АНАЛИЗИ
Приключвала ли е някога Студената война?
Формалният край на Студената война през 1989 г. донесе известен оптимизъм, че идеята за „края на историята“ наистина би могла да се реализира, тъй като вече не съществуват реални причини за геополитически търкания между най-силните държави на международното поле.
Първоначално се смяташе, че Новият световен ред, за който пръв заговори Горбачов в своето обръщение към ООН на 7 декември 1988 г., ще донесе равнопоставено партньорство в световната политика и че ще представлява „пълна промяна на ситуацията в международен план след края на Студената война“. Но тя приключи, а „краят на историята“ така и не дойде, защото САЩ продължиха да водят същата политика спрямо Москва. Всъщност за Пентагона Студената война реално никога не е свършвала, защото основната политическа задача Русия да бъде елиминирана от световната политика все още не е постигната. Независимо, че през 1989 г. дойде краят на комунизма в Източна Европа, а след това през 1991 г. и в СССР, и че се създаде реална възможност за създаване на нова система за международна сигурност, разширяването на НАТО на Изток след 1999 г. е пряко доказателство за продължаването на политиката на САЩ от времената на Студената война спрямо Москва. А това на свой ред създава несигурност за бъдещето на световния мир.
След разпада на СССР и края на Студената война, много публични личности и учени на Запад поставиха два важни въпроса. На първо място, какви са причините за съществуването на НАТО. И второ, защо този отбранителен съюз се разширява, след като Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) би могла да осигури необходимата рамка за сътрудничество в сферата на сигурността в Европа, включително и в Русия. Въпреки това, НАТО не се разпадна, а тъкмо напротив – възприе политика за по-нататъшно разширяване на Изток, по подобие на ЕС. Кризата в Косово през 1998-1999 г. стана формален аргумент за разширяването на споменатите по-горе две организации за „по-добра сигурност в Европа“. В своята реч пред Европейския парламент на 13 октомври 1999 г., председателят на Европейската комисия Романо Проди бе пределно ясен по този въпрос. Но нека имаме предвид, че кризата в Косово, последвана от пряка военна намеса на НАТО срещу Сърбия и Черна гора, беше изцяло провокирана от правителството на САЩ, с цел да се даде формален повод за разширяването на НАТО и ЕС на изток.
Въобще можем ли да говорим за край на Студената война през 1989-1999 г., като се има предвид може би най-важният аргумент в обратната посока – НАТО продължава да съществува и дори да се разширява? Всъщност НАТО е най-големият и продължително съществувал военен съюз в съвременната история. Той е създаден през 1949 г., шест години преди основаването на Варшавския договор. Днес няма никакво съмнение, че НАТО е създаден и все още съществува като основен инструмент за политиката на САЩ за глобално превъзходство и налагане на еднополюсния модел, които от своя страна са директно насочени срещу Русия. Разполагането на американски ракети в Западна Европа през 80-те години на миналия век, независимо от настъпилото „разведряване“ на отношенията между САЩ и СССР през 70-те години, стана ясен индикатор за природата на американската геополитическа игра с Изтока, в която НАТО е употребен за реализиране външнополитическите стремежи на САЩ. Като предлог се използва, че НАТО е най-голямата международна организация в сферата на сигурността в Западна Европа. НАТО бе създаден най-вече, за да „защитава“ Западна Европа от СССР, затова възникват доста съмнения, защо тази организация от епохата на Студената война все още съществува, след като предполагаемата заплаха за западната цивилизация изчезна с разпада на СССР и Варшавския договор. По принцип правилният отговор на този въпрос може да се открие в причините за Студената война. Според ревизионисткия подход от средата на 60-те години, основната вина, както за Желязната завеса, така и за Студената война е на САЩ, защото „те отказаха да приемат легитимните изисквания на СССР за сигурността в Източна Европа и пренебрегнаха договореностите между съюзническите страни за третиране на следвоенна окупирана Германия като цялостна икономическа единица. Освен това администрацията на Труман използва мита за съветския експанзиционизъм, за да замаскира истинската природа на американската външна политика, която включваше и създаването на глобална система за налагане на американския тип капитализъм“.
Несъмнено разпадът на СССР, начело с Горбачов, създаде огромен политически вакуум в Централна и Източна Европа, който в идните години бе запълнен от НАТО и ЕС. Разширяването както на НАТО, така и на ЕС, на изток се превърна инструмент на Вашингтон за постепенно придобиване на контрол над бившите комунистически държави в периферията на Русия. Сред академичните среди на запад има едно общоприето клише, когато става въпрос за разширяването на ЕС, а именно, че бившите комунистически страни от Източна Европа „са искали да се присъединят към клуба на сигурните, проспериращи, демократични и с относително добро управление държави. Източноевропейските страни виждаха себе си като естествена част от Европа, но смятаха, че съветската хегемония и западноевропейското съгласие по отношение на статуквото са ги лишили от възможността да се радват на демокрацията и свободния пазар. С падането на комунизма тази историческа несправедливост трябваше да бъде отстранена и присъединяването им към ЕС означаваше тяхното завръщане към Европа“, (Ян Зельонка, „Европа като империя: Природа на разширяването на ЕС“).
Не е ясно обаче, защо днес седем западноевропейски държави, които не са членки на ЕС, не са в състояние да видят гореспоменатите предимства на еврочленството. Нещо повече, през 2016 г. една от страните-членки (Великобритания) реши да напусне съюза и една от основните причини за това решение бе именно разширяването на изток. Защото стимулът на източноевропейските държави за присъединяване към Евросъюза е финансовата подкрепа от страна на западните държави. От геополитическа гледна точка обаче, новите членки на ЕС се превърнаха в Троянския кон в клуба. Те подкрепят открито империалистическата външна политика на САЩ, а основният им ангажимент както в ЕС, така и в НАТО е да взимат активно участие в предстоящата военна акция на Запада срещу Русия, която може да се превърне в трета световна война. Но като критична част от западния фронт срещу Русия, тези източноевропейските държави ще бъдат първите, които ще се сблъскат с преките последствия от войната.
Със сигурност една от най-фундаменталните антируски мерки в Европа в постсъветския период бе решението на САЩ за експанзия на НАТО на изток, предлагайки пълноправно членство на три от страните от бившия Варшавски договор – Полша, Чехия и Унгария. Договорът между Рейгън и Горбачов от Рейкявик бе грубо нарушен от страна на Вашингтон под формалния претекст за серия от събития, които са наложили това – представянето на Владимир Жириновски на изборите в Русия през 1993г., вътрешния натиск над Бил Клинтън от републиканците в Конгреса и смятаният за провал от страна на САЩ отговор на ЕС на гражданската война в Югославия (1991-1999). Вашингтон побърза да обвини европейците, че не са в състояние да се справят с кризата в Югославия, която бе основен тест за ЕС. Ако трябва да сме честни, всички усилия на ЕС за установяване на мир по отношение на тази криза наистина се провалиха, по простата причина, че американската дипломация правеше всичко възможно да ги саботира. Първата работа на НАТО, само две седмици след разширяването, бе да бомбардира Сърбия, с цел да окупира косовската провинция.
Трябва да признаем, че многополюсният модел, който наблюдаваме от 1989 г. поне до 2008 г., бе заменен от еднополюсността на САЩ – хегемониална система, в която акумулираната хиперсила на САЩ в глобалната политика отправя нови предизвикателства към международните отношения. След събитията от 11 септември Съединените щати започнаха да се държат като водеща политическа и военна сила с цел да постигнат глобална хегемония. Неслучайно те представиха тенденциозно атаката от 11 септември единствено и само като дело на „Ал Кайда“ – терористичната организация на Осама бин Ладен, който е син на саудитски милионер и който „е получил терористичния си занаят благодарение на САЩ, биейки се срещу съветската армия в Афганистан през 80-те години“. Администрацията на президента Буш-младши бързо отговори на удара. До края на 2001 г. радикалният ислямски режим на талибаните в Афганистан, който осигуряваше добра среда за операциите на „Ал Кайда“, бе свален и голямата част от страната бе окупирана или попадна под контрола на американските сателити в региона. Това бе началото на т.нар. „война с тероризма“, която в действителност трябваше да послужи като добро оправдание за засилването на ролята на САЩ на световен полицай. И така, политиката за установяване на еднополюсен модел се превърна в първа точка от дневния ред на Пентагона и Белия дом. Със своята инвазия в Афганистан през 2001 г. и в Ирак през 2003 г. САЩ застанаха на върха на йерархията в международните отношения и геополитиката. И така до 2008 г., когато Русия най-накрая реши да защити своите геополитически и исторически интереси в различни части на света – в случая, конкретно в Кавказ. С други думи, в периода 1989-2008 г. САЩ се превърна в единствената държава в света, която има военен и политически потенциал да бъде решаващ фактор навсякъде по света. През тези години военните разходи на САЩ надвишиха тези на всички останали държави взети заедно – това бе ясен знак за хегемониалната политика на Вашингтон. САЩ станаха единствената световна суперсила – нещо като империя по-силна дори от Римската и Британската империи.
По дефиниция империята е държава, която има доминираща роля и способност да функционира самостоятелно без каквито и да е пречки. Затова империите работят самостоятелно, а не в съдружие с други държави, или поне не с великите сили – фундаментална грешка, която в края на краищата отключва апокалиптична враждебност и сблъсък с останалата част от света. Исторически погледнато, след време тази враждебност предизвиква ответен удар на останалите, както е в случая със САЩ, които през 2008 г. получиха ответен удар от Русия. Днес Централен Кавказ, Източна Украйна и западната част от Близкия изток се превърнаха в региони на директен сблъсък на геополитическите интереси върху шахматната дъска, където се срещат залязващата американска империя и изгряващата политическа, икономическа, финансова и военна мощ на Русия. Още през 1990 г. (първата война в Персийския залив) САЩ прекрачиха моралните граници, злоупотребявайки със своята свръхсила и установиха отвратителен и брутален еднополюсен модел, който предизвикваше страх и омраза у останалите големи сили. В този смисъл, известният журналист Стивън Лендман определя САЩ като „дива гангстерска държава“. Тя действа в нарушение на собствените си правила, ценности, норми и изисквания. Такъв е случаят от 1990 г. с бомбардировките на САЩ и техните сателити от НАТО над Югославия, продължили 78 дни. „Нашите военни възможности са достатъчно големи, за да откажат потенциалните врагове да се превъоръжават с надеждата да надминат или да се приравнят към мощта на САЩ.“ Това гласи Стратегията за национална сигурност на САЩ, приета през септември 2012 г.
След 1989 г. американските ястреби открито заявиха необходимостта Америка да играе доминираща роля в световната политика. Да се върнем към речта на Хилъри Клинтън при изслушването й преди встъпване в длъжност като Държавен секретар през 2009 г.: „Нека го кажа ясно – САЩ могат, трябва и ще управляват света през новия век. Светът е отправил поглед към нас, защото Америка има намерението и решимостта да мобилизира общите усилия за решаване на проблемите в световен мащаб, защитавайки интересите си, но и стимулирайки прогрес. В това ние нямаме конкуренция“. Тези думи на Хилъри Клинтън бяха абсолютно безпочвени, защото САЩ вече бяха започнали да залязват. Постепенният упадък и отстъпването на Америка от имперското място, което се е случвало с всяка друга империя в историята, не могат да бъдат разбрани, без предварително познаване на природата и движещите сили на имперската система. След 1991 г. САЩ се превърнаха във „военизирана общност“ по подобие на Римската и Османската империи. Движещата сила на американската империя е външнополитическата задача да прекроят света спрямо своите ценности и правила. Такъв амбициозен проект обаче изисква много систематична политика на цялостна мобилизация на обществото, икономиката и политическата среда. Една такава мобилизация винаги предполага жертването на някой сектор на икономиката в полза на експанзионизма. Вследствие на това функционирането на системата се поддържа от нуждата да бъдат възстановени ресурсите, изразходвани на предния етап – нужда, която САЩ не може да задоволи. Всъщност, оказа се, че на САЩ им излиза доста скъпо да поддържат своето военно господство. В над 80 държави от Балканите до Кавказ и от Аденския залив до Корейския полуостров и Хаити има разположени американски войници. Днес американската администрация е в капана на ефекта на имперската експанзия – това е пропастта между наличните ресурси и амбициите, особено във външната политика, които официално се представят като „национална сигурност“ или „хуманитарни мисии“. Несъмнено скъпите имперски амбиции на САЩ, и в частност военните разходи, отслабиха американската икономика, особено ако я сравним с тази на Китай или Русия.
Редица учени като Ноам Чомски и Мишел Шосудовски прогнозират, че след края на Pax Americana ще възникне нов, многополюсен модел в международните отношения. Факт е, че администрацията на Владимир Путин очевидно поддържа идеята за многополюсен модел, като система с повече от два доминиращи силови центъра, а не идеята за двуполюсен или еднополюсен модел. Концепцията за многополюсен свят трябва да включва САЩ, страните от БРИКС, Япония и ЕС. И тъй като тази система включва няколко относително равностойни суперсили, можем да кажем, че по природа тя е по-съвършена и вероятно по-успешно би могла да гарантира глобалната сигурност. Всъщност от 2008 г. насам светът е в процес на трансформиране на силите и това със сигурност е много опасен период, защото супермогъществото на САЩ е оспорвано от възхода на американските съперници Русия и Китай. Украинската и сирийската кризи са последица от трансформацията на силите, което на свой ред бележи началото на нова студена война. Скоро това може да доведе до ера на „горещия мир“. Но САЩ вече не са в състояние да прокарват Доктрината Буш, чиято цел бе да запази еднополюсния модел и хегемония на САЩ, поддържайки военно превъзходство и недопускайки предизвикателства от която и да било друга държава. Китай и Русия вече оспориха американската хегемония. Понастоящем тези две държави са в процес на изграждане на свой собствен съюз, който поддържа идеята за многополюсността като съвместен подход за решаване на глобалните проблеми и поддържане на колективната сигурност чрез общи, координирани действия на великите сили.
След 1989 г. основната задача на американската външна политика е да защити идеята и прилагането на еднополюсен геополитически световен ред, докато Русия и другите страни от БРИКС се опитват да създадат многополюсен ред. БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай и Южна Африка) са ясно изражение на феномена „Бунтът на останалите“ (Rise of the Rest), обявяващ се срещу американската хегемония. Значението на тези четири бързоразвиващи се икономики и тяхната геополитическа мощ вече е видимо и признато. А прогнозите сочат, че до 2021 г. страните от БРИКС ще надхвърлят общия размер на икономиките от Г-7. И така, тук имаме две диаметрално противоположни геополитически концепции за световния ред през 21 век. Кризите в Украйна и Сирия са просто практическо изражение на това. Най-общо казано, САЩ не се противопоставят на руските геополитически проекти не толкова заради страха от възстановяване на СССР, а за да реализират своите собствени геополитически проекти, според които Русия би трябвало да се превърне в икономическа колония на Запада. Също както бившите югославски републики, които днес съществуват само формално като „независими“ държави.
След 2000 г. най-непосредствената задача на САЩ по отношение на Русия е да попречи на Москва да създаде евразийски геополитически и икономически съюз, който да възпрепятства разширяването на ЕС и НАТО в Източна Европа и на Балканите. В този смисъл Украйна играе основна роля. Както казваше известният русофоб от полски произход Збигнев Бжежински, Украйна е изключително важно пространство на евразийската шахматна дъска, нещо като геополитическа опора, чието съществуване като независима държава помага да се попречи на Русия да се превърне в Евразийска империя и в световна сила. Затова политиката на САЩ в Източна Европа трябва да бъде насочена към настройване на тези страни срещу Русия. И най-вече на Украйна, която играе съдбовна роля в забиването на нож в гърба на Русия.
Тезата на Хъфингтън за неизбежния сблъсък между антагонистични култури в постсъветския период служеше като нещо подобно на научно оправдание за продължаване на американската хегемониална политика след 1989 г. Самият й автор бе едновременно водещ учен и политически съветник на няколко президента на САЩ, и така още от 50-те години на миналия век. Което означава, че пряко е участвал във формирането на американската политика по време на Студената война. Но след като СССР и неговите сателити загубиха войната, Pax Americana трябваше да бъде продължен. Със своята статия, а по-късно и с книгата си за сблъсъка на цивилизациите, Хъфингтън трасира пътя на Пентагона и заедно изобретиха нови врагове, с което да се оправдае новата роля на САЩ и запазването на американската хегемония в постсъветското време. След Елцин Русия се превърна в един от тези врагове, защото реши да се противопостави на глобалната хегемония.
Новата външна политика на Русия през 21 век е ориентирана изключително към опровергаване на тезата, че новият век от новото хилядолетие ще бъде „по-американски“ от предишния. И това означава, че руско-американските отношения след 2000 г. извършват преход от Новия световен ред, начело със САЩ, към многополюсна промяна на отношенията. Последният успех на геополитическия проект Pax Americana бе втората война в Персийския залив (войната в Ирак) през 2003 г. Тя бе стартирана от неоконсервативния президент Джордж Буш-младши не само за да премахне „виетнамския синдром“, а най-вече, за да опровергае експертите, които предричаха ерозия на американското влияние в световната политика. Архитектите на геополитиката на постелцинова Русия, както и критиците на Pax Americana, подчертават, че американската мека сила под формата на създаването на популярна култура, мода, музика, фаст-фууд и т.н., които са продукти на една примитивна субкултура и квазицивилизация, е много опасна. Затова нашата цивилизация има важната задача да се бори с тази квазицивилизация, която унищожава същинското лице на човека. Това е една от най-важните задачи на Русия като велика сила в световната политика. Засилващата се мощ на постелцинова Русия, която оспорва световната хегемония на САЩ, може да се види по фактите – Русия успя да удвои своя БВП, да утрои заплатите в реално изражение и да намали безработицата и бедността.
АНАЛИЗИ
Запада се опитва да откъсне Армения, няма да стане
Лавров натисна, Ереван отстъпи: Армения заговори помирително с Москва.
Русия спря вече много арменски стоки.
85% от продукцията на Армения се изнася за Русия.
99% от външните приходи на Армения са от Русия.
100% от газа и петрола на Амения са от Русия.
Ереван внезапно смекчи тона към Москва след острите думи на Сергей Лавров за западното влияние в Армения. Но зад помирителната реторика остава старият проблем — властта на Пашинян продължава да търси паралелна опора във Вашингтон и Брюксел.
В Ереван започнаха да говорят по-внимателно. Това се вижда не толкова по думите, колкото по интонацията. Арменският външен министър Арарат Мирзоян даде интервю за News.am и почти във всяко изречение се опитваше да остави впечатлението, че отношенията с Русия не са разрушени окончателно. Това не е случайно. Само часове по-рано Сергей Лавров публично обвини Запада, че се опитва да откъсне Армения от Москва чрез политически, идеологически и институционален натиск. Формулировката беше твърда дори по стандартите на руската дипломация. Лавров рядко използва подобен тон без предварително решение на Кремъл.
Тук има нещо важно. В Москва все по-малко разглеждат арменската политика като тактическо отклонение и все повече като системна промяна. Разликата е огромна.
При тактическо отклонение Москва чака. При системна промяна започва подготовка за дълъг конфликт на интереси.
Затова и интервюто на Мирзоян изглежда като опит за аварийно охлаждане на ситуацията. Арменският министър почти механично повтори, че сближаването със САЩ и Европейския съюз не било насочено срещу Русия. Само че този аргумент вече не работи особено добре в Москва. Причината е проста: в последните две години Армения направи поредица от конкретни стъпки, които трудно могат да бъдат обяснени само с „диверсификация на външната политика“.
Ереван замрази участието си в ОДКС. Проведе съвместни военни учения със САЩ. Активизира контактите с НАТО. Изпрати представители на срещи, които Москва открито определя като антируски формати. Започна преговори за разширено военно сътрудничество с Франция. Париж достави бронирана техника Bastion и започна разговори за противовъздушни системи. Индия също се включи — със сделки за ракетни комплекси Pinaka, артилерия и радари Swathi. В същото време руските миротворци в Карабах бяха постепенно изтласкани от политическата картина след азербайджанската операция през септември 2023 г.
Москва помни тези неща. И ги събира.
Проблемът за Кремъл не е само геополитически. Той е и психологически. Армения дълго време беше разглеждана като една от най-лоялните постсъветски държави в руската зона за сигурност. В Гюмри е разположена 102-ра руска военна база. Руски граничари охраняват части от арменските граници. Арменската икономика е дълбоко свързана с руската — чрез банкови потоци, енергетика, логистика и пазара на труда. Огромна арменска диаспора работи в Русия. Само паричните преводи към Армения формират сериозна част от финансовата стабилност на страната.
И точно тук започва парадоксът.
Армения иска да намали зависимостта си от Москва, но в момента няма с какво да я замени. Европейският съюз може да даде политически сигнали и ограничени финансови програми. Франция може да достави няколко партиди техника. САЩ могат да организират военни тренировки и дипломатическа подкрепа. Но никой от тях не може бързо да замени руската инфраструктура, руските пазари и руската военна архитектура в региона.
Това изглежда логично, но има един проблем.
И самият Кремъл вече не изглежда готов да плаща цената за стария модел на отношения. В Москва расте раздразнение от опитите на Пашинян едновременно да запазва руските гаранции за сигурност и паралелно да изгражда антируски политически контакти. Особено след Карабах.
Там настъпи психологическият срив.
Арменското общество очакваше Русия да спре Азербайджан. Русия не го направи. Причините са много — войната в Украйна, промененият баланс със Турция, отказът на самия Пашинян да признае официално Карабах, вътрешните противоречия в ОДКС. Но политическият резултат беше ясен: в Армения започна ускорено пренасочване на общественото недоволство срещу Москва.
Пашинян използва това настроение много внимателно. Не фронтално. По-скоро чрез постоянни малки сигнали. Интервюта. Изявления. Европейски визити. Разговори за „суверенизация“. Думи за „грешки на съюзниците“. Всичко това постепенно подготвяше нова външнополитическа линия.
Сега обаче Ереван започва да усеща границите на тази игра.
Русия все още има огромни инструменти за влияние в Кавказ. Транспортни коридори. Газови доставки. Военно присъствие. Финансов натиск. Разузнавателни канали. Контакти с местните елити. В Москва отлично знаят колко нестабилна е вътрешната арменска система. Особено след масовото разочарование от загубата на Карабах. Рейтингът на Пашинян вече не изглежда така стабилен, както преди две години.
Тук трябва да се гледа и още нещо — предстоящите избори.
Политологът Геворг Мирзаян неслучайно говори за сигнал към арменския елит. В руската система подобни сигнали рядко се изпращат случайно. Когато близки до Кремъл анализатори започнат публично да обсъждат дали Москва е „доволна“ от даден лидер, това обикновено означава, че вътре вече се обсъждат алтернативни варианти.
Не непременно смяна на властта. Това е опростената версия.
По-скоро подготовка за сценарий, при който Русия престава да инвестира политически ресурс в сегашното ръководство.
Разликата е много опасна за Ереван.
Защото Армения няма ресурс за дълга конфронтация едновременно с Азербайджан, Турция и Русия. А икономическите показатели не изглеждат толкова спокойни, колкото твърди официалната статистика. Да, през последните години Армения регистрира силен ръст — включително заради прехвърлянето на руски капитали и компании след санкциите срещу Москва. Но този модел е нестабилен. Част от този ръст зависи именно от посредническата роля между Русия и външните пазари. Ако отношенията с Москва започнат да се влошават по-сериозно, ударът може да бъде много неприятен.
Особено за банковия сектор.
Особено за логистиката през Грузия.
Особено за енергетиката.
И тук се появява още едно противоречие. Пашинян опитва да представи курса си като „балансирана многовекторност“. Само че Западът не гледа на Кавказ по този начин. За Вашингтон и Брюксел Армения постепенно се превръща в още една площадка за ограничаване на руското влияние в постсъветското пространство. Това не значи, че Западът ще защитава Армения при военна криза. Историята показва друго. Но ще използва арменската тема като инструмент срещу Москва.
В Кремъл отлично разбират това.
Затова Лавров говори толкова рязко.
Неговите думи всъщност не бяха насочени само към Пашинян. Те бяха адресирани към цялата арменска бюрокрация, към военния елит, към бизнеса и към хората около системата за сигурност. Посланието беше просто: Москва вижда процеса и вече няма намерение да се преструва, че не го забелязва.
Това обяснява и бързата реакция на Мирзоян.
Но и тя съдържа един неприятен детайл. Арменският външен министър не каза, че Ереван ще ограничи сближаването със САЩ и ЕС. Напротив. Той само се опита да увери Москва, че този процес не бил насочен срещу Русия. Тоест курсът остава. Променя се само опаковката.
Тази версия звучи добре, но числата не я потвърждават. Военните контакти между Армения и западните държави растат. Европейската наблюдателна мисия по арменската граница постепенно разширява активността си. Франция увеличава военното присъствие в дипломатическата линия. Американските структури засилват работата с арменски неправителствени организации и медии. Това вече не е символичен процес.
Той е институционален.
Москва реагира бавно на подобни неща. Но когато реагира, обикновено вече е решила, че проблемът е стратегически.
Поради това сегашното помирително изявление на Ереван изглежда по-скоро като опит за печелене на време. Арменското ръководство очевидно не иска рязък разрив с Русия — поне не сега. Ситуацията около Зангезурския коридор остава напрегната. Азербайджан продължава натиска по границата. Турция действа координирано с Баку. Иран наблюдава нервно всяко движение около южните транспортни маршрути. В такава среда открит конфликт с Москва би бил рискован дори за много по-силна държава.
А Армения не е такава държава.
Затова в Ереван днес говорят на два езика едновременно. Един за вътрешната публика — за суверенитет, Европа и нова външна политика. И втори за Москва — за партньорство, исторически връзки и конструктивен диалог.
Тези два езика все по-трудно се събират в едно изречение.
И точно там започва истинският проблем за Пашинян.
АНАЛИЗИ
Инфлация, цени, заплати: от какъв бюджет има нужда България?
The Sofia Times публикува мнения с широк спектър от гледни точки, за да насърчава конструктивни дебати.
От какъв бюджет има нужда България: кои са предизвикателствата и трудностите, но и шансовете? “Активни политики”, ИПИ и BESCO стартират кампанията “Бюджет на растежа”.
“Разходите надскачат доходите, много сметки стоят неплатени, често се прибягва до заеми”, така финансовият министър Гълъб Донев описа състоянието на публичните финанси.

Вицепремиерът обяви редица мерки, за да се овладее дефицитът и да “спрат кранчетата” в бюджета. Сред тях са краят на автоматичното обвързване на заплатите със средната работна заплата, таванът на възнагражденията в бюджетния сектор, съкращаването на администрацията.
Защо обаче харченето на парите на държавата е толкова недалновидно?
Индексирането – перпетуум мобиле за вдигане на заплати
От години автоматичното повишаване на заплатите на депутати, министри, членове на регулатори, служители на ръководни постове в държавната администрация и работещите в сектор „Сигурност”, които се равняват на определен процент от средната работна заплата, са обект на критика. Индексирането спрямо средната работа заплата води до все по-голяма ножица в заплащането спрямо тези, чиито заплати не се индексират. А самото това индексиране на свой ред допринася за повишаването на средната работа заплата и съответно – за нови увеличения.
Повишаването на заплатите на депутатите, които са 240 души, е съвсем малка част от проблема. “Служителите в публичния сектор са 550 000. Голяма част от техните възнаграждения са обвързани по някакъв начин с минималната или средната работна заплата. Това са грамадни ръстове, които по никакъв начин не могат да бъдат покрити от нормалния ръст на приходите в бюджета” коментира пред ДВ Петя Георгиева от “Института за пазарна икономика” (ИПИ).

“Бюджет на растеж” – в търсене на диалог и прозрачност
От ИПИ, заедно с платформата „Активни политики” и Българската предприемаческа асоциация (BESCO), стартираха кампанията „Бюджет на растежа” за отговорни публични финанси и активен диалог за парите на държавата. „Перфектният вариант би бил създаването на бюджета да мине с максимална прозрачност и публичност”, коментира Ивайло Маджаров от „Активни политики”. „Необходими са реформи и анализи, за да се оправи бюджетът. В противен случай ще правим същото нещо всяка година.” А същото означава дългове, харчене на пари на парче, липса на дългосрочна перспективна и несигурност.
„Бюджетът е важен за всички – както за бизнеса, така и за гражданите”, казва Петя Георгиева. „Моето впечатление е, че за бюджета за тази година няма да има много сериозен разговор. Но се надявам ,че това ще се промени с бюджета за 2027 година, който ще започне да се обсъжда през септември.”
Идеята на организации, които стоят зад „Бюджет на растежа”, е обществото и експертите активно да участват в изготвянето на политиките занапред. От „Активни политики”, платформа, която достига до стотици хиляди в социалните мрежи, връщат фокуса на младите към бюджета – темата, която изкара голяма част от тях по площадите в края на 2025 година. „Ще имаме образователни публикации – искаме да обясним какво е дълг, какво е инфлация, какво е лична инфлация. Ще обясним как инвестиции могат да помогнат за развитието на България, кои са секторите, които дърпат икономиката напред”, казва Ивайло Маджаров.

Инвестиции в бъдещето
Въпросът за развитието на българската икономика трябва да е в дневния ред както на политиците, така и на обществото, убеден е той. „Трябва да се инвестират средства в образованието и във високотехнологичната сфера. България може да привлича центрове за данни и специалисти в сферата на изкуствения интелект”, допълва един от създателите на „Активни политики”.
Според него държавата трябва да обърне повече внимание на квалификацията и придобиването на технологични знания от цялото население: „Умението за учене през целия живот е ключово. Нещата се променят толкова динамично, че университетското образование не е достатъчно, необходими са инвестиции в ежегодно обучение на хората, за да може техните умения да са адаптивни”.

По-малко сива икономика, по-голяма събираемост
За да са възможни тези инвестиции обаче, държавата трябва да адресира проблемите, отдавна превърнали се в обществена тайна. „Сивата зона често е подценявана на ниво институции, но присъства ежедневно в разговорите на хората. Достатъчно е да си правил ремонт през последните няколко години, за да знаеш какви суми се въртят в сивата икономика. Държавата губи, губим и ние”, коментира Ивайло Маджаров.
„Между 20 и 30% от БВП е сивият сектор според различните оценки”, подчерта Петя Георгиева от ИПИ. „Сивият сектор се изсветлява по различни начини, свързани с достъп до информация, това трябва да продължи. Трябва да се правят проверки в тези сектори, които са ноторно известни. Не може в цял сектор всички да са с минимална или под минималната работна заплата”, допълва тя. Според изследване на американската консултантска компания „Киърни” към 2023 година делът на сивата икономика от БВП на България е 34,6%, което превръща страната в абсолютен първенец в ЕС. Същото изследване, поръчано от „Виза”, поставя страната на първо място и по кешови плащания.
За да започнат повече хора и бизнеси коректно да плащат данъците и осигуровките си обаче, са необходими както мерки отгоре, така и осъзнаване отдолу. „Всеки гражданин трябва да изисква от държавата да получава качествени услуги, за които така и така плаща. Има толкова много пари в здравеопазването например, а насреща не получаваме това, за което плащаме”, казва Петя Георгиева.

Визия за бъдещето, вместо регулиране на цената на доматите
Мерки като контролиране на цените трудно могат да пречупят инфлацията, смятат повечето експерти. Оздравяването на икономиката минава през устойчиво развитие, нови възможности и структурни реформи.
„Изключително трудно е за едно правителство чрез административни мерки да пребори инфлацията. Това, което правителството в момента смята да прави, го приемам като отговор на очакванията на избирателите. Не мисля, че ще има сериозен ефект обаче, защото е много трудно да се опитваш да контролираш милиони цени в една пазарна икономика”, обяснява Петя Георгиева. „Увеличанието на доходите през последните десетина години е значително в България. Това е една от причините за по-високата инфлация. Друга причина са външните шокове, нашата икономика е отворена и е силно повлияна от събитията в Европа и в света като цяло – енергийна криза, войни.”
Ивайло Маджаров настоява за по-дългосрочна визия и по-ясни приоритети: „Какво искаме да правим в бъдеще? Какво искаме да произвеждаме и как да го постигнем?”.

Въпреки трудностите пред българската икономика има много възможности. И то не само заради домакинстването на Евровизия догодина.
АНАЛИЗИ
Българските и Европейски слуги поддържати и финансират военнопрестъпници
- Чудовищно престъпление, извършено от подкрепяната от Европейския съюз и НАТО украинска фашистка хунта!
„Мамо, бомбардират ни!“ Само това е успяла да каже по телефона на майка си 18 годишната Анастасия Василенко (на снимката), вечерта на 21 срещу 22 май по време на целенасочената украинска бомбардировка на общежитието и сградата на Педагогическия колеж в Старобилск, Луганска народна република.
Повече за Анастасия не се знае. През целия ден продължава разчистването на развалините на общежитието и търсенето на оцелели младежи.

От 23:00 часа на 21 май до 2:00 часа на 22 май е продължила атаката на украински дронове, пренасящи големи количества взривни вещества, срещу учебната сграда и общежитието на Старобилския колеж. Колежът обучава бъдещи учители в началното училище, учители на деца в предучилищна възраст и специалисти по управление на документацията и архивистиката. Нито до Колежа, нито в самия град Старобилск, има разположени военни обекти и критична инфраструктура.
Това е било добре известно на укрофашистите.
Тяхната цел е била именно унищожаването на педагогическото учреждение и убийството на младежите, настанени в общежитието. По време на нападението в сградата на общежитието са се намирали 86 младежи на възраст от 14 до 18 години. Досега са открити 6 загинали, а 39 младежи са с наранявания в различни степени. Продължава издирването на все още затрупаните под развалините деца.
Като чудовищна трагедия и безпрецедентен акт на нечовешко отношение бе определено от руската общественост случилото се в мирното и спокойно градче Старобилск.
Президентът Владимир Путин остро осъди украинското нападение и го определи като терористична атака.
От руското Министерство на външните работи заявиха, че това е военно престъпление и акт на тероризъм, извършен от украинските въоръжени сили срещу цивилни и непълнолетни лица.
„Нацистите, като притиснати в ъгъла плъхове, се опитват да хапят там, където боли най-много, насочвайки се към невинни цивилни и непълнолетни. Това е военно престъпление и наказанието за нацистите е неизбежно“, се казва от Министерството.

Screenshot
„Терористите атакуват деца с прецизност и удоволствие. Всички мълчат. Мълчанието е особено брутално сред поддръжниците на Зеленски“, коментира Мария Захарова.
„Терористите, които атакуваха общежитието, са истински дегенерати. Това гнусно престъпление ще бъде посрещнато с жесток отговор“, заяви ръководителят на Запорожка област Владимир Салдо.
След поредното престъпление на киевската фашистка хунта, днес, 22 май от 22:00 часа московско време, е насрочено извънредно заседание на Съвета за сигурност на ООН.
Владимир Путин заяви, че е възложил на Министерството на отбраната на Руската федерация да подготви предложения за отговор на атаката срещу младежите от Старобилск.
„Този път не е възможно да се ограничим само с изявления“, уточни руският президент…









