ИСТОРИЯ

Проф. Александър Чирков: Не съм циганин! Спрете с тези глупости!

Проф. Александър Чирков е кардиохирургът, извършил първата трансплантация на сърце в България през 1986 г. Той спечели световна популярност и признателност за професионализма си в сферата на сърдечните болести, операции и трансплантациите. Първият българин с присадено сърце е малкият Иванчо от Кърджали. През 2003 г. Чирков прави и първата белодробна трансплантация у нас. Отново първи в Източна Европа той въвежда и т.нар. изкуствени сърца. С тях нуждаещите се от трансплантация могат да дочакат до 2 години донор. Майсторът на скалпела е оперирал от сърце лично 30 000 души, а на други стотици хиляди е помогнал чрез консултации по време на 57-годишната си лекарска практика.
В средата на 80-те малка България учудва корифеите в кардиологията от САЩ, Германия, Франция с постиженията си. В Москва също са неприятно изненадани, че в София е извършена първата трансплантация на сърце. Хирургът обаче има и противници сред светилата в медицината, които твърдят, че той е майстор на пиара и умело крие голяма част от неуспешните си трансплантации, които са с летален изход за пациентите.

Германия се превръща във втора родина за Чирков, защото по думите му голяма част от близките му емигрират там през Втората световна война. Самият той живее и работи във Федералната република от средата на 60-те, а в началото на 80-те се завръща в България по покана на Людмила Живкова, за да оперира у нас и да пренесе опита си тук. Професорът става любимец на Тодор Живков, който го награждава с орден „Стара планина” за успешната трансплантация и за заслугите му към България. По онова време това отличие се дава само на високопоставени чужденци.
Напоследък известният лекар дели времето си между германския град Фрайбург, където е семейството му, и Варна, където всеки месец дава консултации в тамошната поликлиника „Света Клементина”. В живописния Фрайбург, разположен между Швейцария, Германия и Франция, професорът се наслаждава на живота.
Чирков признава, че напоследък се чувствал изморен, но това било нормално за годините му – 81. Пожела си само здраве и ако може да практикува лекарската си професия и на 90 години. Медикът неведнъж е споделял, че неговите американски колеги се пенсионират на 95 и въртят скалпела докато могат.

Нормалното кръвно е 130-135 на 80, казва Александър Чирков и добавя, че допустимият максимум на горната граница е 140, а долното задължително трябва да е под 90. Кръвно се мери сутрин и вечер, а не през час, уточнява сърдечният хирург. Неговото кръвно пък е ниско – 110 на 70, но професорът казва, че за него това е нормално. Кратката рецепта за дълголетие на световноизвестния лекар е спазването на относителен хранителен режим, който изключва яденето след 18 часа, живот без нерви, стрес и завист и задължително всеки ден ходене пеш поне по 5 километра.

Самият той си е поставил за цел на ден да изминава десетина километра, крачейки и винаги, когато може да отиде някъде пеш избягва колата или градския транспорт. Лекарят дава ценен съвет: „Достатъчно е физическо натоварване с продължителност 30-45 минути в 5 дни от седмицата, за да се предотврати или забави развитието на сърдечносъдовите заболявания.”

Александър Чирков се ражда в Лом през 1938 г. Оттам нататък обаче версиите за неговото родословно дърво и социален статус драстично се разминават. По думите на хирурга той произхожда от заможен род, който бил репресиран след 9 септември 1944 г. Професорът твърди, че е потомък на българи, гърци и македонци. Част от дедите му са лекари, а други били търговци. Някои от роднините му пък емигрират в Германия още в началото на 40-те, установяват се там и развиват бизнес. Братът на баща му заминава за Хайделберг, там завършва медицина и изгражда клиника в Западен Берлин.

Преди 1944-та дядо му и другият му чичо създадат голяма фирма за внос на трактори и вършачки от германския град Есен. Според него фамилията имала и магазини, както и фабрика за преработване на риба. „В нашата фамилия имаше много лекари и така реших да се занимавам с медицина”, казва проф. Чирков. Прапрабаба му проф. Василица Чиркова, която е гъркиня, работила в Москва и била личен лекар на фамилията Толстой.

Именият лекар яростно отрича всякакви твърдения, че е от ромски произход. „Не съм циганин! Спрете с тези глупости! Ако моите роднини бяха цигани, как тогава щяха да заминат за Германия и Австрия по времето на Хитлер. Та това си и чисто самоубийство. Знаете за нацистките закони за чистата раса и какво правеха с евреите, ромите и останалите малцинства”, гневи се Чирков на всякакви въпроси за произхода му.

Според жители на Лом обаче част от твърденията на известния им съгражданин не отговарят на истината. Те казват, че баща му бил български циганин, който се казвал Чирко, а преди да приеме името Александър бъдещият професор се наричал Фарук. Татко му бил честен човек и работел като общ работник в рибарницата до пристанището на Лом, а не както твърди синът му, че бил собственик на фабрика за преработка на риба.
Пак според твърденията на жители на дунавския град първият брак на хирурга бил с образованата българска циганка от видинското село Арчар – Веселина. Тя работила като операционна медицинска сестра в ломската болница, а по-късно станала анестезиолог и също заминала за ФРГ. Тази сватба обаче също доказвала, че Чирков е циганин, още повече, че името на една от дъщерите му – Джема е характерно повече за ромите, а не за българите.
През 1955 г. Александър завършва гимназия в Лом и заминава да следва медицина във Висшия медицински институт в София. По думите на хирурга тогава, за да кандидатстваш в университет ти трябва бележка от Отечествения фронт, че си партийно надежден. Чирков успява да се сдобие с ценната хартийка, след като убеждава партийния секретар на Лом, че фамилията му никога не е била враг на народа. В крайна сметка Александър се дипломира като хирург през 1962 г. и е изпратен като шеф на хирургията в Белоградчик.
Четири години по-късно заминава за Западен Берлин, където чичо му има болница и в нея специализира кардиохирургия. Остава там като лекар в Университетската болница, после се прехвърля в университета във Франкфурт на Майн и в университета във Фрайбург, където е професор от 1981 г. В началото на 70-те специализира бебешка сърдечна хирургия в Алабама.
За обучението си там Чирков разказва следното: „Вземахме сърце от една маймуна и го поставяхме на друга и наблюдавахме развитието, страничните реакции и т.н. Там разбрах, че за да се направи трансплантация, трябва да се подготвят цели екипи, които да научат в различни институции в Америка най-финото, свързано с една трансплантация. Трябва да има подготвени кадри по вирусология и имунология. Присаждането на сърце е екипна дейност, не е шивашка работа – вземаш едно сърце и го слагаш в друго тяло. Важното е след това – как ще го понесе новото тяло, дали няма да го отхвърли, какво е нужно на човек, за да задържи органа, и т.н. Изисква се сериозен капацитет на техника, знания и специалисти, които работят в синхрон, водени от хуманни подбуди, а не само да мислят за собствения си джоб и собственото си издигане.”

В края на 70-те години Чирков получава покана от правителството на комунистическа България да се завърне в родината и да положи основите на модерната българска сърдечна хирургия. Първоначалната идея е на Людмила Живкова, която по това време е министър на културата и член на Политбюро и провежда политика на отваряне на социалистическата държава към Запада.

Дъщерята на Тодор Живков се опитва да върне в България успелите българи, за които е известно, че не се отнасят критично към режима. По време на своя визита във Федерална република Германия червената принцеса се среща на вечеря с Александър Чирков и го кани да се завърне в София. Уверява го, че нейният вуйчо – акад. Атанас Малеев, който по това време е министър на здравеопазването и е основател на Медицинска академия, ще направи всичко необходимо да създаде подходящи условия за работа на Чирков в България.
Кардиохирургът казва „да”, след което последва и официална покана от вицепремиера Георги Йорданов, който след смъртта на Людмила Живкова поема поста министър на културата и отговаря за българите в чужбина. Българското правителство сключва договор с Чирков за създаването на съвременна кардиологична болница, подобна на тези в Америка и Западна Европа. Професорът си идва в България през 1984 г. Живков му предлага месечна заплата от 40 000 марки – нещо нечувано за социалистическия блок. Медикът казва, че отказал огромните пари, но поискал да му разрешат да практикува на частно у нас. Така си докарвал по 70 000 марки, като половината давал във фонда за обучение на млади лекари, основан от него.
Със западногермански хирурзи сформира екип, който прави у нас сърдечни операции. Въвежда най-модерните методи в медицината в България, създава школа от водещи специалисти в областта на кардиологията и кардиохирургията. „Изграждането на болница „Света Екатерина” не струваше нито лев на българския данъкоплатец. Тя бе построена със средства, дарени на моята фондация от спонсори в Германия, Холандия, Австрия и САЩ”, казва Чирков. Според вече покойния сърдечен хирург проф. Чавдар Драгойчев обаче тогава държавата дава за Чирковата клиника 40 милиона долара – сума, която обрича други болници на ръба на финансовата немощ.

За откриването на модерната кардиологична болница през 1988 г. идват тогавашният номер едно в света в сърдечната хирургия Дентън Кули – първият лекар присадил изкуствено сърце на човек, както и легендарният американски професор Майкъл Дебейки. Познанството си с тях Чирков използва, за да бъде включена България в международна организация за размяна на донори. До 1989 г. лечебното заведение е известно като Чирковата болница, а след това получава името „Света Екатерина” и специалистът я ръководи до 2005 г., Тогава той бе уволнен от тогавашния здравен министър и свой състудент проф. Радослав Гайдарски с мотива, че лечебното заведение има твърде много задължения. Сърдечният хирург си тръгва обиден и огорчен, влиза в спор с Гайдарски, но не е върнат на поста.

След като е изгонен от болницата, която създаде, Чирков става консултант на отделението по кардиохирургия на болница „Токуда” в София. От 5 години насам обаче е във Варна, където дава консултации в местна поликлиника. Мечтае в морската столица да изгради модерна клиника по кардиология по всички западни стандарти. Бори се за това от 16 години, но удря на камък. Първоначалната идея била финансирането да дойде от бизнесмени от Австрия и Германия, с които виртуозът на скалпела се познава. Той твърди, че западните му партньори се отказали от проекта, тъй като се страхували, че в България се шири корупция и парите им ще потънат. Чирков има амбицията да докара специалисти от чужбина, предимно негови ученици. Искаше болницата да се занимава със сърдечносъдови и белодробни заболявания, като в нея бе планирано да има и отделения по урология и обща хирургия.

На 14 май 1986 г. проф. Александър Чирков извършва първата, не само у нас, но и в целия Източен блок, трансплантация на сърце. Щастливецът е 11-годишният Иван Сарафски от Кърджали. Момчето било в изключително тежко състояние. След прекаран вирусен миокардит сърдечният мускул не бил в състояние да изпомпва кръвта и единственият изход бил трансплантацията. Оперира проф. Чирков с екип от водещи кардиохирурзи от Сърдечносъдовата клиника при Медицинска академия (днес Университетска болница „Св. Екатерина”) и от Института за спешна медицинска помощ „Пирогов”. Операцията е успешна и Иванчо е спасен. Донор става починал преди часове при катастрофа тийнейджър с абсолютно здраво сърце, което веднага е пренесено от „Пирогов” в сърдечносъдовата клиника.

Организмът на малкия пациент приема новия орган и докторите са обнадеждени, че пред Иванчо се очертава дълъг живот. Детето става всеобщ любимец на доктори и пациенти. То прекарва в клиниката осем месеца. През целия период лекарите се грижат изключително самоотвержено за него и не допускат усложнения. Първият българин с присадено сърце обаче загива трагично. Само две-три години след трансплантацията Иванчо въртял педалите на велосипеда из родното Кърджали, когато пада на земята. Травмите не били тежки и всеки пострадал на негово място щял да оживее, твърдят доктори. Чуждият орган обаче не понесъл усложненията и бил изхвърлен от организма на момчето.
Отношението на Живков и на комунистическата власт към Чирков поражда завист у колегите му. Най-големият му сблъсък по времето на соца е с Чавдар Драгойчев – син на легендарната комунистка Цола Драгойчева и един от най-добрите професори по сърдечно-съдова хирургия, възпитаник на съветската медицинска школа. А от времето на демокрацията все още е пресен конфликтът му с проф. Радослав Гайдарски – негов състудент, отличен коремен хирург и един от най-големите специалисти по чернодробни операции.
Според Чирков лекарите не можели да му простят, че се връща в България по покана на Първия и измества всички останали. Тато изпитва неприязън към Цола Драгойчева, а оттам ненавистта му се прехвърля и към сина й Чавдар Драгойчев. Макар че е син на видната комунистка и партизанка другарката Соня, властта не гледаше с добро около на сърдечния лекар, защото той бе от групата на меките китки.
През 80-те години между Чирков и Драгойчев се появява силна професионална ревност и Чавдар не може да преглътне, че Александър го измества като номер едно в родната хирургия. Двамата имаха паметен сблъсък в предаването на Кеворк Кеворкян „Всяка неделя”, по време на който синът на Цола Драгойчева заяви, че не може всички пари на държавата да се дадат за клиниката на Чирков. Германецът от Лом пък контрира, че до неговото идване в България проф. Драгойчев не е правил самостоятелни сърдечни операции и за пръв път е започнал да оперира с Чирков.
През 2002 г., ядосан от изявленията на сърдечния хирург, че се кани да присади и черен дроб, проф. Радослав Гайдарски отсича: „Чирков да си гледа сърцата!” Сбъднатата мечта на проф. Гайдарски е чернодробната трансплантация, която бе извършена за първи път у нас в Правителствена болница през 2004 г. Година по-късно той прави първата успешна чернодробна трансплантация от трупен донор.
Като министър на здравеопазването от БСП Радослав Гайдарски повежда открита война с Александър Чирков и през 2005 г. го уволнява като директор на болница „Света Екатерина”. Мотивът – голям финансов дефицит и редица нарушения в здравното заведение. Гайдарски обвини Чирков, че крие голяма част от смъртните случаи в болницата и че там са извършвани незаконни бъбречни трансплантации на чужденци. Любимецът на Тато бе обвинен и че върти незаконна търговия с органи. За шеф на „Света Екатерина” бе назначен ученикът на Чирков проф. Генчо Начев.

Чирков има своя теория защо България е на първите места по сърдечносъдови заболявания, инфаркти и инсулти. Той изтъква няколко причини за проблема – лош режим на хранене, обездвижване, тютюнопушене, мръсен въздух, агресивният стрес, на който са подложени хората и завистта.

„Желанието за отмъщение, омразата и клюкарството изтощават мозъка, той изпраща сигнали към съответните гени, които от своя страна изпращат съответните ензими, и се започва – високо кръвно налягане, атеросклероза, ракови заболявания”, разсъждава сърдечният хирург.

„Лошите мисли разболяват. Сърдечните болести се провокират от мозъка, всичките ни болести са реакция на мозъка. Не го оставяме да си върши работата, както трябва, товарим го с изключително опасни негативни мисли, и той ни отмъщава, за да се защити. Усмихвайте се по 20–30 пъти на ден и ще живеете здрави, щастливи и без болка.

Силата е в спокойствието – и аз се опитвам да живея по този начин”, разкрива своята рецепта специалистът. Той разказва, че преди 50 години диагнозите са поставяни само на базата на една слушалка. „Сега има модерна техника, уреди, с които за кратко време можеш да поставиш диагноза и да се предприеме адекватно лечение”, добавя проф. Александър Чирков.
Галеникът на комунистическата власт след промените през 1989 г. и след свалянето на Тодор Живков решава да се впусне в политиката. Присъединява се съм СДС и става депутат във Великото народно събрание през 1990 г. В същото време обаче не хвърля камъни срещу омразния за демократите Тодор Живков и дори през най-бурните години на прехода, когато деленето на сини и червени е особено яростно и когато текат дела срещу бившия Първи, проф. Чирков го защитава и казва, че Тато бил мъдър държавник и че по негово време били направени много хубави неща. Във Великото народно събрание се бори за изграждането на частни болници, но при условие, че се създаде лекарска камара, която да следи за качеството на лечение в тях. Идеите са приети наполовина – частни болници се правят, но лекарска камара и до днес няма.
През 90-те сърдечният хирург горещо прегръща идеята за завръщането на Симеон II в България и влизането му в политиката. Чирков се познава с царя от времето, когато живее във ФРГ. Смята, че Сакскобургготски би бил един добър президент на България и че чрез неговото идване в родината след 50-годишно изгнание в родната политика ще се внесе известно възпитание и аристократизъм. Медикът е един от 101-те общественици и интелектуалци, които през ноември 1995 г. изпращат писмо-покана до царя да се завърне в България.
Сред подписалите писмото са Лили Иванова, Невена Коканова, Радой Ралин, Крикор Азарян, Борис Димовски, Георги Чапкънов. Половин година по-късно Симеон стъпва на родна земя. Чирков е човекът, който предлага Бойко Борисов за бодигард на царя. Кардиохирургът се познава с бъдещия премиер покрай Тодор Живков, когато Борисов е телохранител на бившия Първи. Медикът обаче се разочарова от царя и от неговата партия НДСВ и смята, че Симеон се е провалил като премиер, защото имал лоши съветници. Чирков изявява симпатии към създадената от Иван Костов партия ДСБ и казва, че Командира е бил един от най-успешните министър-председатели на България.

В живота ми има две жени – първата е българка, а втората германка и никога не съм им изневерявал, кълне се медикът. От брака си с Веселина, който е кратък, има две дъщери – Татяна и Джема. Татяна е невролог и психиатър, а Джема – зъболекар. И първата му жена работи дълги години в Германия, както и дъщерите му, които сега също са там.

Александър Чирков отрича, че след като се оженил за германската си съпруга Мариане забравил за децата си от предишния си брак и дълго време не се интересувал от тях. С Мариане се запознава в клиниката на чичо си в Западен Берлин. Там младата германка работела като медицинска сестра, а иначе учела педагогика и по-късно станала учителка. Двамата се залюбват в болницата и по-късно ще женят.
Имат дъщеря и син. Алесандро работи в Европейската комисия, а Кармен отговаря за образованието в кметството в Хамбург. Сърдечният хирург се радва на общо седем внуци – Александър, Симеон, Паул, Ана-Мария, Никол, Феликс и Сара. Чирков твърди, че цял живот е бил обграден от красиви жени, но никога не си е позволявал да накърни доверието, което му е гласувала любимата Мариане. Казва, че за нея би направил всичко и не може да си представи живота без нея.

Мислите ли, че няма да е интересно и на вашите приятели? Споделете тази история!

Post Views: 3

ВОЙНА

Европейски Съюз беше разгромен на девети май 1944 година

9 май. В Райхстага едни от последните победени са французите от СС-дивизия “Карл Велики”

А на Курската дъга всеки четвърти водач на вражески танк беше чех

На 9 май 1945 г. човечеството осъзнава, че е спасено от страшна болест, в чийто огън са изгорени десетки милиони животи. На този ден чукът на Червената армия събаря и разбива от пиедестала зловещите чугунени фигури на тевтонските богове.

Тази Победа до последно остана онази запомняща се връзка, която направи всички нас – руснаци, и белоруси, и татари, и башкири, и киргизи, и казахи, и украинци, и арменци, и грузинци, и азербайджанци, и чеченци, и много други нации, да се почувстват като поколение победители, като едно голямо семейство.

Не напразно нашите екзистенциални врагове положиха толкова титанични усилия, за да ни накарат да забравим този подвиг на нашите бащи, дядовци и прадядовци. И там, където беше забравен, нацизмът отново се възроди. И той отново изисква нови жертви…

Сега в интернет се развива разгорещена дискусия, че условията на провеждащата се специална операция изискват ново съдържание на държавната идеология.

Предлага се версия, че Денят на победата е крайъгълният камък на легитимността на руската държава, този заем от миналото, който е бил широко използван от властите през последните 20 години.

Това е грешен въпрос. Руската държава си върна легитимността много преди Деня на победата. Хиляди години преди това. Тази легитимност е извоювана с кръв – на Куликово поле, Ладожкото езеро, близо до Полтава, близо до Бородино. Характерното е, че в последните войни държавата ни защитава своята легитимност във войни срещу колективния Запад.

Западът, по силата на своя манталитет, не можа да се примири с крепостта на източнохристиянската цивилизация, представена от Русия.

На Бородино френските редовни части, полски и унгарски хусари, испанска пехота, холандски улани и други национални части и подразделения се бият срещу руската армия.

Западът е разбит. Русия оцелява и стана по-силна като държава. Но последната световна война за Русия е най-ужасната.

И отново се събира “военният отбор” на Европа. Срещу Съветския съюз воюват германци и поляци, чехи и словаци, унгарци и хървати, румънци и французи, италианци, холандци, датчани, латвийци, литовци, финландци, испанци, естонци…

Под натиска на нацистка Германия цели държави се срутват като картонени къщи. Франция има милионна армия. Срутва се и капитулира в рамките на един месец. Полша се съпротивляваше малко повече от месец. Почти милион бойци също биват мобилизирани в нейната армия.

За ден са завладени Дания и Норвегия. Победените страни набират милиони нови бойци под черни знамена. Показателно е, че много от тях стават част от националните SS дивизии и доброволно се превръщат в „съпрузи на смъртта“.

От около четиридесет СС-дивизии половината са чисто немски. Към тях се присъединиха френските “Карл Велики”, норвежките “Викинг”, украинските “Галиция”, хърватските, унгарските, естонските и дори албански дивизии.

Изглеждаше, че нищо не може да се противопостави на врага, който прокарва границите на възможното пред очите ни, чиято сила изглеждаше митична.

Но в Съветския съюз чудовището е победено. Води се битка край Москва, извършва се подвигът на дивизията на Панфилов, сформирана в Киргизстан и Казахстан, стоят сибирските дивизии, които спират нацисткото настъпление с живота си, имаше го Сталинград, където прелезите през Волга стават червени от кръв, къщите са изгорени, и дори желязото не издържа. Само хората издържат.

Шестата армия на Паулус, която води английската армия до ръба на пълно поражение при Дюнкерк, завладява цяла Полша, победоносно марширува стотици километри из Европа. Но тя не успява да извърви 700 метра от Мамаев курган до Волга.

Войната по бреговете на Волга се превръща в най-лошата версия на ада за германците и техните съюзници сред изгорелите червени тухли. Силата разбива силата.Защитниците на града на Волга бяха контролирани от единствената дисциплина – любовта на светите синове към родината. И се бият до смърт – за да не избледнее самото име на Русия.

И германците трепват. Първи падат техните съюзници. 22 дивизии попадат в прочутия „сталинградски котел“. Сред тях има италианци, испанци, румънци. Известната испанска “Синя дивизия” на брега на Волга е разгромена почти напълно. Останалите се предават. Румънците решават да се предадат на цели полкове.

Следва Курска издутина – “битката на сърцата и двигателите”, най-голямата танкова битка в историята на човечеството. Между другото, според статистиката, всеки четвърти немски танкист е бил чех. Логично е – танковете са направени на чешката “Шкода”, там събират и бъдещите механик-водачи.

Тук, на Курска дъга, се състои „танков Апокалипсис”. Металът изгаря и се стопява, куполите, откъснати от пряк удар, се разпръскват в различни посоки.

Нашите танкисти показват презрение към смъртта. Врагът е разбит и този път.

Следва Победа. Последните защитници на Райхстага, френскатаСС-дивизия “Карл Велики”, отказват да се предадат и са убити в сградата от силен огън от пехота и лека артилерия.

И светът замръзва, гледайки аленото знаме на Райхстага.

Между другото, интересен е съставът на пленниците, които възстановяваха разрушените от тях градове. Общо два милиона сто хиляди души се оказват в съветски плен. От тях 200 хиляди румънци, 60 хиляди поляци и 10 хиляди евреи.

Споменът за Победата залага основна идея в съзнанието на световните елити – от този момент нататък именно СССР става основният гарант за мира в Европа, страната и силата, която унищожи световната заплаха – нацизма. Това дава на страната статут на световна сила.

От този момент нататък военната сила се превръща в основния коз на Русия, заради който страната преминавапрез ужасни лишения.

И сега това състояние на нещата се оспорва стратегически. Отново колективният Запад воюва срещу нас на територията на Украйна. И отново от пепелта на забравата се възроди кошмарът на човечеството – нацизмът.

Да, и дори в някаква сатанинска форма. Гръмотевични бури гърмят. Отново „съпрузите на смъртта” се крият в подземието на Мариупол. За пореден път колективният Запад се стреми да разчупи геополитическото статукво.

Сега сме на прага на нова ера. И както винаги, започва с глобален конфликт.

Русия влезе във военна конфронтация с украинския елит, който прие нацистките идеи за своя идеология.

И това не е бърза победоносна операция, а сложен, труден конфликт, борба срещу комбинирания военен потенциал на Съединените щати и Европа.

Изправени сме пред ново историческо предизвикателство. И сега няма алтернатива за възстановяването на нашата икономика и на цялото ни общество.

Русия трябва да запази правото си на мир и своето съществуване.

Това неминуемо ще създаде нашата нова държавна идеология.

И ще стане фактор за голяма приемственост на поколенията.

И ние, като нашите дядовци, нямаме избор. Врагът ще бъде победен.

Победата ще бъде наша!

……………………….

………………………

Post Views: 304

ВОЙНА

Европейски Съюз беше разгромен на девети май 1944 година

9 май. В Райхстага едни от последните победени са французите от СС-дивизия “Карл Велики”

А на Курската дъга всеки четвърти водач на вражески танк беше чех

Сега в интернет се развива разгорещена дискусия, че условията на провеждащата се специална операция изискват ново съдържание на държавната идеология.

Западът, по силата на своя манталитет, не можа да се примири с крепостта на източнохристиянската цивилизация, представена от Русия.

Западът е разбит. Русия оцелява и стана по-силна като държава. Но последната световна война за Русия е най-ужасната.

Нашите танкисти показват презрение към смъртта. Врагът е разбит и този път.

И светът замръзва, гледайки аленото знаме на Райхстага.

От този момент нататък военната сила се превръща в основния коз на Русия, заради който страната преминавапрез ужасни лишения.

Сега сме на прага на нова ера. И както винаги, започва с глобален конфликт.

Русия влезе във военна конфронтация с украинския елит, който прие нацистките идеи за своя идеология.

Русия трябва да запази правото си на мир и своето съществуване.

Това неминуемо ще създаде нашата нова държавна идеология.

И ще стане фактор за голяма приемственост на поколенията.

И ние, като нашите дядовци, нямаме избор. Врагът ще бъде победен.

Победата ще бъде наша!

……………………….

………………………

Post Views: 64

ИСТОРИЯ

Луканов вкарва Сорос в България, Виденов отказва да го приеме и го лишава от финансови привилегии

Жан Виденов е единственият български премиер отказал да приеме милиардера и основател на “Отворено общество” Джордж Сорос, спомнят си съратници на социалиста. Мнозина твърдят и, че е единственият световен лидер, осмелил се на такъв ход.

Виденов е начело на изпълнителната власт сравнително кратко – от 1995 до 1996 г., но за това време успява да отнеме привилегиите, с които фондацията на Сорос се ползва в страната.

А те са дадени от друг премиер социалист – Андрей Луканов – с постановление на Министерския съвет №76 от 20 юли 1990 г. фондация „Отворено общество (България)“ и даренията за нея са освободени от мита, данъци и такси.

Почвата за настаняването на Джордж Сорос в България е подготвена през февруари 1990 г., когато спонсорът и създателят на верига от фондации пристига в София и набира своя състав за управителен съвет. Сорос се споразумява с премиера Луканов фондацията “Отворено общество”, която официално стартира през април същата година, да бъде освободена от всички задължения към държавния бюджет.

Не само това – Министерството на финансите се задължава периодично да внася в левовата сметка на фондацията като участие на държавния бюджет суми, равни на дарените валутни средства по обменния курс на БНБ.

Сорос действа хитро, когато селектира хората в управителния съвет на българското “Отворено общество”, които ще провеждат политиката му. Прави впечатление, те са все от активистите на СДС. И което е още по-странно – Сорос се доверява на бивши членове на комунистическата партия, а не на безпартийните българи. Такива се повечето членове на УС – Георги Прохаски, Деян Кюранов, Стефан Тафров, Димитър Луджев, Блага Димитрова, Любен Беров, Васил Гоцев, Богдан Богданов… Програмен директор за няколко месеца е Румен Воденичаров, който бързо се усеща за какво става дума и сам напуска фондацията.

“Беше постигнато споразумение да се издаде специално министерско постановление, съгласно което „Отворено общество“ ще развива дейност в областта на човешките права, масмедиите, културата, гражданското общество и други. Българската държава също се задължаваше да участва, като за всеки преведен от Сорос американски долар да предоставя на фондацията приблизително половината от стойността му по курса в български лева”, разказва Румен Воденичаров, пръв програмен директор на “Отворено общество”, в интервю за “Труд”.

Той пояснява, че нито една от другите фондации в България не е имала привилегиите, дадени на Сорос. “Изведнъж нашата фондация започна да оперира с милиони. Създаде се дубликат в Министерството на просветата с 15 краткосрочни и дългосрочни програми. Сивото вещество на България потече към САЩ.”

Сорос трескаво набира кадри и ги разполага на всички нива в държавното управление. Стефан Тафров и Богдан Богданов са изпратени посланици в ключови за България места – Рим и Атина. Въпреки тези постове, те остават в ръководството на фондацията. Огнян Пишев, който е роднина на Прохаски, е изпратен посланик в САЩ.

“Когато Джордж Сорос дойде в България, имахме дълъг разговор и се разбрахме как да се направи СДС. Уточнихме, че „Отворено общество” ще бъде представлявано от трима души – аз и Стефан Тафров от страна на СДС и Георги Прохаски, който беше посочен от Андрей Луканов. Междувременно Сорос се срещна с Румен Воденичаров по настояване на американското посолство, след което Воденичаров беше посочен за четвърти директор на „Отворено общество”. Директно от тях. Така, че тук нещата са малко комплексни”, разказва по-късно Димитър Луджев.

На организацията са предоставени помещения в НДК, както и 500 000 лева за първоначални разходи. За да си представят днешните българи за каква сума става дума реално, припомняме, че тогава доларът на черно се обменяше срещу лева в съотношение едно към четири, а токът, парното и транспортът още бяха на символични цени. Правителството на Луканов обаче не спира дотук, а щедро разрешава на “Отворено общество” да извършва стопанска дейност, при това – напълно освободена от данъци.

Нещо повече – до 1995 г. българската държава допълнително финансира фондацията.

“Купени” са 100 български интелектуалци, които получават възможността за допълнителни възнаграждения и да изучат роднините си в САЩ, да ходят на сбирки на разни пен-клубове, конгреси, симпозиуми в чужбина. Сорос започва да спонсорира издаване на книги на определени творци.

Сред тях попада Йордан Радичков, който буквално е подведен. Писателят става и член на УС на фондацията – целта е да не може да каже нищо лошо за “Отворено общество”.

За първите пет години фондацията създава Американския университет в Благоевград, Нов български университет, отпуска 2058 стипендии за студенти и аспиранти. Местата за глашатаи на глобализма и либералната демокрация са определени – те са елитът. Сред тях са Иван Кръстев и цялата дружина като него – Евгений Дайнов, Огнян Минчев, Асен Агов, Петко Георгиев, Красимир Кънев, Бойко Станкушев, Антонина Желязкова, покойният вече Петко Бочаров – списъкът е дълъг.

През 1995 година властта се сменя и на “Дондуков” 1 задухва друг вятър. Жан Виденов става премиер и отменя всички финансови привилегии, дадени на Сорос.

Когато в Народното събрание се гледа бюджетът, Жан Виденов заявява от трибуната: “На Сорос няма да му се дават никакви пари от бюджета и фондациите му ще работят съгласно законите на страната!”

И затова не са малко хората, които смятат, че в протестите срещу Виденов пръст има и милиардерът, често наричан филантроп. А до днес се чуват мнения, че свалянето на Виденов е дало възможност на Сорос да спечели 160 милиона долара. Може би, защото на 10 януари – пикът на протестите срещу Виденов, доларът струваше 500 лв. и за няколко седмици до 4 февруари скочи на 3000 лв. А на следващият ден като с магическа пръчка падна до 1500 лв. Така че не би било чудно, ако Сорос е спечелил, много финансови спекуланти спечелиха в онези мътни води.

А десетилетия след това”питомците” на Сорос, възпитани и политически отгледани в неговото “Отворено общество”, “правилно” тълкуваха събитията от 1996 – 97 г., хвърляйки вината за финансовата криза изцяло върху Виденов и БСП. Така благодарение на неуморните им усилия сигурно няма българин, който да не знае, че “когато БСП управлява, фалират банки и доларът е 3000 лв.”

“Хора като Сорос могат не само да купят всичко, но могат да срутят всяко българско правителство. Финансовата криза през 1996 -1997 г. беше изкуствено предизвикана лично от Сорос. Това Иван Костов го знае много добре.”, свидетелства Румен Ваденичаров.

Да, политиците добре знаят истината.

И се застраховат. Сорос получава най-високото държавно отличие – орден “Стара планина”, от ръцете на президента (1997 – 2001 г.) Петър Стоянов “за заслуги към България”.

В следващите години Сорос трайно се настанява в България и много бързо създава мрежа от десетки НПО-на, които влияят на взимането на политически решения, на издигане и сваляне на министри. Особено трайно и дълбоко е проникването на Сорос в съдебната система.

Въпросните НПО-та са захранвани от щедри грантове по линия на „Отворено общество“ и „Америка за България“. А някои – и по линия на партньори по олигархични интереси. Най-знаковите соросоидни организации са „Български хелзинкски комитет“ (БХК), Програма „Достъп до информация“, „Български институт за правни инициативи“ (БИПИ), Фондация „РискМонитор“, „Правосъдие за всеки“ и „Антикорупционен фонд“ (АКФ).

Всички те функциониращи единствено и само благодарение на щедрите финансови инжекции, получавани през годините от „Отворено общество“ на Джордж Сорос и „Америка за България“ в размер на милиони. Шампион по грантово финансиране е „Антикорупционният фонд“ с общо 5 051 305 лева, налети в него от „Америка за България“ и „Отворено общество.

Следван е от БИПИ с 3 760 083 лева от двете фондации. В Хелзинкския комитет са налети 2 528 751 лева, при това само от Соросовото „Отворено общество“.

Програма „Достъп до информация“ е взела общо 1,85 млн. лева от „Отворено общество“ и „Америка за България“.

С по-скромни, но пак възлизащи на стотици хиляди са останалите организации, като особено иронично е, че преди няколко години фондация „Риск Монитор“ взе 810 000 лева от „Америка за България“ за обучение на спецпрокуратурата при положение, че именно под натиска на НПО-тата от кръга „Капитал“ и на политиците, създадени от него, през 2022 г. спецправосъдието беше закрито.

Безспорно най-емблематичният пример за подобен инкубатор на кадри е БИПИ, уредило с поста правосъден министър двама свои представители – създателя си Христо Иванов и личната му асистентка Надежда Йорданова. Пак с БИПИ, а също с БХК и „Риск Монитор“ е свързана автобиографията и на доскорошния български съдия в Европейския съд по правата на човека в Страсбург Йонко Грозев.

Когато сигналите, подавани от НПО-тата, финансирани от Сорос и менажирани от наместника му в България Иво Прокопиев ударят на камък в българската правосъдна система, те обичайно поемат именно към Съда в Страсбург. 22 от съдиите там (изпратени от общо 16 европейски държави) бяха уличени в тежки зависимости от Сорос в доклад на двама френски учени от Европейския център за право и правосъдие през 2020 г. Докладът беше за периода 2009-2019 г., като двама от цитираните магистрати, произлизащи от НПО-та, финансирани от Соросовото „Отворено общество“, бяха българските представители в съда – Здравка Калайджиева, която беше наш представител там до 2014 г. и Йонко Грозев, който пое поста й през 2015 г.

Йонко Грозев, чийто мандат приключи преди малко повече от година, беше наложен впрочем като кандидат за съдия в Страсбург, докато правосъден министър у нас беше именно Христо Иванов.

А сега – след завръщането си в България, Грозев е сред хората, готвени от Прокопиевия кръг „Капитал“ за номинация за главен прокурор. За поста се спряга и друг виден представител на соросоидната мрежа в България, управлявана от олигарха Прокопиев – Андрей Янкулов от „Антикорупционния фонд“. Друга организация, записала се в печалната история на опитите на Прокопиев да овладее Темида с разполагането на удобни хора на ключови постове. Подобно на БИПИ и „Антикорупционния фонд“ се разписа със „свой“ правосъден министър – настоящият депутат от ДБ Атанас Славов.

ПОДХОДЯЩА МУЗИКА ЗА ЛЮБИТЕЛИТЕ НА ЙОГА