АНАЛИЗИ

Отвъд догмата за „лявото и дясното“ – насред сблъсъка между националното и глобалното

Безспорно е, че всички идеологически концепции – фашистка, комунистическа, национал-социалистическа, социал-демократична или пък либерално-демократична, изцяло продукти на Западната цивилизация, се конструират в различни исторически ситуации с оглед изпълнението на две фундаментални задачи: първо, да подменят регулативните функции на традиционните религиозни католически и протестантски представи върху мисленето и поведението на хората; и второ, заедно с тази подмяна да възпроизвеждат глобалните претенции на западния свят и всеки негов конкретен исторически лидер за световна хегемония в определено историческо време.

Иначе казано, на мястото на вековните католически намерения за световно господство, довели до загубата, между впрочем, на десетки и стотици милиони човешки живота, се появяват политическите претенции за глобална хегемония чрез маската на „научно-обоснованите“ идеологически конструкти. Всички те, без разлика на това дали са фашистки, комунистически, национал-социалистически, социално или пък либерално-демократични, си приличат в своята фундаментална визия за света и хората – всички те отхвърлят категорично като „ненаучна“ и лишена от всякакъв „здрав разум“ християнска идея за Рая и Ада като отвъд земни форми на живот; настоявайки, че те и само те са в състояние да осигурят Рая, но тук, на земята (1; 2).

Известно е, че в „борбата“ си за този Рай, същите тези идеологически концепции осигуриха десетки милиони жертви само през ХХ в., а поголовното изтребление на хората, които си позволяват да се усъмнят или пък да се противопоставят на стремежите за реализация на западната представа за „земния Рай“, продължава и до днес. Наистина е потресаващо западното идеологическо лицемерие, което зад лозунгите за „свободата“, „щастието“ и „Райския живот на земята“ поощрява геноцида, грабежите и издевателствата над несъгласните с това „местни аборигени“, повтаряйки буквално регламентираното от католическата църква човешко убийство заради глобалната власт, но в „Името на Христос“. (1; 2).

Парадоксът на ужасяващата смяна на религиозните с идеологическите регулатори на мисленето и поведението се свежда до изобретяването на привидната, но пък скрита за човешките маси опозиция „ляво – дясно“, призвана единствено да не позволява на хората да осъзнаят действителните причини за техните собствени проблеми в борбата им за съществуване.

Наистина е изумителен фактът, че вече две столетия политическата система на Западната цивилизация, претендираща „естествено“ да бъде в същото време универсално значима за всички човешки общества в света, продължава да поднася на хората в смлян вид „извечната борба“ между лявото и дясното, заблуждавайки ги, че левите преразпределят богатства заради някаква въображаема „социална солидарност“, докато десните, видите ли, създават тези богатства в очакване по-късно от тях да се ползват и „другите“. Каква фундаментална илюзия, какво уникално заблуждение за пред „обикновените“ хора, които в забързания ритъм на ежедневието едва ли са в състояние да проумеят цялата тази измама дори и след края на Студената война, в която официално „левият комунизъм“ беше „победен“ от „дясната либерална демокрация“, а в парата на мисловните напъни на Франсис Фукуяма това значеше постигането най-после на „земния Рай“.

Оказва се, че идеологическата конструкция „ляво – дясно“ продължава не само да властва, но и почти да изчерпва партийно-политическата координатна система на „модерните западни общества“, вменявайки същата матрица на цялото останало човечество, защото това е „върхът на прогреса“, зад който всъщност „срамежливо“ надниква все същата глобална претенция – няма нищо по-лесно за нейното осъществяване, ако най-напред наложиш една унифицирана идеологическа партийно-политическа система, в която местните „борби за нови борби“ всъщност ще скриват от безпросветната човешка маса действителните намерения на западната международна олигархия. А, ако това не е достатъчно, унифицирането може да продължи и по редица други направления – например да вкараш „социалния пол“, „третия пол“ и джендър-идеологията като цяло.

С други думи, съвременното възпроизводство на твърде остарялата, но пък представяна като универсално значима за всички общества по света западна партийно-политическа система, в чиято основа стои опозицията „ляво – дясно“, цели да прикрие от масите реалните измерения на поредната западна панацея – либералната демокрация. А те се свеждат до простата истина, че в условията на същата „демокрация“, олигархията е тази, която си ситуира едни или други, „леви“ или „десни“ партии, които предлага на политическия изборен пазар, на който ошашавената човешка маса избира между едните и другите, въобразявайки се, че по този начин се превръща в субект на собствения си живот. Каква ужасяваща измама, нали?!… (1; 2).

Иначе казано, в условията на „либералната демокрация“ не е налице пряко общуване между реалните субекти на властта – олигарсите, и всеки шашардисан народ, тъй като олигархията „общува“ с хората и обществото чрез създадените от нея партийни организации – „леви“ или „десни“, които се явяват посредници в тези отношения. Очевидно е, че в дейността си и „леви“, и „десни“, в крайна сметка ще отстояват интересите предимно на своите създатели – олигарсите, защото иначе не биха могли по никакъв начин да съществуват. Олигархичното спонсориране, тоест реалното структуриране на собствени „леви“ или „десни“ партии, и за кампаниите, и за осъществяването на техния „партиен живот“, със сигурност не е безвъзмездно – напротив, всяка парична вноска в подкрепа на „левите“ и „десните“ изисква своята възвращаемост плюс лихвите и още нещо „след това“. По този начин симбиозата между всяка национална олигархия и нейните „леви и десни партии“ е съдържанието на онова, което опростено се нарича задкулисие – всъщност това е нормалната практика във всяка една либерално-демократична страна, защото това е нейната истинска партийно-политическа система, а тъкмо тя е тази, която демонстрира по категоричен начин измамата, наречена „демокрация“. (1; 2).

На всичко отгоре международната олигархия, реалният властелин на съвременните процеси, изфабрикува и наднационални партийни образувания, наричани с обещаващото за нормалните хора наименование „интернационал“, или т.нар. „европейски партии“, чрез които отново се поднася основополагащата, но твърде куха като реално политическо съдържание партийна опозиция „ляво – дясно“. И за да бъде измамата абсолютна, европейските или интернационалните „леви или десни партии“, тоест международните посредници на днешната международна и наднационална олигархия, публично венцехвалят тази партийно-политическа система като единствено правилната и възможната, като неподлежащия на съмнение връх в развитието на политическата система, като най-сигурния начин за съществуването на „Европа“, докато отзад, задкулисно, обслужват предимно интересите на международната олигархия, съгласно принципите на либералната демокрация. Вероятно няма да бъде изненадващо, ако кажа, че фундаменталната цел на наднационалната съвременна олигархия е премахването и унищожаването на националното, на националната държава с оглед реализацията на олигархичните идеи и претенции за глобална политическа, финансова и икономическа хегемония. По този начин съвременното политическо противопоставяне съвсем не е в допотопната опозиция „ляво – дясно“, а във войната между националното и глобалното.

Твърде показателен е фактът, че такива международни политически колоси като Китай (много по-рано), Индия (много по-късно) и Русия (още по-късно), започнаха да осъзнават действителните намерения за глобална хегемония, скрити зад представяната като универсална западна вътрешна и външна партийно-политическа система, и да търсят, и да намират своите собствени пътища за бъдещето, опирайки се и възпроизвеждайки своите исторически традиции, религиозни и културни представи за света и хората. Още Дън Сяопин, неслучайно наричан „Бащата на съвременен Китай“, по недвусмислен начин преформулира конфуцианската многохилядолетна същност на китайската нация, а това е единствено възможното и то тъкмо културно обяснение на неговата фундаментална максима – „Една държава, два строя“. Максима, която по никакъв начин не може да бъде обяснена от позициите на западната идеологическа догматика, просто защото тя е културно-специфична, а не универсално значима. Същото направиха и индийските политически лидери, предефинирайки индуизма като фундаментално значима за индийското общество културна концепция, с чиято помощ Индия да осигури своя национален суверенитет, да защити собствената си национална държава. В Русия преди около 15 г. Владимир Путин положи началото на същия процес, предефинирайки историческата идентичност на страната си като хилядолетен стълб на православието, а очакванията са, че през следващия си президентски мандат той ще успее да реализира разтърсващи промени в партийно-политическата структура на Русия, чрез които тя да скъса окончателно с въобразения за универсален западен идеологически модел на „ляво-дясната“ политическа система.

И в трите случая, тоест и при Китайския, и в Индийския, и при очертаващия се Руски път, налице е тотално възвръщане към собствените културни и религиозни основания на самото им историческо съществуване, чрез което върху основата на тези традиции се изгражда и адекватна на тях собствена политическа система. Фундаментът на тази система категорично е гарантираното съществуване и възпроизводство на собствената национална държава, на националното срещу опитите на глобалното, разбирай международната западна олигархия да владее света. Очевидно е, че тези собствени политически системи не могат да носят със себе си претенцията за универсална значимост, тъй като и китайското конфуцианство, и индийският индуизъм, и руското православие, нямат и не могат да имат глобалните хегемонистични претенции на католицизма, услужливо заети от западната идеологическа догматика. Тъкмо по този културно-специфичен начин, трансформиран в собствена и оригинална политическа система, особено Китай и Русия, се оказват и ще се оказват не само мащабните национални противници на глобализма, но и реалните фундаментални стълбове на очертаващия се пред очите ни многополюсен политически свят. (1; 2).

Интересно е, че подобни процеси, макар и в не такива размери, вече се наблюдават и в Европа, а техни носители са онези политически субекти, които все повече настояват за запазване на националния суверенитет, на гарантираното съществуване на собствената национална държава. На този фон изглежда естествена тоталната кампания срещу тях, осъществявана от наднационалната международна олигархия, притежаваща огромната част от медиите, които веднага ги дефинираха като популистки, а също и от страна на посредниците на олигархията – вътрешните, които на свой ред са и членове на съответните европейски „леви“ и „десни“ партии, тоест ние сме свидетели на уникална по своите размери борба на вътрешната и на международната олигархия, на вътрешните и международните „леви“ и „десни“ партии, против всеки опит да се промисли и после да се отстоява собствения национален суверенитет, собствената национална държава. По този начин се оказва, че съвременният политически сблъсък съвсем не е между „ляво“ и „дясно“, както се опитват да ни го показват всевъможните идеологически шамани, превърнали се в слуги на същата тази олигархия чрез посредничеството на „левите“ и „десните“ партии, на които уж симпатизират. Фундаменталният съвременен политически сблъсък, който със сигурност ще определя и бъдещето не само в световен, но и в „нашия“ европейски мащаб, е сблъсъкът между националното и глобалното, между самоосъзнатите перспективи на своята суверенна и независима държава, и глобалистичните опити на международната олигархия и нейните „леви“ и „десни“ партийни посредници да бъде срината националната държава. В този смисъл възниква закономерният, но риторичен въпрос – възможна ли е лява или дясна политика, дори и в тяхната остаряла интерпретация, при отсъствието на национален суверенитет и краха на националната държава?

Изглежда става обясним фактът, че чрез днешното „съвършенно“ западно общество при божественото тържество на най-прогресивната политическа система на либералната демокрация, осем души от същата международната олигархия, повтарям, осем души на земята притежават богатства по-големи, отколкото повече от половината от населението на света, а един процент, повтарям, един процент, които също са част от същата тази международната олигархия, притежават повече богатства от осемдесет и два процента от жителите на планетата?!… Да ми кажете после нещо за съвременното „ляво“ и „дясно“? Не, благодаря!…

Георгиев, Л. (2014). Критическата психология на политиката и историята, Университетско издателство „Свети Климент Охридски“, София, 2014;
Георгиев, Л. (2017). Критическая психология политики и истории, Издательство „Российский институт стратегических исследований“, Москва, 2017.

П.П. Във втората част на тази статия ще се опитам да отговоря на въпроса: къде сме ние, къде са българите и България в тази съвременна ситуация?

_______________

* Проф. Людмил Георгиев е роден на 23 юли 1960 г. в гр. Трън, Пернишка област. През 1985 г. завършва СУ “Св. Климент Охридски” с първа специалност психология и втора специалност философия. От 1988 г. е редовен асистент в СУ. През 1990 г. става доктор по социология, а през 1999 г. – доктор на психологическите науки.

Post Views: 92

Related Topics:новини свят скандал фокус

Up Next

“Анатема” на Истанбулската конвенция проехтя от амвона на храма ”Св. Александър Невски”

Don't Miss

Ще удуша всеки, който казва на внучката ми, че има трети пол

АНАЛИЗИ

Запада се опитва да откъсне Армения, няма да стане

Лавров натисна, Ереван отстъпи: Армения заговори помирително с Москва.

Русия спря вече много арменски стоки.

85% от продукцията на Армения се изнася за Русия.

99% от външните приходи на Армения са от Русия.

100% от газа и петрола на Амения са от Русия.

Ереван внезапно смекчи тона към Москва след острите думи на Сергей Лавров за западното влияние в Армения. Но зад помирителната реторика остава старият проблем — властта на Пашинян продължава да търси паралелна опора във Вашингтон и Брюксел.

В Ереван започнаха да говорят по-внимателно. Това се вижда не толкова по думите, колкото по интонацията. Арменският външен министър Арарат Мирзоян даде интервю за News.am и почти във всяко изречение се опитваше да остави впечатлението, че отношенията с Русия не са разрушени окончателно. Това не е случайно. Само часове по-рано Сергей Лавров публично обвини Запада, че се опитва да откъсне Армения от Москва чрез политически, идеологически и институционален натиск. Формулировката беше твърда дори по стандартите на руската дипломация. Лавров рядко използва подобен тон без предварително решение на Кремъл.

Тук има нещо важно. В Москва все по-малко разглеждат арменската политика като тактическо отклонение и все повече като системна промяна. Разликата е огромна.

При тактическо отклонение Москва чака. При системна промяна започва подготовка за дълъг конфликт на интереси.

Затова и интервюто на Мирзоян изглежда като опит за аварийно охлаждане на ситуацията. Арменският министър почти механично повтори, че сближаването със САЩ и Европейския съюз не било насочено срещу Русия. Само че този аргумент вече не работи особено добре в Москва. Причината е проста: в последните две години Армения направи поредица от конкретни стъпки, които трудно могат да бъдат обяснени само с „диверсификация на външната политика“.

Ереван замрази участието си в ОДКС. Проведе съвместни военни учения със САЩ. Активизира контактите с НАТО. Изпрати представители на срещи, които Москва открито определя като антируски формати. Започна преговори за разширено военно сътрудничество с Франция. Париж достави бронирана техника Bastion и започна разговори за противовъздушни системи. Индия също се включи — със сделки за ракетни комплекси Pinaka, артилерия и радари Swathi. В същото време руските миротворци в Карабах бяха постепенно изтласкани от политическата картина след азербайджанската операция през септември 2023 г.

Москва помни тези неща. И ги събира.

Проблемът за Кремъл не е само геополитически. Той е и психологически. Армения дълго време беше разглеждана като една от най-лоялните постсъветски държави в руската зона за сигурност. В Гюмри е разположена 102-ра руска военна база. Руски граничари охраняват части от арменските граници. Арменската икономика е дълбоко свързана с руската — чрез банкови потоци, енергетика, логистика и пазара на труда. Огромна арменска диаспора работи в Русия. Само паричните преводи към Армения формират сериозна част от финансовата стабилност на страната.

И точно тук започва парадоксът.

Армения иска да намали зависимостта си от Москва, но в момента няма с какво да я замени. Европейският съюз може да даде политически сигнали и ограничени финансови програми. Франция може да достави няколко партиди техника. САЩ могат да организират военни тренировки и дипломатическа подкрепа. Но никой от тях не може бързо да замени руската инфраструктура, руските пазари и руската военна архитектура в региона.

Това изглежда логично, но има един проблем.

И самият Кремъл вече не изглежда готов да плаща цената за стария модел на отношения. В Москва расте раздразнение от опитите на Пашинян едновременно да запазва руските гаранции за сигурност и паралелно да изгражда антируски политически контакти. Особено след Карабах.

Там настъпи психологическият срив.

Арменското общество очакваше Русия да спре Азербайджан. Русия не го направи. Причините са много — войната в Украйна, промененият баланс със Турция, отказът на самия Пашинян да признае официално Карабах, вътрешните противоречия в ОДКС. Но политическият резултат беше ясен: в Армения започна ускорено пренасочване на общественото недоволство срещу Москва.

Пашинян използва това настроение много внимателно. Не фронтално. По-скоро чрез постоянни малки сигнали. Интервюта. Изявления. Европейски визити. Разговори за „суверенизация“. Думи за „грешки на съюзниците“. Всичко това постепенно подготвяше нова външнополитическа линия.

Сега обаче Ереван започва да усеща границите на тази игра.

Русия все още има огромни инструменти за влияние в Кавказ. Транспортни коридори. Газови доставки. Военно присъствие. Финансов натиск. Разузнавателни канали. Контакти с местните елити. В Москва отлично знаят колко нестабилна е вътрешната арменска система. Особено след масовото разочарование от загубата на Карабах. Рейтингът на Пашинян вече не изглежда така стабилен, както преди две години.

Тук трябва да се гледа и още нещо — предстоящите избори.

Политологът Геворг Мирзаян неслучайно говори за сигнал към арменския елит. В руската система подобни сигнали рядко се изпращат случайно. Когато близки до Кремъл анализатори започнат публично да обсъждат дали Москва е „доволна“ от даден лидер, това обикновено означава, че вътре вече се обсъждат алтернативни варианти.

Не непременно смяна на властта. Това е опростената версия.

По-скоро подготовка за сценарий, при който Русия престава да инвестира политически ресурс в сегашното ръководство.

Разликата е много опасна за Ереван.

Защото Армения няма ресурс за дълга конфронтация едновременно с Азербайджан, Турция и Русия. А икономическите показатели не изглеждат толкова спокойни, колкото твърди официалната статистика. Да, през последните години Армения регистрира силен ръст — включително заради прехвърлянето на руски капитали и компании след санкциите срещу Москва. Но този модел е нестабилен. Част от този ръст зависи именно от посредническата роля между Русия и външните пазари. Ако отношенията с Москва започнат да се влошават по-сериозно, ударът може да бъде много неприятен.

Особено за банковия сектор.

Особено за логистиката през Грузия.

Особено за енергетиката.

И тук се появява още едно противоречие. Пашинян опитва да представи курса си като „балансирана многовекторност“. Само че Западът не гледа на Кавказ по този начин. За Вашингтон и Брюксел Армения постепенно се превръща в още една площадка за ограничаване на руското влияние в постсъветското пространство. Това не значи, че Западът ще защитава Армения при военна криза. Историята показва друго. Но ще използва арменската тема като инструмент срещу Москва.

В Кремъл отлично разбират това.

Затова Лавров говори толкова рязко.

Неговите думи всъщност не бяха насочени само към Пашинян. Те бяха адресирани към цялата арменска бюрокрация, към военния елит, към бизнеса и към хората около системата за сигурност. Посланието беше просто: Москва вижда процеса и вече няма намерение да се преструва, че не го забелязва.

Това обяснява и бързата реакция на Мирзоян.

Но и тя съдържа един неприятен детайл. Арменският външен министър не каза, че Ереван ще ограничи сближаването със САЩ и ЕС. Напротив. Той само се опита да увери Москва, че този процес не бил насочен срещу Русия. Тоест курсът остава. Променя се само опаковката.

Тази версия звучи добре, но числата не я потвърждават. Военните контакти между Армения и западните държави растат. Европейската наблюдателна мисия по арменската граница постепенно разширява активността си. Франция увеличава военното присъствие в дипломатическата линия. Американските структури засилват работата с арменски неправителствени организации и медии. Това вече не е символичен процес.

Той е институционален.

Москва реагира бавно на подобни неща. Но когато реагира, обикновено вече е решила, че проблемът е стратегически.

Поради това сегашното помирително изявление на Ереван изглежда по-скоро като опит за печелене на време. Арменското ръководство очевидно не иска рязък разрив с Русия — поне не сега. Ситуацията около Зангезурския коридор остава напрегната. Азербайджан продължава натиска по границата. Турция действа координирано с Баку. Иран наблюдава нервно всяко движение около южните транспортни маршрути. В такава среда открит конфликт с Москва би бил рискован дори за много по-силна държава.

А Армения не е такава държава.

Затова в Ереван днес говорят на два езика едновременно. Един за вътрешната публика — за суверенитет, Европа и нова външна политика. И втори за Москва — за партньорство, исторически връзки и конструктивен диалог.

Тези два езика все по-трудно се събират в едно изречение.

И точно там започва истинският проблем за Пашинян.

Post Views: 19

АНАЛИЗИ

Инфлация, цени, заплати: от какъв бюджет има нужда България?

The Sofia Times публикува мнения с широк спектър от гледни точки, за да насърчава конструктивни дебати.

От какъв бюджет има нужда България: кои са предизвикателствата и трудностите, но и шансовете? “Активни политики”, ИПИ и BESCO стартират кампанията “Бюджет на растежа”.

“Разходите надскачат доходите, много сметки стоят неплатени, често се прибягва до заеми”, така финансовият министър Гълъб Донев описа състоянието на публичните финанси.

Вицепремиерът обяви редица мерки, за да се овладее дефицитът и да “спрат кранчетата” в бюджета. Сред тях са краят на автоматичното обвързване на заплатите със средната работна заплата, таванът на възнагражденията в бюджетния сектор, съкращаването на администрацията.

Защо обаче харченето на парите на държавата е толкова недалновидно?

Индексирането – перпетуум мобиле за вдигане на заплати

От години автоматичното повишаване на заплатите на депутати, министри, членове на регулатори, служители на ръководни постове в държавната администрация и работещите в сектор „Сигурност”, които се равняват на определен процент от средната работна заплата, са обект на критика. Индексирането спрямо средната работа заплата води до все по-голяма ножица в заплащането спрямо тези, чиито заплати не се индексират. А самото това индексиране на свой ред допринася за повишаването на средната работа заплата и съответно – за нови увеличения.

Повишаването на заплатите на депутатите, които са 240 души, е съвсем малка част от проблема. “Служителите в публичния сектор са 550 000. Голяма част от техните възнаграждения са обвързани по някакъв начин с минималната или средната работна заплата. Това са грамадни ръстове, които по никакъв начин не могат да бъдат покрити от нормалния ръст на приходите в бюджета” коментира пред ДВ Петя Георгиева от “Института за пазарна икономика” (ИПИ).

“Бюджет на растеж” – в търсене на диалог и прозрачност

От ИПИ, заедно с платформата „Активни политики” и Българската предприемаческа асоциация (BESCO), стартираха кампанията „Бюджет на растежа” за отговорни публични финанси и активен диалог за парите на държавата. „Перфектният вариант би бил създаването на бюджета да мине с максимална прозрачност и публичност”, коментира Ивайло Маджаров от „Активни политики”. „Необходими са реформи и анализи, за да се оправи бюджетът. В противен случай ще правим същото нещо всяка година.” А същото означава дългове, харчене на пари на парче, липса на дългосрочна перспективна и несигурност.

„Бюджетът е важен за всички – както за бизнеса, така и за гражданите”, казва Петя Георгиева. „Моето впечатление е, че за бюджета за тази година няма да има много сериозен разговор. Но се надявам ,че това ще се промени с бюджета за 2027 година, който ще започне да се обсъжда през септември.”

Идеята на организации, които стоят зад „Бюджет на растежа”, е обществото и експертите активно да участват в изготвянето на политиките занапред. От „Активни политики”, платформа, която достига до стотици хиляди в социалните мрежи, връщат фокуса на младите към бюджета – темата, която изкара голяма част от тях по площадите в края на 2025 година. „Ще имаме образователни публикации – искаме да обясним какво е дълг, какво е инфлация, какво е лична инфлация. Ще обясним как инвестиции могат да помогнат за развитието на България, кои са секторите, които дърпат икономиката напред”, казва Ивайло Маджаров.

Инвестиции в бъдещето

Въпросът за развитието на българската икономика трябва да е в дневния ред както на политиците, така и на обществото, убеден е той. „Трябва да се инвестират средства в образованието и във високотехнологичната сфера. България може да привлича центрове за данни и специалисти в сферата на изкуствения интелект”, допълва един от създателите на „Активни политики”.

Според него държавата трябва да обърне повече внимание на квалификацията и придобиването на технологични знания от цялото население: „Умението за учене през целия живот е ключово. Нещата се променят толкова динамично, че университетското образование не е достатъчно, необходими са инвестиции в ежегодно обучение на хората, за да може техните умения да са адаптивни”.

По-малко сива икономика, по-голяма събираемост

За да са възможни тези инвестиции обаче, държавата трябва да адресира проблемите, отдавна превърнали се в обществена тайна. „Сивата зона често е подценявана на ниво институции, но присъства ежедневно в разговорите на хората. Достатъчно е да си правил ремонт през последните няколко години, за да знаеш какви суми се въртят в сивата икономика. Държавата губи, губим и ние”, коментира Ивайло Маджаров.

„Между 20 и 30% от БВП е сивият сектор според различните оценки”, подчерта Петя Георгиева от ИПИ. „Сивият сектор се изсветлява по различни начини, свързани с достъп до информация, това трябва да продължи. Трябва да се правят проверки в тези сектори, които са ноторно известни. Не може в цял сектор всички да са с минимална или под минималната работна заплата”, допълва тя. Според изследване на американската консултантска компания „Киърни” към 2023 година делът на сивата икономика от БВП на България е 34,6%, което превръща страната в абсолютен първенец в ЕС. Същото изследване, поръчано от „Виза”, поставя страната на първо място и по кешови плащания.

За да започнат повече хора и бизнеси коректно да плащат данъците и осигуровките си обаче, са необходими както мерки отгоре, така и осъзнаване отдолу. „Всеки гражданин трябва да изисква от държавата да получава качествени услуги, за които така и така плаща. Има толкова много пари в здравеопазването например, а насреща не получаваме това, за което плащаме”, казва Петя Георгиева.

Визия за бъдещето, вместо регулиране на цената на доматите

Мерки като контролиране на цените трудно могат да пречупят инфлацията, смятат повечето експерти. Оздравяването на икономиката минава през устойчиво развитие, нови възможности и структурни реформи.

„Изключително трудно е за едно правителство чрез административни мерки да пребори инфлацията. Това, което правителството в момента смята да прави, го приемам като отговор на очакванията на избирателите. Не мисля, че ще има сериозен ефект обаче, защото е много трудно да се опитваш да контролираш милиони цени в една пазарна икономика”, обяснява Петя Георгиева. „Увеличанието на доходите през последните десетина години е значително в България. Това е една от причините за по-високата инфлация. Друга причина са външните шокове, нашата икономика е отворена и е силно повлияна от събитията в Европа и в света като цяло – енергийна криза, войни.”

Ивайло Маджаров настоява за по-дългосрочна визия и по-ясни приоритети: „Какво искаме да правим в бъдеще? Какво искаме да произвеждаме и как да го постигнем?”.

Въпреки трудностите пред българската икономика има много възможности. И то не само заради домакинстването на Евровизия догодина.

Post Views: 26

АНАЛИЗИ

Българските и Европейски слуги поддържати и финансират военнопрестъпници

Чудовищно престъпление, извършено от подкрепяната от Европейския съюз и НАТО украинска фашистка хунта!

„Мамо, бомбардират ни!“ Само това е успяла да каже по телефона на майка си 18 годишната Анастасия Василенко (на снимката), вечерта на 21 срещу 22 май по време на целенасочената украинска бомбардировка на общежитието и сградата на Педагогическия колеж в Старобилск, Луганска народна република.

Повече за Анастасия не се знае. През целия ден продължава разчистването на развалините на общежитието и търсенето на оцелели младежи.

От 23:00 часа на 21 май до 2:00 часа на 22 май е продължила атаката на украински дронове, пренасящи големи количества взривни вещества, срещу учебната сграда и общежитието на Старобилския колеж. Колежът обучава бъдещи учители в началното училище, учители на деца в предучилищна възраст и специалисти по управление на документацията и архивистиката. Нито до Колежа, нито в самия град Старобилск, има разположени военни обекти и критична инфраструктура.

Това е било добре известно на укрофашистите.

Тяхната цел е била именно унищожаването на педагогическото учреждение и убийството на младежите, настанени в общежитието. По време на нападението в сградата на общежитието са се намирали 86 младежи на възраст от 14 до 18 години. Досега са открити 6 загинали, а 39 младежи са с наранявания в различни степени. Продължава издирването на все още затрупаните под развалините деца.

Като чудовищна трагедия и безпрецедентен акт на нечовешко отношение бе определено от руската общественост случилото се в мирното и спокойно градче Старобилск.
Президентът Владимир Путин остро осъди украинското нападение и го определи като терористична атака.

От руското Министерство на външните работи заявиха, че това е военно престъпление и акт на тероризъм, извършен от украинските въоръжени сили срещу цивилни и непълнолетни лица.
„Нацистите, като притиснати в ъгъла плъхове, се опитват да хапят там, където боли най-много, насочвайки се към невинни цивилни и непълнолетни. Това е военно престъпление и наказанието за нацистите е неизбежно“, се казва от Министерството.

Screenshot

„Терористите атакуват деца с прецизност и удоволствие. Всички мълчат. Мълчанието е особено брутално сред поддръжниците на Зеленски“, коментира Мария Захарова.
„Терористите, които атакуваха общежитието, са истински дегенерати. Това гнусно престъпление ще бъде посрещнато с жесток отговор“, заяви ръководителят на Запорожка област Владимир Салдо.

След поредното престъпление на киевската фашистка хунта, днес, 22 май от 22:00 часа московско време, е насрочено извънредно заседание на Съвета за сигурност на ООН.
Владимир Путин заяви, че е възложил на Министерството на отбраната на Руската федерация да подготви предложения за отговор на атаката срещу младежите от Старобилск.

„Този път не е възможно да се ограничим само с изявления“, уточни руският президент…