Connect with us

ИСТОРИЯ

БЪЛГАРИ, БЪЛГАРИ, БЪЛГАРИ! ГОРЕ ГЛАВИТЕ, в навечерието на 3 МАРТ сме!

В други, по-добри времена, нямаше да правя специални усилия, за да Ви го спомня, но при днешната ситуация в Родината, чувствам това усилие като мой граждански дълг. Разбира се, че се извинявам на тези, които не са забравили и отдават дължимата почит към всички паднали за освобождението ни от турско робство.
Обещавам им и на тях обаче, че в дните до 3 – март, ще им дам поне зрънце познание в повече. Точно тези хора знам, че го ценят. Само искам да ги помоля, да не се уморяват да сеят истината!

И така…, антологията започва 5 дни преди 3 март.
Ден, в който преди 141 г. бе възстановена 3 – тата българска държава! След близо 5 века, насилствено отнета държавност, България бе на път да бъде отписана от политическата карта завинаги.
Буквално в последния възможен исторически момент, сякаш Бог реши да ни върне държавата.
Името на тоя БОГ е православна Русия!

И така, ще пропуснем подготовката за войната, шикалкавенето на Турция, скритата подкрепа за нея от Англия, Австро-Унгапия и Германия, очакването им, че Русия няма полезен ход, тъй като една война на Балканите, в “двора на Турция” ще приключи с неизбежен разгром.
Изобщо другите велики сили са се настроили да гледат “сеира” на Русия, окуражават “с дипломатически намигвания” Турция, а в последствие и реално помагат във военните действия на Турция! Това, в кратце…

Войната е обявена на 12 април 1877 г.
Първият въпрос пред руското командване е, къде точно да се премине Дунава?
Турските крепости Русе, Никопол и Силистра вдъхват респект на руското командване.
Свищов е избран, тъй като е съчетавал 2 неща, от една страна висок бряг, служещ за естествена защита от десант по Дунав, но от друга, именно това обстоятелство притъпява очакванията на турците за преминаване точно тук.
Всъщност, знаете, че първото преминаване на река Дунав от руските воиски не е при Свищов, а в долното му течение, но това е отвличаща маневра, която всъщност не е заблудила никой. Пресичайки за пръв път при Галац, руснаците се изправят срещу силните турски гарнизони във Варна, Русе, Шумен и Силистра, така, че няма как да се предполага, че това ще е истинското навлизане на руската армия.
Напрежението продължава.., това преминаване е само знак, че деня Х наближава.
Съвсем естествено в руския план вниманието е насочено към Свищов, още повече, че направлението Свищов -Търново предлагало първостепенни преимущества.
Да се следва това направление за руската армия означава да бъде заплашен Одрин по най-сигурния и пряк път.
Всичко, отнасящо се до преминаването, се държи в пълна тайна до последната минута.
Източници сочат, че се стигнало до резервираност, дори към Цар Александър II, тъй като той бил непрекъснато обкръжен от военни аташета на западни държави и кореспонденти.

На практика, освен командващият на VIII корпус, ген. М. И. Драгомиров, никой друг не бил уведомен за избраното място.
Цялата планинска артилерия, 4-стрелкова бригада, сборна рота от гвардията, две пластунски роти и целия понтонен парк били насочени към срещуположния румънски бряг при гр. Зимнич.
Секретната заповед гласяла: „Преминаването с понтоните да започне на 26 срещу 27 юни през нощта“.
През деня всякакво движение било забранено.
Всичко започва на 26 юни през нощта.
Ген. Драгомиров издава оригиналната си заповед, превърнала се в легенда за войниците: в нея се забранява изрично стрелбата, докато не се премине на отсрещния бряг, да се пази пълна тишина и че отстъпление няма да има.
Но не толкова писмената заповед подействала на войниците.
По – силна била устната заповед на генерала, която се казвала след прочитане на писмената заповед.
А тя била: “ИЛИ В ДУНАВА, ИЛИ ОТВЪД ДУНАВА”.
От тези наистина изречени думи от генерала, винаги настръхвам.
На 26 юни в 21 часа започва спускането на понтоните на румънския бряг. Четири батальона понтонери начело с ген. Рихтер извършват подготовката.
Пехотата, се подрежда в боен ред зад върбите. Около полунощ частите на 14 дивизия, разделени на шест ешелона, се насочват към мястото на форсирането.
В два часа през нощта към българския бряг на Дунав започва поетапно придвижване на 18 000 души, 360 коня и 18 планински оръдия.
Първият понтон е забелязан от турците 200-300 метра от брега. Срещат ги изстрели на часовоите, предупреден е и конния патрул, който на галоп донася новината до табора, базиран в Свищов.
Първи стъпват на българска земя 3-та стрелкова рота под командването на щабс-капитан Фок. С ръкопашен бой заемат устието на малкия залив Текир дере.
Това е първото завоювано късче българска земя, към което се насочват дебаркиращите руски войски. Срещу прииждащите понтони с руски воини започва стрелба от турската оръдейна батарея, която се командва от чистокръвен англичанин.
Ходили сте в Свищов, нали?
Брегът там е много стръмен, което създава огромни трудности, пред приждащите руски войски. От страна на руснаците се създава светкавична организация след дебаркирането. Гвардейски стрелци и поделения на Волинския и Минския полк, започват атака на височините. След няколко часа тежки боеве турците отстъпват и освобождават позициите си, които от изток заграждали устието на Текир дере.
Така, дебаркирането започва в 2 часа, а към 6 часа сутринта турските части са отблъснати от брега на значително разстояние и дебаркирането продължава сравнително безопасно.
Напредването обаче на първите ешелони продължава с непрекъснат бой, тъй като противникът обстрелва от съседните височини долината на реката и не позволява директното изкачване на брега. Скоро две турски оръдия, система Круп, са разположени на височината срещу руския център и откриват убийствен огън. Същевременно турските табори правят опит да разделят на две руските войски, но с взаимни усилия тези атаки са отблъснати.
В 8 часа ген. Драгомиров нарежда да се спре настъплението по цялата линия и заповядва на ген. Йолшин да направи и невъзможното, но да задържи хребета на овладяната височина. Турците прекратяват атаките си в центъра и техните батареи насочват огъня си срещу кораба „Анета“, който пренасял нови войски на десния бряг.
Считайки дебаркирането за сигурно от изток, ген. Драгомиров пристъпва към основната задача – заемането на веригата от височини, които се издигат над Свищов.
В 10 часа, ген. Драгомиров и ген. Скобелев заедно преминават реката. В 11 часа започва атаката на височините – първа бригада на дивизията: 53. Волински и 54. Мински полк, стремително настъпва на изток към село Вардим. Втора бригада – 55. Подолски и 56. Житомирски полк, настъпва към Свищов, а четвърта стрелкова бригада се насочва на юг.

Малко след 15 часа на 27 юни, подолци и житомирци навлизат в Свищов – първият освободен град в България. Вечерта на същия ден освен 14 дивизия всички части на VIII корпус вече са на десния бряг на Дунава.
За успешното дебаркиране ген. Драгомиров изпраща рапорт до Главнокомандващия. В този документ е записано:
“Характерна черта за боя на 27 юни бе фактът, че първите части които започнаха сраженията, не образуваха цели батальони, нито роти, нито взводове; дебаркирайки, те образуваха импровизирани команди. Нашите храбри войници, водени от началници, които често не бяха техните, издържаха геройска битка без и най- малката надежда да бъдат подкрепени….Те взаимно си оказваха помощ“.
Успехът на първите форсиращи войски бил пълен, бил блестящ, а понесените загуби – 800 души, в т. ч и ранените.

Влизането на победителите в Свищов е много тържествено. Първи влиза в града ген. Петрушевски, който пише “…радостни, българите падаха на колене, а жените целуваха ръцете на избавителите“.
…..
Знам, че такива дълги постове във фейса не показват добра интернет култура, но пред паметта на загиналите воини, това въобще не ме интересува. Знам, че тези от вас стигнали до тук, са останали истински българи, затова просто им благодаря!
….
А, аз продължавам с посрещането на руските войски в Свищов, Това събитие няма как да предам по-добре от Вазов. Вижте какво е написал той в един не толкова известен негов очерк за онези събития. Той е писан “на крак”, като пряк очевидец на събитията, в него даже има и едно стихотворение, от чиито стихове няма как да се прозре великия талант на поета. То обаче е мерило за вълнението му, което го е хванало за гърлото. И мен ме хвана при тия думи:
“Свищов бил честит да дочака и императора Александра — една година нещо след смъртта на Ботева! — минал с лодка. Царят бил придружен от главнокомандуващия Николая Николаевича, наследника, Горчакова, Игнатиева. Възторгът бил неописуем. Викове, китки, сълзи от радост. Иконом поп Христо го поздравил с реч. Царят минал през улици, поръсени с цветя, и отишъл към черквата, яхнал на чер кон, за да благодари богу за великата победа. Разказваха ми за степента на ентусиазма тоя ден. Едни му целували стремената, майки му подавали децата си да ги помилва, момиченца, с риск да ги стъпчат конете, му поднасяли китки. Осемдесетгодишният уважаем старец Иваница Алексов застанал пред императора и извикал: “Нине отпущаеши раба твоего, владико…!” — и същия ден умира от радост. Подир благодарствения молебен в черквата царят прегърнал и целунал брата си Николая Николаевича, а народът в полуда завикал “ура”, всичките лица били измокрени от сълзи. Царят извадил кърпата си и отрил очите си: и той заплакал! Божествени царски сълзи!”
Всъщност, прочетете тоя очерк на Вазов. Сравнително непозната част от творчеството му е. Писал го е, с ей такава буца в гърлото.

Така неусетно стигаме и до картините, които са се опитали да пресъздадат онези паметни събития. Нека се насладим и на тях, първите две са от преминаването на руските войски и Царя, а третата боевете за Свищов!

ИСТОРИЯ

КОЙ НАИСТИНА ПОСТРОИ ПЛИСКА

Днес в много популярни разкази, учебници и дори част от археологическите обзори все още се поддържа твърдението, че българите при пристигането си през 681 г. заварват на това място руините на някакъв древен римски град и просто използват готовите му камъни, за да положат основите на своята столица.

Представата е удобна и проста: „намерили са готов материал под краката си, преработили са го и са построили върху него“. Това обаче е една от най-устойчивите лъжи в официалната версия на историята – лъжа, която цели да представи Плиска като „вторичен“ град, израснал върху чужда основа, вместо да признае нейната истинска същност.

Археологическите разкопки, провеждани систематично повече от 120 години (от началото на XX век до днес), са абсолютно категорични и не оставят място за съмнение: под най-стария пласт на Плиска няма абсолютно никакви руини на римски град, нито крепостни стени, нито улици, нито форум, нито дори по-значителни обществени сгради. Мястото е било „на гола поляна“ – огромна, леко хълмиста равнина без следи от предишна градска структура.

Ако под Аспаруховия дървен лагер имаше римски град, археолозите щяха да открият поне пластове от зидария, канализация, мозайки или характерни римски керамични съдове. Вместо това има няколко спорадични, изолирани находки: една-единствена пещ за битова керамика от II–III век и няколко разпръснати земеделски колиби на местното население. Нищо, което да напомня за град. Това не е мнение – това е факт, документиран в десетки научни отчети и стратиграфски разрези.

Защо тогава се поддържа тази лъжа? Защото е много по-удобно да се каже „те просто са преизползвали римското наследство на място“, отколкото да се признае, че древните българи са донесли със себе си собствена, дълбока строителна традиция и са създали столицата си от нулата, като са транспортирали материалите от десетки километри разстояние. Така Плиска се вписва в удобната схема „варвари, които са се възползвали от римски руини“, вместо да се види като автохтонен имперски проект с корени в древна и високоразвита цивилизация.

Но тук е моментът да се запитаме: „а откъде всъщност идват камъните, колоните, капителиите и перфектно издяланите квадри, които виждаме в основите и стените на Плиска?“ И отговорът е: от изоставените и вече разрушени римски градове в региона, но не от мястото под Плиска, а от десетки километри наоколо. Главният източник е Марцианопол – големият римски град край днешна Девня (около 50–60 км източно от Плиска). Именно оттам са довлечени с волски впрягове стотици тонове готови колони, капители, мраморни блокове и квадри.

Други материали са взети от по-далечни, но все още достъпни обекти в Североизточна България – например от останките около Абритус (край днешния Разград) и отделни по-малки римски селища и вили в равнината между Шумен и Провадия. Това е класическата „вторична употреба“ (spolia) – практика, типична за ранното средновековие, но извършена с огромни усилия и организация. Българите не са „намерили“ готов град под краката си – те са го „донесли“ със собствената си логистика, защото са имали ясна представа как трябва да изглежда една истинска имперска столица.

Това допълнение разбива мита още в самото начало и подготвя почвата за истинската тайна: Плиска не е „преработен римски град“, а чисто ново творение, изградено върху празна равнина по план, който древните българи са носели в себе си от векове. Именно затова мястото е избрано – защото е било свободно, просторно и готово да приеме троичната структура на цитадела-вътрешен град-външен град, която е характерна за тяхната древна традиция, а не за римските градове, строени по съвсем различен принцип.

Външният град е представлявал укрепен лагер на площ от 23 квадратни километра, ограден от дълбок ров и земен вал с дървена палисада. В първите години жилищата са били предимно дървени или вкопани землянки, а центърът – вътрешният град – е бил защитен с дървени стени и е служил за резиденция на владетеля.

Това е бил огромен аул, един от най-големите по територия в Европа за времето си, предназначен за конница и стада.

Повратната точка идва през 811 година, когато византийският император Никифор I превзема и опожарява лагера. Ето защо след това Омуртаг (814–831 г.) осъществява мащабна строителна програма. Той заменя дървените стени на вътрешния град с масивна крепост от огромни, идеално издялани варовикови блокове – квадри, дебели над 2,5 метра, с кръгли и петоъгълни кули. Върху руините на предишния дворец се издигнал Големият дворец с базиликален план, където се провеждали тържествени приеми.

Изграждат се и първите храмове, бани с подово отопление, сложна водопроводна мрежа от глинени тръби и канализация. Плиска се превръща от лагер в имперска столица. По-късно, след Покръстването през 864 година, княз Борис I променя облика – езическите храмове са преустроени или заменени, а на около 1,5 километра от центъра се издига Голямата базилика – най-голямата християнска църква в Югоизточна Европа за онова време, с дължина от близо 100 метра. Тя става духовен център.

Това е общоприетата картина днес – Плиска като резултат от последователни усилия на владетелите, започнали с Аспарух като основател на дървения лагер, продължили с Омуртаг като създател на каменния град и завършили с Борис I като преобразител в християнски център.

Археологията е категорична: под най-стария пласт няма по-древен античен град, римски кастел или тракийско селище. Мястото е било „на гола поляна“ – спорадични находки като пещ от II–III век или изолирани земеделски постройки не представляват градска структура. Материалите за строежа (колони, капители) са донесени от изоставени римски обекти в района, като Марцианопол, чрез вторична употреба.

Но нека сега да разкрием истинската тайна за това кой наистина построява Плиска и защо точно това място е избрано за столица. Тайната се крие в дълбоката културна и архитектурна памет на древните българи – наследници на висока цивилизация, която носи своите знания първо от Балканите, а след това доусъвършенствани в далечните източни земи.

Те не са създали града като имитация или с външна помощ в класическия смисъл. Плиска е автохтонен проект, възстановяване на древен модел, пренесен през вековете. Владетелите са били визионери, които са следвали почерка на своите предци – майстори в камъка, инженери на огромни пространства и подземни системи. Те са донесли със себе си мегалитната традиция, троичната градска структура и умението да опитомяват равнините за имперски център.

Но защо са избрали точно това място? Равнината край днешна Плиска е избрана не случайно, а с дълбока стратегическа и символична цел. Огромните пасища са били жизненоважни за конницата – основата на военната им мощ. Просторът позволявал разпръснат лагер за стада и хора, а естествените бариери от плата и реки осигурявали защита без нужда от стръмни скали. Това не е търговски възел като римските градове, а пространство за свобода и размах – точно както в древните централноазиатски метрополии. Плиска не е „случаен лагер“, а съзнателен избор за възраждане на имперска традиция в нов континент.

Тук идва паралелът с Балх – древната Бактра, майката на градовете в Бактрия. Този паралел не е случайно съвпадение, а доказателство, че строителите на Плиска са носители на същия древен почерк. Балх, столица на Кушанската империя и център на висока цивилизация, е имал идентична троична структура: цитадела (Арк), вътрешен град (Шахристан) и огромен външен град (Рабад), защитен от валове и ровове. Същото виждаме в Плиска – цитадела с малък дворец, вътрешен каменен град и външен град на 23 квадратни километра. Мащабът не е европейски за VIII–IX век, а типичен за централноазиатските метрополии. И не – не се лъжете по имената Арк, Шахристан и Рабад. Тези названия се утвърждават значително по-късно, след ислямското завоюване на региона и през епохата на Саманидите (IX–X век).

Мегалитният градеж е още по-убедителен. В Балх и околните обекти като Сурх Котал стените са от огромни квадри, поставени на сухо или с минимален свързващ елемент – разчита се на тежестта и перфектното напсаване. Същият маниер го има и в Плиска: масивни варовикови блокове, тежащи тонове, издялани с математическа точност, различни от византийското редуване на камък и тухла с обилен хоросан. Това е почеркът на хора, свикнали да градят в сурови планински и оазисни условия, където конструкциите трябва да са вечни.

Подземните тунели в Плиска – сложна мрежа, свързваща двореца с крепостта – са типични за източните дворци в Централна Азия и Иран. Те служат за сигурност, дискретно придвижване и предимство при обсада. Те не са случайност, а част от древната инженерна мисъл, пренесена от предците. Същото важи за водоснабдяването: глинените тръби и филтриращата система съвпадат с методите от оазисите по Пътя на коприната – знание, което не се учи на място, а се носи в културната памет.

Знаците по камъните – тамгите и седемлъчната бронзова розета – са идентични с тези от Таримския басейн и Бактрия. Те не са декорация, а символи на родове и астрономически познания от древната цивилизация. Розетата носи философия, свързана с източните традиции на тохарите и кушаните.

Плиска е „Новият Балх“ – не имитация на Константинопол, а възраждане на автохтонна имперска концепция. Древните българи са архитекти на империя, наследници на цивилизация, която е строяла в камък, когато голяма част от Европа е живеела в по-прости форми. Те са се завърнали към корените си, пренасяйки мегалитния код през миграциите. Строителите са били майстори от древен род, които са знаели как да създадат столица, която да стои хиляда години напред.

А този прочит променя всичко. Плиска не е варварски лагер, изграден от външна помощ, а чисто творение на древните българи – визионери, които са следвали своя почерк от Балканите преди хиляди години, а в последствие от Балх. Мадарският конник, руните по камъните и подземните системи са части от същия код. Археологията потвърждава пластовете: дървен етап, каменен разцвет, християнска трансформация – всичко изградено от хора с дълбока памет за монументалното строителство.

Continue Reading

ИСТОРИЯ

Легендата за Филип Тотю – Хвърковатия войвода

Приятели, днес искаме да ви разкажа за един мъж, чието име е станало синоним на думата „неуловим“.

Става дума за Филип Тотю – Хвърковатия войвода. Макар историческите хроники да сочат 22 март 1907 година като деня, в който той приключва земния си път в Две могили, винаги е добър момент да си спомним за него, защото хора като него не принадлежат само на календара, а на цялата ни история.

Легендата за Хвърковатия войвода

Роден като Тодор Тодоров Топалов в махала Гърците, той не е просто поредният хайдутин. Той е бил кошмарът на османската власт. Знаете ли, че турците са вярвали, че Филип Тотю има крила? Не буквално, разбира се, но неговата способност да се появява от нищото, да удря светкавично и да изчезва, преди врагът да разбере какво се случва, му печели това прозвище. Той е бил майстор на маневрите и е притежавал невероятна интуиция за терена на Балкана.

Битката при Върбовка – триумф на духа

​Един от най-епичните моменти в живота му е сражението при село Върбовка през 1867 година. Представете си неговата малка чета, притисната от огромна потеря и редовна войска. Вместо да се предаде, Филип Тотю организира такава отбрана, че успява да пробие обръча и да спаси оцелелите си четници. Това не е просто военен успех, а демонстрация на българската воля за свобода, която не се пречупва пред численото превъзходство.

Погледът на скептика

​Ако се вгледаме критично, често митологизираме героите си до степен, в която те изглеждат безгрешни и свръхестествени. Филип Тотю е бил човек от плът и кръв – със своите страхове и трудни решения. Неговият живот е изпълнен с години на емиграция, затвори и постоянна борба за оцеляване. Но именно това го прави истински герой. Не фактът, че е бил „непобедим“, а фактът, че въпреки всички несгоди, той никога не се отказа от идеята за свободна България. Той доживява Освобождението, вижда мечтата си реализирана и умира като уважаван, макар и скромен човек, оставил всичко на олтара на родината.

​Днес, когато споделяме неговата история, нека не го правим просто като суха статистика. Нека си спомним за смелостта да се изправиш срещу цяла империя, когато разполагаш само с една чета и вяра в правотата си. Филип Тотю ни учи, че границите на възможното се определят само от силата на нашия дух. Поклон пред паметта му!

Continue Reading

ИСТОРИЯ

На 14 март 1897 г. е обнародван закон, който задължава чиновниците да носят български дрехи и обувки

На 14 март 1897 г. е обнародван закон, който задължава чиновниците да носят български дрехи и обувки.

За неспазване на закона са били предвидени и наказания- глобата е от 10лв. до 60лв., а за фабриканти и търговци, които продават вносни материали за облекло и обувки, вместо такива българско производство- санкция в размер от 100лв. до 1000лв. и затвор от един до шест месеца.

По това време управлява правителство начело с Константин Стоилов (19 май 1894г. – 13 януари 1899г.). Законът за задължителното носене на местни дрехи и обувки се внася от Иван Евстратиев Гешов и се приема от ІХ Народно събрание.

Голям дял в индустриалното производство на България тогава заемат хранителната и текстилната промишленост, а протекционизмът е водещ в българската икономическа политика при всички правителства от този период.

В резултат на това редица български стоки, като тютюн, розово масло и други, преодоляват тесните граници на българския пазар и излизат на европейския.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА МАЙКИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Continue Reading

БЪЛГАРИЯ

БЪЛГАРИЯ5 days ago

Не бе, няма инфлация : Потребителската кошница вече струва 59 евро

“Чудо” се е случило само с краставиците, поевтинели са с 20%. През тази седмица потребителската кошница достигна до цена 59...

БЪЛГАРИЯ1 week ago

Радев ще уволнява масово чиновници за да има пари за война и фашистка Украйна

Експерт: Идват големи съкращения в държавния апарат и намаляване на заплатите Международният анализатор Валентин Кардамски прогнозира тежки икономически съкращения в...

БЪЛГАРИЯ1 week ago

Радев ще трябва да реже от парите на съдиите и полицаите

Правителството ще влезе в ситуация, в която ще трябва да мисли за реформи в публичния сектор. Няма ресурс, няма буфер...

БЪЛГАРИЯ1 week ago

Часа на истината 👍

Демерджиев от името на Радевата Прогресивна България заяви твърдата позиция за еврото, ЕС, НАТО и Еврозона. Опроверга внушенията за проруска...

БЪЛГАРИЯ1 week ago

Скъпа кошница! Храните продължават да летят нагоре, докога?

По данни на Държавна комисия по стоковите борси и тържищата най-голямо увеличение се отчита при зеленчуците. Цените на основните хранителни...

ПОЛИТИКА

ПОЛИТИКА6 days ago

Данчо Ментата и Стефка Костадинова остават извън парламента

Йордан Цонев беше водач в два избиратлени района – Варна и Велико Търново. Сега обаче се очаква ДПС да остане...

ПОЛИТИКА1 week ago

Хората на Радев нямат никакъв опит

Димитър Манолов: Хората на Радев нямат никакъв опит. Трябва да започнем спешно тристранен диалог, заяви президентът на КТ “Подкрепа”. “Румен...

ПОЛИТИКА1 week ago

Доган се пенсионира окончателно

Протежето на Касим Дал Орхан Исмаилов зове Радев да вземе и мюсюлмани в кабинета си. Някогашната дясна ръка на сочения...

ПОЛИТИКА1 week ago

След “бурята” за депутатски места в ПП-ДБ: Развод по взаимно съгласие или коалиция ДБ-ПП?

Асен Василев се ядоса на десните, те му набраха заради ината да изтика Манол Пейков в Пловдив. Предстои следизборен развод...

ПОЛИТИКА1 week ago

Дясната ръка на Йотова: Успокойте се, Радев няма да ни вади от НАТО и ЕС

Надя Младенова опитва да тушира истерията с Русия отдясно и вини чужди медии за спускане на опорки. Успокойте се, американския...

СВЯТ

СВЯТ6 days ago

Искате нефт и газ и как ще плащате?

Дмитриев пита: Как ЕС ще плаща за руския газ? Санкциите срещу руските банки поставят под въпрос бъдещите енергийни разплащания. Кирил...

СВЯТ6 days ago

Изправени сме пред най-голямата криза и заплаха в историята!

Шефът на МАЕ: Изправени сме пред най-голямата криза и заплаха в историята! Блокадата на Ормузкия проток тласка света към криза...

СВЯТ7 days ago

Пристигат последните танкери с нефт отпреди войната. А после?

Майкъл Снайдър: Пристигат последните танкери с нефт отпреди войната. А после? Енергийната криза заплашва глобалните доставки и икономическата стабилност. Светът...

СВЯТ7 days ago

САЩ налагат санкции и на Ирак заради Иран

Вашингтон спира финансиране и сигурност, докато Багдад не изпълни ключови условия. САЩ обявиха рязко прекратяване на финансовото и военно сътрудничество...

СВЯТ1 week ago

Американската империя иска да завземе петрола на света

Пепе Ескобар: Това е война не само срещу Иран, Китай и БРИКС, а е война за коридори. Конфликтът с Иран...

Trending