БЛОГ

Българин болен от коронавирус разказа какво е положението в Испания: Лекуват ме с лекарство за 2 лева, наричат ме нахалник

Едно разтърсващо писмо, една история, която ужасява, бе споделена от млад благоевградчанин, гастарбайтер в Испания, заразен с коронавирус. Той разказа за неволите, през които е преминал, борейки заразата.
С 39 градуса температура на ръба на силите Методи Г. е бил разиграван от болница в болница, след което изпратен вкъщи да се лекува с парацетамол. Лекарите отказват помощ, болниците са пълни… и Методи се лекува сам с Божията помощ.
Публикуваме думите му без редакторска намеса намеса:
Добър вечер,
Изпращам Ви моята история от болница в Испания Казвам се Методи Г. на 38 години от Благоевград. От известно време живея в Испания и съм с положителен тест на Коронавирус в нелеко състояние.
Преди повече от седмица започнаха първите ми симптоми като лека треска и суха кашлица. Обаждах се на предоставените телефони във връзка с вируса и от там само куп въпроси как се чувствам и напътствие да започна приемане на парацетамол на всеки шест часа и да изчакам скорошно обаждане, което така и не получих.
След няколко дни симптомите ми се увеличиха като суха кашлица, голяма болка в крайниците и гърдите, температура между 38-39 градуса, голяма отпадналост, диария и никакъв апетит.
Отново се свързах на дежурните номера и потърсих помощ, която след хиляди въпроси ми беше отказана и бях насочен да отида в болницата, въпреки изричните наредби да не се посещава личен доктор или болнично заведение.
Нямах избор и заради влошеното ми състояние реших да посетя една от болниците, в която мога да използвам медицинската си застраховка MAFRE, която започнах да плащам преди месец.
Когато пристигнах в болницата обясних за какво съм дошъл и какво ми беше казано от лицето, с което разговарях на дежурния телефон. На рецепцията медицинско лице започна да ми крещи да седя на разстояние, което спазвах вече и ме попита кое ниво на Коронавирус съм?
Погледнах го и му отвърнах 10 ниво ама на електронна игра, що за въпрос е това аз да не съм доктор. Попълних дадения формуляр за приемане и след малко чакане бях приет в изолирана стая, за да ми бъдат взети проби.
Направиха ми снимка на гърдите, измериха ми кръвното налягане, две кръвни проби ми взеха и други прегледи в продължение на 3-4 часа. При посещението на доктора ми каза, че трябва да бъда приет и голяма възможност е да съм с положителен тест, затова трябва да остана от 14 до 21 дни, но тъй като застраховката ми е започнала от един месец не покрива лечението на Коронавирус и трябва да заплащам.
Не знам как се изчисляваше какво ми покрива застраховката и какво лечение поема, но максималната вноска беше от 55 евро, а моят план беше вторият, с вноска в размер от 48 евро.
Докторът ми обясни, че такава е политиката и нищо не може да се направи и ме насочи да отида в другата болница, където със здравните ми осигуровки ще ме приемат, освен ако не искам да заплащам 150 евро на ден. Подаде ми всичките тестове и изследвания и им каза да им ги предам и те веднага ще ме приемат.
При пристигането ми във втората болница на рецепцията дадох всичките си листа, осигурителен номер и документи, след което попълних формуляр в очакване незабавно да ме приемат, но съвсем неочаквано се започнаха неадекватните решения да мина в продължение на пет часа абсолютно същите изследвания които направих в същия ден и им ги дадох. Явно нямаше комуникация.
Всичко ставаше много бавно, защото болницата беше препълнена с легла в коридорите и много чакащи за преглед. Когато преминах всичко ме прие лекар и ми каза, че не мога да бъда приет, защото е пълно и аз съм млад.
Указанията му бяха да се прибера вкъщи и да започна приемането на много течности и парацетамол на всеки шест часа. Да изчакам резултатите, които ще бъдат готови не повече от 48 часа. Каза ми и ако продължи тежкото ми състояние да потърся помощ в първата болница да бъде приет там.
Не ми дадоха голям избор и след три ужасни дни в чакане на резултатите от две болници те все още не бяха готови. Когато се обадих след 72 часа не 48 часа ми казаха да не досаждам а когато са готови ще ми ги изпратят тъй като имат много хора чакащи като мен.
След положителните резултати и влошаващи се симптоми реших да бъда приет в първата болница в не добро състояние.
Никой и до сега не ме попита с кой съм имал достъп, с кой съм контактувал, живея и прочие.
Испания е изпуснала контрола върху Коронавируса в огромни размери и цари пълно безхаберие. Това е моята история.
Изпращам ви снимки от болничното легло и пожелавам на всички много здраве, сили и търпение!“.

Споделете новината във фейсбук, за да я видят и приятелите ви!

Харесайте страницата ни във фейсбук и бъдете винаги информирани

Post Views: 14

БЛОГ

Върнахме се в България след 20 години в Холандия – вече съжалявам, хорската злоба и алчност ни отблъснаха

Здравейте.

Името ми е Красимира и съм от град Ловеч. Искам да споделя с Вас колко съм разочарована от решението, което взех. Мъжът ми просто се съгласи с мен, а не трябваше.

Цялото семейство заминахме за Холандия преди 20 години. Тогава синът ни беше на 3 годинки. Сравнително лесно се адаптирахме към новата среда, свикнахме бързичко. Помогна ни и това, че имахме спестени пари и в началото не се притеснявахме за нищо. Ние имахме хубава работа, а детето скоро си намери приятели.

Честно да ви кажа, не разбрах кога се изнизаха 20 години.

Ние сме работливо семейство, не сме спирали да се трудим. През годините сме си позволявали почивки до близки и далечни места. Може да се кажа, че бяхме доволни от живота си.

Преди около 2 години обаче, не знам какво ми стана и започнах да тъгувам за България. Убедих мъжа си да се приберем. Синът завърши в Холандия и реши да остане там. Той вече е голям мъж и нямаме право да му се бъркаме. Уважихме решението му. Със съпруга ми събрахме багажа и се прибрахме в родния Ловеч.

Първият месец мина доста бързо и приятно – видяхме се с всички близки, роднини, приятели… Проблемите започнаха след това. Започнаха да ме дразнят всякакви неуредици, хорската злоба и алчност.

Чашата преля, когато една сутрин се събудих и видях как са ми изкоренили всички цветя! Бях решила да създам красива цветна градинка пред нас и наистина успях. Не знам кой е решил, че коренчетата му принадлежат и беше изкоренил всичко.

Казвам ви – побеснях! Започнах да викам, а мъжът ми не знаеше как да ме успокои…

След тази случка имаше и други. Тук всеки бърза за някъде, бута се, вика и дори не ти се извинява. Понякога има проблем с интернета, звъня на оператор, все обещават, че проблемът скоро ще се разреши и нищо. Едно и също се повтаря постоянно.

Сигурно повечето от вас ще ми кажат, че това са битовизми и се сблъскват с подобни неща всеки ден, но аз не съм свикнала. По-скоро бях отвикнала!

Както исках да сме на родна земя, вече се замислям дали да не се върнем в Холандия.

Не знам дали аз съм станала прекалено чувствителна, или средата не е такава, каквато беше преди години.

Разочарована съм.

Красимира

Post Views: 16

LIFE

💔„Когато любовта вече не е на мода…💔“

❗️Все по-често забелязваме едно болезнено изместване на ценностите.

Младите момичета не мечтаят за любов, приятелство и вярност.

Те мечтаят за стоки.

💔„Когато любовта вече не е на мода…💔“ pic.twitter.com/HvbJpcsjTR

— The Sofia Times (@thesofiatimes) April 10, 2026

За лайфстайл.

За одобрение в социалните мрежи, което да ги валидира като „успешни“.

❗️Суетата се е превърнала в новата религия, а финансовият параметър – в моралната координатна система.„Кой е той?“ – не се пита с интерес дали е добър, умен или честен. Пита се: „Колко има? Какво кара? Къде ходи?“

❗️Любовта вече не е чувство, а стратегия. Приятелството не е подкрепа, а временен алианс. Вярността – остарял аксесоар, заменен от „опции“.

❗️Причината? Възпитаваме поколение в култ към външното. Учи се, че стойността идва отвън – от телефони, от дрехи, от „неговата карта“. Никой не казва на едно момиче, че тя е достатъчна такава, каквато е.

💔Не казваме, че да обичаш истински, да бъдеш себе си и да търсиш смисъл – е по-силно от това да търсиш „спонсор“.Но… дали вече не е късно да върнем истинските ценности?

Post Views: 17

БЛОГ

Дърво без корен

Беше пролет на 1987 година, но пролетта не се усещаше в сърцето на баба Станка.

Тя седеше на старата пейка пред блока — същата пейка, на която беше седяла почти всяка сутрин през последните двадесет години. Бетонният блок се издигаше над нея като огромен шкаф с чекмеджета, във всяко от които живееше нечий живот. Прането по балконите се полюшваше леко от вятъра, сякаш поздравяваше деня.

Станка гледаше нагоре.

На третия етаж някога беше нейният дом.

Там, зад стъклата, преди много години се чуваха смях, детски стъпки и мирис на топъл хляб. Синът ѝ тичаше по коридора, удряше топката в стената и тя винаги му се караше, без всъщност да е ядосана.

Снимки: Росен Коларов

После времената се промениха.

Синът замина. Първо в София, после някъде далеч. Писмата станаха по-редки, а накрая останаха само спомените. Апартаментът продадоха, за да започне нов живот някъде другаде.

Но Станка остана.

Всеки ден идваше на тази пейка и гледаше нагоре към балкона, на който вече се сушеше чуждо пране. Чужди цветя растяха в саксиите. Чужди хора минаваха зад пердетата.

Тя се чувстваше като дърво без корен — изтръгнато от собствената си земя, но все още стоящо.

Един малък вятър премина по двора и разлюля тревата. Станка се усмихна леко.

Не защото беше щастлива.

А защото знаеше нещо, което новите хора в блока не знаеха.

Този двор помнеше.

Пейката помнеше.

И дори бетонът на стария блок помнеше всички животи, които някога са били тук.

Станка погледна още веднъж към третия етаж, после бавно се изправи, подпирайки се на бастуна.

И тръгна.

Но сянката ѝ остана за миг върху пейката — като последен корен, който все още държи земята.

Снимки: Росен Коларов

Разказ и редакция: Иван Велинов