БЛОГ
Уволниха ме, защото бях на 55 години. Като сбогом подарих рози на всички колеги и оставих на шефа си папка с резултатите от тайния ми одит.
Уволниха ме, защото бях на 55 години. Като сбогом подарих рози на всички колеги и оставих на шефа си папка с резултатите от тайния ми одит.
– Мария, ще трябва да се разделим с теб.
Гласът на Румен звучеше с онази фалшива бащинска нежност, която винаги използваше, когато подготвяше предателство.
Отпусна се в кожения си стол, сплете пръстите си върху корема и добави:
– Компанията има нужда от нова енергия, глътка свеж въздух. Разбираш, нали?
Погледнах го: добре поддържаното лице, скъпата вратовръзка, която самата аз му бях помогнала да избере за последната фирмена вечеря.
Чуйте тука разказа. Абонирайте се за нашият You Tube канал.
Разбирам? Разбира се, че разбирах. Инвеститорите искаха независим одит, а той трябваше да се отърве от единствения човек, който знаеше цялата истина – мен.
– Разбирам – отвърнах спокойно. – Новата енергия е Люси, счетоводителката, която не различава дебит от кредит, но е на двадесет и две и се смее на всичките ти шеги?
Изражението му се изкриви.
– Не е заради възрастта, Мария. Просто… методите ти са малко остарели. Застояли сме. Трябва ни… „скок“.
Този „скок“ го повтаряше вече половин година. Аз бях изграждала тази компания с него от нулата, когато работехме в влажна стаичка с олющени стени. Сега, когато всичко блестеше, вече не се вписвах в декора.
– Добре – станах леко, макар отвътре да усещах студ. – Кога да освободя бюрото си?
Това не беше реакцията, която очакваше. Искаше сълзи, молби, скандал – нещо, което да го накара да се почувства като великодушен победител.
– Още днес, ако искаш. Човешки ресурси ще подготвят документите. Ще получиш обезщетение, всичко ще е изрядно.
Тръгнах към вратата, и преди да изляза, казах:
– Прав си, Румене. Наистина е нужен скок. И аз ще го направя.
Той не разбра. Просто се усмихна самодоволно.
В офиса всички избягваха погледа ми. Взех картонената кутия, която вече бяха поставили на бюрото ми, и започнах да събирам вещите си: любимата чаша, снимките на децата ми, докладите. На дъното сложих букетче маргаритки, които синът ми – студент – ми беше подарил предния ден.
И тогава извадих това, което бях подготвила предварително: дванадесет червени рози – по една за всеки колега през годините – и черна папка с панделка.
Обиколих офиса, раздавах цветята и благодарях тихо. Имаше прегръдки, сълзи. Беше като сбогуване със семейство.

Папката беше за него. Влязох в кабинета му без да почукам и я оставих върху документите му.
– Какво е това? – попита.
– Подаръкът ми за сбогом. Вътре ще откриеш всичките си „скокове“ от последните две години. С цифри, фактури и дати. Ще ти бъде… интересно.
Излязох, без да се обръщам.
Същата нощ, в единадесет, телефонът ми звънна. Беше той. Гласът му – разкъсан:
– Мария… Видях папката… Разбираш ли какво означава това?
– Прекрасно. Това не са съмнения – това са доказателства. С подписи, преводи и договори.
– Ако това излезе наяве, компанията ще се срине…
– Компанията? Или ти?
Предложи ми да се върна на работа, дори повишение. Усмихнах се:
– Не, Румене. Връщане назад няма.
Затворих.
Истинското земетресение започна на следващия ден. Обади ми се Асен, момчето от ИТ отдела.
– Мария, той снощи влезе в сървърите, за да изтрие доказателствата. Но направих огледални копия. Имаме всичко. Дори имейли със подкупи и трансфери към офшорни сметки.
Хванах се за челото. Това беше финалният удар.
И тогава стана неочакваното: Люси – „новата енергия“ – дойде в дома ми с една вече увяхнала роза. Плачеше:
– Простете ми, Мария. Не знаех… Днес ме накара да подпиша фалшив доклад за инвеститорите. Аз… не мога. Моля ви, помогнете ми.
Прегърнах я и разбрах: дори в неговото „ново начало“ имаше пукнатини.
Два дни по-късно Румен подаде оставка „по лични причини“. Инвеститорите не се хванаха.
Седмица по-късно предложиха на мен директорското място.
Влязох в офиса. На всяко бюро все още стояха моите рози, вече увехнали. Колегите аплодираха. Вдигнах ръка:
– Достатъчно. Имаме работа. Истинското бъдеще започва сега.
И тогава разбрах нещо: уволниха ме, защото съм на 55.
Но именно тези 55 години ми бяха дали силата, търпението и опита да устоя, да се боря и да победя.
Младостта вече работеше редом с мен. И учеше от мен как да превръща едно поражение в победа.
ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА
ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ
БЛОГ
Срещнах една позната и тя ми каза
Срещнах една позната и тя ми каза:
„Бях на морето 20 дена да поживея.“
Тази нейна реплика остана в главата ми. Замислих се – нима през останалото време не живеем? Или просто съществуваме? Отговорът не е толкова прост, колкото изглежда.
Съвременният човек е убеден, че живее постоянно. Но ако седнем и честно изчислим как минава времето ни, картината става стряскаща. В седмицата има 168 часа. От тях около 56 часа спим. Още 40 часа работим. Към това трябва да добавим поне 12 часа домашни задължения – чистене, готвене, ремонти, грижи за децата. За транспорт губим средно още 10–12 часа. Храненето отнема поне 10 часа седмично. За телефон, интернет и телевизия често отиват десетки часове, без дори да усетим.

Когато човек събере всичко, се оказва, че за истински живот остават около 20–30 часа седмично. Това е по-малко от 20% от времето ни. А ако махнем и часовете, в които сме уморени, разсеяни или тревожни, може би реално живеем едва 10% от живота си.
Останалото е навик, задължение, оцеляване.
Парадоксът е, че никога човечеството не е имало толкова удобства, а никога човекът не е бил толкова уморен. Машини перат вместо нас, коли ни возят, телефони вършат работа за секунди, изкуственият интелект може да смята, пише и анализира вместо човека. И въпреки това все не ни стига време.
Защо?
Защото сме объркали живота с бързането.

Животът не е просто биологично съществуване. Не е само да дишаш, да ядеш и да плащаш сметки. Да живееш означава да усещаш. Да имаш време да погледнеш небето, да чуеш смеха на детето си, да изпиеш едно кафе спокойно, да поговориш с приятел без да гледаш часовника. Да седнеш на пейка и да почувстваш, че моментът има стойност.
Навремето хората са били по-бедни, но сякаш са имали повече време един за друг. Днес сме свързани с целия свят, а все по-рядко разговаряме истински. Живеем сред хиляди информации, но ни липсва смисъл.
Не случайно в Библията е казано:
„Шест дни работи, а седмия почивай.“
Това не е просто религиозна повеля. Това е напомняне, че човекът не е създаден само за труд. Почивката не е мързел, а връщане към себе си. Без нея душата изсъхва.

Може би затова хората казват:
„Отивам да поживея.“
Те не говорят за лукс или пари. Говорят за онези редки мигове, когато човек отново усеща, че е жив.
И тогава остава най-важният въпрос:
След като толкова малка част от времето си истински живеем – как използваме тези мигове?
Христо Кенаров
БЛОГ
Отново се сещам за второто правило на баба.‼️‼️
Едно време, баба казваше:🍩💄
,,Когато се събудиш, първата ти работа е, преди да сложиш тенджерите на котлона, да се нагласиш, та като стане мъжът ти, да не те види като чума!”
(каквото и да значи това😂)
Сега, стоя пред огледалото, откъдето ме гледа една Медуза- Горгона,
с коси във всички посоки все едно ловят wi-fi 😂, едно залепнало очо и се чудя, как бе аджаба във филмите се събуждат все едно излязли от салон за красота?💄👠👒
8.30. Включвам пресата.
Влизам за сутрешен душ, епилирам всички възможни части, даже ми се иска понякога и главата да си мина, заради тая коса.

Излизам.
Минавам набързо през кухнята и слагам в нинджата един боб …
Започвам да се ,,нагласям”.
Коса, екстеЙшъни, грим, мигли, лепя паднали нокти..👠💄💋💥💅
Обличам се.
Отново се сещам за второто правило на баба.‼️‼️
,,Винаги ходи с хубаво бельо!”
Не съм ви казвала, но имам някаква параноя да не би нещо да ми се случи (пази Боже) на улицата и някой красив доктор да ми види разнищените гащи.
Пък 😉😉😭 и други ,,неща” могат да ме срещнат, знае ли човек?
Та затуй, ходете винаги епилирани и с хубаво бельо!💃💃
Опъвам жартиери, напъхвам се в една рокля, обувки на ток, Шанел 5 и грабвам торбата с боклук.
Пред асансьора се сблъсквам с комшията и жена му.
,,Охо! На бизнес среща ли?”
,,Нее, ще изхвърлям боклука.”
,,А? Значи после ще излизаш?” казва тя.
,,Нее. После ще готвя боб.”
Е тук вече и двамата са в ступор.😂😂💥
Тя може и да е припаднала, ма аз не се обръщам.
Дама съм и какво става зад гърба ми, не ме интересува.
Вървя към контейнера и БЛАГОДАРЯ НА БАБА.
Ако не бях се оправила, щях да докарам уплах на хорицата.
Прибирам се и си правя кафе.
Това е моето време, ще си го изпия с кеф и на спокойствие, даже ще погледна и ПРОМОЦИИТЕ.
Бобът ще е готов.
Да жЮвеят мултикукърите!
У дома ухае на боб и Шанел!
БЛОГ
ПИСМО НА БАБА ДО ПАРЛАМЕНТА..
ПИСМО НА БАБА ДО ПАРЛАМЕНТА..
Уважаеми, народни депутати,
баба реши писмо да ви прати.
Здравейте, другарки и другари,
дано писмото ми здрави ви завари,
вие май господа се вече наричате,
извинете за грешката, ако обичате,
пиша ви от село – провинция дълбока,
аз съм стара баба, слепоока,
изгледала съм десетина внуци,
вече ръцете и краката са ми куци,
стара съм, не разбирам протокола,
но знам как да размахвам кола,
окастрен, от младо дърво, прав,
кокал няма да ви остане здрав,
само по избори да смеете да припарите,
ще бия наред – и господата, и другарите,
ще видите какво е социална политика
като ви пусна от обора гладен бика,
нека ви притисне с рогата на тясно,
за да разберете народа си ясно,
да разберете какво е държава да те мачка,
да те притиска за пари на всяка крачка,
да се срещнете с живота – разярен бик,
да му видите отблизо страшния лик,
да ви нарани да болка, до кръв,
да ви гони, сякаш сте стръв,
да ви гледа из под вежда,
опрени до стената, без надежда,
да ви заболи душата от обида,
че сте жертвите в тази корида…
Елате, каня ви на гости,
да се научите как се пости,
да се научите как с пенсия се кара,
да чуете как крадец в тъмно бара,
да платите сметките за вода, парно, ток
и без пари да карате на милостта на Бог,
да пресичате улица на бегом като в спорта,
да се бутате в маршрутки и в транспорта,
да се редите за пенсии пред пощите,
да плачете за децата си в нощите,
да ви пращат по клинични пътеки,
да чакате пред лекари и аптеки.
да получавате вместо надбавки,
жълти стотинки за подигравки…
Послепис:
В послеписа ще ви напиша,
оставете народа да диша,
децата и държавата ни върнете,
на старите внимание обърнете
и ви предупреждавам, господа и другари,
че с хората не трябва да си правите гъргари!… 🤔
Благодаря! 🙏💖








