И като съм почнал с Роско и подобните му, да продължа…
(политкоректна приказка)
По повод скорошно изказване на световно неизвестния ни служебен военен министър за това, че Крим не е руски и е анексиран, както и предложението за „изнесен преден команден пункт на въоръжените сили на НАТО” да бъде настанен във Варна си припомням и врещенето на друг войнствен керкенез, но в ролята на президент. И от чудния свят на старогръцките митове, в който благородния елен Роси бе покосен от еротичната стрела на Деси Артемидова, да се пренесем в приказния свят на Андерсен, където той е:
РОСКО – ХРАБРИЯ ОЛОВЕН ВОЙНИК
Имало едно време едно черничко, пардон, цветнокожо момченце. Живеело далеч, дале-е-е-ч, чак зад океана. Казвало се Обамчо. Макар и да живеело в барака, известна като White house (Бял дом), всесилните финансови и корпоративни магове и влъхви, владеещи невидимия паралелен свят, наричан страхопочтително „Световното задкулисие” си го много обичкали. Понеже слушкал много и изпълнявал всичко, каквото му кажат. За това, по повод и без повод му подарявали подобаващи играчки, като за бъдещ силен и могъщ мъж. Защото имали стари угризения заради бедния му чичо Том, който някога живеел, като техен роб в сламената си колиба. След като го убили, дори се разкаяли и впоследствие посмъртно издали трогателна книга за него – „Чичо Томовата колиба”. Та, за поредния му мандатен рожден ден, те подарили на правнука Обамчо запечатана кутия, обрамчена с прекрасна синя панделка с извезан с тлъсти букви надпис от копринени конци – „NATO”.
А вътре в нея били подредени двайсет и осем оловни войници, направени от стари, казармени оловни черпаци. Те държели пушките си на рамо, стоели с вдигнати глави и били облечени в червени мундири, украсени със синьо. Да, чудно хубави били тия войници! Първите думи, които те чули, когато отворил капака на кутията им били: „Ах, оловните ми войници!“ Тия думи извикало малкото тъмнокожо момченце Обамчо и запляскало с ръце. Получило оловните войничета за рождения си ден, веднага започнал да ги нарежда по огромната маса. Всички войници били съвсем еднакви, но един от тях не приличал на останалите. Той имал само един крак, защото бил излян последен от стар оловен черпак и оловото не бе достигнало за него. Но, той стоял върху единия си крак също тъй здраво, както и останалите, и тъкмо поради тая причина изглеждал най-интересен от всички. И наистина се е оказало така…
Но, макар и еднакви на вид, войниците били с различни поредни номера и имена, щамповани с черни цифри и буквички на гърба на красивите им мундири. Досущ като на фланелките на футболистите. Означаващи йерархията в строя и националността им. Естествено, number one и командир им бил officer Сам, след него sergeant Джон, капрал Жан, фелдфебел Ханс, Педро, Джовани. Там били и добрия войник Швейк, смелите войници Косцюшко, Петьофи, Йонеско, както и всички останали. Последно било хромото войниче, на гърба на което бе изписано на някаква непонятна кирилица името и званието му – „редник Роско”.
На масата, където малкия Обамчо наредил войниците, имало и много други играчки – ракети, фрегати, самолетоносачи, бомбардировачи, изтребители, танкове и оръдия. Всички те били подредени около един картонен палат. Над тържествения му вход с колонади светело името – „Democracy”. През малките прозорци можело да се надникне вътре в залите, с наредените дълги маси, отрупани с всевъзможни лакомства и сандъците, напращели от злато, сребро и скъпоценности.
Пред самия палат се виждали мънички дръвчета около едно блестящо парче огледало, което представлявало езеро. По езерото плували и се оглеждали восъчни лебеди. Всичко било чудно хубаво, но най-красиво от всичко било едно момиченце, което стояло посред разтворените врати на палата. То било изрязано от хартия и облечено в копринена рокличка. През рамото му се спущала синя лентичка с надпис „Liberté”, а на гърдите му светела блестяща звезда.
Момиченцето стояло на един крак, с протегнати ръце – то било балерина, а другият му крак бил вирнат тъй високо, че нашият оловен войник Роско съвсем не можел да го види. Дори помислил, че хубавицата е също като него с един крак. И той се отделил от строя и се скрил зад табакерката, поставена на масата, откъдето, невидим за нея, можел прехласнато да наблюдава с отлична видимост прекрасната балерина.
Сега задачата на войничетата от NATO била да защитят чудно, красивият картонен дворец „Democracy” и обитаващата го хартиена красавица Liberté. От кого да ги защитят? Разбира се от хищния мечок Михал Иванич, живеещ в тъмната и страшна гора, именувана шепнешком – „Тайгата”!
Късно вечерта малкия Обамчо сложил обратно в кутията оловните войници и я заключил. Хората в голямата „бяла къща” (White house) легнали да спят. Както става винаги в приказките, след полунощ играчките се съжививат и започват сами да играят „на война“. И всичко се случва под диригентската палка на лошото и омразно на всички духче – „Путя”.
Внезапно се разнесал свирепия рев на изгладнелия мечок от Тайгата, подушил апетитните миризми на лакомствата, носещи се от отрупаните маси в двореца „Democracy”. Оловните войници заблъскали капака на кутията, защото искали да го защитават, както и прекрасната му обитателка, но не можели да излязат. Подскачайки на единия си крак, храброто войниче Роско изскочило иззад табакерата и се добрало до кутията – затвор. Пеейки „Велик е нашия войник” с неподозирана сила избил металната закопчалка с приклада на пушката си. Предвождани от англосаксонците officer Сам и sergeant Джон, многонационалните оловни сили, изсипали се от дървената кутия „NATO” заели местата си в командния пункт, ракетните установки, корабите и самолетите в позиция на кръгова отбрана около двореца „Democracy” с изплашената му господарка Liberté. Готови да засипят врага с дъжд от миниатюрните си боеприпаси и може би да отдадат дори живота си в тяхна защита.
Срещу тях от УКРАЙНИНИТЕ на Тайгата, с ужасен рев изскочил изгладнелия свиреп мечок Михал Иванич. Засипали го с град от оловни ракети, снаряди и куршуми. Изправил се на задните си лапи, той разтворил ноктите си, превърнали се в ракети и лазери на противоракетна отбрана. С мълниеносни движения парирал ракетната атака, а от дебелата му козина се посипали трохичките от куршуми и снаряди. И още миг, преди огромните му лапи да докопат лакомствата и съкровищата на двореца „Democracy” се случило неочакваното. В самоубийствен пристъп, с песента „Изправи се гора от стомана” на уста, към него на огромни подскоци се втурнал храбрия войник Роско. Вкопчил се за рунтавата му опашка и започна да се катери по нея. Пред него, като вход на пещера се появило задното отверстие на мечока. Държейки се с едната ръка за козината му, с другата замахнал с пушката си и забил щика в незащитената му мека, розова плът. И тогава се случило страшното. Защото това не бил само ануса на Михал Иванич, а и хъба на гЪзопровода на „ГЪЗПРОМ” !
Последвала страшна експлозия. Мощната струя на газовото извержение на Мечока с дъх на сероводород подхванало храбрия Роско, картонения дворец „Democracy” и прекрасната Liberté. Вихрушката ги завъртяла и понесла право към все още горящата камина в хола на White house (Белия дом). Лумнал ужасен пламък. Храбрия оловен войник Роско се окъпал в светлина, станало му ужасно топло от огъня ли, или от любовта към Liberté, и той сам не знаел. Боята му се смъкнала съвсем, той цял побелял – от непосилното напрежение ли, или от скръб – кой знае? Той гледал балерината, а тя — него, той чувствувал, че се разтапя, но продължавал да стои храбро с пушката на рамо. Тя светнала, припламнала за миг и изчезнала! А оловният войник се стопил и станал на топчица. Прегърнати с нея, душите им поели заедно в тунел от светлина към неосъществената си любов…
На другия ден малкия Обамчо намерил в пепелта на печката едно малко оловно сърчице. От балерината Liberté пък бе останала само звездата, но и тя бе почерняла като въглен. Той изхвърлил с досада през прозореца оловното сърчице, заровил в пепелта почернялата станиолова звезда и тъжно въздъхнал:
– Ех Путя, Путя… Пак ми развали играта!
Кавър по Ханс Кристиян Андерсен
СВЕТОСЛАВ АТАДЖАНОВ
ПОДХОДЯЩА МУЗИКА ЗА ЛЮБИТЕЛИТЕ НА ЙОГА
ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ
