БЛОГ
Тихата цена на „любовта“
Тихата цена на „любовта“
В началото всичко беше просто.
Двама души, общ дом, общи разходи, общи планове. Работехме и двамата, участвахме и двамата. Говорехме за бъдеще, за подкрепа, за това как сме „екип“.
Аз вярвах в това.
Нищо не се счупи изведнъж.
Всичко започна с дребни пукнатини.
Една закъсняла вноска.
Една забравена сметка.
Един месец, в който „няма как“, защото времената били трудни.
„Само за малко“ — каза.
Аз му повярвах.
После това „малко“ се настани трайно.
Аз поех наема.
Аз поех сметките.
Храната. Покупките.
И онези „дребни“ негови разходи, когато парите не стигали.
Причините винаги бяха готови.
Работата не вървяла.
Проектите се проваляли.
Другите били виновни.
А аз работех повече.
Ставах по-рано.
Прибирах се по-късно.
И държах всичко изправено.
Той казваше, че съм силна.
Но никога не каза, че съм сама.
Истинската болка не беше в парите.
Беше в думите.
Всеки път, когато повдигнех темата, разговорът се обръщаше срещу мен.
Аз ставала обсебена.
Аз преувеличавала.
Аз не разбирала.
А после дойде изречението:
„Ставаш меркантилна.“
Казано на жената, която плащаше дори вечерята му.
Той винаги излизаше жертва.
А аз — виновна.
Ако настоявах — го притискала.
Ако се уморя — драматизирала.
Ако искам равнопоставеност — не го подкрепяла.
Накрая аз се извинявах.
За разговори.
За въпроси.
За сметки, които бях платила сама.
Започнах да се съмнявам в себе си.
Да омаловажавам нуждите си.
Да вярвам, че искам твърде много, когато исках просто отговорност.
После се случиха неща, които не можех да оправдая.
Аз покрих сериозен дълг.
Той се прибра с нови дрехи:
„Заслужавам си го.“
Аз платих вечеря за семейството ми.
Той се усмихна:
„Тя печели добре.“
Аз броях последните си пари.
Той ме поучи:
„Не умееш да управляваш финансите.“
Тогава видях ясно.
Мълчах, за да има мир.
Свих се, за да няма конфликт.
Отложих себе си, за да му е удобно.
И той свикна.
Свикна някой друг да носи тежестта.
Свикна аз да оправям.
Свикна да получава, без да дава.
Когато най-накрая казах спокойно:
„Не мога повече така“ —
той не ме чу.
Той се ядоса.
Обвини ме.
Представи ме като лошата.
И тогава разбрах истината.
Той не се страхуваше, че губи мен.
Той се страхуваше, че губи удобството си.
Тръгнах си уморена.
С чувство за вина.
Но и с яснота.
Аз не бях меркантилна.
Бях човек, който даваше твърде много —
на някого, който не поемаше нищо.
И научих нещо важно:
Да искаш отговорност не е алчност.
Да поставиш граница не е жестокост.
А когато любовта те кара да се чувстваш виновна, че не искаш да бъдеш използвана —
това не е любов.
Разказ и редакция: Иван Велинов
БЛОГ
Срещнах една позната и тя ми каза
Срещнах една позната и тя ми каза:
„Бях на морето 20 дена да поживея.“
Тази нейна реплика остана в главата ми. Замислих се – нима през останалото време не живеем? Или просто съществуваме? Отговорът не е толкова прост, колкото изглежда.
Съвременният човек е убеден, че живее постоянно. Но ако седнем и честно изчислим как минава времето ни, картината става стряскаща. В седмицата има 168 часа. От тях около 56 часа спим. Още 40 часа работим. Към това трябва да добавим поне 12 часа домашни задължения – чистене, готвене, ремонти, грижи за децата. За транспорт губим средно още 10–12 часа. Храненето отнема поне 10 часа седмично. За телефон, интернет и телевизия често отиват десетки часове, без дори да усетим.

Когато човек събере всичко, се оказва, че за истински живот остават около 20–30 часа седмично. Това е по-малко от 20% от времето ни. А ако махнем и часовете, в които сме уморени, разсеяни или тревожни, може би реално живеем едва 10% от живота си.
Останалото е навик, задължение, оцеляване.
Парадоксът е, че никога човечеството не е имало толкова удобства, а никога човекът не е бил толкова уморен. Машини перат вместо нас, коли ни возят, телефони вършат работа за секунди, изкуственият интелект може да смята, пише и анализира вместо човека. И въпреки това все не ни стига време.
Защо?
Защото сме объркали живота с бързането.

Животът не е просто биологично съществуване. Не е само да дишаш, да ядеш и да плащаш сметки. Да живееш означава да усещаш. Да имаш време да погледнеш небето, да чуеш смеха на детето си, да изпиеш едно кафе спокойно, да поговориш с приятел без да гледаш часовника. Да седнеш на пейка и да почувстваш, че моментът има стойност.
Навремето хората са били по-бедни, но сякаш са имали повече време един за друг. Днес сме свързани с целия свят, а все по-рядко разговаряме истински. Живеем сред хиляди информации, но ни липсва смисъл.
Не случайно в Библията е казано:
„Шест дни работи, а седмия почивай.“
Това не е просто религиозна повеля. Това е напомняне, че човекът не е създаден само за труд. Почивката не е мързел, а връщане към себе си. Без нея душата изсъхва.

Може би затова хората казват:
„Отивам да поживея.“
Те не говорят за лукс или пари. Говорят за онези редки мигове, когато човек отново усеща, че е жив.
И тогава остава най-важният въпрос:
След като толкова малка част от времето си истински живеем – как използваме тези мигове?
Христо Кенаров
БЛОГ
Отново се сещам за второто правило на баба.‼️‼️
Едно време, баба казваше:🍩💄
,,Когато се събудиш, първата ти работа е, преди да сложиш тенджерите на котлона, да се нагласиш, та като стане мъжът ти, да не те види като чума!”
(каквото и да значи това😂)
Сега, стоя пред огледалото, откъдето ме гледа една Медуза- Горгона,
с коси във всички посоки все едно ловят wi-fi 😂, едно залепнало очо и се чудя, как бе аджаба във филмите се събуждат все едно излязли от салон за красота?💄👠👒
8.30. Включвам пресата.
Влизам за сутрешен душ, епилирам всички възможни части, даже ми се иска понякога и главата да си мина, заради тая коса.

Излизам.
Минавам набързо през кухнята и слагам в нинджата един боб …
Започвам да се ,,нагласям”.
Коса, екстеЙшъни, грим, мигли, лепя паднали нокти..👠💄💋💥💅
Обличам се.
Отново се сещам за второто правило на баба.‼️‼️
,,Винаги ходи с хубаво бельо!”
Не съм ви казвала, но имам някаква параноя да не би нещо да ми се случи (пази Боже) на улицата и някой красив доктор да ми види разнищените гащи.
Пък 😉😉😭 и други ,,неща” могат да ме срещнат, знае ли човек?
Та затуй, ходете винаги епилирани и с хубаво бельо!💃💃
Опъвам жартиери, напъхвам се в една рокля, обувки на ток, Шанел 5 и грабвам торбата с боклук.
Пред асансьора се сблъсквам с комшията и жена му.
,,Охо! На бизнес среща ли?”
,,Нее, ще изхвърлям боклука.”
,,А? Значи после ще излизаш?” казва тя.
,,Нее. После ще готвя боб.”
Е тук вече и двамата са в ступор.😂😂💥
Тя може и да е припаднала, ма аз не се обръщам.
Дама съм и какво става зад гърба ми, не ме интересува.
Вървя към контейнера и БЛАГОДАРЯ НА БАБА.
Ако не бях се оправила, щях да докарам уплах на хорицата.
Прибирам се и си правя кафе.
Това е моето време, ще си го изпия с кеф и на спокойствие, даже ще погледна и ПРОМОЦИИТЕ.
Бобът ще е готов.
Да жЮвеят мултикукърите!
У дома ухае на боб и Шанел!
БЛОГ
ПИСМО НА БАБА ДО ПАРЛАМЕНТА..
ПИСМО НА БАБА ДО ПАРЛАМЕНТА..
Уважаеми, народни депутати,
баба реши писмо да ви прати.
Здравейте, другарки и другари,
дано писмото ми здрави ви завари,
вие май господа се вече наричате,
извинете за грешката, ако обичате,
пиша ви от село – провинция дълбока,
аз съм стара баба, слепоока,
изгледала съм десетина внуци,
вече ръцете и краката са ми куци,
стара съм, не разбирам протокола,
но знам как да размахвам кола,
окастрен, от младо дърво, прав,
кокал няма да ви остане здрав,
само по избори да смеете да припарите,
ще бия наред – и господата, и другарите,
ще видите какво е социална политика
като ви пусна от обора гладен бика,
нека ви притисне с рогата на тясно,
за да разберете народа си ясно,
да разберете какво е държава да те мачка,
да те притиска за пари на всяка крачка,
да се срещнете с живота – разярен бик,
да му видите отблизо страшния лик,
да ви нарани да болка, до кръв,
да ви гони, сякаш сте стръв,
да ви гледа из под вежда,
опрени до стената, без надежда,
да ви заболи душата от обида,
че сте жертвите в тази корида…
Елате, каня ви на гости,
да се научите как се пости,
да се научите как с пенсия се кара,
да чуете как крадец в тъмно бара,
да платите сметките за вода, парно, ток
и без пари да карате на милостта на Бог,
да пресичате улица на бегом като в спорта,
да се бутате в маршрутки и в транспорта,
да се редите за пенсии пред пощите,
да плачете за децата си в нощите,
да ви пращат по клинични пътеки,
да чакате пред лекари и аптеки.
да получавате вместо надбавки,
жълти стотинки за подигравки…
Послепис:
В послеписа ще ви напиша,
оставете народа да диша,
децата и държавата ни върнете,
на старите внимание обърнете
и ви предупреждавам, господа и другари,
че с хората не трябва да си правите гъргари!… 🤔
Благодаря! 🙏💖








