След стихването на масовите протести от средата на миналия месец, управляващите и специално Бойко Борисов сякаш възвърнаха самочувствието си.
Доказателство за това бе и обръщението към членовете на ГЕРБ по случай 12-годишнината на партията, където отново прозвуча самонадеяният тон на хора, убедени, че са се превърнали в майстори на преодоляването на кризи.
Ако герберската върхушка наистина вярва в това и не забелязва вече заплатената тежка цена, тя наистина се е откъснала от реалността. Защото след ноември месец България вече не е същата. Нито като разстановка на политическите сили, нито като динамика и ход на политическите процеси.
И ако платени анализатори дълго време ни убеждаваха как липсва алтернатива на сегашното управление и какви ползи носи стабилността, достатъчно бе два уикенда хората да излязат на улицата, за да се преобърне картинката надолу с главата. Днес могат да предсказват пълен мандат на това управление или клакьорите, или глупаците.
Само за половин месец в страната се създадоха необходимите условия Борисов да бъде отново свален от власт. Налице е маса от недоволни хора, има ядро от активно протестиращи, има положителна обществена нагласа към протестите и най-главното- окончателно надделя тенденцията за
нетърпимост към премиера и ГЕРБ.
От тук насетне въпросът опира до изникването на нов повод за обществено недоволство, фокусирането му към персоналната дискредитацията на Борисов, формулирането на нов лозунг за нов протест и политическото му оглавяване. Като всеки един от споменатите четири елемента представлява поредица от стъпки, които водят след себе си до промяна на управлението.
Първата, свързана с формирането на политически скандал, може да се разглежда като константа. Ясно е, че тази власт, поради своята глупост и крадливост е обречена да произвежда скандали. Досега изглеждаше, че те не рефлектират върху рейтинга на ГЕРБ и лидера им. Е, след последните събития това вече не не така. Появата на социологическо изследване, което определи БСП за водеща политическа сила, би се превърнало в новинарска сензация, ако имахме нормална медийна среда. Но показтелно е, че то не бе яростно опровергано от проправителствените рупори, а само бе донякъде загладен ефектът от случилото се. Последва бързата поява на казионни изследвания, които оповестиха паритет между двете политически сили. Но фактът, че ГЕРБ се срина, макар и замитан под масата, е водещата новина в обществения ни живот.
За да се измести вниманието от случилото се, акцентът бе поставен върху втория факт – срива и при Патриотите. Който също е индикатор за
настъпващата политическа промяна у нас.
При запазените позиции на ДПС, очевидно при предсрочни избори създаването на управленска коалиция БСП-ДПС чисто аритметически става вече възможно. Но обществото ни все още не е готово да възприеме трето издание на подобна политическа комбинация. Затова и двете партийни централи не бързаха да оглавят протестите. Тяхното бъдещо взаимодействие се нуждае от още по-силното дискредитиране на днешните управляващи, до степен българите да приемат за спасителна всеки друг управленски формат. Включително кабинет „Орешарски 2“.
Разбира се, за ДПС съществува опцията в един бъдещ парламент да се коалира с ГЕРБ, но тя е малко вероятна. Просто защото за партията на Борисов би било по-добре да бъде в опозиция, отколкото с днешния си обществен образ да влезе в ново управление под ръка с Доган. От тази гледна точка,
ДПС има основание да щади ГЕРБ, но странно защо и социалистите не го атакуват яростно.
А сега е техният момент, след подаръка който им направи Слави Трифонов с политическото си самоубийство. От позицията на единствен автентичен антагонист на ГЕРБ, хората на Нинова могат много по-енергично да бият по управляващите. Като най-лесният начин е открита и ярка персонална атака към Бойко Борисов. Той е най-уязвим там, където изглежда най-силен.
На първо място, стои образът му на ефективен управленец. Постоянното облъчване на обществото с цифри за икономически постижения всъщност цели да скрие
глобалния провал на Борисов.
А той се съдържа във факта, че идвайки на власт през 2009 г. страната ни се намираше преди Румъния, а днес е след нея. Това му „постижение“ може да бъде описано дори математически: Румъния – България = Бойко.
Не бива да се подминава и злободневният му провал, свързан с т. нар. „пакет Макрон“. Вместо да изпозва европредседателството ни, за да дезавуира тази френска инициатива, министър-председателят се посвети да работи за благото на Западните Балкани. Предпочете да се потопи в мимолетното усещане за регионален лидер, отколкото да преследва чисто национални интереси.
Второто му уязвимо място е отъждествяването му със статуквото. Той трябва да плати цената, че изгради политическа реалност, в която на първо място е поставен личният му комфорт. Бидейки обаче основен бенефициент на статуквото, той лесно може да бъде отъждествен с него. И общественото недоволство, което има различни прояви и причини, може да изгради обща платформа, на база на отхвърлянето на Борисов и партията му.
Всъщност лозунгът за смяна на системата може да звучи абстрактно, само ако върху него се погледне чисто формално. Днешната ни обществено-политическа система се опира в много малка степен на законовите правила и процедури и в по-голямата си част функционира на базата на неписани взаимоотношения и зависимости, превърнали се в траен властови модел, задушаващ хората и институциите. И чието разрушаване е равнозначно на истинска смяна на системата.
И политическата сила или личност, която успее да представи популярна визия за „смяна на системата“ ще се окаже новият електорален властелин. Дали това ще е БСП или ще се появи нов спасител, това ще бъде дилемата на 2019 година.
