ИСТОРИЯ

Химерната държава на Делян Пеевски се срути

Тихите преврати на Първанов, Румен Петков и Костов родиха другата България – омърсената държава

През декември 1996 г. Георги Първанов и Румен Петков стартираха провала на Жан Виденов в очеваден нагъл и пряк процес. Жан се усети по-късно, но все едно – беше минал век. Първанов и Петков овладяха БСП като за последно и нахално отвориха широко шлюза за промъкването и на червената олигархия и мафия, която подмени ценностите и идеалите в Столетница до такава степен, че я превърнаха в ненавиждано чудовище.
Бе минал първият етап на овладяване на капитала – натрупването, изнасянето и филтрирането му. Банките – съборени, кредите – самоизядени, собствеността – препроектирана и подготвена за перфектното й присвояване. Лявата платформа – унищожена и подменена, като само идеалните мечтатели и Румен Гечев, Николай Добрев, Кънчо Стойчев, Андрей Райчев доказваха на социалистите, че е неизбежно да се отстъпи назад. Така и стана. Но трябваше водач? А той беше готов! Подготвен, подмазан, излъскан и парфюмиран специално за тази двояка цел: Първо, хем да обедини всички в СДС и дясното, за да може после силно и гарантирано да ги попилее завинаги като дясна алтернатива. Второ, да гарантира бъдещата собственост на червената олигархия като великденска погача.
Иван Йорданов Костов бе прекрасен идол за това изпълнение. Натрениран перфектно чрез марксистко-ленинския мироглед, който дълго и усърдно преподава, верен и проверен другар, той получи на тепсия управлението на цялата държава. И се стартира – еднолично, без алтернативно, ясно и безкомпромисно разкостване на стопанската система в името на „точните хора“, на „точното място“, в „точното време“.
Може и по бандитски,
но да отговаря на горните три условия, съобразено изрично с тези, които са го поставили.
Този мил човек, този фрагментарен популист – Иван Костов, за учудване на всички добре пасна на остатъците от Идеологическия отдел на ЦК на БКП и школата на проф. Стоян Михайлов, барабар с бившите му чираци. И никой до тогава не бе повярвал в силата и перспективата на една огромна и фрапантна лъжа, докато в ЦРУ не проумяха за това директно, но доста късно.
Иван Костов – „мъченикът“ на една малка, културна революция, сътворена с усърдието и мащаба на гнидите на „Позитано“, яхна времето. Така той повлече България там, накъдето искаше да я влачи червената олигархия, там, за където му беше начертан пътят за разбиването на СДС и дясното. А Първанов и Румен Петков му суфлираха цели четири години. От сутрин до вечер, от здрач до зори се знаеше и следваше – кой завод на кого ще се „продаде“, в кой хотел кой оркестър ще засвири и коя левица ще пее!? Знаеше се кой политик от СДС за кого отговаря, кой митничар за кого работи, колко пари ежедневно, седмично и месечно да се носят на „Раковска“? Знаеше се кой-кой е в приватизацията, кой-кога-какво да получи, колко да плати, на кого да възстанови и на края – какво да присвои. Знаеше се всичко за всеки министър, за всеки депутат, за всеки кмет и чиновник, и за всеки крадец. Знаеше се всичко и за ВИС, и за СИК, и за този и за онзи. Не се знаеше само за един – за Иван Костов! Червените гаулайтери, олигархията, която
забогатя от цървул до неузнаваемост,
го смени веднага, когато усети, че Костов се пъчи излишно. Смени го с Царя, после докара един смешник като Станишев и експлоатира до безкрай неправдата, заблудата и шантажа в ляво, след като бе унищожила всичко в дясно.
Тази приказка е доста дълга, тя роди и другата България – омърсената държава. Днешна България е държава на завистта и зависимостта, България на глада и повратността, България на крадливостта и бандитите. И когато решаваме да се отървем от това, да поемем по друг пъ – европейския, който е по-елитарен, законен и прогнозируем, извън зависимостта на големите пари, пак блокираме. Блокиране с безвремие и умисъл, обърнати към неизвестното, чрез гадната ни зависимост. И се питаме:
Как и защо стигнахме отново до дъното – на промените, на надеждите?
През декември 2014 г. Първанов и Румен Петков, верни на своя прецизен нюх и кадрови капацитет, пак се реализираха успешно, като прогностици. Чрез връщане към старите си привички за предизвикване на абстрактни противоречия, те потърсиха наново първообраза на същинската криза. Днес, както и преди 19-20 години Първанов и Петков, без да са депутати, успяха да дезорганизират депутатския корпус на България. Успяха да го провокират. Но как и с чия помощ?
Пак с безценната сила на стария приятел, на доказания другар в трудните битки за повратни моменти, на онзи, на когото винаги са разчитали – Иван Йорданович Костов. За много българи днес Костов е само един унил, добър и скромен пенсионер. И независимо, че е затрупан с лабораторни анализи и притеснен за загубата на част от парите си в КТБ, Костов е в състояние да помогне на другарите си в нужда. Тези, които го направиха министър-председател, разчитат на него, уповават се и му вярват, че когато дойде моментът, той ще е винаги на разположение. Костов сега е в лабораторна сянка, но силно подгрява котлона за експерименти с днешния министър-председател. И успява да го прави твърде успешно вече цели 6 години. Той знае, че днес Червената олигархия му е гарантирала спокойствието – уж за вечни времена. Знае, че не е укорим за нищо, но не знае за най-важното – каква е перспективата му при този министър-председател и „другия“ съд. И това го плаши, това го дезорганизира и паникьосва до безкрай. Защото едно е оценка за неговия ненадеен фалит в КТБ, който не му дава мира и покой. А друго е да нямаш инструмента за промяна. Такава е ситуацията и при Г. Първанов, и Р. Петков.
Как да се справят?
Като дезорганизират парламента – ГЕРБ, РБ, Патриотите, а от там – и правителството, и стабилността на България. Нито Г. Първанов, нито Р. Петков, а ще по-малко Костов днес се интересуват от визионерство, от коренно различната перспектива и другата възможна левица и десница на България. Те знаят, че изгубили веднъж конците на интригантството в голямата политика, губят своя утрешен, перспективен и най-вече спокоен ден. Те са убедени, че отиват в небитието с много въпроси, но и с много спомени за другата България. Те са убедени, че един нов тип и модел на управление може и да реши да задава именно тези и други горещи въпроси. А държавата се нуждае от тези отговори. В тях се съдържа разковничето на глада ни, на бедността ни, в тях се оглежда и наднича другата истина на утрешния ден на България.
Така стигаме до главното – химерната държава. За по-лесно възприемане червените мислители прилепчиво я преписаха на Пеевски. Не познавам лично господина, не познавам и владетеля на КТБ, независимо че медиите на първия ме представят като платен човек на втория. Но тази интрига не е важна. По-интересно е бъдещето на Пеевски. Добрият шанс за него е да бяга далеч във времето и от мястото, с което днес го свързват. Моделът и приоритета на червените барони съвсем не е химерната държава на Пеевски. Тя вече се разби, а нароченият за неин „господар“ става много излишен. Червените барони измислиха тази химерната държава, а Пеевски беше използван, като бумеранг за борбата с правителства, с банките, с публиката, с обществото. И докато КОЙ с угода плащаше и с нетърпение очакваше, че ще управлява бизнеси, медии, ТВ-канали, главни редактори и др., др., др. му сготвиха друго бъдеще. Така КОЙ се оказа заложник на една парадоксална и мнима междуособна война на статуквото, установена и ръководена от Г. Първанов, Р. Петков, Иван Костов и новото време. Пеевски вече е излишен както на авторите на гигантската манипулация през последния четвърт век, така и на новите играчи, защото е белязан от другото време. Изходът е само един – осъзнаване на факта, че тази химерна държава се срути.
В политиката две и две не винаги е равно на четири, а това означава, че идва време за компромиси, за промени в полза на държавата.

Кольо Парамов

Post Views: 33

Related Topics:българия история

Up Next

Когато Европейския съюз нападна Русия

Don't Miss

“Време разделно” било “любовна песен” в сравнение с истинската жестокост на поробителите

ИСТОРИЯ

Разстреляха мафиоза пред очите на сина му

Синът на сочения за екзекутор на Георги Илиев видя с очите как убиха баща му с 3 куршума в главата, а днес…

А помните ли че го охраняваше в момента на събитието ,действащ служител на МВР. Така поне пишеше във вестниците.

С 3 куршума в главата маскирани килъри ликвидираха страховития пернишки наркобос Васил Арарски – Райко Кръвта преди 13 години пред очите на сина му Марио, пише “Телеграф”. 17-годишният тогава младеж изпада в шок, след като баща му се строполясва безжизнен до него. Днес вече 30-годишният Марио Василев се е покрил в чужбина и няма намерения да се завръща в България, твърдят хора от пернишкия ъндърграунд.

Убийството на Райко Кръвта през 2005 година буквално обезглави криминалните среди в Перник. Сред местната престъпност цари хаос, появяват се и т.нар. шанаджии, които пласират наркотици безконтролно и не се отчитат на никого.

Още тогава се заговори, че убийството на Рако Кръвта е вендета заради ликвидирането на Главния Георги Илиев два месеца по-рано в курорта Слънчев бряг.

Според перничани отговорни за убийството са хора от групата на Федята. Други обаче твърдят, че висаджиите са изпратили директно килъри от София. Райко Кръвта е убит точно в 21:20 ч. пред хотел “Струма” в центъра на Перник. Както всяка вечер, 35-годишният престъпен бос седи на маса пред ирландския път Есмералд” до хотела. След като изпил питието си, Кръвта тръгнал към паркинга пред “Струма”, където била паркирана колата му. По средата на улицата обаче мъжът се свлича на земята целият в кръв. Никой не чул изстрели, в това число и собственият му син Марио, който е само на няколко метра от него. Няколко очевидци обаче видели пернишко “Ауди Б4”, което изчезнало в тъмнината с мръсна газ. Ужасени от покушението перничани веднага повикали полиция и “Бърза помощ”. След минути лекарите качили тялото на Райко в линейка и тръгнали към близката болница “Рахила Ангелова”, а след това го закарали в “Пирогов”. Той обаче издъхнал още по път.

“Синът на Райко – Марио, замръзна на място. Не можеше да повярва на очите си”, разказаха очевидци на разстрела. По думите им младото момче било в шок от неочакваната атака. Оказва се, че в суматохата е ранен и катаджията от София Николай Цветков. Полицаят също е откаран с линейка в “Пирогов” в критично състояние. За минути мястото поченява от полиция. От София се изтрелват тогавашните шефове – главният секретар на МВР Илия Илиев и директорът на СДВР Румен Стоянов, с тях е и полицейският началник от Перник Тодор Илиев.

На улицата, където е убит Арарски полицаите намират 10 гилзи. Стреляно е с автомат. Говори се, че Кръвта развалил рязко отношенията си с Главния Илиев, след като отклонил за себе си пратка с лодки кокаин от Латинска Америка. Според разследващите в покушението на 25 август 2005 година пред комплекс “Мултиплейс” в Слънчев бряг са замесени хора от т.нар 12-членна банда за мокри поръчки, наречена медийно “Килърите 3”, с лидер бащата на Райко Васил Василев – Бай Весо.

Оперативната информация обаче не стига за обвинение. Версията за мотивите за ликвидирането на Главния е свързана с конфликт след отклоняването на 50 кг. кокаин за над 6 млн. лева. Белият прах бил нещо като хонорар за Илиев от по-голяма пратка, която достигнала до Европа с лодки през Атлантическия океан по т.нар. Път на кокаина от Латинска Америка. Посредникът при сделката обаче предал коката на Кръвта.

Босът на ВИС 2 обаче разбрал, че са го изиграли и потърсил сметка от някогашният си авер – Кръвта. Двамата влезли в тежък конфликт. След молби Главния фал отсрочка, а това време било достатъчно на Кръвта да организира покушение.

Post Views: 8

ИСТОРИЯ

Виждали ли сте стената на язовир „Въча“?

Това построиха бащите и дядовците ни

Виждали ли сте стената на язовир „Въча“? Преди години, пътувайки за Девин, имах тази възможност и бях зашеметен. 144,5-метрова бетонна грамада, инженерно чудо, издигнато в снагата на Родопите, с дължина по короната от 420 метра. Знаещ местен човек с явни технически познания ми обясни, че преливникът се състоял от четири полета по 8 метра и можел да „пусне“ 2060 кубични метра вода в секунда.

Всъщност винаги когато съм се изправял пред подобни градежи – или дори пред някой от старите и ръждясали, а доста от тях вече и нарязани индустриални гиганти – съм изпитвал известно страхопочитание. Може би защото като дете доста време живеех в един военен завод (майка ми, баба ми и дядо ми работеха там и живеехме на квартира в завода) и все пак съм видял какъв труд кипеше там. И може би защото се опитвам да си давам сметка с какъв зор и пот са построени тези „неща“. Кървава пот и много мазоли. Но тук думата ми е за язовирите, защото много от заводите заминаха за скрап, а някои явно бяха построени на грешни места и с грешна стратегия – или поне такъв е днешният разказ. А виж, язовирите си стоят. И си представям какво още по-голямо безводие щеше да има, ако ги нямаше тях и построеното от нашите бащи и дядовци.

Само за десетилетието между 1960 и 1970 г. в България са построени 95 големи язовира. Въпросният „Въча“ е издигнат от 1968 до 1975 г. Световната статистика на ICOLD (International Commission on Large Dams, или Международната комисия по големите язовири) – една сериозна организация – казва нещо интересно: по темп и интензивност на строителство на язовирни стени спрямо територия и население България тогава се нарежда на трето място в света. След индустриални и технологични гиганти като САЩ и Япония.

Защо ви разказвам това? Не за да тъгуваме по миналото. А защото е любопитно как в онези времена за 40 години са построени 200 големи язовира, от които 52 носят определението „стратегически“, а за последните 37 години сме довършили едва… 11. И докато днес спорим за всеки ремонт, тези 52 „ветерана“ продължават да ни държат над водата. Буквално. Всъщност сравнението е далеч по-стряскащо, защото 8 от тези 11 „нови“ язовира са просто довършени в началото на 90-те, а реално изцяло построените след 1989 г. са само два – „Пловдивци“ и „Цанков камък“.

Но нека слезем от високите стени и погледнем към нещо, за което се говори по-рядко – цената на този бетон в човешка пот. Защото тези стени не са се появили с магическа пръчка.

Само за изграждането на язовир „Искър“ са мобилизирани хиляди строители и трудоваци. Те не са имали модерните лазерни нивелири или компютърно управлявани багери. Имали са лопати, кирки и една безкрайна упоритост. Работило се е на три смени, 365 дни в годината, при зимни температури от -20°C в планината. Знаете ли колко бетон е излят само в стената на „Искър“? Над 180 000 кубически метра. А сега си представете, че всяка количка от този бетон е минала през човешка ръка. Това е бил „трудов ентусиазъм“, често недоплатен или „безплатен“, но подплатен със здрава, сурова дисциплина. Младежи на по 18–20 години, които са прекарвали младостта си в тунели, пълни с прах и подпочвени води. Само при изграждането на каскадата „Белмекен-Сестримо“ са прокопани над 100 километра деривационни тунели високо в планината. България е била сред лидерите по прокопаване на хидротехнически тунели в тежки скални условия.

И тук става още по-интересно, защото българи строят сложни хидротехнически съоръжения не само у нас, но и по света. Да вземем за пример Мароко. Там българите изграждат язовира „Мансур Еддаби“ – ключов обект, който преобразява земеделието в региона. Или Сирия, където нашите специалисти проектират и изграждат доста малки и големи язовири, включително огромния хидровъзел „Растан“. Такива ми ти работи.

И когато днес минавате покрай някой от тези язовири в страната ни, спомнете си не само за милионите кубици вода, а за онези момчета, които ги построиха. И ако случайно докоснете студения бетон, можете да усетите в него и малко топлина – дали защото е нагрят от топлото слънце, или защото в него е застинала горещата кръв на едно цяло поколение. Нека помним.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА МАЙКИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Post Views: 9

ИСТОРИЯ

Исторически мигове на 18 юни

18 юни – денят, в който историята не спи.

Приятели, има дни, които изглеждат напълно обикновени, в които слънцето изгрява, птиците пеят, а животът просто си тече. Но ако се взрем по-внимателно в страниците на историята, ще открием, че точно днес светът многократно е задържал дъха си, ставайки сцена на събития, които са променили хода на времето.

Нека тръгнем назад във времето чак до 1812 година, когато президентът Джеймс Мадисън подписва обявяването на война срещу Великобритания. Така младата американска нация решава смело, а може би и леко безразсъдно, че е дошъл часът да защити достойнството си по море. Само три години по-късно, на 18 юни 1815 година, в Белгия се разиграва прочутата битка при Ватерло. Там френският император Наполеон Бонапарт претърпява съкрушително поражение от ръцете на херцога на Уелингтън, който е подпомогнат в решителния момент от пруската армия. Великият корсиканец слага оръжие завинаги, а изразът да срещнеш своето Ватерло остава в езика ни като символ на пълен и окончателен крах.

Днешната дата обаче не е белязана само от битки, а и от невероятния дух на откривателството, воден от смели жени. През 1928 година Амелия Еърхарт прекосява Атлантическия океан. Макар в този конкретен полет тя да е само пътник на борда, преживяването разпалва амбицията й да се превърне в първата жена, направила това съвсем сама малко по-късно, доказвайки на всички, че небето е отворено и за жени.

Прескачайки в един от най-тъмните периоди за Европа през 1940 година, в разгара на Втората световна война, виждаме как 18 юни се превръща в ден на вдъхновение и кураж. От Лондон се разнася гласът на надеждата – историческото обръщение на генерал Шарл дьо Гол е предадено по радиото и става ключово за мобилизирането на французите срещу нацистката окупация. В същия ден британският премиер Уинстън Чърчил произнася прочутата си реч за тяхното най-велико време, обединявайки два народа в общата воля да не се предават пред настъпващата заплаха.

За любителите на музиката 18 юни също носи истинска революция и поводи за празник. На тази дата през 1942 година в Ливърпул е роден сър Пол Маккартни, чийто принос с легендарните Бийтълс продължава да вдъхновява поколения наред. А за да можем да слушаме тази и друга прекрасна музика с наслада, през 1948 година компанията Columbia Records демонстрира пред пресата първата дългосвиряща плоча, позволяваща цели 20 минути музика на една страна. Без този формат днес нямаше да познаваме музикалните албуми във вида, в който ги обичаме.

И накрая стигаме до 1983 година, когато човечеството прекрачва границите на земната атмосфера. Совалката Чалънджър излита в космоса с д-р Сали Райд на борда – първата американка, полетяла сред звездите и доказала, че те принадлежат на всички.

Днес, на 18 юни 2026 година, историята продължава да се пише и ние сме част от нея. Всяко едно от тези събития напомня колко динамичен е светът ни. Споделете в коментарите кое от всички тези исторически мигове ви впечатлява най-много!

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА МАЙКИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Post Views: 6