигархическия айсберг, който унищожава България. Но „Битката по пътя“ не трябва да се измества от главното – интересите на бедните и онеправданите, на работещите бедни. Главната брънка във веригата от действия на лява социалистическа партия е битката за интересите на хората на наемния труд и социално слабите.

Друг значим отказ на корнелианците в процеса на политическото действие е отказът им от борбата за солидарно общество в България.Нинова и Гьоков проявиха безсилие като министри да наложат солидарното в пенсионната система, макар, че тя по принцип е заложена като солидарна. Става дума за това, че за високите доходи (сега над 3750 лв., но тогава 3400 лв.) не се плащат пенсионни осигуровки макар, че в София средната заплата е вече около 3000 лева. Не е нормално бедните да плащат върху цялата си заплата осигуровка, а държавните чиновници, депутати, министри и множество хора от свободните професии, милионерите и т.н. с високи за българските стандарти заплати (над 3400 и дори над 50 000 лв.) не плащат пенсионни вноски върху цялата получавана сума като трудово възнаграждение. Вместо да воюват с Асен Василев за повишаване на коефициента за прослужено време при изчисляване на пенсиите, те се задоволиха с увеличение по швейцарското правило.

Значим недъг на „тясното ръководство“ на БСП е неумението и/или нежеланието вярно да се оценя политическата обстановка в страната и да има адекватен курс на политическо действие и поведение. Има множество примери. След правилното решение за издигане и поддръжка на кандидатурата за президент на ген. Радев, последваха поредица от грешни ходове. Най-напред ръководството на БСП се отдалечи от новия президент. А той не бе професионален политик и в такава обстановка се облегна на чужди хора – седесари и царисти. Успешния избор на ген. Радев за президент не бе използван за убедително спечелване на следващите парламентарни избори. Те бяха, по образното определение на анализатори, „нарисувана победа“, само че в предизборната платформа имаше „наколенки“ пред бизнеса и само празни фрази за подобряване живота на народа. Напълно самоцелната и безсмислена битка с президента бе отречена от огромната маса от социалистите, които над 95% гласува за него на втория му мандат. Нинова се включи в общ фронт срещу президента и заедно с Борисов и ГЕРБ привлякоха в него Продължаваме промяната. По време на масовите протести вместо да използват трибуната на Народното събрание, без обсъждане и решение на НС на БСП, депутатите напуснаха заседанията, подражавайки на Борисов и ГЕРБ по време на управлението на Орешарски. Да, напускането на Народното събрание е възможен политически ход, но при друга политическа ситуация и най-важното е при осигурена мощна подкрепа от други партии, обществени организации, движения и граждани. Пропуснат бе шанс сриващият се ГЕРБ да бъде изхвърлен от политическото поле. Груби тактически грешки бяха допуснати и в подготовката и провеждането на общински избори 2019 и 2024 г. И когато в София започна да се надига ляво ориентирана вълна на народно недоволство, „тясното ръководство“ на БСП зае заедно с ГЕРБ и ПП/ДБ позиция не само на неподкрепа, но и пречки за реализиране на усилията на столичното партийно ръководство. А слабите резултати в страната бяха отчетени едва ли не като някаква изборна победа. И последва тотален удар „иззад гърба“ към столичните кадри и активисти на градско и районно равнище на БСП.

Не по-малко вредно за влиянието на БСП в обществото бяха неадекватните решения за подкрепа на антилеви политически партии, движения и прояви. Едно от тях е указаниетона Нинова и другите ръководни дейци за масово участие на социалистите и техните поддръжници в самоцелния и вреден като възможен резултат референдум, провеждан от шоумена Трифонов. На основата на това масово участие Трифонов реши и създаде една дясноконсервативно-популистка емоционално действаща партия. Втори подобен грешен ход бе позицията на ръководството на БСП по време на втория тур на общинските избори (2019 г.) срещу кандидатите на ГЕРБ и Борисов социалистите получиха указания да гласуват за десните от „Да България“ и ДС, които обаче не подкрепиха кандидатите на БСП. Тази масова подкрепа от социалисти, проведена от позицията „анти ГЕРБ“ позволи на изчезващата тогава жълтопаветна десница да се възроди като най-агресивната антисоциалистическа партия.

Нинова и част от „тясното ръководство“ на БСП, съзнават това или не, станаха проводници на любимата на Калоян Методиев социално-консервативна политика по типа на Орбан. С това се подменяха социалистическите основи на БСП. Имаше и множество изблици на евроатлантически уклон (неолиберална глобалистка политическа идеология), но и сравнително вярна оценка на вредата за България от джендерастията.

Националният патриотизъм е същностен вектор в развитието на обществото. Геополитически, и светът, и Европа се променят – отслабват позициите на неолиберализма, засилват се позициите на десния консерватизъм и има прояви на възраждане на фашизма, значимо отстъплението на лявото. В тази обстановка на сблъсък с десните неолиберално-глобалистки и либерално-консервативни политики, ръководството на БСП не успя да открои истинските леви идеи и като послания да ги изразява в българското общество. Правилната позиция за отстояването на мир, за мирно споразумение в Украйна, бе съпроводено и с наличието на българско оръжие и боеприпаси в Украйна. Не бе очертана и ясна позиция екологичната политика, за декарбонизацията и зелената сделка. Правилно се иска отлагане на затварянето на енергийните мощности на България, позиция против предателството на „Сглобката“, но се премълчава че в значима степен бедността на хората в големите градове се дължи на онези 37% върху цената на топлоенергията, заплащана от бедните софийски, пловдивски, варненски и други граждани на големите градове, т.е. там, където БСП непрекъснато губи позиции.

Досегашното ръководство на БСП през последните осем години продължи стратегическата линия на историческия нихилизъм, но не само го продължи, а и задълбочи, премълчавайки част от историята на собствената си партия – от Дядо Благоев до 1989 г. Целево се премълчават славните страници от миналото на БСП – антифашистката борба и социалистическия период. БСП (тогава БРП) организира и най-активно участва в съпротивата срещу фашизма. От нейните среди е един от най-видните световни антифашисти – Георги Димитров, който идейно (на Лайпцигския процес) разби фашизма и стана знаме на множество хора в България, в Европа и в целия свят. Подобно е и отношението към социалистическия период. Това бе времето, когато над 97% от българското население стана грамотно, а през сегашния „демократичен“ период имаме вече над 30% функционално неграмотни. Защо премълчават, че България бе електрифицирана, бе индустриализирана, а в редица отрасли на селското стопанство и промишлеността достигна световни равнища? А и имаше напълно безплатно образование, а за здравеопазване хората плащаха само лекарствата за домашно лечение. Сега болните доплащат средно 50-80% от стойността на лечението си. Неолибералния капитализъм в социално отношение е гигантска крачка назад в нашето развитие. Това премълчаване на 70 години от историята на БСП става на фона на засилена антикомунистическа и русофобска пропаганда, зловещо пренаписване на новата българска история. Сега за социализма се пишат и се говорят само ругатни от СМИ, от крайно дясно пренаписаните учебници по история. Как младите хора да станат привърженици и членове на БСП, когато чуват само негативизми за социализма, а ръководството на БСП и думичка не обелва за историческата истина! Забравя се, че няма бъдеще без минало и настояще.

Ръководството на БСП в последните осем години пропусна политичeски кратко и ясно да обоснове трите основни вектора на левите идеи в сегашния исторически момент: социалният, социалистическият – социалната справедливост, социалната защита на наемния труд и на бедните, социална солидарност, намаляване на неравенствата; патриотичният – не само като родолюбие, но и защита на национални ценности и интереси; екологичният – съвременна подобрена среда на живот на хората. Визия за България с нейният огромен текст от 71 страници не можа да разкрие пред обикновените хора кратко и ясно към какво се стреми и за какво се бори БСП.

Четвърто. Влоши се организационното състояние на БСП. Това се отнася за редица ключови параметри. От организацията в много голяма степен зависи силата на партията, нейното влияние в обществото, броят на нейните поддръжници и симпатизанти. Тук има няколко ключови измерители. Броят на членовете на БСП непрекъснато намалява и се влошава възрастовия състав. Това е пряк резултат от подкрепата на десни политически мерки, отстояване на либерални политически и икономически ценности. Либералната демокрация е демокрация за богатите, за тяхното егоистично печалбарско право. Разбира се, за лошото организационни състояние на БСП има подценяването на работата сред младите.

Колективният стил на ръководство е същностен белег за социалистическите партии. Левите партии изразяват, защитават и провеждат в практиката на колективния, на обществения интерес на широката маса трудови хора, вземат своите решения чрез обсъждане и от колективни органи. Прекият избор на председател на партия по същество увеличи неговата авторитарна вътрешнопартийна власт, постави го над партията. През тези осем години почти всеки, който има различно мнение от това на председателя е най-малко остракиран, и дори най-често изхвърлян от партийните ръководства и/или въобще от партията. По формални белези бе лишен Янаки Стоилов от възможност да е народен представител. А в онзи момент той бе най-подготвеният социалист-юрист по конституционните въпроси. Останаха предимно онези които „поддакваха“ на Нинова, „добре ѝ носеха чантата“, просрещаха я с разкошни букети.

Вътрешнопартийната кадрова политика бе сгрешена. Разви се във върховете на партията чуждото ѝ явление – клиентелизъм (обкръжаване със свои „хранени“ хора). Върхът на айсберга е младият недоучен юрист от ДСБ (галеното синче на най-големия горнооряховски богаташ), направен от Нинова депутат-социалист, а сега депутат-харвардец. Подобна е картина от безличния, но много богат капиталист Петър Кънев, който е с безкрайно количество мандати представлява БСП в народното събрание. В редица случаи като Спас Панчев и Славчо Велков (коалиционни партньори и гражданска квота) бяха направени депутати хора, които нямат нищо общо с интересите на трудещите се бедни. „Моите хора“ на Нинова водят по две листи за да е сигурно влизането им в Народното събрание, където дават тлъсти пачки (над 10 000 лв. месечно). Дълбока пропаст бе изкопана между централното ръководство и младежките обединения в партията. Ръководството се формира предимно чрез лица, проявили се пред парламентарния микрофон и пред телевизионната камера. Да, това са сега времената. Но само това е крайно недостатъчно. Кадрите трябва да се подготвят, но не както Нинова обучаваше младите кадри с основни лектори Цветан Цветанов от „омразния“ ГЕРБ, крайнодясната политическа психоложка проф. А. Христова, седесарят Калоян Методиев и т.н. Привличането на бивши дейци на други политически партии в депутатския състав, в изданията на БСП (Нора Стоичкова), но и в някои от ръководните органи масово отблъсква обикновените млади лявомислещи младежи и млади социалисти. В кадровата политика има и по-скрита, но все пак видима колаборация с десните и особено с ГЕРБ. Напр. Войнов бе избран в ЦИК под натиска на Нинова (принципа „много мой човек“), а Цацаров („много мой човек“ на Борисов) за шеф на КПКОНПИ с гласовете от БСП.

Главната видима черта от стила на ръководството и предимно на К. Нинова е разгръщането на вътрешнопартийната конфронтацията, която обезкърви БСП. Началото бе поставено с изхвърлянето на всички възможни постове в БСП на предишните ръководства на партията, с изключение на Стойнев и Вигенин, които много бързо станаха „много мои хора“ на Нинова. Четиримата предходни председатели на БСП (Виденов, Първанов, Станишев и Миков) бяха решително обругани. По този начин се загуби приемственост в ръководството. Видя се как слабичките юристи (заместили Миков и Стоилов) в ръководството на БСП и в Парламентарната група трябваше да си изтеглят предложението за референдум за Истанбулската конвенция поради неграмотно съставен текст. Загубата на опитни в политиката и в дейността на Народното събрание експерти бе в пряка полза на ГЕРБ.

Няколко дни след завършването на 49 конгрес на БСП в моя публикация (11.05.2016) зададох въпроса: „А дали Нинова няма да поиска да се отграничи от своите ментори?“ И с основание съм си задавал този въпрос. Започна вътрешнопартийна вълна на конфронтация срещу „своите хора“, т.е. тези които организираха избирането ѝ за председател на БСП. Най-напред бяха „отстреляни“ или се „самоотстреляха“ Паскалев и Асланов. Последваха К. Янков, Г. Гергов, В. Жаблянов, А. Кутев, Бойчев, М. Манолова, К. Добрев, К. Паргов и т.н. Не получиха очакваните места Дъбов и Найденов. Пощадени бяха само Станишев (макар и отричан), Овчаров и Аспарухов. Един лидер е успешен само, когато обединява, а не разгонва своите опоненти. Имаше и вътрешнопартийна конфронтация с някои местни структури, които се опитваха да имат свое мнение, различно от това на лидера – Монтана, Казанлък, Пловдив –град, Пловдив-област, Перник, Хасково, Бургас, Шумен, Казанълк, на два пъти София и т.н. До 2016 г. в най-висшето ръководство на партията имаше инакомислещи, след това – не. Причината за вътрешнопартийните конфронтации е стремежът за налагането на едно мнение и еднолична политика на лидера. Лицата с друго мнение и предложения за по-друга политика се игнорираха и отстраняваха.

Значимо е нарушен принципът на демократизма. За осем години няма вътрешнопартиен референдум по основополагащи въпроси на политическата стратегия и тактика на БСП. В демократична партия демокрацията се развива отдолу-нагоре, а не отгоре-надолу. На пръв поглед има непрекъснато много срещи на ръководителите с членове и симпатизанти на БСП, но това са най-вече официални „букетни“ срещи и посещения, без задълбочен разговор с широката партийна маса.Същностен белег на стила на Нинова е нейната театралност в действията, които в началото ѝ създаваха възприемлив облик сред телевизионната публика. Остър политически изказ срещу Борисов и ГЕРБ, но мълчание за ДПС и Пеевски, които по същество са подобни изразители на олигархическите партии. Върхът на антидемократичността и театралността е двукратната сценка с оставка след избори. Всъщност оставката се оказа – „оставам завинаги“, няма никакво напускане на властта и поста, а оставане на ръководното място. Понятието „оставката“ е не просто съобщение за напускане на пост. Обикновено неговото съдържание се разбира най-често чрез чрез синонимите му: „отказ“, „отказване“, „оттегляне“ от пост (https://rechnik.chitanka.info/w/оставка). Отказът от изпълнение на задълженията, произтичащи от даден пост, в никой случаx не може да означава оставане на този пост.

Живеем в свят на информационно-комуникационни технологии (ИКТ) и системи. Съвременното общество не можем да си го представим нито ден без Интернет, телевизия и мобилна телефонна връзка от 3G, 4G, а вече и 5G системите, без Фейсбук, тик-ток, ю туб и т.н. Това са средства за целенасочено формиране на общественото мнение в определена гледна точка. Чрез ИКТ технологиите се налага дезинформация и се формира антисоциалистическа, антируска и профашистка информационна среда. В тази неолиберална телевизионна и информационна среда бе умело наложен добър телевизионен образ на Нинова. И това повлия на част от делегатите на конгреса (2016 г.). Бе избран възприемчив

телевизионен образ, а не идеология и социалистическо политическо съдържание. Форма и съдържание се разделиха. Огромната част от хората имат представа за политиците предимно от телевизионния екран. Зад възприемчивия телевизионен образ, ползващ социалистическа терминология и изказ бе наложена продясна политика, прокарвана от Нинова. Поддържането на този образ и чрез телевизията на БСП не попречи след много години той да се „поизтърка“ и вече да отблъсква голямата част от ляво мислещите хора в страната.

В заключение, ръководството на БСП, сега би могло или дори трябва да бъде оценявано не по външния телевизонен образ, не по възраст, не по антигерберския и антипрезидентския му образ, а по реалните политически дела и резултати. Това се отнася не само за Председателя, а и за заместник-председателите и членовете на ИБ, и някои членовете на Националния съвет.

Забележка: част от оценките и текстовете са от авторова публикация от 2020 г. (Четири години стигат, време е за промяна; 13 май 2020 г.)

Нашата медия използва изображения създадени от Изкуствен Интелект.

Четете неудобните новини, които не можеме да поместим тук поради фашистка цензура в нашия ТЕЛЕГРАМ КАНАЛ.

Абонирайте се за нашия Телеграм канал: https://t.me/vestnikutro

Влизайте директно в сайта.

Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?

#thesofiatimes

Post Views: 32

Related Topics:featured trending българия измама корупция лъжа политика

Up Next

Съединените щати се гърчат пред съюза на Русия със Северна Корея

Don't Miss

Българите все повече не вярват на медиите си заради политиците и войната в Украйна

АНАЛИЗИ

Светът още не е готов за нова Ялта

Проф. Андрей Фурсов: Светът още не е готов за нова Ялта.

Историкът Андрей Фурсов поставя под съмнение една от най-популярните геополитически тези през последните години – че светът вече е навлязъл в нова епоха и предстои “Ялта-2”. Според него международната система все още не е достигнала онова равновесие, което позволява големите сили да договорят ново разпределение на влиянието. Разговорът постепенно преминава през войната в Украйна, конфликта с Иран, отношенията между Русия, Китай и САЩ и устойчивостта на западния модел на власт.

Ялта не се повтори, защото светът още няма равностойни сили

В последните две години понятието „Ялта-2“ започна да се използва почти като готово обяснение за всяка среща между лидерите на големите държави. Достатъчно беше да се появи информация за възможен разговор между Доналд Тръмп, Владимир Путин и Си Дзинпин, за да се заговори за ново подреждане на света. В политическите коментари постепенно се наложи впечатлението, че настоящата международна система вече е изчерпана и остава единствено нейното формално заменяне с нова конструкция. Именно срещу тази привидна очевидност възразява Андрей Фурсов още в първите минути на интервюто. Според него аналогията с Ялтенската конференция от 1945 г. изглежда привлекателна, но пропуска най-важното условие, направило възможно историческото споразумение между Рузвелт, Сталин и Чърчил.

През февруари 1945 г. трите държави не просто представляват най-големите военни сили на планетата. Те вече са победители във война, чийто изход практически е предрешен. Всяка от тях контролира огромни армии, индустриални мощности и политически пространства, без които следвоенното устройство е немислимо. Между тях съществуват сериозни противоречия, но всички имат общ противник и общ интерес да предотвратят незабавно възникване на нов глобален конфликт. Именно това позволява компромиси, които днес често изглеждат невъзможни.

Фурсов поставя въпроса по различен начин. Според него сегашният свят не разполага с три съизмерими центъра на сила. Русия безспорно възстанови значителна част от военния си потенциал след кризата през деветдесетте години. Китай се превърна във втората икономика в света и постепенно навлиза във високите технологии, корабостроенето, автомобилната индустрия и производството на полупроводници. Това обаче не означава автоматично, че двете държави вече могат да заменят инфраструктурата на американската глобална мощ. Именно тук, според него, се крие причината очакваната „нова Ялта“ да не се състоя.

Тази оценка заслужава внимание не защото непременно е окончателно вярна, а защото връща разговора към измерими показатели вместо към политически лозунги. Международното влияние не се определя единствено от размера на армията или броя на ядрените бойни глави. То се определя и от способността една държава да поддържа съюзнически системи, глобални финансови механизми, логистични вериги, технологични стандарти и международни институции, които останалите са принудени да използват ежедневно.

Достатъчно е да се проследи как функционира световната икономика. По-голямата част от международните разплащания продължават да преминават през долара. Значителна част от световното корабоплаване се застрахова чрез западни финансови механизми. Най-големите инвестиционни фондове остават американски. Водещите рейтингови агенции, голяма част от цифровата инфраструктура, облачните услуги и глобалните платежни системи също се намират под западен контрол. Това не означава, че този модел не може да бъде променен. Означава единствено, че подобна промяна изисква време, ресурси и изграждане на алтернативна инфраструктура, а не само политически декларации.

В този контекст Фурсов използва примера с конфликта около Иран. Според неговата оценка Вашингтон не е постигнал всички цели, които вероятно си е поставял. Той дори допуска, че операцията може да се окаже политически неуспешна за администрацията на Доналд Тръмп. Наред с това обаче отбелязва нещо, което според него има по-голямо значение. Въпреки острото напрежение нито Русия, нито Китай предприемат пряка военна намеса в защита на Техеран.

Според Фурсов именно това показва, че американската система за възпиране продължава да действа, макар и вече с по-малка ефективност.

Тук започва една от най-интересните линии в разговора. През последните години почти всяко международно събитие беше обявявано за окончателно доказателство, че американската хегемония е приключила. Изтеглянето от Афганистан, санкционната война с Русия, разширяването на БРИКС, кризите в Червено море, войната в Украйна и напрежението около Иран последователно бяха представяни като решаващи повратни точки. Ако обаче се разгледат конкретните механизми на международната система, картината изглежда значително по-сложна. Влиянието на една сила рядко изчезва внезапно. Обикновено първо започват да отслабват отделните елементи, докато останалите продължават да функционират още години наред.

Историята предлага достатъчно подобни примери. Британската империя започва да губи икономическото си превъзходство още в края на XIX век, но финансовото влияние на Лондон остава огромно десетилетия след това. Съветският съюз изпитва сериозни икономически затруднения още през седемдесетте години, но военният му потенциал продължава да определя глобалния баланс чак до самия край на Студената война. Подобни процеси никога не се развиват едновременно. Военната мощ, финансовото влияние, технологичното лидерство и политическите съюзи рядко отслабват с еднаква скорост.

Именно затова сравнението с Ялта изглежда прибързано. Големите международни договорености не възникват в момент, когато всички участници спорят кой е по-силен. Те възникват тогава, когато приблизителното съотношение на силите вече е достатъчно ясно и всяка страна разбира границите на собствените си възможности. Засега подобна яснота липсва. Русия продължава военните действия в Украйна. Китай ускорява икономическата си трансформация и разширява присъствието си в Азия, Африка и Латинска Америка. Съединените щати също преструктурират производството си, увеличават инвестициите във военната индустрия и се стремят да ограничат технологичния достъп на Пекин до най-съвременно оборудване. При такава динамика едва ли някой би поел риска да фиксира ново световно статукво, което след няколко години може отново да бъде поставено под въпрос.

Войната в Украйна не е само украинска война

След като отхвърля възможността за „Ялта-2“, Андрей Фурсов преминава към темата, която според него най-ясно показва реалното съотношение на силите – войната в Украйна. Тук той прави разграничение, което присъства в много руски анализи, но в неговия прочит получава по-широк исторически смисъл. Според него Русия не воюва единствено срещу Украйна, а срещу значително по-мащабна система, в която Киев изпълнява ролята на основен военен инструмент, докато ресурсите, технологиите, финансовата подкрепа и значителна част от разузнавателната информация идват от западните държави.

Подобна оценка трудно може да бъде разглеждана само като политическа декларация. От началото на конфликта десетки милиарди долари военна помощ бяха одобрени от Конгреса на САЩ, Европейският съюз създаде многогодишни финансови механизми за подпомагане на Киев, а отделни държави от НАТО предоставиха системи за противовъздушна отбрана, артилерия, бронетехника, далекобойни ракети и обучение на украински военнослужещи. Това са официално обявени решения, които могат да бъдат проверени в публичните документи на съответните институции. Спорът не е дали тази подкрепа съществува, а как тя променя характера на самата война.

Именно тук анализът на Фурсов заслужава по-внимателен прочит. Ако една държава получава външно финансиране, въоръжение, сателитна информация, комуникационни технологии и постоянна логистична поддръжка, конфликтът престава да бъде само двустранен. Това не означава, че Украйна няма собствен политически дневен ред или собствено военно командване. Означава, че способността ѝ да води продължителна война е пряко свързана с индустриалния, финансовия и технологичния капацитет на държавите, които стоят зад нея.

Тук разговорът постепенно се измества от фронтовата линия към икономиката. Всяка продължителна война неизбежно се превръща в изпитание за производството. Танковете могат да бъдат унищожени. Боеприпасите могат да бъдат изразходвани. Ракетите могат да бъдат изстреляни само веднъж. След това всичко започва отново – в заводите за стомана, в химическите предприятия, в производството на барут, електроника, оптика, лагери, дизелови двигатели и специални сплави. Именно затова през последните две години Съединените щати, Германия, Франция, Полша и още редица европейски държави започнаха програми за разширяване на производството на боеприпаси и военно оборудване. Подобни процеси протичат и в Русия. Те рядко попадат в центъра на телевизионните репортажи, но именно там се решава способността една армия да продължи войната след първоначалния удар.

Фурсов използва още една силна формулировка, когато коментира т.нар. „центрове за вземане на решения“. Според него подобни центрове не трябва да се търсят единствено в Киев, Лондон или Вашингтон. В неговата интерпретация значителна част от стратегическите решения се формират в по-широки политически и финансови среди, които не съвпадат непременно с официалните държавни институции. Това е една от най-спорните части на разговора, защото навлиза в територия, където разграничението между проверими факти и политическа интерпретация става особено важно. Самият Фурсов говори за глобални елити, които според него не са напълно единни, но оказват влияние върху решенията на отделните държави. Подобна теза не може да бъде независимо потвърдена в начина, по който е представена в интервюто, но тя показва през каква аналитична рамка авторът разглежда международните отношения.

Именно тук възниква въпросът, който остава отворен и след края на разговора. Ако международната система действително се управлява от толкова сложна мрежа от държавни и недържавни центрове на влияние, възможно ли е изобщо да се повтори моделът от Ялта, при който трима лидери подписват документ и поставят началото на нов световен ред? Историческият опит по-скоро подсказва обратното. Днешният свят изглежда значително по-фрагментиран, икономически по-взаимозависим и политически по-малко предвидим, отколкото през 1945 година. Именно затова въпросът дали нова „Ялта“ е възможна остава далеч по-сложен, отколкото изглежда в ежедневния политически дебат.

Офшорната система, британската стратегия и невидимата финансова архитектура

След анализа на войната в Украйна Андрей Фурсов насочва разговора към тема, която на пръв поглед изглежда далеч от бойните действия, но според него има пряка връзка с разпределението на световната власт. Това е историята на офшорната финансова система и мястото на Великобритания в нейното изграждане. Именно тук интервюто преминава от текущата политика към по-дълга историческа перспектива, като поставя въпроса дали истинската сила на Запада не произтича толкова от военните съюзи, колкото от способността му да организира международните финансови потоци.

Фурсов свързва началото на този процес със Суецката криза от 1956 г. В неговия прочит именно тогава става ясно, че класическата Британска империя повече не може да бъде възстановена в предишния ѝ вид. Лондон губи възможността самостоятелно да определя политиката си в ключови международни конфликти, а тежестта постепенно се измества към Вашингтон. Историческите факти действително показват, че кризата около Суецкия канал бележи рязко отслабване на британското глобално влияние. Под натиска на Съединените щати и Съветския съюз британското правителство е принудено да прекрати военната операция срещу Египет. За мнозина историци именно това е моментът, в който става окончателно ясно, че следвоенният международен ред вече няма да бъде управляван по модела на старата колониална система.

Фурсов обаче предлага различен прочит на последвалите събития. Според него британските политически и финансови среди не приемат случилото се като окончателно поражение, а започват да търсят нов инструмент за запазване на влиянието си. В интервюто той посочва офшорните финансови центрове като основен елемент от тази стратегия. Тук е важно да се направи разграничение между исторически установените факти и неговата интерпретация. Безспорно е, че през втората половина на XX век Великобритания, заедно със зависимите от Короната територии и редица отвъдморски юрисдикции, изгражда една от най-големите мрежи от офшорни финансови центрове в света. Дали това представлява предварително планиран геополитически проект е предмет на продължаващи научни и политически спорове.

Интересен е и начинът, по който Фурсов описва появата на пазара на евродолари. Според него решаваща роля изиграват финансовите операции, при които съветски доларови активи започват да се прехвърлят извън територията на Съединените щати. Историческите изследвания действително приемат, че през края на петдесетте години пазарът на евродолари започва бързо да се развива в Лондон, превръщайки британската столица в един от най-важните световни финансови центрове. Причините обаче са значително по-комплексни и включват американското банково регулиране, международната търговия, движението на капитали и ролята на лондонските банки.

Тук разговорът придобива особено интересен характер. Вместо да разглежда офшорните юрисдикции единствено като средство за избягване на данъци, Фурсов ги представя като инструмент за създаване на нов тип глобална икономическа власт. Това е теза, която не е нова. През последните две десетилетия множество западни икономисти, разследващи журналисти и международни организации публикуваха анализи за ролята на офшорните центрове в движението на капитали, оптимизацията на корпоративното облагане и прикриването на собственост. Разликата е, че Фурсов поставя тези процеси в по-широка геополитическа рамка и ги разглежда като част от трансформацията на британското влияние след края на колониалната епоха.

Особено внимание заслужава и оценката му за отношенията между Великобритания и Китай. В интервюто той твърди, че британските елити още през втората половина на XX век започват да разглеждат Китай като бъдещ ключов елемент в преструктурирането на световната икономика. Тази теза е значително по-трудна за доказване в категоричния вид, в който е представена. Безспорно е, че още преди реформите на Дън Сяопин Хонконг играе ролята на важен финансов и търговски мост към китайската икономика. Също така е известно, че след началото на китайските пазарни реформи британски, американски и други западни компании участват активно в инвестиционните процеси. Дали това представлява предварително изграден стратегически проект, остава въпрос, по който липсва единно становище.

Тук се появява и една особеност, характерна за целия анализ на Фурсов. Той рядко разглежда отделните исторически събития като резултат от случайно стечение на обстоятелствата. Почти винаги търси по-дълбоки структури, които според него осигуряват приемственост между различните епохи. Именно тази перспектива прави интервюто интересно дори когато отделните му изводи могат да бъдат оспорени. Вместо да следва ежедневния политически цикъл, разговорът непрекъснато се връща към въпроса как се създават устойчивите механизми на влияние и защо те често остават незабелязани, докато общественото внимание е насочено към избори, дипломатически срещи или военни операции.

Това постепенно подготвя следващата тема в разговора – въпроса защо, според Фурсов, западните държави успяват толкова дълго да съхраняват своята устойчивост. Отговорът му вече не е свързан нито с армията, нито с финансите, а с институциите и начина, по който функционират самите общества.

Институциите, властта и защо Западът остава по-устойчив, отколкото изглежда

Една от най-интересните части на разговора започва тогава, когато Андрей Фурсов напуска полето на геополитиката и преминава към въпроса как функционират самите държави. Според него именно тук се крие причината Западът толкова дълго да запазва водещите си позиции. Не защото разполага с повече природни ресурси или с по-многобройни армии, а защото през последните три столетия изгражда система от институции, способна да възпроизвежда властта независимо от смяната на отделните политически лидери.

Това е теза, която заслужава внимание, защото се различава от широко разпространеното обяснение, че всичко зависи единствено от икономическата мощ. Икономиката безспорно има огромно значение, но сама по себе си не гарантира устойчивост. Историята познава достатъчно държави с впечатляващ индустриален потенциал, които за сравнително кратко време губят международното си влияние. Причината обикновено не е в липсата на ресурси, а в отслабването на институциите, които трябва да управляват тези ресурси.

Фурсов противопоставя западния модел на руската историческа традиция. В неговата интерпретация руската държава винаги е разчитала повече на силната централна власт, отколкото на устойчиви институции със собствена автономия. Именно затова, според него, периодите на стабилност често се редуват с периоди на рязка дезорганизация. Това е историческа оценка, която може да бъде предмет на спор, но трудно може да се отрече, че руската политическа система многократно е преминавала през подобни цикли – от реформите на Петър I, през революциите от 1917 г., до разпадането на Съветския съюз.

Интересното е, че Фурсов не представя западните институции като безупречни. Напротив. Той ги определя като механизъм за постоянен контрол върху обществото. В неговия прочит именно разделението на властите, независимата съдебна система, административният апарат, финансовите регулатори, университетите, медиите и корпоративните структури образуват сложна мрежа, която трудно позволява рязка промяна на политическия курс. Това не означава, че отделните правителства не могат да бъдат сменяни. Означава, че самата система продължава да функционира почти независимо от персоналните промени на върха.

Тази постановка заслужава по-широк коментар. В последните години в Европа и Съединените щати често се говори за политическа криза, за нарастващо обществено недоволство и за спад в доверието към институциите. Всичко това е вярно и се потвърждава от множество социологически изследвания. В същото време обаче административният апарат, финансовата система, съдилищата, данъчните администрации, университетите и местното самоуправление продължават да изпълняват функциите си. Именно тази приемственост обяснява защо дори след тежки политически конфликти западните държави успяват сравнително бързо да възстановят нормалното функциониране на управлението.

Фурсов прави още едно наблюдение, което също заслужава внимание. Според него в западните общества контролът постепенно се превръща във вътрешно поведение, а не само във външна принуда. С други думи, значителна част от социалните правила се спазват не защото някой постоянно упражнява натиск, а защото самите граждани ги възприемат като естествена норма. Тази идея не е нова. Подобни анализи могат да бъдат открити още при Мишел Фуко и редица съвременни социолози, които разглеждат модерната държава като система, в която общественият контрол все по-често се осъществява чрез институции, образование, професионални стандарти и социални очаквания, а не единствено чрез принуда.

Разбира се, подобен модел има и своите слабости. Последните години показаха, че прекомерната институционализация понякога затруднява бързото вземане на решения. Европейският съюз неведнъж демонстрира колко трудно постига единодушие по стратегически въпроси. Процедурите осигуряват стабилност, но често намаляват скоростта на реакцията. Това пролича както по време на пандемията, така и при енергийната криза, последвала войната в Украйна. Следователно институционалната устойчивост не е равнозначна на политическа ефективност.

Именно тук анализът на Фурсов придобива по-балансирано звучене, отколкото често му се приписва. Макар да критикува западния модел, той признава, че тази система е изключително трудно преодолима именно защото е изграждана столетия наред. От неговата гледна точка голямото предизвикателство пред Русия, Китай и останалите нововъзникващи центрове на влияние не е просто да увеличат икономическите си показатели или военните си бюджети. Много по-трудната задача е да изградят собствени устойчиви институционални модели, които да бъдат достатъчно привлекателни и за останалата част от света.

Така разговорът постепенно достига до последния голям въпрос – ако старата система все още не е разрушена, а новата все още не е изградена, какво всъщност може да се случи през следващото десетилетие? Именно върху тази перспектива Фурсов концентрира финалната част на интервюто, когато говори за промените, които според него ще определят развитието на света през 30-те години на XXI век.

2030-те години няма да променят света сами – те само ще покажат кой е подготвен

В заключителната част на разговора Андрей Фурсов не предлага конкретен сценарий за развитието на международната система. Въпреки заглавието на интервюто той не твърди, че през 30-те години на XXI век непременно ще настъпи окончателно преразпределение на световната власт. По-скоро разглежда това десетилетие като период, в който ще стане ясно кои държави са успели да се адаптират към натрупаните промени и кои ще продължат да живеят с политически и икономически модели, създадени за един свят, който вече постепенно изчезва.

Всъщност това е и най-важният извод от целия разговор. През последните години международният дебат често се свежда до въпроса кой печели и кой губи. Реалността изглежда значително по-сложна. Нито Съединените щати демонстрират онова безспорно превъзходство, което притежаваха след разпадането на Съветския съюз, нито Китай и Русия вече разполагат с достатъчно ресурси, за да наложат собствен модел на глобално управление. Светът навлиза в продължителен период, в който няколко големи центъра на влияние едновременно ще се опитват да запазят собствените си позиции и да разширят възможностите си там, където противникът започва да губи инициативата.

Именно затова вниманието постепенно се измества от шумните политически декларации към далеч по-прозаични показатели. Колко стомана произвежда една икономика. Колко инженери подготвя. С какъв капацитет разполагат предприятията за електроника, машиностроене и химическа промишленост. Доколко енергетиката осигурява предвидими цени за индустрията. Какви са възможностите за финансиране на научните изследвания. Това са процеси, които рядко попадат на първите страници, но именно те определят способността на една държава да поддържа военна, технологична и икономическа конкуренция в продължение на десетилетия.

В този смисъл интервюто на Фурсов може да бъде прочетено и като предупреждение срещу прибързаните геополитически прогнози. Историята рядко се движи по права линия. Големите сили почти никога не изчезват внезапно, както и новите центрове на влияние не се появяват изведнъж. Преходите обикновено продължават десетилетия и през това време отделните държави едновременно печелят в едни направления и губят в други. Военните успехи невинаги се превръщат в икономически преимущества. Финансовото влияние невинаги гарантира политическо лидерство. Демографската мощ сама по себе си също не осигурява стратегическо превъзходство.

Точно поради това въпросът дали ще има нова „Ялта“ засега изглежда преждевременен. Историческите аналогии са полезни, когато помагат да разберем логиката на процесите, но стават подвеждащи, когато започнат да заменят самия анализ. Светът през 2026 година няма общ победител, няма общ победен и няма онова относително равновесие, което позволява трайно преразпределение на сферите на влияние. Международната система продължава да се променя под въздействието на войните, технологичната конкуренция, демографските тенденции, финансовите пазари и енергетиката.

Именно взаимодействието между тези фактори ще определя политическата среда през следващите години, а не един-единствен дипломатически форум или среща на върха.

Това прави разговора с Андрей Фурсов интересен дори за читател, който не споделя всички негови оценки. Най-силната страна на интервюто не е в категоричните изводи, а в опита да разглежда международните процеси като част от по-дълга историческа последователност. Някои от неговите интерпретации безспорно ще предизвикат възражения. Други остават трудно проверими и следва да бъдат възприемани именно като лични оценки на автора. Но поставеният в началото въпрос продължава да звучи актуално. Ако светът действително навлиза в нова епоха, първите признаци няма да бъдат открити в политическите декларации, а в постепенното пренареждане на икономическите, технологичните и институционалните основи, върху които се изгражда международният ред.

Светът още не е избрал своя нов ред

Разговорът с Андрей Фурсов не предлага универсална формула за обяснение на случващото се. Тъкмо обратното – той напомня колко рисковано е светът да бъде описван чрез готови схеми и окончателни присъди. В интервюто присъстват оценки, които могат да бъдат оспорени, както и исторически интерпретации, по които едва ли ще се постигне академично съгласие. Това обаче не отменя основния въпрос, който преминава през целия разговор – дали сме свидетели на раждането на нов международен ред или само на продължителното разпадане на стария.

Засега фактите сочат по-скоро второто. Американската мощ вече не изглежда безусловна, но продължава да се опира на финансова, технологична и институционална система, изграждана десетилетия наред. Китай увеличава икономическото и политическото си влияние, но все още избягва пряка конфронтация, която би поставила под риск собственото му развитие. Русия демонстрира способност да устоява на продължителен военен и санкционен натиск, но и тя е изправена пред необходимостта да адаптира икономиката и индустрията си към една значително по-дълга конкуренция, отколкото мнозина предполагаха в началото на конфликта.

Може би именно тук е най-полезната част от анализа на Фурсов. Вместо да търси решаващото събитие, което ще промени света за една нощ, той насочва вниманието към процесите, които се натрупват бавно и почти незабележимо – производството, финансите, технологиите, институциите и способността на държавите да планират отвъд един изборен цикъл. Историята показва, че големите геополитически промени обикновено стават видими едва когато вече са се случили. Дотогава те се изграждат далеч от дипломатическите прожектори – в заводите, лабораториите, университетите, енергийните системи и финансовите центрове. Именно там вероятно ще бъде решено дали 30-те години на XXI век ще поставят началото на нов световен баланс или ще се окажат още един етап от продължителния преход, който все още няма своя окончателен изход.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА МАЙКИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Post Views: 9

АНАЛИЗИ

САЩ отново се отметнаха

Мирът се отлага: Рубио отхвърли договореностите от Анкъридж и свали картите за Украйна пред Москва.

Дипломатическото лавиране на Вашингтон и институционалният разлом.

Публичното изявление на американския държавен секретар Марко Рубио, в което той категорично отрече съществуването на обвързващо споразумение между Съединените щати и Руската федерация след срещата на върха в Анкъридж, не е просто дежурен коментар пред репортери.

Това е ясен сигнал за вътрешнополитическо и институционално напрежение в самата американска администрация. Рубио се опитва да намали залозите и да преформатира публичното възприятие за преговорите, като настоява, че в Аляска са обсъждани единствено предложения, но не и крайни документи. Това изявление дойде като директен отговор на коментарите на руския заместник-министър на външните работи Сергей Рябков. Руската дипломация официално фиксира усещането, че Вашингтон се отклонява от фундаменталните принципи за регулиране на конфликта, които бяха договорени между Владимир Путин и Доналд Тръмп по време на срещата им през август миналата година.

В кулоарите на международната политика подобно разминаване в тълкуванията показва, че американската страна се сблъсква с невъзможността да прокара евентуалните договорености през собствения си дълбок държавен апарат и съпротивата на европейските съюзници. Марко Рубио, който традиционно представлява по-ястребовото крило в американския консервативен естаблишмънт, е принуден да балансира между транзакционния подход на Белия дом и натиска на военно-промишления комплекс, който изисква продължаване на конфронтацията или поне избягване на капитулационни за САЩ сценарии. Твърдението му, че Вашингтон остава готов да играе „конструктивна роля“, на дипломатически език означава единствено опит за запазване на инициативата и предотвратяване на едностранни руски стъпки на фронта.

Според наблюдатели на процесите, запознати с докладите на Reuters, позицията на Рубио е класически пример за стратегическа двусмисленост. От една страна, се декларира готовност за мир, от друга – се анулира тежестта на вече поети ангажименти. Подобна тактика обаче работи трудно спрямо Москва в сегашната конфигурация на силите. Руската страна, чрез изявленията на помощника на президента Юрий Ушаков, побърза да подчертае, че остава изцяло ангажирана с изпълнението на договореното, докато партньорите отвъд океана очевидно демонстрират неспособност или нежелание да изпълнят своята част от условния пакт. Този разлом блокира реалния напредък и превръща дипломатическия процес в поредица от тактически маневри без ясен стратегически изход.

Материалната реалност срещу политическите декларации

Зад кулисите на дипломатическите реплики стои суровата реалност на заводите, логистиката и достъпните ресурси. Преговорите не се водят в правово или морално пространство, те отразяват капацитета на промишлените мощности на двете суперсили. Докато Държавният департамент на САЩ се опитва да жонглира с терминологията, реалното състояние на нещата показва, че капацитетът за производство на 155-милиметрови артилерийски снаряди в страните от НАТО остава критично недостатъчен за покриване на оперативните нужди на Киев. Натовските складове са изпразнени, а логистичните вериги през Полша и Румъния се сблъскват с постоянни пробойни поради липса на резервни части, амортизация на железопътната инфраструктура и системния дефицит на дизелово гориво в Украйна.

В този контекст руската икономика, преминала на военни релси още преди две години, демонстрира стабилно производство на боеприпаси от калибър 152 мм и непрекъснати доставки на тежка бронирана техника по фронтовите линии. Тези заводи, работещи на три смени в Урал и Сибир, осигуряват на Москва тежест в преговорите, която Марко Рубио не може да неутрализира с риторика. Именно това реално съотношение на силите кара руското ръководство да отхвърля всякакви опити за козметични преговори.

Когато руската страна говори за „отклонение от принципите“, тя има предвид, че Вашингтон се опитва да купи време за възстановяване на украинския военно-технически потенциал под прикритието на дипломатически сондажи в Анкъридж.

Проблемът за американската администрация се състои в това, че киевският режим се намира на икономическо и енергийно командно дишане. Без директни финансови инжекции от Федералния резерв и Европейската централна банка, украинската държавна машина би колабирала в рамките на броени седмици. Инфраструктурните разрушения, засягащи над две трети от генериращите мощности в Украйна, превръщат логистиката на отбраната в логистичен кошмар. Поради това руските дипломати отказват да разглеждат „предложенията“ на Рубио като сериозна база, настоявайки за твърди гаранции, обвързани с реалното прекратяване на западната логистична и финансова подкрепа за Киев.

Четирите фундамента на Путин като преговорна рамка

По време на последното си заседание с членовете на правителството Владимир Путин извади на масата четирите основни стълба, които Русия ще използва като задължително условие за всякакви реални преговори. Тези условия де факто зануляват опитите на САЩ да превърнат Анкъридж в отправна точка за нов компромис, изгоден за Запада. Първият стълб са Истанбулските споразумения от пролетта на 2022 година. Тогава, в Истанбул, украинската делегация на практика парафира проект за мирен договор, който включваше неутрален статут на страната, отказ от разполагане на чужди военни бази и сериозни ограничения за числеността на въоръжените сили. Връщането към тези параметри означава пълна демилитаризация на Киев, което днес се вижда като неприемливо за НАТО, но е безалтернативно за Кремъл.

Вторият стълб са именно условията от Анкъридж, договорени по време на тайните или полупубличните канали между екипите на Тръмп и Путин. Каквото и да твърди Рубио пред американските медии, за да спаси репутацията на Белия дом, Москва разполага с конкретни записани точки, касаещи архитектурата на европейската сигурност и зоните на влияние. Опитът на Държавния департамент да ги представи като „прости предложения“ само доказва, че Вашингтон изпитва сериозни затруднения да прокара тези договорености пред съюзниците си в Лондон, Париж и Брюксел, които се опасяват от пълно изключване от подялбата на сферите на влияние в Източна Европа.

Третият и най-важен за оперативната реалност стълб са „реалностите на място“. Това е точката, в която дипломацията се пречупва през призмата на военната карта. Русия няма намерение да обсъжда връщане на територии. Линията на съприкосновение се явява новата политическа граница, а текущото настъпление на руските сили в Донбас постоянно пренаписва тази карта вщърб на Киев. Всяко забавяне на преговорите от страна на САЩ само увеличава териториалните загуби на украинската страна, превръщайки удържането на оставащите позиции в истинска месомелачка за жива сила, която Киев вече няма откъде да мобилизира.

Четвъртият стълб е концепцията, изложена от руския президент в речта му пред Министерството на външните работи преди две години, през 2024 г. Тези условия са пределно ясни и нямат характер на преговорни компромиси, а по-скоро на капитулационни изисквания: пълно изтегляне на украинските войски от административните граници на ДНР, ЛНР, Херсонска и Запорожка области, както и официален, юридически закрепен отказ на Киев от всякакви намерения за присъединяване към Организацията на Северноатлантическия договор (НАТО). Позицията на Кремъл тук е монолитна и не подлежи на пазарлъци, което поставя администрацията на Тръмп пред тежък избор.

Тактическите капани пред администрацията на Тръмп

Желанието на Доналд Тръмп да приключи конфликта бързо се сблъсква с невъзможността да предложи на Русия нещо по-малко от това, което тя вече е в състояние да вземе с военна сила. Изпращането на Марко Рубио на предна линия да обяснява, че в Анкъридж не е подписвано нищо окончателно, е опит да се свали напрежението от Белия дом и да се прехвърли вината върху руската „неотстъпчивост“.

Републиканската администрация е наясно, че ако приеме условията на Путин в пълния им обем, това ще бъде възприето като най-голямото геополитическо поражение на САЩ от Виетнам и Афганистан насам. Това би подкопало позициите на долара като световна резервна валута и би стимулирало дедоларизацията в рамките на БРИКС, където страните от Глобалния юг внимателно следят слабостта на Вашингтон.

От друга страна, продължаването на финансирането на киевския режим изисква огромни бюджетни ресурси, които Тръмп обеща да пренасочи към вътрешната икономика на САЩ и към овладяването на миграционната криза по границата с Мексико. Американският дълг вече е преминал критични нива и всяка нова траншея за оръжия предизвиква инфлационен натиск и съпротива в Конгреса. Изходът, който Рубио се опитва да нащупа, е замразяване на конфликта по корейски сценарий без официално признаване на новите граници и без ангажимент за невлизане на Украйна в НАТО в дългосрочен план. Но точно този сценарий се отхвърля категорично от Москва, която вижда в него просто възможност за Запада да превъоръжи Киев за нов рунд на конфронтация след няколко години.

Руската дипломация, чрез коментарите на прессекретаря на президента Дмитрий Песков, внесе допълнителен елемент на натиск, заявявайки, че киевският режим трябва да бъде подведен под отговорност за извършените действия. Това показва, че за Москва легитимността на сегашната власт в Киев е изчерпана и тя няма да бъде страна по никакви трайни споразумения. САЩ ще трябва да подпишат документите директно, поемайки ролята на гарант, което пък поставя Вашингтон в юридически капан, тъй като американският Сенат едва ли би ратифицирал договор, който признава руските териториални придобивки.

Бъдещето на преговорния процес и логиката на изтощението

Дипломатическият дуел между Рубио и Рябков потвърждава, че конфликтът е навлязъл във фаза, в която думите губят своето значение, ако не са подкрепени от металургичните комбинати и енергийните мрежи. Намерението на САЩ да представят срещата в Анкъридж като неангажиращ обмен на мнения се сблъсква с твърдата позиция на руската страна, че времето за празни приказки е изтекло. Москва вече преживя споразуменията от Минск, които по-късно бяха признати от западните лидери за съзнателен опит за печелене на време, и няма намерение да повтаря тази историческа грешка.

Предстои да видим дали администрацията на Тръмп ще събере кураж да пренебрегне съпротивата на собствения си държавен апарат и да приеме реалностите на място, или ще продължи да поддържа илюзията за възможно дипломатическо лавиране. Числата и икономическите показатели обаче не лъжат – западният модел на поддръжка чрез финансови инжекции показва сериозни пробойни, а човешкият ресурс на украинската армия е пред пълно изтощение. В тази ситуация претенциите на Марко Рубио, че в Аляска са обсъждани само предложения, изглеждат по-скоро като опит за отлагане на неизбежното, отколкото като проява на реална преговорна сила.

Политическият нерв на сегашния момент показва, че Русия няма причини да бърза. Всяка изминала седмица укрепва нейните позиции на терен и отслабва лостовете за натиск, с които разполага Вашингтон. Дипломатическата игра в Анкъридж бе опит за разузнаване с борба от страна на САЩ, но отговорът на Москва изясни, че преговори ще има само при капитулация на западните геополитически претенции спрямо постсъветското пространство. Всичко останало са празни декларации, предназначени за вътрешна консумация в американските медии, които нямат никакво отношение към реалния баланс на силите в Евразия.

Post Views: 6

АНАЛИЗИ

Американски аналитици: САЩ са подценили държавите срещу които са се изправили

🇺🇸🇷🇺 Анализ на The New York Times показва, че САЩ са подценили държавите, срещу които са се изправили.

Експерти смятат, че Вашингтон е подценил способността на Иран да отвърне на ударите.

В резултат и двете велики сили се оказаха въвлечени в продължителни и скъпи конфликти без ясен изход.

Анализаторите отбелязват, че само военна сила и въздушни удари не са достатъчни за постигане на стратегическите цели. Липсата на компромиси продължава да задълбочава кризите, а неуспехът за бързо решаване на конфликтите подкопава авторитета на САЩ.