БЛОГ

Изоставената държава

Здравей, Боре!
Реших да ти драсна някой ред, защото ми домъчня за теб.
Всъщност видях старата табла, дето сега събира прах върху гардероба и ми докривя.
Вече няма с кого да играя.
Опитах да науча внука, ама той изобщо не схвана какво е капия.
А помниш ли колко безсънни нощи е видяла?
Изтъркахме я от игра!
Веднъж, когато те победих с дюшеш така се ядоса, че я прасна с юмрук и един пул се счупи на две.
После довършихме играта с бирена капачка.
Голям смях падна тогава.
Помниш ли, Боре?
Онзи ден минах покрай училището ни.
То още си стои, но няма покрив, няма дори врати и прозорци – само голи стени с изтъркана мазилка.
Реших да влезна и просто да погаля тез стени, между които се научихме на четмо, писмо и корен квадратен.
Храсти са поникнали вътре, Боре.
Отляво, на първия етаж беше кабинетът по биология, помниш ли?
Където в седми клас сложи кабарче на стола на учителката и тя яко изписка.
Тогава пак много се смяхме, но после дойде баща ти (мир на праха му).
Идваше от завода и още не се беше измил.
Oт училище до вас те влачи за ухото, а с другата ръка те налагаше.
И каза, че ако не щеш да учиш, то в завода тъкмо набирали хамали.
Тогава ни дойде акълът и напук на кабарчето се изучихме, висше завършихме, че и в същия железопътен завод ни назначиха.
Но като технолози, не хамали.
А сега децата ходят да учат чак в града, но то няма и много деца де.
Знаеш ли, Боре?
Заводът вече го няма.
Първо изнесоха машините, после циганите окрадоха тухлите, така че и стени не му останаха.
Хората кучета ги яли.
Оправяйте се, казаха, така е при новото време.
И ние се оправяме някак.
Макар че, никак не ми е ясно как времената се менят, а хората си остават същите.
Не трябва ли хората да променят времената?
Боре, помниш ли, когато на втората година в завода обърках диаметъра на една резба?
Вместо 40 бях написал 30 на чертежа.
Нашите тръгват да завинтват колелата на локомотива и хоп – не стават!
И цялата партида отиде за претопяване.
Тогава влезнах като мумия в кабинета на директора Стойков, едва не напълних гащите.
Той пък се оказа разбран човек. „Влюбен ли си бе, момче?“
Позна човечецът, точно се бяхме залюбили с Мима.
„От днес нататък всеки твой чертеж аз ще го проверявам“.
Така и направи – три месеца си отделяше от времето, докато не се съсредоточих отново.
И не ме наказа за голямата грешка, потули се случаят.
Хвала му!
Боре, знаеш ли, че Стойков е жив и здрав и до днес?
И той попадна в нашата категория, дето кучетата трябва да ни ядат.
Стойков пък се оказа почитател на старото време, в което хората имаха чест и достойнство.
Заплю всички и смело каза „Майната ви! Дано има Бог, че да ви накаже!“
Сега си копае градинката, въпреки че гони осемдесетака.
Често му нося нещо сготвено от Мима, защото е вдовец и не се оправя с домакинската работа.
Той пък не спира да разказва смешни случки от завода и много се смеем, но за онези сбъркани 10 милиметра се прави, че не помни.
Хубаво ми е с него, Боре, жалко че не играе табла.
Да е жив и здрав човекът, ще кажа на Мима да му направи млечна баница, той много я обича.
Та така, приятелю – завод няма, училище няма, деца няма.
И държава няма.
Нищо няма вече, брат!
Има шайка крадци, които, ако ги питаш за какво са им тези пари няма да могат да ти отговорят.
Защото бащите им не са ги влачили и налагали през цялото село задето не учат.
Сега е срамно да учиш и да сътвориш нещо хубаво за хората.
Това са балъци – така ги наричат сега.
Това е новото време, Боре!
Не мога да свикна с него, приятелю!
Хей, навън заръмя, сигурно си се разплакал и ти горе на небето.
Недей, Боре!
Нека младите не виждат, че плачем, това ще ги обезкуражи.
Но ако си близо до Бог, помоли го да изпрати някакъв знак, че скоро пак ще изгрее слънце.
Аз знам, че Бог няма да свърши нашата работа, но нека поне покаже, че ни вижда.
На младите да го покаже, защото нас – кучета ни яли.
Макар че и аз съм си приготвил една яка сопа, а кога ще я ползвам – това времето ще покаже.
Твой верен приятел: Даниел
Даниел Меразчиев, Фейсбук
Ако Ви е харесала статията, подкрепете ни във facebook!
Вашият коментар?

БЛОГ

Изглежда ли ви екологично? 😡

Едно старо дърво:

– поглъща около 22 кг въглероден двуокис годишно и изработва достатъчно кислород за двама човека;

– стабилизира почвата и предотвратява ерозията. Корените помагат за задържане на вода в почвата;

– отразява и поглъща част от слънчевата енергия и помага да се охлажда околната среда. Едно дърво може да има охлаждащия ефект на десет климатика;

– способства за образуването на облаци, така влияе положително на микро климата;

– падащите по земята листа се превръщат в тор и правят почвата плодородна, което поддържа растежа на други растения;

– поглъща праха и замърсителите, като азотен окис и серен диоксид, което подобрява качеството на въздуха;

– осигурява обитаема среда и храна за различни животни, птици, насекоми, гризачи;

– действа като естествена звукова бариера в населените райони;

– естествена защита е от вятър, студ и снегонавявания през зимата;

– намалява стреса и подобрява психическото здраве;

– прави околната среда красива.
Колко дървета е трябвало да бъдат унищожени, за да се разположат тези панели?

Изглежда ли ви екологично? 😡

БЛОГ

ДУМИТЕ НА НЕБИОЛОГИЧНАТА МИ ДЪЩЕРЯ ПРЕД СЪДА ПРОМЕНИХА ПРИСЪДАТА В ПОСЛЕДНИЯ МОМЕНТ

Влюбих се в Моли в момента, в който я видях. Тя беше великолепна, но това не попречи на бившето и гадже да я напусне, когато тя забременя.

Тя плака на рамото ми.

Бях лудо влюбен, затова я помолих да се омъжи за мен.

Просто исках да съм с нея.

Моли мразеше всяка секунда от бременността си.

Надявах се да се развесели, когато бебето се роди. Но когато Амелия се появи на бял свят, Моли само хленчеше, тъй като й липсваше старият й живот. Тя почти не се интересуваше от дъщеря си.

Но Амелия?

За мен тя беше целият свят, моята светлина.

Живяхме този странен живот в продължение на 5 години, докато един ден Моли хвърли бомбата: “Искам развод! Писна ми от теб и това дете! Иска ми се никога да не я бях имал!”

Това беше удар за мен.

Месец по-късно тя отново се събра с Танер – същият, който я заряза!

Докато Амелия и аз се карахме, Моли си играеше наоколо.

Дъщеря ми и аз тъкмо бяхме започнали да възстановяваме живота си, когато Моли се появи отново:

Тя: “Танър най-накрая е готов да стане баща. Дайте ми дъщеря ми.”
Аз: “Ти сериозно ли?! Тя ми е дъщеря. Бях тук, когато ти беше навън и правеше Бог знае какво!”
Тя: “Кой съд ще застане на твоя страна?! Тя е наша кръвна дъщеря. Ти си нищо за нея!”

Денят на страшния съд дойде а аз знаех как стават тези неща – майките винаги печелят.

Мисълта да загубя момиченцето си ме съсипваше.

Бяхме в съда и точно когато си помислих, че всичко е свършило, хванал глава в ръцете си, чух познат глас: “Извинете, мога ли да кажа нещо?”

Това беше моето дете. Тя ме погледна и се усмихна.

Изпитах надежда.

„Виждате ли… Ваша чест? Ваша чест, аз имам само един баща. Не искам да живея с този мъж, когото дори не познавам, или с майка ми – тя никога не ме е обичала. Спомням си, че тя каза, че съжалява, че съм се родила. Но, гатко Марк винаги е бил до мен. Той ме научи как да карам колело, грижеше се за мен, когато бях болна.

Моля, позволете ми да го запазя, той е моят най-добър приятел и баща.

След думите и съдията побърза да да оповести присъдата. Моето момиченце остана с мен. Моли крещеше, заплашваше и ни гонеше, но не ни пукаше.

Имахме се един друг.”