БЛОГ
Разводът като прераждане
На практика разводът, или официалното приключване на брака, дава възможност хората да прекратят една токсична връзка, за да създадат нова. Но къде трябва да е насочен фокусът ни – към сключването на брачен договор или някъде другаде, ще стане ясно в следващите редове.
По същество развод винаги е имало, но под друга форма и с друго наименование. Ако приемем, че синонимът на думата развод е раздяла, то без съмнение такава е имало и в миналото.
В традиционното общество например се случва мъже, които са отишли на гурбет в далечни земи и дълго време са живели далеч от семействата си, да се обвържат с друга жена и да им се родят деца, тоест да създадат нови семейства, без да имат фактически развод с първата си съпруга.
В буржоазното и по-специално в градското общество жената увеличава своята автономност, започва да се чувства като дама, което води до увеличаване на различията между партньорите и по-открито заявяване на личните потребности.
При социализма разводът е разрешен, но само след като съдът отсъди кой от двамата съпрузи е виновен, впрочем нещо напълно предвидимо, като се има предвид този тип държавно управление, при който всичко, дори отношенията, е поставено под контрола на държавата.
В условията на демокрация вече е налице осъзнаване на факта, че любовта, разбирателството и други важни аспекти на партньорските взаимоотношения имат своя емоционален контекст, в който рестрикцията на държавата няма място. При социализма държавата се намесва чрез инструменти от типа на така наречения „ергенски данък“, чието цел е подобряване на демографските показатели чрез насърчаване на свързването на хората. На практика обаче тази политика не просто не дава желаните резултати, но и се проваля напълно в опита си да мотивира младите хора да търсят щастливо партниране и „сродната си душа“.
Днешното време дава най-големите възможности за свободен избор в сравнение с когато и да било (не само по отношение на развода, но и във всякакъв друг смисъл).
Междуличностните отношения имат своята динамика, при която хората могат както да се свързват в името на един общ „проект“, така и да се разделят, финализирайки го.
И тук възникват няколко въпроса: „Какво губя и какво печеля от развода?“, „Необходим ли е той?“, „Какво следва за мен след раздялата?“.
За много двойки разводът като потенциална възможност е предпоставка за сключването на брачен договор, който улеснява документалните формалности при евентуална раздяла. От една страна, това е предвидлив начин за уреждане на отношенията, но от друга, на него следва да се гледа само като една от много други възможности.
Далеч по-добре би било фокусът да се постави върху емоционално интелигентните отношения между зрели личности, които са наясно как да преразпределят задачите си и да направят общи приоритетите си (ако имат деца, общ бизнес, общи ангажименти), така че да вървят напред с взаимно уважение въпреки разминаванията, които са неизбежни. Точно тук доста хора не се решават на тази стъпка и прилагат различни оправдания. Като тежката административна част при развод и финансите, които трябва да отделят за подобна стъпка. И на практика това оказва влияние. И тук отново това може да се окаже, като не най-ясния модел, който може да бъде избран за избягване на това предизвикателство. Съществува варианти, в които може да има договор, но ако партньорите са достатъчно уважителни в комуникацията помежду си, той да не оказва сериозно влияние. Защото какво е един развод, ако не трансформация?
С други думи, истинският въпрос е: „Какво аз проектирам в този договор и мога ли да видя нещо отвъд това – нов вариант, който да удовлетворява и двете страни по един справедлив начин?“.
Отговорът е напълно ясен и няма нищо общо с договора, а с взаимоотношенията между партньорите като самостоятелни, зрели личности. Разводът, или раздялата, не е деликвентност или девиация в смисъла на престъпление в рамките на демократичния свят, а нормален етап от отношенията, който може да настъпи. Особено във втория етап на развитие на динамиката в една връзка. Именно за това говори известният психолог Джед Даймънд – за вторичния етап на свързване след първичната страст в двойката, в който хората се опознават истински и усещат дали биха продължили заедно напред.
Раздялата може да стане по възможно най-безболезнения начин само ако партньорите са инвестирали в себе си, постигайки автономност, професионално развитие, асертивност.
Същината е в това дали хората са щастливи във връзките, които изграждат. Защото те не зависят от договори. Засега не е измислен документ, чието подписване може да ни гарантира щастие. Поне засега. Затова трябва да си даваме сметка кое всъщност провокира общото градивно свързване.
Това е въпрос на опит, на културни специфики и толеранс към нови подходи. Разбира се, в зряла възраст човек трудно може да смени базовия модел, в който е израснал, но може да проследи причинно-следствените връзки в живота си до този момент и да поработи над други, различни начини за постигане на резултат, променяйки определени свои действия.
Човек винаги може да намери опора в собствените си ресурси (близки и приятели, социална среда) или в подкрепящи специалисти (психолози, семейни терапевти, медиатори) както по време на „хирургичната намеса“, каквато донякъде представлява разводът, така и преди него в стила на превенцията.
Автор: Атанас Нанков

ПОДХОДЯЩА МУЗИКА ЗА ЛЮБИТЕЛИТЕ НА ЙОГА
ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ
БЛОГ
Няколко неудобни факта за майчинството и работещите жени
Няколко неудобни факта за майчинството и работещите жени, защото въпреки, че изчезваме като народ, в момента се говори в напълно грешна посока.
– Да тръгват децата на ясла преди 3-годишна възраст е абсолютно вредно за тях и всеки, запознат с темата, може да ви го каже. Ако трябва да се прави нещо по майчиството, то трябва да се увеличи до 3-годишна възраст на детето.
– Майчинството е най-малкият ни проблем финансово. Почти никой, освен измамниците, не си избива осигурителните вноски, защото финансовата пирамида, наречена осигурителна система е изначално сбъркана. Ние трябва да вървим в посока осигурителната системата да функционира повече на инвестициионен принцип и вносителите да си получават парите с лихвите. Най-доброто нещо е да се започне с осигуряването за майчинство, което освен да е за 3, вместо за 2 години, да се покрива напълно, а не с минимални обезщетения след първата година. Това дори за бюджета няма да е кой знае колко тежко, защото се харчи за какви ли не други глупости.

– Трябва да се стимулират жените да раждат преди да влязат на пазара на труда, защото моделът “едно дете след 35-тата година” е катастрофален и освен че изчезваме като народ е медицински вреден за жената, детето, а и за обществото, поради множеството медицински усложнения (които съответно здравната система харчи пари да лекува). Фертилността започва да спада около 27-мата година на жената, а усложненията около бременността и раждането са много повече, ако няма навременно първо раждане.
– Нека сме реалисти – “кариерите” на повечето хора не са кариери, а поредица от работни места. Аргументът, че “кариерата” на редовата HR-ка или касиерка в Lidl много страда от взети 5-10 години майчинство е абсурден и не отговаря на реалността. Той е просто пропаганда, която се продава на младите момичета и губи най-ценните години от младостта им в посрествени работни места. Да вземаме решения за демографската политика на база десетина процента от населението жени, които имат супер успешни корпоративни кариери, е чиста проба малоумие. И още нещо – много жени преосмислят кариерите си след раждане, защото виждат света по различен начин. Още една причина да раждат рано и едва като им пораснат децата, да прекарат 40 години на пазара на труда.
– И голямата бомба – има горе-долу нулева качествена добавена стойност за обществото от това, че жените работят. Едно, че увеличаването двойно на работната сила на пазара на труда намалява заплатите на индивида. Второ, има нещо, наречено two-income trap – по-евтиния труд води до абсурда двама работещи родители едва да свързват двата края. Има книга по въпроса, писана от жена (Елизабет Уорън). За всичко, което жената не въриш като си остава вкъщи, някой трябва да плаща – ясли, кола и бензин да ходиш до работа, всякакви услуги и пособия, готова храна и т.н. Трето – атомизацията прави хората по-лесно манипулируеми, а държавата прибира данъци от двама, вместо един.
Ако целта ни е да решим демографския проблем, то трябва да се дават сериозни привилегии на младите семейства и конкретно на жените да раждат по-млади, да раждат по повече деца и едва след това (или паралелно с майчинството) да завършват образованието си и да започват сериозната си кариера, след като децата им са пораснали.
Ако искаме да растат здрави деца, трябва да удължим майчинството.
Ако искаме здрави семейства, трябва да гарантираме и правата на бащата, а не да го третираме като банкомат.
Ако искаме по-независима и силна средна класа, със стимул да работи, трябва плащащите осигуровките да си връщат парите и те да са управлявани добре.
Това другаде няма да го чуете.
ПП: Имам три деца.
БЛОГ
Срещнах една позната и тя ми каза
Срещнах една позната и тя ми каза:
„Бях на морето 20 дена да поживея.“
Тази нейна реплика остана в главата ми. Замислих се – нима през останалото време не живеем? Или просто съществуваме? Отговорът не е толкова прост, колкото изглежда.
Съвременният човек е убеден, че живее постоянно. Но ако седнем и честно изчислим как минава времето ни, картината става стряскаща. В седмицата има 168 часа. От тях около 56 часа спим. Още 40 часа работим. Към това трябва да добавим поне 12 часа домашни задължения – чистене, готвене, ремонти, грижи за децата. За транспорт губим средно още 10–12 часа. Храненето отнема поне 10 часа седмично. За телефон, интернет и телевизия често отиват десетки часове, без дори да усетим.

Когато човек събере всичко, се оказва, че за истински живот остават около 20–30 часа седмично. Това е по-малко от 20% от времето ни. А ако махнем и часовете, в които сме уморени, разсеяни или тревожни, може би реално живеем едва 10% от живота си.
Останалото е навик, задължение, оцеляване.
Парадоксът е, че никога човечеството не е имало толкова удобства, а никога човекът не е бил толкова уморен. Машини перат вместо нас, коли ни возят, телефони вършат работа за секунди, изкуственият интелект може да смята, пише и анализира вместо човека. И въпреки това все не ни стига време.
Защо?
Защото сме объркали живота с бързането.

Животът не е просто биологично съществуване. Не е само да дишаш, да ядеш и да плащаш сметки. Да живееш означава да усещаш. Да имаш време да погледнеш небето, да чуеш смеха на детето си, да изпиеш едно кафе спокойно, да поговориш с приятел без да гледаш часовника. Да седнеш на пейка и да почувстваш, че моментът има стойност.
Навремето хората са били по-бедни, но сякаш са имали повече време един за друг. Днес сме свързани с целия свят, а все по-рядко разговаряме истински. Живеем сред хиляди информации, но ни липсва смисъл.
Не случайно в Библията е казано:
„Шест дни работи, а седмия почивай.“
Това не е просто религиозна повеля. Това е напомняне, че човекът не е създаден само за труд. Почивката не е мързел, а връщане към себе си. Без нея душата изсъхва.

Може би затова хората казват:
„Отивам да поживея.“
Те не говорят за лукс или пари. Говорят за онези редки мигове, когато човек отново усеща, че е жив.
И тогава остава най-важният въпрос:
След като толкова малка част от времето си истински живеем – как използваме тези мигове?
Христо Кенаров
БЛОГ
Отново се сещам за второто правило на баба.‼️‼️
Едно време, баба казваше:🍩💄
,,Когато се събудиш, първата ти работа е, преди да сложиш тенджерите на котлона, да се нагласиш, та като стане мъжът ти, да не те види като чума!”
(каквото и да значи това😂)
Сега, стоя пред огледалото, откъдето ме гледа една Медуза- Горгона,
с коси във всички посоки все едно ловят wi-fi 😂, едно залепнало очо и се чудя, как бе аджаба във филмите се събуждат все едно излязли от салон за красота?💄👠👒
8.30. Включвам пресата.
Влизам за сутрешен душ, епилирам всички възможни части, даже ми се иска понякога и главата да си мина, заради тая коса.

Излизам.
Минавам набързо през кухнята и слагам в нинджата един боб …
Започвам да се ,,нагласям”.
Коса, екстеЙшъни, грим, мигли, лепя паднали нокти..👠💄💋💥💅
Обличам се.
Отново се сещам за второто правило на баба.‼️‼️
,,Винаги ходи с хубаво бельо!”
Не съм ви казвала, но имам някаква параноя да не би нещо да ми се случи (пази Боже) на улицата и някой красив доктор да ми види разнищените гащи.
Пък 😉😉😭 и други ,,неща” могат да ме срещнат, знае ли човек?
Та затуй, ходете винаги епилирани и с хубаво бельо!💃💃
Опъвам жартиери, напъхвам се в една рокля, обувки на ток, Шанел 5 и грабвам торбата с боклук.
Пред асансьора се сблъсквам с комшията и жена му.
,,Охо! На бизнес среща ли?”
,,Нее, ще изхвърлям боклука.”
,,А? Значи после ще излизаш?” казва тя.
,,Нее. После ще готвя боб.”
Е тук вече и двамата са в ступор.😂😂💥
Тя може и да е припаднала, ма аз не се обръщам.
Дама съм и какво става зад гърба ми, не ме интересува.
Вървя към контейнера и БЛАГОДАРЯ НА БАБА.
Ако не бях се оправила, щях да докарам уплах на хорицата.
Прибирам се и си правя кафе.
Това е моето време, ще си го изпия с кеф и на спокойствие, даже ще погледна и ПРОМОЦИИТЕ.
Бобът ще е готов.
Да жЮвеят мултикукърите!
У дома ухае на боб и Шанел!








