Тия дни телевизиите досадиха на публиката с дупката, която внезапно се появи на 13-ия километър на магистрала „Тракия“.
Не беше нещо извънредно – магистралите, поне нашите, се строят, най-вече, за да се ремонтират.
Любопитно бе друго: че тя изникна тъкмо на фаталния 13-ия километър – като някакъв специален знак свише, колкото да засили убеждението на мнозина, че някаква дупка, някаква мрачна паст ни дебне по начало и всеки момент може да ни погълне.

Ние отдавна сме се примирили, че Дупката е територията на скапаното ни битие.
Тя обаче на някои се привижда като лоното на „прогреса“ – стана дума за това в предишната ми дописка, в която споменах и Симеон Дянков.
Същият, който презрително опръска учените от БАН, като ги нарече „феодални“ старци, понеже в онзи момент думата „синодални“ е отсъствала от речника му.
Междувременно, въпросният Дянков вече е станал старши научен сътрудник и доктор на науките – и, може би, ако направо бе нарекъл „феодалните“ старци „скотове“ досега щяха да го направят член-кореспондент на БАН, а дори и академик.
Така възнаграждават в нашата Дупка.

Новопръкналият се учен Дянков е готов да „рецензира“ в розови бои дори и некролога на България. Той е ясен.

Обаче и общественото мнение отдавна е станало заложник на онова, което се случва или фантазира в столицата и още три-четири големи града.
Политиката се обговаря, най-често фалшиво, в пределите на тази територия.
Тя е Витрината на Дупката.
Питах веднъж дрънкалото Горбачов витрината ли променя, или същността на социализма – и не получих честен отговор.
Тук, и сега, този въпрос би прозвучал неуместно, дори невъзпитано: не питай, щом знаеш отговора.
Докато пишех тази дописка, кабинетът „скъси“ границата на бедността с 7 лева. Седем лева.
Дянков да ви обясни, какъв прогрес е това, той е достатъчно нахален.

Като изключим Витрината, Дупката е просто една Скотобойна – ако не го вярвате, питайте някой клетник, как оцелява с 200 лева пенсия във Видинско, примерно.
Това оцеляване е истинското българско чудо, не друго.

Вайкаме се, когато Стихията – отново и отново! – залива или направо помита едно или друго селище.
Ще изпълзим обаче от Дупката, когато се сетим да се вайкаме за съдбата на милионите бедняци у нас.
Техният живот няма нищо общо с Витрината.
Властта я лъска и пудри непрестанно, за да оцелее.
7/седем лева на един клетник.
И един милион лева за ремонта на Зографския манастир – и тази дупка трябва да се закърпи, вън от съмнение – но не бива това да се разгласява тъкмо в деня, когато се подхвърля подаянието от 7 лева.
Защото неизбежно ще бъде схванато като лъскане на Витрината.

Човек, на когото подхвърлят 7 лева и той продължава да смята, че това е нормално, е готов на всичко. На всички унижения.

Истината е жестока: свидетели сме на окончателния Разпад на България: на Витрина и Пустош.

Винаги ще се намират услужливци, които да се грижат за нуждите на Витрината – да я плюнчат и лъскат до блясък.
Но и Дупката има нужда от трохички от Истината.
Например: за какъв фатален Разлом подсказва факта, че инвестициите в страната са приблизително равни на сумите, които нашите Бегълци пращат на близките си?
Нуждаем се от честен отговор – без да се заплесваме по несъмнените морални устои на Бегълците, които също са Страдалци.
И, между другото, Прокудените от Родината си част от Витрината ли са?

Или друга тема, която може да бъде разчоплена с помощта на „прогресиста“ Дянков: каква е реалната безработица у нас – 6 процента ли, или 30/40/ процента, ако броим и онези милион и половина души, които избягаха оттук?

По драматичните си мащаби, това бягство надмина дори кубинската емиграция от миналия век, която тогава минаваше за най-голямата в съвременната история.
„Янки – си, Куба – но!“ – това беше нейният девиз.
Ами нашето Бягство – с какви думи да го украсим?