БЛОГ
След него
Сутринта, в която свалих старото яке от закачалката, разбрах, че вече няма какво да отлагам и няма какво да пазя така, както преди.
Апартаментът беше тих от месеци. Не от онзи мек, утешителен тих, а от празния. От тишината, в която се чува само бръмченето на хладилника и тежките стъпки на съседите отгоре, сякаш минават точно през мен.
На трийсет и осем съм. Работя в малък офис, плащам сметки навреме, пазарувам в същия квартален магазин, в който ходехме заедно, без да мисля за това. Или поне се опитвам.
Мъжът ми отиде при Бог преди година и половина. Не обичам да говоря за него. Не защото ме е срам или защото боли повече, а защото думите тежат. Когато ги изрека, сякаш отново ги нося.
В началото хората идваха. Носеха супи, сладкиши, кутии с храна. Казваха: „Звънни, ако ти трябва нещо.“ После мина време. Дните станаха седмици, седмиците — месеци, и телефонът постепенно замлъкна.
Майка ми живее в друг град. Звъни всяка неделя по едно и също време и пита дали съм яла. Аз винаги казвам „да“, независимо дали е вярно.
Сутрин ставам в шест и половина. Слагам кафето, отварям прозореца, оправям леглото, което вече е прекалено голямо за един човек. Понякога се чудя защо още го оправям.
В гардероба дрехите му бяха там. Всичките. Не ги пипах. Казвах си, че не съм готова, сякаш има точен ден, в който ще бъда.
Работата ми е скучна, но ме държи на повърхността. В осем сядам пред компютъра, в дванайсет изяждам сандвич, без да го усещам, в пет си тръгвам. Това е рамката на дните ми.
Колежките говорят за деца, за почивки, за кредити. Понякога за умора. Аз слушам и кимам, както се кимва на нещо, което няма да те засегне.
Вечер се прибирам, пускам телевизора, без да гледам. Мия чинията, въпреки че е само една. Оставям я да съхне, сякаш са повече.
Една сряда се прибрах по-рано. Навън валеше. Коридорът миришеше на мокри обувки и стар прах.
Седнах на пода пред гардероба. Отворих вратата и видях якето му. Сивото, с протрития ръкав, който винаги ме дразнеше.
Облякох го. Беше ми голямо и тежко, но познато.
Стоях така и слушах как пералнята центрофугира. Шумът беше равен, почти успокояващ. В този момент разбрах, че ако не направя нещо, ще остана точно там — на пода, в чуждо яке, без да мърдам.
На следващия ден взех кашони от магазина. Продавачката ме погледна странно. Казах, че се местя. Не знам защо излъгах, но така беше по-лесно.
Започнах с чорапите. После с ризите. Слагах ги внимателно, сякаш ще се върне и ще иска точно тях.
Когато стигнах до якето, ръцете ми се разтрепериха. Седнах пак на пода.
— Извинявай — казах на глас.
Не знам на кого го казах. Може би на него. Може би на себе си.
В събота дойде сестра ми. Донесе домашна баница и две кутии за съхранение.
Помогна ми да подредим. Не ме питаше нищо. Само сгъваше дрехите бавно и сигурно.
Когато изнесохме чувалите до контейнера, усетих как гърдите ми се свиват. Капакът издрънча силно, почти обвинително.
Прибрах се и апартаментът изглеждаше различен. По-празен, но и по-лек, сякаш въздухът най-сетне имаше място.
Седнах на дивана. Телефонът ми светна. Съобщение от стар приятел.
Пита как съм. Не знам защо, но този път му отговорих честно.
Срещнахме се за кафе след работа. Говорихме за глупости. За задръстванията, за времето, за нищо важно.
Той не ме гледаше със съжаление. Това ми хареса повече, отколкото очаквах.
Не се случи нищо специално. Просто си тръгнах по-спокойна, отколкото бях дошла.
Оттогава започнах да излизам повече. Да си купувам хляб от другата пекарна. Да вървя пеша, дори когато мога да хвана автобус.
Една вечер прибрах якето от контейнера. Беше още там. Изпрах го и го дарих.
Не плаках. Само седях и гледах как машината работи, как дрехата се върти и изчезва от полезрението ми.
Понякога нощем още се будя и търся другото тяло до себе си. После си спомням и лежа неподвижно.
Животът не се върна такъв, какъвто беше. Но започна да върви.
Не забравих. Просто спрях да се наказвам за това, че съм жива.
Иван Велинов
БЛОГ
Срещнах една позната и тя ми каза
Срещнах една позната и тя ми каза:
„Бях на морето 20 дена да поживея.“
Тази нейна реплика остана в главата ми. Замислих се – нима през останалото време не живеем? Или просто съществуваме? Отговорът не е толкова прост, колкото изглежда.
Съвременният човек е убеден, че живее постоянно. Но ако седнем и честно изчислим как минава времето ни, картината става стряскаща. В седмицата има 168 часа. От тях около 56 часа спим. Още 40 часа работим. Към това трябва да добавим поне 12 часа домашни задължения – чистене, готвене, ремонти, грижи за децата. За транспорт губим средно още 10–12 часа. Храненето отнема поне 10 часа седмично. За телефон, интернет и телевизия често отиват десетки часове, без дори да усетим.

Когато човек събере всичко, се оказва, че за истински живот остават около 20–30 часа седмично. Това е по-малко от 20% от времето ни. А ако махнем и часовете, в които сме уморени, разсеяни или тревожни, може би реално живеем едва 10% от живота си.
Останалото е навик, задължение, оцеляване.
Парадоксът е, че никога човечеството не е имало толкова удобства, а никога човекът не е бил толкова уморен. Машини перат вместо нас, коли ни возят, телефони вършат работа за секунди, изкуственият интелект може да смята, пише и анализира вместо човека. И въпреки това все не ни стига време.
Защо?
Защото сме объркали живота с бързането.

Животът не е просто биологично съществуване. Не е само да дишаш, да ядеш и да плащаш сметки. Да живееш означава да усещаш. Да имаш време да погледнеш небето, да чуеш смеха на детето си, да изпиеш едно кафе спокойно, да поговориш с приятел без да гледаш часовника. Да седнеш на пейка и да почувстваш, че моментът има стойност.
Навремето хората са били по-бедни, но сякаш са имали повече време един за друг. Днес сме свързани с целия свят, а все по-рядко разговаряме истински. Живеем сред хиляди информации, но ни липсва смисъл.
Не случайно в Библията е казано:
„Шест дни работи, а седмия почивай.“
Това не е просто религиозна повеля. Това е напомняне, че човекът не е създаден само за труд. Почивката не е мързел, а връщане към себе си. Без нея душата изсъхва.

Може би затова хората казват:
„Отивам да поживея.“
Те не говорят за лукс или пари. Говорят за онези редки мигове, когато човек отново усеща, че е жив.
И тогава остава най-важният въпрос:
След като толкова малка част от времето си истински живеем – как използваме тези мигове?
Христо Кенаров
БЛОГ
Отново се сещам за второто правило на баба.‼️‼️
Едно време, баба казваше:🍩💄
,,Когато се събудиш, първата ти работа е, преди да сложиш тенджерите на котлона, да се нагласиш, та като стане мъжът ти, да не те види като чума!”
(каквото и да значи това😂)
Сега, стоя пред огледалото, откъдето ме гледа една Медуза- Горгона,
с коси във всички посоки все едно ловят wi-fi 😂, едно залепнало очо и се чудя, как бе аджаба във филмите се събуждат все едно излязли от салон за красота?💄👠👒
8.30. Включвам пресата.
Влизам за сутрешен душ, епилирам всички възможни части, даже ми се иска понякога и главата да си мина, заради тая коса.

Излизам.
Минавам набързо през кухнята и слагам в нинджата един боб …
Започвам да се ,,нагласям”.
Коса, екстеЙшъни, грим, мигли, лепя паднали нокти..👠💄💋💥💅
Обличам се.
Отново се сещам за второто правило на баба.‼️‼️
,,Винаги ходи с хубаво бельо!”
Не съм ви казвала, но имам някаква параноя да не би нещо да ми се случи (пази Боже) на улицата и някой красив доктор да ми види разнищените гащи.
Пък 😉😉😭 и други ,,неща” могат да ме срещнат, знае ли човек?
Та затуй, ходете винаги епилирани и с хубаво бельо!💃💃
Опъвам жартиери, напъхвам се в една рокля, обувки на ток, Шанел 5 и грабвам торбата с боклук.
Пред асансьора се сблъсквам с комшията и жена му.
,,Охо! На бизнес среща ли?”
,,Нее, ще изхвърлям боклука.”
,,А? Значи после ще излизаш?” казва тя.
,,Нее. После ще готвя боб.”
Е тук вече и двамата са в ступор.😂😂💥
Тя може и да е припаднала, ма аз не се обръщам.
Дама съм и какво става зад гърба ми, не ме интересува.
Вървя към контейнера и БЛАГОДАРЯ НА БАБА.
Ако не бях се оправила, щях да докарам уплах на хорицата.
Прибирам се и си правя кафе.
Това е моето време, ще си го изпия с кеф и на спокойствие, даже ще погледна и ПРОМОЦИИТЕ.
Бобът ще е готов.
Да жЮвеят мултикукърите!
У дома ухае на боб и Шанел!
БЛОГ
ПИСМО НА БАБА ДО ПАРЛАМЕНТА..
ПИСМО НА БАБА ДО ПАРЛАМЕНТА..
Уважаеми, народни депутати,
баба реши писмо да ви прати.
Здравейте, другарки и другари,
дано писмото ми здрави ви завари,
вие май господа се вече наричате,
извинете за грешката, ако обичате,
пиша ви от село – провинция дълбока,
аз съм стара баба, слепоока,
изгледала съм десетина внуци,
вече ръцете и краката са ми куци,
стара съм, не разбирам протокола,
но знам как да размахвам кола,
окастрен, от младо дърво, прав,
кокал няма да ви остане здрав,
само по избори да смеете да припарите,
ще бия наред – и господата, и другарите,
ще видите какво е социална политика
като ви пусна от обора гладен бика,
нека ви притисне с рогата на тясно,
за да разберете народа си ясно,
да разберете какво е държава да те мачка,
да те притиска за пари на всяка крачка,
да се срещнете с живота – разярен бик,
да му видите отблизо страшния лик,
да ви нарани да болка, до кръв,
да ви гони, сякаш сте стръв,
да ви гледа из под вежда,
опрени до стената, без надежда,
да ви заболи душата от обида,
че сте жертвите в тази корида…
Елате, каня ви на гости,
да се научите как се пости,
да се научите как с пенсия се кара,
да чуете как крадец в тъмно бара,
да платите сметките за вода, парно, ток
и без пари да карате на милостта на Бог,
да пресичате улица на бегом като в спорта,
да се бутате в маршрутки и в транспорта,
да се редите за пенсии пред пощите,
да плачете за децата си в нощите,
да ви пращат по клинични пътеки,
да чакате пред лекари и аптеки.
да получавате вместо надбавки,
жълти стотинки за подигравки…
Послепис:
В послеписа ще ви напиша,
оставете народа да диша,
децата и държавата ни върнете,
на старите внимание обърнете
и ви предупреждавам, господа и другари,
че с хората не трябва да си правите гъргари!… 🤔
Благодаря! 🙏💖








