БЛОГ

Панелни мечти

Тази история не е моя. Не е и ваша, защото е много по-голяма от всички ни, взети заедно, барабар с айфоните ни, кабелните ни мечти и безжичните ни въжделения. Четири джи копнежите ни и селфи моралът ни нацупват засрамено джуки пред нея в поза за снимка. Тази история е нейна и е много повече от това, което някога ще се опитаме да направим в профилите си, в пробитите си слушалки и в показните си парти вселени. Тази история е за поле в сърце. И нищо повече, което да е важно… ама наистина.

ФАЗА ЕДНО – КОГАТО ТРЕВАТА СТАВА ПАНЕЛНА И ДО НЕЯ СЕ СТИГА С АСАНСЬОР

Баба стана на 82 години преди няколко дни, но според мен тя живя до 80. Точно до момента, когато всички заедно превърнахме небето й и полето й в телевизор, диван и гарсониера.

Тя е болна от Алцхаймер, деменция или просто от „страх“, както тя му вика. Най-големият шибаняк сред немците е Алцхаймер, но това едва ли е обяснено точно така в медицинската литература. „Скърбя по ягодовите поляни. Изпадам в дисбаланс. Във обща недостатъчност. Падам в медицината…“ е казал Рахнев. И баба е изпаднала в дисбаланс, в обща недостатъчност по ягодовите полета. Паднала е в медицината. Заболяване на „ума“, на краткосрочната памет и на очите, които стават обятни, за разлика от предишната им необятност, в която можеше да се удави дори косатката Уили от онзи романтичния филм за рибната свобода. Тя – баба, не косатката, не може вече да се оправя сама и затова се наложи нагледно да убием свободата й. Наложи се да спрем душата й да прави топлина, уют и баници и да се опитаме да й покажем колко е прекрасно да мечтае като всички нас – панелно. Комплексно, с такса за мечтите – асансьор, стълбищно осветление и чистачка, да й чисти излишните, защото прекаленото мечтаене излиза скъпо и се прави събрание на входа, ако възникне. И ние го направихме, за да види колко е прекрасно да живее. По градски.

ФАЗА ДВЕ – КАК ДА УБИЕШ ИСКРАТА САМО В ТРИ ЛЕСНИ СТЪПКИ

Ако искате да угасите искрата в човек, живял в кирпичена къща в една далечна махала, почти като по Йовков, отгледал пет деца, ходил бос, присъствал на бомбардировките край София, виждал самодиви, строил къща сам и лекувал всичко с магични билки, не за пушене, представете си, нещата са изключително прости. Трябва да изминете само няколко елементарни стъпки. Може и да си ги купите по Топ Шоп на промоционални цени, но и в домашни условия не е много сложно. Първо – обяснете на свободната му душа, дишала истински въздух и пила планинска вода, че тук доматите са пластмасови, разстоянията непреодолими пеша, а слънцето е луминесцентно, като през зимата има и енергоспестяващо в по-добрите магазини.

Кажете му също, че не знаем имената на всички продавачки в магазина, че не може да пазаруваме на тефтер, че за да се разходи до гората, му трябва лифт или минимум билетче за трамвай и че по полетата около блоковете не растат малини, а ТЕЦ-ове.

Ако това не помогне и обектът все още ухае на борови връхчета, от които се прави най-сладкото сладко на света и на детство, преминете към стъпка две. Създайте му музикална фонова среда, която да е изпъстрена не с шум на река в късна пролет (когато асфалтът ухае на дъжд, а светът е събран в цветовете на вишната пред твоята улица), а такава, наситена с говор от телевизор, бръмчене на компютър, надуване на автомобилни клаксони и звук от миялна машина. И за финал най-важното: мълчете! Когато тя е спряла, а погледът й издава, че е пак там, където има глъчка, където шуми гора, където се живее, ама наистина – вие мълчете. Мълчете, защото имате много работа, защото цъкате фейсбук или проверявате мейли от службата. Мълчете, защото нямате батерия, защото вайбърът ви се ебава, защото сте нервни или кисели. Мълчете. Сега не е времето, когато да чуете мечтите й, спомените й от безкрайни хора, от магични случки, от любов, от страх, от тогава, когато са искали да я откраднат, от погача – топла и вкусна, и от онази нова блуза, която сама си е изплела и е била хит сред всички баби на улицата за месеци напред. Сега не им е времето на нейните истории за оня истинския живот, затова мълчете.

ФАЗА ТРИ – ОБЩА НЕДОСТАТЪЧНОСТ

Когато видите, че обектът е спрял да се усмихва дори когато му предлагате италианска паста с песто, ягодово тирамису или сьомга на пара с черен трюфел и пяна от грах, най-вероятно сте успели да го интегрирате. Най-вероятно ръцете й, събрали в многото си гънки цялото ви детство – босо, рошаво и пълно, са станали по-меки, по-градски и са се научили да пускат дистанционното. Най-вероятно шегите й, диалектът й и благите й думи са се превърнали в емотиконки, а вие най-после може да бъдете спокойни. Не е нужно да обяснявате защо ви няма от сутрин до вечер, защо тук хората не се смеят толкова много, не псуват толкова често и не си ходят в къщите без предупреждение.

Не е нужно вече да разяснявате, че „честната дума“ и отключената врата на апартамента са за глупаците, за оптимистите, а не за столичаните.

Сега вече сте превърнали полето, баирите, дъхавите люляци и изсушената лайка в мазето в култивиран градски джънк.

Сега вече сте затворили жътварските песни, първите целувки до онзи стария орех след моста и звука от преминаващите влакове под звездите в добре стерилизирана зимнина. Стерилизирали сте всичко био, което може да се стерилизира, и доволни, в хармония със себе си закусвате киселото си мляко „Хармоника“ от био ферма за два и петдесет. Сега вече всичко е наред, защото истинският живот е за глупаците и за тези, болни от Алцхаймер. Истинският живот е останал в гънките на ръцете й и в небцето й, на което тя вика небе. „Имам нещо на небето, баба“ – казва, а на вашето небе има ли нещо?! Панелни мечти!

На баба,
която пази полето,
защото дори над балкона има небе… същото.

Post Views: 66

Related Topics:featured trending блог

Up Next

НАТРАПЕНА ТЕМА, КОГА ЖИВЯХМЕ ПО-ДОБРЕ: ПРЕДИ “ДЕМОКРАЦИЯТА”, ИЛИ СЛЕД НЕЯ?

Don't Miss

“Пет пари не струваш”

БЛОГ

Срещнах една позната и тя ми каза

Срещнах една позната и тя ми каза:

„Бях на морето 20 дена да поживея.“

Тази нейна реплика остана в главата ми. Замислих се – нима през останалото време не живеем? Или просто съществуваме? Отговорът не е толкова прост, колкото изглежда.

Съвременният човек е убеден, че живее постоянно. Но ако седнем и честно изчислим как минава времето ни, картината става стряскаща. В седмицата има 168 часа. От тях около 56 часа спим. Още 40 часа работим. Към това трябва да добавим поне 12 часа домашни задължения – чистене, готвене, ремонти, грижи за децата. За транспорт губим средно още 10–12 часа. Храненето отнема поне 10 часа седмично. За телефон, интернет и телевизия често отиват десетки часове, без дори да усетим.

Когато човек събере всичко, се оказва, че за истински живот остават около 20–30 часа седмично. Това е по-малко от 20% от времето ни. А ако махнем и часовете, в които сме уморени, разсеяни или тревожни, може би реално живеем едва 10% от живота си.

Останалото е навик, задължение, оцеляване.

Парадоксът е, че никога човечеството не е имало толкова удобства, а никога човекът не е бил толкова уморен. Машини перат вместо нас, коли ни возят, телефони вършат работа за секунди, изкуственият интелект може да смята, пише и анализира вместо човека. И въпреки това все не ни стига време.

Защо?

Защото сме объркали живота с бързането.

Животът не е просто биологично съществуване. Не е само да дишаш, да ядеш и да плащаш сметки. Да живееш означава да усещаш. Да имаш време да погледнеш небето, да чуеш смеха на детето си, да изпиеш едно кафе спокойно, да поговориш с приятел без да гледаш часовника. Да седнеш на пейка и да почувстваш, че моментът има стойност.

Навремето хората са били по-бедни, но сякаш са имали повече време един за друг. Днес сме свързани с целия свят, а все по-рядко разговаряме истински. Живеем сред хиляди информации, но ни липсва смисъл.

Не случайно в Библията е казано:

„Шест дни работи, а седмия почивай.“

Това не е просто религиозна повеля. Това е напомняне, че човекът не е създаден само за труд. Почивката не е мързел, а връщане към себе си. Без нея душата изсъхва.

Може би затова хората казват:

„Отивам да поживея.“

Те не говорят за лукс или пари. Говорят за онези редки мигове, когато човек отново усеща, че е жив.

И тогава остава най-важният въпрос:
След като толкова малка част от времето си истински живеем – как използваме тези мигове?

Христо Кенаров

Post Views: 21

БЛОГ

Отново се сещам за второто правило на баба.‼️‼️

Едно време, баба казваше:🍩💄
,,Когато се събудиш, първата ти работа е, преди да сложиш тенджерите на котлона, да се нагласиш, та като стане мъжът ти, да не те види като чума!”
(каквото и да значи това😂)
Сега, стоя пред огледалото, откъдето ме гледа една Медуза- Горгона,
с коси във всички посоки все едно ловят wi-fi 😂, едно залепнало очо и се чудя, как бе аджаба във филмите се събуждат все едно излязли от салон за красота?💄👠👒

8.30. Включвам пресата.
Влизам за сутрешен душ, епилирам всички възможни части, даже ми се иска понякога и главата да си мина, заради тая коса.

Излизам.
Минавам набързо през кухнята и слагам в нинджата един боб …
Започвам да се ,,нагласям”.
Коса, екстеЙшъни, грим, мигли, лепя паднали нокти..👠💄💋💥💅
Обличам се.
Отново се сещам за второто правило на баба.‼️‼️
,,Винаги ходи с хубаво бельо!”
Не съм ви казвала, но имам някаква параноя да не би нещо да ми се случи (пази Боже) на улицата и някой красив доктор да ми види разнищените гащи.
Пък 😉😉😭 и други ,,неща” могат да ме срещнат, знае ли човек?
Та затуй, ходете винаги епилирани и с хубаво бельо!💃💃
Опъвам жартиери, напъхвам се в една рокля, обувки на ток, Шанел 5 и грабвам торбата с боклук.
Пред асансьора се сблъсквам с комшията и жена му.
,,Охо! На бизнес среща ли?”
,,Нее, ще изхвърлям боклука.”
,,А? Значи после ще излизаш?” казва тя.
,,Нее. После ще готвя боб.”
Е тук вече и двамата са в ступор.😂😂💥
Тя може и да е припаднала, ма аз не се обръщам.
Дама съм и какво става зад гърба ми, не ме интересува.
Вървя към контейнера и БЛАГОДАРЯ НА БАБА.
Ако не бях се оправила, щях да докарам уплах на хорицата.
Прибирам се и си правя кафе.
Това е моето време, ще си го изпия с кеф и на спокойствие, даже ще погледна и ПРОМОЦИИТЕ.
Бобът ще е готов.
Да жЮвеят мултикукърите!
У дома ухае на боб и Шанел!

Post Views: 19

БЛОГ

ПИСМО НА БАБА ДО ПАРЛАМЕНТА..

ПИСМО НА БАБА ДО ПАРЛАМЕНТА..

Уважаеми, народни депутати,
баба реши писмо да ви прати.
Здравейте, другарки и другари,
дано писмото ми здрави ви завари,
вие май господа се вече наричате,
извинете за грешката, ако обичате,
пиша ви от село – провинция дълбока,
аз съм стара баба, слепоока,
изгледала съм десетина внуци,
вече ръцете и краката са ми куци,
стара съм, не разбирам протокола,
но знам как да размахвам кола,
окастрен, от младо дърво, прав,
кокал няма да ви остане здрав,
само по избори да смеете да припарите,
ще бия наред – и господата, и другарите,
ще видите какво е социална политика
като ви пусна от обора гладен бика,
нека ви притисне с рогата на тясно,
за да разберете народа си ясно,
да разберете какво е държава да те мачка,
да те притиска за пари на всяка крачка,
да се срещнете с живота – разярен бик,
да му видите отблизо страшния лик,
да ви нарани да болка, до кръв,
да ви гони, сякаш сте стръв,
да ви гледа из под вежда,
опрени до стената, без надежда,
да ви заболи душата от обида,
че сте жертвите в тази корида…
Елате, каня ви на гости,
да се научите как се пости,
да се научите как с пенсия се кара,
да чуете как крадец в тъмно бара,
да платите сметките за вода, парно, ток
и без пари да карате на милостта на Бог,
да пресичате улица на бегом като в спорта,
да се бутате в маршрутки и в транспорта,
да се редите за пенсии пред пощите,
да плачете за децата си в нощите,
да ви пращат по клинични пътеки,
да чакате пред лекари и аптеки.
да получавате вместо надбавки,
жълти стотинки за подигравки…

Послепис:

В послеписа ще ви напиша,
оставете народа да диша,
децата и държавата ни върнете,
на старите внимание обърнете
и ви предупреждавам, господа и другари,
че с хората не трябва да си правите гъргари!… 🤔

Благодаря! 🙏💖

Post Views: 28