АНАЛИЗИ

Големият разлом в ЕС е “ние долу и те горе”

Страхил Делийски е асистент в катедра “Политология” на Софийски университет “Св. Климент Охридски”, преподава политически комуникации и политическа антропология.
– Г-н Делийски, съгласен ли сте с мнението, че в днешно време основният политически сблъсък не е между лявото и дясното, които са с доста размити граници, а е между глобализма и националната държава?
– Може би, условно казано, до 2008 г., когато избухна световната финансова криза, сякаш наистина лявото и дясното, поне в техните нерадикални варианти, бяха загубили големите си разграничения. Традиционната битка между левицата и десницата дълги години – от 1989-а, от разпадането на Съветския съюз, сякаш беше сведена не до борба между проекти за бъдещето, идеи за развитие, конфликт на ценности дори, а до технология. Беше ясно – свободният пазар, интересите на едрия капитал, това е т.нар. край на идеологиите. Нямаше пространство за прогресивна лява политика, а просто политиката беше сведена до технократско изпълнение.
Знаем накъде трябва да върви светът, знаем накъде трябва да вървят обществата, единственият въпрос е как този процес ще се администрира и технологизира. Този тип разбиране за политиката оформи един технократски елит, който имаше и претенцията, че може да управлява технологичния политически процес, и този елит беше идеологически неразличим – това е факт. Само че от 2008 г. се видя, че тези мантри и модел за доминация на финансовия капитал, на едрия корпоративен капитал за либерализация на всичко и за превръщането на всичко в стока, издишат. Нещо повече, мнозинството граждани в света и в Европа изгубиха доверието в една система, която се гради на такъв тип разбиране за политиката. С други думи, онова, което се наричаше “идеологическа хегемония на неолибералния капитализъм”, приключи.
– Приключи през 2008-а? Нима днес не е така?
– Тогава на идеологическо равнище тя приключи. Оттогава имаме вече 10 години, в които виждаме, че този тип система беше оспорена и отляво, и отдясно, и отвъд партиите в центъра. Струва ми се, че най-големият пострадал от това нещо в политически план беше социалдемокрацията. Защото социалдемократите в Европа решиха, че ще бъдат част от този елит, който твърдеше, че знае как се управляват процесите. Забравиха ценностните си корени, забравиха традиционните си избиратели и виждаме какви са резултатите. В момента е очевидно, че имаме реполитизация на политиката, връщане към нейните автентични корени като конфликт и сблъсък на различни визии за това накъде ще се развива светът. Имаме дясноконсервативната визия и вече имаме наченки на някаква, нека да я кажем, лявопрогресивна. Така че, да, при всички положения можем да очакваме все повече десницата да одеснява, да се връща към идеите за традицията, нацията и т.н. като предложение за защита на хората в този несигурен свят. И левицата да олевява, връщайки се пък тя към своите ценностни корени, към роля на държавата в икономиката, към повече преразпределение, повече данъци за богатите и т.н.
– Да смятаме ли тогава, че лявото излиза от кризата? Кой е основният проблем в момента пред него?
– В момента, в който социалдемокрацията освободи терена вляво, защото тя това направи, се появиха много алтернативни леви проекти – граждански движения, антиглобалистки проекти и т.н. Сега големият залог е ще съумеят ли тези различни левици в Европа – от една страна, традиционната социалдемократическа левица, която е по-реформистки насочена и склонна да търси компромиси между интересите на едрия капитал и работниците, от друга страна е по-радикалната левица, която иска по-дълбока социална трансформация, повече социализъм, дали тези различни левици ще започнат да си говорят. И ще успеят ли да създадат общ ляв фронт срещу това, което се случва в Европа. А то е повече от притеснително: имаме засилваща се ксенофобия на политическо и културно равнище, засилващи се, не е пресилено да кажем – реакционни идеи за развитие на обществото, и то не само в България. Все повече едва ли не църквата става ключов референт, когато си говорим за това какво се случва в обществото, дори в политиката. Това е нещо, което ние смятахме, че сме го изживели още в ХІХ век. Сега изведнъж се оказва, че отново търсим в църквата жалони, по които да се ориентираме в сложния политически свят.
– Добре, но това трябва ли да го смятаме непременно за нещо регресивно и неправилно?
– Аз не знам дали е правилно или неправилно, но е факт, че имаме отстъпление от прогресивните светски ценности, на които е изградена Европа. Това е повече от очевидно. Да не говорим за надигащия се неофашизъм, който е очевиден дори в България, въпреки че много често си затваряме очите за него. От друга страна, имаме задълбочаващи се социално икономически неравенства; концентрация на богатството в ръцете на все по-малко хора за сметка на огромното мнозинство; все повече хора, които остават извън борда и които са работещи бедни. Те не могат да си позволят достоен, нормален живот, дори и тези, които са на пазара на труда. Сякаш с лека ръка задраскахме един дълъг период на развитие на Европа и в социален, и в икономически, и в културен план и това се забелязва много отчетливо. В този смисъл онова, което със сигурност е необходимо на Европа, е не просто само силна десница, която очевидно се консолидира за добро или за лошо, но и силна левица, която да предложи своя алтернативен, позитивен проект за бъдещето. Нещо, което социалдемократическата левица се отказа да прави в продължение на много години – проектът за бъдещето липсваше, а той сега, в момента, се оказа особено необходим.
– Как да си обясним голямата прилика в исканията на извънсистемните партии и движения – крайнодесни и крайнолеви, наричани популистки, ксенофобски, радикални и т.н.?
– Точно така е, защото големият разлом в момента и в Европа, и в света е т.нар. популистки разлом, той е по линията “ние-те”, мнозинството отдолу с малцинството отгоре. Живеем в една система, в която политически и икономически малцинства и елити обслужват интересите на едрия финансов и корпоративен капитал, взимат се решения, които тотално не отговарят на никакви демократични стандарти, и хората е нормално да си кажат: Вие за кого работите? И това се случва дори на равнището на ЕС. От името на кого работите? Ние ви избираме уж като суверен, чиито интереси трябва да защитите, а вие всъщност – на равнище на финансова политика, на равнище на икономическа политика, обслужвате богатото малцинство. Достатъчно е да си спомним какво се случи в Гърция, един изключително показателен пример за това. Там имахме т.нар. институция на тройката: комисия, банка и МВФ, която нито е избирана, не подлежи на никакъв демократичен контрол, но взима решение, което засяга една цяла национална държава и което решение беше подчинено на логиката: банките са твърде големи, за да фалират. Какво да си мислят т.нар. обикновени хора в тази ситуация? Така че този сблъсък между мнозинството отдолу и малцинството отгоре е повече от видим. Това е една от причините сегашната политическа система да усеща такива сътресения.
– Възможно ли е същата тази политическа система да се преадаптира към изискванията на мнозинството долу?
– Точно това се случва, особено вдясно много видимо. Виждаме как от център-дясното пространство системните партии започват не просто да възприемат речника и политическите предложения на радикалната десница, но и да участват с нея, да бъдат политически партньори. Най-първият пример това е в Австрия, но не само там. В този смисъл, вижда се вдясно много ясен процес на абсорбиране на тези антисистемни тежнения и отиване на традиционната центристка десница, демократична десница, в тази посока. Това най-вероятно трябва да се случи и вляво, и то ще се случи очевидно. В днешно време въпросът не е дали си популист или не си популист, а какъв популист си. Това е новото. Ако допреди 5 години всички партии в Европа казваха: ние трябва да се борим срещу антидемократичните радикални политически движения и желания, сега вече не е така. Просто защото в една система, която е изключително разделена на горе и долу, единственият шанс на тези, които са горе, да оцелеят, е да слязат малко долу, да се върне това доверие на мнозинството.
Десницата какво прави? Ние сме за народа, но разбираме народа като кръв, земя, цвят на кожата и т.н. Докато ролята на левицата е друга – да предложи включваща дефиниция за народа, според която ние не се разделяме по етнически, расов и религиозен признак, а разделението е по класов признак.
– Пропускаш един много важен признак – половия признак.
– Дори да, половия. Десницата все повече започва да формулира народа, демоса, разделен дори по полов признак.
– А левицата не го ли прави?
– Това, което се опитва левицата да прави, е да покаже, че това не е политическо разделение. На последния конгрес на ПЕС в Мадрид едно от нещата, които ми направиха силно впечатление и то позитивно, беше твърдото решение до няколко години да се приеме еднаквото заплащане между мъже и жени да бъде кодифицирано в общоевропейски закон.
– Какви са посланията на левицата по отношение на дебата в България?
– Ние сме общество, в което в рамките на Европа сме рекордьори по неравенства, по брой на работещи бедни, рекордьори по брой хора, които живеят под социалния минимум. Ключовите теми, които трябва да бъдат в основата на българския политически дебат, са бедността, изключването, уникално регресивната данъчна система, която я има тук, състоянието на публичните услуги, здравеопазване, образование, които бяха маркетизирани до безкрай и са в това състояние. Ние вече не сме пациенти, не сме ученици и студенти, ние сме клиенти на някакви системи. Това са големите въпроси, за които според мен една българска левица трябва да говори.
– Предстоят ключови евроизбори. Равноправен член ли е България на ЕС или не?
– За съжаление – не е. Не че някой ни мрази, както иска да ни каже отново радикалната десница. Те – някой иска да ни причини нещо лошо, не. По една проста причина: ЕС в неговото си развитие последните повече от 20 години се отказа от идеята за ЕС, когато беше създаден, за икономическа интеграция и т.н., основно, и се подчини на идеите на неолибералния капитализъм. При което веднага онова, което имаме на равнище световно разделение на труда, световна система на разделение на труда, се прояви на равнище ЕС. Ние имаме капиталистически център и периферия за това глобално разделение на труда. Центърът, който се развива – високи технологии, използва ресурси от периферията, включително и труд. Ние се оказахме в периферията на европейското разделение на труда в рамките на европейското структуриране на капиталистическия модел. Отново не без помощта на социалдемократическата левица. Тя участва в този процес. Сега отново на конгреса на ПЕС изключително много се говореше, ключова тема беше, че ние трябва да си върнем достиженията, които левицата успя да извоюва в следвоенна Европа, трябва да си върнем социалната държава и т.н. Тя вече говори съвсем открито за икономическа конвергенция, която не може да позволи минималната заплата в България да бъде 10 пъти по-ниска, отколкото в Германия. Дори една от идеите, която се коментира и ще бъде предложена на следващата Европейска комисия, е да има задължителен минимум като процент от БВП за минимално възнаграждение във всяка страна, примерно 10 или 5% от БВП, който да се гарантира.
За тези неща, заедно с идеите за по-високи данъци на транснационалните корпорации, левицата вече се осмели да говори. А според това коя визия ще надделее, Европа е наистина на кръстопът.

Post Views: 3

АНАЛИЗИ

Ту-туу! Благодарение на “евролюбците” Борисов и Пеевски България вероятно няма да бъде приета в Еврозоната!

Корупционерите по Магнитски са ни скъпи! Всеки ден на власт на Борисов и Пеевски ни струва много милиони!

“Глоба след глоба: Как Брюксел ни гони от Еврозоната, докато София подписва меморандуми“

Докато премиерът Росен Желязков позира с подписани меморандуми за въвеждането на еврото, Европейската комисия систематично изтегля България назад – в съда. Документ след документ, дело след дело, глоби след глоби – Брюксел губи търпение, а България рискува не само да бъде изолирана от Еврозоната, но и да загуби милиони от еврофондовете.

Според европейските правила, ако страната не изпълнява правото на Съюза, Европейската комисия първо изпраща предупреждение, после „Reasoned Opinion“ (аргументирано становище), а след това завежда дело в Съда на Европейския съюз. Ако съдът прецени, че България няма сериозни аргументи, се налагат финансови санкции. Те се събират принудително, директно чрез удръжки от еврофондовете ни.

Къде точно ни удря Брюксел:

Шумово замърсяване (Noise Directive): България не е направила задължителното картографиране на шумовото замърсяване в големите градове. Заплахата от дело е активна.

Европейска заповед за арест (EAW): България не прилага изискванията за защита на правата на заподозрените, особено в трансгранични случаи. Ново писмо от април 2024 г.

Право на адвокат и уведомяване при арест: От март 2024 г. България официално е с Reasoned Opinion – последната стъпка преди дело.

Дискриминация и ксенофобия: България не е хармонизирала изцяло наказателния си кодекс с европейската рамка за борба с расизма (Framework Decision 2008/913/JHA).

Тол системи и винетки (EETS): По делото INFR(2023)0150, СЕС вече е постановил глоба: 14 089,60 евро дневно, докато не приведем системата по европейските изисквания. Това прави над 5 милиона евро на година.

Необслужвани кредити и банкови директиви: Две паралелни производства – INFR(2024)0013 и INFR(2024)2175 – относно неприети правила за банките и защитата на потребителите.

Какво означава това?

Че България в момента е с отворени процедури по поне 6 европейски директиви, някои от които са на прага на глобите, а други вече са със санкции. Общият риск за годишни финансови санкции надхвърля 10 милиона евро, които ще бъдат приспадани директно от еврофондовете – тоест от парите за пътища, болници, инвестиции и земеделие.

Вместо да изпълнява реални ангажименти, българското правителство хвърля прах в очите с меморандуми. Те не струват нищо, не задължават с нищо, но създават фалшива фасада за съгласие. Истината е, че България не е подготвена – нито институционално, нито законодателно – за еврозоната.

И Брюксел го знае.

България вече не е просто изоставаща. Тя е в графата на държавите с системни нарушения на европейското право. Това е същинската пречка пред еврото, а не липсата на обществена подкрепа.

Меморандумите няма да платят глобите. Те няма да отменят решенията на СЕС. И със сигурност няма да отворят вратата към Еврозоната. Единственият път е – чрез върховенство на правото, институционално прочистване и истински реформи.

Дотогава – ще плащаме. С милиони. Всеки ден.

Това, което изложихме дотук – множеството активни наказателни процедури срещу България от страна на Европейската комисия, вкл. вече наложени глоби и открити дела – означава системна институционална и правна несъвместимост с изискванията на еврозоната. Нека го кажем ясно:

Какво означава това за доклада за конвергенцията:

Конвергентният доклад е не само икономически, но и юридически документ.

Той не се базира само на числа като инфлация, бюджетен дефицит и дълг, а и на съвместимост на националното право с правото на ЕС. Точно тук България се проваля.

Нарушенията по европейските директиви са правен аргумент срещу влизането ни в еврозоната.
ЕК и ЕЦБ ще бъдат длъжни да отбележат, че страната е в нарушение на редица ключови директиви (банкови, правосъдни, транспортни, права на човека). Това нарушава критерия за т.нар. „институционална устойчивост“ и „правна съвместимост“ – изискване №5 за еврозоната.

Практиката на ЕЦБ не допуска държави с отворени наказателни процедури и наложени глоби.
Дори ако изпълняваме номиналните икономически критерии, институционалната и правната несъвместимост сама по себе си е основание за отрицателна оценка в доклада.

А какво означава това за възможността за членство в еврозоната?

България няма как да бъде приета в еврозоната, докато е подложена на санкции и с отворени INFR процедури.
Брюксел не може да позволи страна с ежедневни глоби, която отказва да изпълнява правото на ЕС, да получи достъп до ядрото на евросистемата – т.е. ЕЦБ, Target2, еврото и достъпа до ликвидност.
Дори положителен доклад не води автоматично до членство.
Нужна е пълна единодушна подкрепа от всички страни членки на еврозоната. При подобен правен и институционален хаос, всяка една страна може да наложи вето.
Мемориалната фасада у нас (меморандуми, семинари, билборд кампании) не замества реалната готовност.
Отказът от реални правни и институционални реформи е не просто пречка – той е отрицателен сигнал за надеждността на държавата като партньор в еврозоната.

Заключение:

Всяка отворена наказателна процедура е тежест върху конвергентния доклад.

Всяка глоба е индикатор за отказ от европейски ценности и задължения.

Акумулирано, това прави България неприемлива за еврозоната не по икономически, а по правно-институционални причини.

Тази медия използва изображения създадени от Изкуствен Интелект.

ПОДХОДЯЩА МУЗИКА ЗА ЛЮБИТЕЛИТЕ НА ЙОГА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Post Views: 18

АНАЛИЗИ

Борисов и Пеевски ще бутнат кабинета, за да спрат влизането в Еврозоната!

Защо Борисов и Пеевски НЕ искат България в еврозоната (въпреки че твърдят обратното)

Докато по телевизиите и пресконференциите Бойко Борисов и Делян Пеевски рецитират колко важно било влизането на България в еврозоната, задкулисието говори друго. Истината е, че и двамата работят срещу това – всеки по своя причина, но с еднакъв резултат: забавяне и саботиране на европейския ни път.

Еврозоната – фасада за пред Брюксел

Нито Борисов, нито Пеевски имат интерес България да влезе в еврозоната. Защо? Защото въвеждането на еврото ще свие възможностите за корупция, ще наложи контрол, а паричните потоци ще трябва да са прозрачни и отчетени. А това е последното, което искат хора като тях.

Да се влезе в еврозоната означава:
• Да се отчетат реални доходи и разходи.
• Да се затегне контролът върху банковия и фискалния сектор.
• Да има одит от европейски институции, които няма да си затварят очите като местната прокуратура.

Борисов е на крачка да развали правителството

През последните седмици вътрешнопартийните напрежения в ГЕРБ се засилват. Борисов усеща, че Пеевски се е вкопчил в държавата, а най-лошото – започнал е да разграбва дори структурите на ГЕРБ. Стигна се дотам, че едни от най-силните кметове на ГЕРБ са вече по-близки до Пеевски, отколкото до самия Борисов.

Това го вбесява. Защото Борисов не е човек, който търпи да му бъркат в паничката. През годините е доказал едно – когато усети, че губи контрол, сам взривява системата. И точно сега сме на ръба на такъв момент.

Развалянето на правителството ще доведе до нова политическа криза. А тя автоматично ще отложи присъединяването към еврозоната. Съвпадение? Едва ли.

Алчността срещу алчността

Парадоксът е, че и Борисов, и Пеевски са алчни – но за различни неща. Пеевски иска всичко – медии, бизнес, влияние. Борисов иска контрола – дори и с по-малка хапка, но той да я разпределя. Когато две такива фигури се сблъскат, резултатът е един: взрив.

И в този взрив страдат не те, а ние – обикновените хора. Защото с всяко отлагане на еврото, инфлацията продължава да ни мачка, цените растат, а доходите остават същите. България се върти в кръг, докато двама алчни мъже си мерят териториите.

Какво следва?

Погледнете какво се случва зад завесата. Когато Борисов започне да говори за „стабилност“ – пригответе се за хаос. А когато Пеевски се обяви за “евроатлантик” – дръжте портфейлите си.

Истинската битка не е за еврото. Истинската битка е за това кой ще краде повече, докато се преструва, че води България напред.

Проблемът не е в еврото, а в мафията, която управлява и руши страната ни.

Тази медия използва изображения създадени от Изкуствен Интелект.

ПОДХОДЯЩА МУЗИКА ЗА ЛЮБИТЕЛИТЕ НА ЙОГА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Post Views: 51

АНАЛИЗИ

ПРИЯТЕЛИ, КАЗАХ ВИ, ЧЕ ОТВОРИХМЕ ЛЮТА РАНА В СЪРЦЕТО НА ТИРАНИТЕ!

Най-авторитетните западни медии ЕЖЕДНЕВНО критикуват насилственото ни приобщаване към еврозоната. България е абсолютен фокус за европейската преса, какъвто не е бил от атентата срещу папа Йоан Павел Втори насам – и това се дължи на нашите протести!

Денят днес започва с убийствен анализ на световноизвестния икономист д-р Свен Ларсон във влиятелния “The Europian Conservative”, озаглавен “България има основателни причини да каже “не” на еврото”.

Ето откъси от статията, след която разните му там теменужки и владигорановци трябва да си скъсат дипломите и да признаят, че безсрамно ви лъжат:

“Потребностите на гражданите няма да са приоритет, когато националните лидери започнат да отговарят пред финансовите си началници в Брюксел и Франкфурт.

Сега, когато страната е на прага да стане 21-вия член на еврозоната, тревогите се засилват – и те са напълно основателни. Присъединяването към единната валута ще донесе още повече ограничения, които ще накърнят способността на България да провежда самостоятелна икономическа политика…

Обикновено приемането на еврото се съпровожда от тържествена политическа реторика и фанфари. Не така стоят нещата в България. Според TRT Global очакваните ползи от приемането на еврото са засенчени от дълбок скептицизъм сред широки слоеве от обществото, както и от масови протести.

Повсеместната корупция, драстичните неравенства в доходите и продължаващата четиригодишна политическа криза, белязана от предсрочни избори и нестабилни коалиции, ерозират доверието в институциите. Мнозина се опасяват от поскъпване на стоките при преминаването към еврото — както се случи в няколко държави през последното десетилетие.

Докато е извън еврозоната, България има възможност в случай на финансова криза да девалвира лева спрямо други валути, включително еврото – мярка, която прави износът по-конкурентен и подпомага растежа. Освен това девалвацията прави държавния дълг по-привлекателен за външни инвеститори. Тази опция ще изчезне с преминаването към еврото. Тогава фискалните проблеми на страната ще останат, но ще засегнат и други държави в еврозоната – както дълговата криза на Гърция предизвика паника в цялата зона…

Не е нужно дълбоко изследване, за да се види кога икономическата посока на страната се пречупва – и това съвпада подозрително с влизането в ЕС през 2007 г. Средногодишният реален ръст на БВП преди 2007 г. е значително по-висок в сравнение с този за периода 2010–2019 г. Този спад в растежа след влизането в ЕС е може би най-драматичният, който наблюдавам сред всички държави членки. Последствията са трайни – за стандарта на живот на хората и за способността на държавата да финансира социалните си функции.

Изводът? Досега макроикономическото наследство от членството на България в ЕС се изразява в: по-нисък икономически растеж, по-слаби публични финанси, по-високи данъци. Да очакваме нещо различно с влизането в еврозоната би било просто наивно…”

Това е положението, приятели! Европа цяла сега нази гледа. След подобни статии ветото за еврозоната не е мираж, а напълно вероятно. Важното е днес от 12 часа пак да залеем площадите и улиците на цяла България – в митинги, шествия, автопоходи, блокади. Кадрите да влязат в международния видеообмен, урсулите и банкерите им да потреперят…

Със Страхил Ангелов, Виктор Папазов, Румяна Ченалова, Симеон Миланов, доц. Георги Димов, Николай Банев, Стефан Георгиев ви очакваме на площада пред БНБ в Триъгълника на властта, зарязвайте всичко, топчето пукна. До оставка и победа!

Моля, споделяйте – за разлика от западните медии, тукашният слугинаж е наложил чудовищна цензура! Нека стигне до всички!

P.S. Президентът Радев преди малко се включи с точни думи: “Парламентът обърна гръб на българския народ, той е мрачна цитадела. Двата доклада са радост за властимащите и тревога за хората…” Чакаме и него на площада!

Post Views: 47