БЛОГ
Цената на доверието
Работих в една и съща компания седем години.
Седем години, в които израснах от асистент до координатор в административния отдел. Не беше бързо и не беше лесно. Всяка следваща стъпка идваше с допълнителна отговорност, с повече очаквания и с усещането, че трябва постоянно да доказвам, че мястото ми там не е случайно. Познавах процесите в детайли, знаех кои колеги как работят, кои проблеми се повтарят и как могат да се решат. Компанията беше станала част от ежедневието ми, от идентичността ми.
Две години след като започнах, по моя препоръка там постъпи и най-добрата ми приятелка. Бях искрено щастлива, че ще работим заедно. Аз я обучавах – показвах ѝ системите, въвеждах я в процесите, обяснявах неписаните правила, давах ѝ контактите, които бях събирала с години. В началото дори прикривах някои нейни грешки, за да не си създаде лошо име или да не загуби работата си още в първите месеци. Вярвах, че това е нормално – помагаш на човек, който ти е близък.
Обядвахме заедно почти всеки ден. В петък след работа излизахме – говорехме за всичко, за колегите, за шефовете, за бъдещето. Споделях ѝ притесненията си, плановете си, амбициите си. Вярвах ѝ така, както не бях вярвала на почти никой друг.
Преди около шест месеца обявиха, че се отваря ръководна позиция. Новината ме развълнува и уплаши едновременно. Шефът ми каза, че съм сред най-силните кандидати. Тези думи ме мотивираха още повече. Започнах да давам всичко от себе си – идвах по-рано, оставах до късно, поемах задачи, които не бяха част от длъжностната ми характеристика. Изготвях допълнителни отчети, анализирах процеси, предлагах подобрения. Исках да покажа, че мога повече, че съм готова за следващата стъпка.
Приятелката ми непрекъснато ми повтаряше:
„Тази позиция е твоя. Заслужаваш я.“
Аз ѝ вярвах. Разказвах ѝ всичко – какво планирам да кажа на вътрешното интервю, какви стратегии обмислям, какви силни страни ще подчертая. Тя знаеше мислите ми още преди да ги изрека на глас пред мениджмънта.
В деня на интервютата обаче се случи нещо, което не очаквах. Тя също се появи. Не ми беше казала нищо предварително. Разбрах едва когато я видях да седи пред кабинета на мениджъра, със същите документи в ръцете, със същото напрежение в погледа. Когато ме видя, вдигна очи и каза само:
„Реших да пробвам.“
Опитах се да не мисля лошо. Казах си, че всеки има право да кандидатства. Преглътнах разочарованието и се опитах да остана спокойна.
Седмица по-късно обявиха резултата. Тя беше избрана за ръководител.
Седях на бюрото си, гледах екрана и не можех да реагирам. Нито радост, нито гняв – само празнота. Чувствах се така, сякаш някой е издърпал земята под краката ми.
След това започнах да забелязвам странни неща. Новата ми шефка – тя – започна да променя процеси, които аз бях изграждала с години. Премахна част от отговорностите ми, отмести ме от позицията, която реално изпълнявах, започна да ми възлага отчети, които нямаха никакъв смисъл или практическа стойност. Всяка промяна изглеждаше като крачка назад за мен.
Един колега ми каза между другото, че тя била споделила, че нямам лидерски качества. Болката от тези думи беше още по-голяма, когато осъзнах, че много от „нейните идеи“, представени пред ръководството като нейни собствени, всъщност бяха неща, които аз ѝ бях казвала в разговори на четири очи.
Един ден не издържах. Спрях я в кухненския кът и я попитах директно:
„Защо говориш така за мен?“
Тя ме погледна спокойно и каза:
„Това е работа, не приятелство. Трябваше да си осигуря позицията.“
Напомних ѝ какво съм направила за нея – обучението, подкрепата, доверието.
Тя само сви рамене:
„Това си беше твое решение. Аз не съм те карала.“
От този момент атмосферата стана непоносима. Говореше ми студено, поправяше ме пред всички, възлагаше ми абсурдни задачи. Държеше се така, сякаш съм проблем, който трябва да бъде притиснат, докато сам не се откаже и не си тръгне.
Започнах да се прибирам вкъщи разстроена, напрегната, с желание просто да прекратя всичко. Сякаш работата, която някога ми носеше удовлетворение, се беше превърнала в ежедневно наказание.
Но вътре в мен има и друг глас – гняв. Гняв от това, че ми е трудно да си тръгна, без да кажа нищо. Защото аз съм човекът, който я изгради. Аз съм човекът, който ѝ подаде ръка.
И сега съм на кръстопът.
Или стискам зъби и търпя, за да не остана без работа.
Или си тръгвам и започвам от нулата, с цената на всичко, което съм градяла дотук.
Иван Велинов
БЛОГ
Срещнах една позната и тя ми каза
Срещнах една позната и тя ми каза:
„Бях на морето 20 дена да поживея.“
Тази нейна реплика остана в главата ми. Замислих се – нима през останалото време не живеем? Или просто съществуваме? Отговорът не е толкова прост, колкото изглежда.
Съвременният човек е убеден, че живее постоянно. Но ако седнем и честно изчислим как минава времето ни, картината става стряскаща. В седмицата има 168 часа. От тях около 56 часа спим. Още 40 часа работим. Към това трябва да добавим поне 12 часа домашни задължения – чистене, готвене, ремонти, грижи за децата. За транспорт губим средно още 10–12 часа. Храненето отнема поне 10 часа седмично. За телефон, интернет и телевизия често отиват десетки часове, без дори да усетим.

Когато човек събере всичко, се оказва, че за истински живот остават около 20–30 часа седмично. Това е по-малко от 20% от времето ни. А ако махнем и часовете, в които сме уморени, разсеяни или тревожни, може би реално живеем едва 10% от живота си.
Останалото е навик, задължение, оцеляване.
Парадоксът е, че никога човечеството не е имало толкова удобства, а никога човекът не е бил толкова уморен. Машини перат вместо нас, коли ни возят, телефони вършат работа за секунди, изкуственият интелект може да смята, пише и анализира вместо човека. И въпреки това все не ни стига време.
Защо?
Защото сме объркали живота с бързането.

Животът не е просто биологично съществуване. Не е само да дишаш, да ядеш и да плащаш сметки. Да живееш означава да усещаш. Да имаш време да погледнеш небето, да чуеш смеха на детето си, да изпиеш едно кафе спокойно, да поговориш с приятел без да гледаш часовника. Да седнеш на пейка и да почувстваш, че моментът има стойност.
Навремето хората са били по-бедни, но сякаш са имали повече време един за друг. Днес сме свързани с целия свят, а все по-рядко разговаряме истински. Живеем сред хиляди информации, но ни липсва смисъл.
Не случайно в Библията е казано:
„Шест дни работи, а седмия почивай.“
Това не е просто религиозна повеля. Това е напомняне, че човекът не е създаден само за труд. Почивката не е мързел, а връщане към себе си. Без нея душата изсъхва.

Може би затова хората казват:
„Отивам да поживея.“
Те не говорят за лукс или пари. Говорят за онези редки мигове, когато човек отново усеща, че е жив.
И тогава остава най-важният въпрос:
След като толкова малка част от времето си истински живеем – как използваме тези мигове?
Христо Кенаров
БЛОГ
Отново се сещам за второто правило на баба.‼️‼️
Едно време, баба казваше:🍩💄
,,Когато се събудиш, първата ти работа е, преди да сложиш тенджерите на котлона, да се нагласиш, та като стане мъжът ти, да не те види като чума!”
(каквото и да значи това😂)
Сега, стоя пред огледалото, откъдето ме гледа една Медуза- Горгона,
с коси във всички посоки все едно ловят wi-fi 😂, едно залепнало очо и се чудя, как бе аджаба във филмите се събуждат все едно излязли от салон за красота?💄👠👒
8.30. Включвам пресата.
Влизам за сутрешен душ, епилирам всички възможни части, даже ми се иска понякога и главата да си мина, заради тая коса.

Излизам.
Минавам набързо през кухнята и слагам в нинджата един боб …
Започвам да се ,,нагласям”.
Коса, екстеЙшъни, грим, мигли, лепя паднали нокти..👠💄💋💥💅
Обличам се.
Отново се сещам за второто правило на баба.‼️‼️
,,Винаги ходи с хубаво бельо!”
Не съм ви казвала, но имам някаква параноя да не би нещо да ми се случи (пази Боже) на улицата и някой красив доктор да ми види разнищените гащи.
Пък 😉😉😭 и други ,,неща” могат да ме срещнат, знае ли човек?
Та затуй, ходете винаги епилирани и с хубаво бельо!💃💃
Опъвам жартиери, напъхвам се в една рокля, обувки на ток, Шанел 5 и грабвам торбата с боклук.
Пред асансьора се сблъсквам с комшията и жена му.
,,Охо! На бизнес среща ли?”
,,Нее, ще изхвърлям боклука.”
,,А? Значи после ще излизаш?” казва тя.
,,Нее. После ще готвя боб.”
Е тук вече и двамата са в ступор.😂😂💥
Тя може и да е припаднала, ма аз не се обръщам.
Дама съм и какво става зад гърба ми, не ме интересува.
Вървя към контейнера и БЛАГОДАРЯ НА БАБА.
Ако не бях се оправила, щях да докарам уплах на хорицата.
Прибирам се и си правя кафе.
Това е моето време, ще си го изпия с кеф и на спокойствие, даже ще погледна и ПРОМОЦИИТЕ.
Бобът ще е готов.
Да жЮвеят мултикукърите!
У дома ухае на боб и Шанел!
БЛОГ
ПИСМО НА БАБА ДО ПАРЛАМЕНТА..
ПИСМО НА БАБА ДО ПАРЛАМЕНТА..
Уважаеми, народни депутати,
баба реши писмо да ви прати.
Здравейте, другарки и другари,
дано писмото ми здрави ви завари,
вие май господа се вече наричате,
извинете за грешката, ако обичате,
пиша ви от село – провинция дълбока,
аз съм стара баба, слепоока,
изгледала съм десетина внуци,
вече ръцете и краката са ми куци,
стара съм, не разбирам протокола,
но знам как да размахвам кола,
окастрен, от младо дърво, прав,
кокал няма да ви остане здрав,
само по избори да смеете да припарите,
ще бия наред – и господата, и другарите,
ще видите какво е социална политика
като ви пусна от обора гладен бика,
нека ви притисне с рогата на тясно,
за да разберете народа си ясно,
да разберете какво е държава да те мачка,
да те притиска за пари на всяка крачка,
да се срещнете с живота – разярен бик,
да му видите отблизо страшния лик,
да ви нарани да болка, до кръв,
да ви гони, сякаш сте стръв,
да ви гледа из под вежда,
опрени до стената, без надежда,
да ви заболи душата от обида,
че сте жертвите в тази корида…
Елате, каня ви на гости,
да се научите как се пости,
да се научите как с пенсия се кара,
да чуете как крадец в тъмно бара,
да платите сметките за вода, парно, ток
и без пари да карате на милостта на Бог,
да пресичате улица на бегом като в спорта,
да се бутате в маршрутки и в транспорта,
да се редите за пенсии пред пощите,
да плачете за децата си в нощите,
да ви пращат по клинични пътеки,
да чакате пред лекари и аптеки.
да получавате вместо надбавки,
жълти стотинки за подигравки…
Послепис:
В послеписа ще ви напиша,
оставете народа да диша,
децата и държавата ни върнете,
на старите внимание обърнете
и ви предупреждавам, господа и другари,
че с хората не трябва да си правите гъргари!… 🤔
Благодаря! 🙏💖








