ИСТОРИЯ

Как САЩ отърваха от присъди, укриха и използваха хиляди нацисти

На 1 ноември 1943 г. в Москва е огласена Декларация за зверствата на фашизма и нацизма, подписана от лидерите на СССР, САЩ и Великобритания, чийто първоначален вариант е изготвен от британския премиер Уинстън Чърчил. Въпросът за наказателната отговорност на „главните военни престъпници“ от държавите, подписали Тристранния пакт, е разглеждан по-късно от „тримата големи“ на конференциите в Техеран, Ялта и Потсдам. През 1944 г. в Съединените щати се обсъжда и предложението за бъдеща демилитаризация на победена Германия (т. нар. План „Моргентау“), което предвижда за пръв път предприемане на мероприятия за „денацификация“ в окупационните зони.
На 8 август 1945 г. в Лондон е обявено Споразумение между четирите водещи държави от антихитлеристката коалиция (Великобритания, САЩ, СССР и Франция) за преследване и наказание на „главните военни престъпници“ от държавите от Оста чрез провеждане на Международен военен трибунал. В Хартата на международния военен трибунал (Лондонската харта) се уточнява, че на преследване и наказание в Германия подлежат лидерите на националсоциалистическата партия, правителството на Райха, висшето военно командване на Вермахта, а всички репресивни органи – SS, SD, SA и Гестапо, са обявени извън закона като „престъпни организации“.1 В чл. 6 на Хартата за пръв път в международното законодателство се дефинират „престъпления срещу мира, военни престъпления и престъпления срещу човечеството“.2
В съответствие с постигнатото Споразумение, към което до края на 1945 г. официално се присъединяват още 19 държави, на 20 ноември 1945 г. в Нюрнберг започва работата си Международният военен трибунал, съставен от представители на четирите държави от антихитлеристката коалиция. Нерядко и в наши дни се прави
спекулативното внушение, че Нюрнбергският трибунал постановил „само“ 12 смъртни присъди
Вероятно съзнателно се пропуска, че първият процес над „главните военни престъпници“ е последван от 12 следващи нюрнбергски процеса с осъждане на 177 нацистки водачи, а само в американската окупационна зона в периода 1946–1948 г. са проведени 11 военни трибунала, в които са съдени над 5000 военнопрестъпници. Отделно в периода 1946–1949 г. съгласно Постановление № 10 на Съюзния консултативен комитет от декември 1945 г. са разследвани други 172 000 души в западните окупационни зони на Германия.
След създаване на Федерална република Германия през 1949 г. западногермански съдилища провеждат близо 900 наказателни процедури и произнасят около 6400 присъди за „нацистки военни престъпления“, като общо са задържани и разследвани над 600 000 души. Аналогични съдебни процеси са организирани в редица европейски държави (СССР, Франция, Италия, Полша и др.).
Нюрнбергското международно законодателство за „престъпления срещу човечеството“ е продължено в следващите десетилетия с приемане на Конвенцията за геноцида и Общата декларация за правата на човека на ООН (1948), Женевските конвенции за третиране на военнопленници и закрила на граждански лица по време на война (1949) и допълнителните протоколи към тях за защита на жертвите на международни военни конфликти (1977). „Нюрнбергските принципи“ са в основата и на Римския статут на Международния наказателен съд в Хага, приет през 1998 г.
До края на 50-те години на ХХ век в условията на ожесточена двуполюсна конфронтация темата за
сътрудничеството на американското разузнаване
с „нацистки военни престъпници“
и тяхното прикриване, включително и подпомагане емиграцията им в Съединените щати в противоречие с американското законодателство, изцяло е отхвърляна или премълчавана от официален Вашингтон. Частично отделни документални свидетелства са разкрити по време на сензационните процеси срещу нацистки престъпници (напр., Адолф Айхман в Израел през 1961 г. или Клаус Барби във Франция през 1984 г.) и при разследване дейността на ЦРУ от парламентарната комисия на сенатора Франк Чърч през 1975–1976 г.
През октомври 1998 г. Конгресът на САЩ приема Закон за разкриване на нацистките военни престъпления, в съответствие с който се създава междуведомствена работна група (IWG) от представители на ЦРУ, ФБР, Съвета за национална сигурност, Държавния департамент, Министерството на отбраната, Националния архив на САЩ (NARA) и Музея на холокоста във Вашингтон.3
Според доклад на работната група година по-късно експертите е трябвало да прегледат и предложат за последващо декласифициране над два милиона страници документи на разузнавателните служби (от тях милион и двеста хиляди страници от оперативните архиви на Управлението на стратегическите служби OSS, предшественик на ЦРУ в годините на Втората световна война), 11 милиона страници документи от военните архиви, близо пет и половина милиона страници документи на ФБР и над един милион страници други документи на американски държавни институции.
Налага се удължаване срока на дейност на работната група, тъй като първоначално ЦРУ отказва да разсекрети някои особено важни документи по темата. Едва след настоятелно изискване от членове на Конгреса документите са декласифицирани почти изцяло през юни 2006 г.4 Изпълнението на законовите разпоредби дава уникалната възможност в периода 1999–2007 г. да бъдат разсекретени около осем и половина милиона страници от секретните американски архиви. Допълнително в периода 2009–2015 са обнародвани още много документи за специалните операции на ЦРУ в Източна Европа през първото десетилетие на Студената война.
Значението на този безпрецедентен процес е твърде важно в контекста на възможността най-сетне след 60–70 години да се осветлят неизвестни или недоказани документално досега автентични свидетелства за сътрудничеството на американското разузнаване с обявени за „военни престъпници“ от Нюрнбергския военен трибунал и други правни актове военни и граждански лица от Третия райх, съюзните държави от Тристранния пакт и колаборационистките (т. нар. куислингови) власти в окупираните територии.
Първите експертни изследвания въз основа на новоразкритите документи на американското разузнаване са на представителя на Центъра за изследване на разузнаването към ЦРУ Кевин Руфнър от 1999 и 2003 г. 5 По същото време излиза и книгата на четирима от историческите консултанти при IWG6 , а по-късно и някои други монографични публикации.7
За пръв път лични контакти с висши представители на нацистка Германия са установени през пролетта на 1945 г. при провеждане на известната операция „Sunrise“. Преговорите на ръководителя на OSS в Швейцария и бъдещ директор на ЦРУ Алън Дълес с обергрупенфюрер от SS, бивш началник на щаба на Хайнрих Химлер и полицейски началник на окупирана Северна Италия Карл Волф допринасят той по-късно да избегне включването му в списъка с „висши нацистки престъпници“ в Нюрнберг и да бъде освободен през 1949 г. След като през 1964 г. западногермански съд все пак го осъжда на 15 години затвор за изпращане на смърт на над 300 000 италиански евреи, поради последвала интервенция от ЦРУ е освободен четири години по-късно по „здравословни причини“.8
Приближените на ген. Волф участници в операция „Sunrise“ SS хауптщурмфюрер Гидо Зимер и щурмбанфюрер Ойген Долман също избягват съдебно наказание и дори са привлечени като сътрудници на американското разузнаване.9 От досието на Зимер в архива на ЦРУ се вижда, че са изфабрикувани неверни данни за негови връзки с „италианската партизанска съпротива“ и заличени сведения за репресивните му действия като началник на SD в Милано през 1944 г. Поради това никога не е бил обект на „денацификация“. Долман е привлечен през 1947–1948 г. в тайна антикомунистическа операция на ЦРУ в Рим. През 1952 г. не е възпрепятствано прехвърлянето му с фалшива самоличност във франкистка Испания.
Безспорно най-значимите контакти и последвало сътрудничество на представители на американското разузнаване с офицери от разузнавателните и контраразузнавателните служби на нацистка Германия са по линия на „организацията на Гелен“, както по-късно остава в историята. Началникът на военното разузнаване на Вермахта на Източния фронт (FH-Ost) ген.-майор Райнхард Гелен заедно със своя заместник полк. Герхард Весел и други доверени офицери още през януари‒февруари 1945 г. организира фотокопиране на най-важните материали от архива на своята служба, включително и многобройни агентурни досиета на сътрудници и информатори в Съветския съюз, Централна Европа и Балканите. Материалите тайно са транспортирани в скривалища в Южна Германия с намерение да бъдат предоставени на англо-американските войски срещу осигуряване на защита от евентуално наказателно преследване.
В края на войната в Европа две американски разузнавателни агенции проявяват независимо една от друга засилен интерес към
издирване на „специалисти по Русия“
в нацистките тайни служби
В края на май 1945 г. във Висбаден се създава централата на OSS в Германия с ръководител Алън Дълес и негов заместник Франк Уизнър, бивш ръководител на разузнавателните операции на OSS на Балканите. В бившия център на Вермахта за разпит на военнопленници в Оберурсел край Франкфурт е създаден американски военен разузнавателен център „Форт Кинг“, в който екипи на военното контраразузнаване Counterintelligence Council (CIC) разпитват най-висшите нацистки функционери начело с Херман Гьоринг, впоследствие изправени пред съда в Нюрнберг. В средата на май заедно с няколко свои подчинени ген. Гелен се предава на американската армия в Бавария и след кратък престой във Висбаден е прехвърлен в Оберурсел. Американското военно контраразузнаване оценява високо материалите и информациите за СССР и Източна Европа, предоставени от Гелен.
Парадоксалното е, според по-късни свидетелства на разследващия офицер майор Джон Бокър, че разпитите на ген. Гелен са проведени в най-строга секретност, а местопребиваването му е прикрито, тъй като е имало „подозрения“ за „проруски настроения“ сред представителите на американската военна администрация в Германия и опасения, че името му може да бъде включено в списъка с „военни престъпници“ за предстоящия международен наказателен трибунал. Със служебния самолет на началник-щаба на ген. Д. Айзенхауер и бъдещ директор на ЦРУ ген. Уолтър Бедел Смит на 21 август 1945 г. Райнхард Гелен заедно с шестима свои подчинени офицери тайно е прехвърлен във Форт Хънт, Вирджиния (секретен обект № 1142). В изпълнение на операция „Bolero“ ген. Гелен пребивава в САЩ близо година и е върнат обратно в Германия на 8 юли 1946 г.
По различни пътища през май 1945 г. се предават на американската армия заместниците на ген. Гелен полк. Герхард Весел и полк. Херман Баун – бивш офицер от SS и началник на агентурния отдел в армейското разузнаване срещу СССР (FH-Ost). По-късно те са отведени в разузнавателния център в Оберурсел в изпълнение на операция „Keystone“ за издирване и вербуване на бивши техни сътрудници за нелегална работа в съветските окупационни зони в Германия и Австрия. След завръщането на „групата на Гелен“ от САЩ през юли 1946 г. двете операции са обединени в нова секретна операция „Rusty“.
По същото време в американския разузнавателен център край Франкфурт от юли 1945 г. се провежда друга операция „Overcast“, преименувана през ноември в „Paperclip“ (Кламер). Нейна основна цел е да се издирят, вербуват и прехвърлят в Съединените щати германски учени, инженери и техници, участвали в разработването на ракетни системи и ядрени изследвания. По-късно става известно, че близо 80% от прехвърлените в САЩ по тази операция близо 1600 германци са бивши членове на нацистката партия. Създателят на германската балистична ракета „Фау-2“, а по-късно в САЩ на американската военна ракетна програма „Redstone“ и на ракетата носител на НАСА „Saturn-V“ от програмата „Аполо“, Вернер фон Браун е приел лично от Химлер званието щурмбанфюрер от SS и по време на войната под негово пряко ръководство е използван трудът на близо 20 000 концлагеристи и военнопленници. Американското военно командване прикрива компрометиращите го данни, за да получи американско гражданство през 1955 г.
В Оберурсел са привлечени за сътрудничество с американското разузнаване и други видни офицери от SS, сред които е щурмбанфюрер Ото Скорцени. След тригодишно сътрудничество на него му е осигурено през 1949 г. емигриране в Испания, където в следващите години продължава да предоставя разузнавателна информация на САЩ чрез помощник военния им аташе и представителя на OSO-CIA в Мадрид. Интерес предизвикват някои записки в личния оперативен дневник на директора на ЦРУ ген. Смит от 1951 г., където неколкократно Скорцени е окачествен като „бивш нацистки подривен експерт“ или „бивш нацистки герой диверсант“. Например, в записка от 15 октомври 1951 г. се отбелязва, че Ото Скорцени предоставил информация, получена чрез „проникване в съветска шпионска мрежа“, че съветските власти имали свои агенти в близкото обкръжение на канцлера Аденауер и във Френското военно командване в Западна Германия. На 24 октомври ген. Смит е записал, че представителят на ЦРУ в Пулах се сдобил с копия от десетина доклада на Скорцени, изпратени до „Zipper“ („организацията на Гелен“).10
През декември 1947 г. „групата на Гелен“, ангажирана в операция „Rusty“ (преименувана през 1949 г. в „Zipper“), е прехвърлена в нова секретна база в Пулах край Мюнхен. По свидетелства на Гелен и Баун по време на прехвърлянето в Пулах те са разполагали с близо 600 тайни агенти за работа срещу СССР и страните от Източна Европа, 76 от които (13%) били бивши офицери от SS и SD. „Организацията на Гелен“ се разраства неимоверно по време на Берлинската криза 1948‒1949 г., а след началото на Корейската война в края на юни 1950 г. достига близо 4000 души. До преобразуването ѝ в западногерманска разузнавателна служба (BND) на 1 април 1956 г. тя е под постоянния контрол на ЦРУ, откъдето получава основно финансиране и преки указания за провеждане на разузнавателни операции срещу държавите от „Съветския блок“. Като агенти и информатори са използвани много дейци на източноевропейската политическа емиграция в Западна Европа, бивши офицери от Руската освободителна армия (РОА) на ген. Власов и украински националистически лидери от ОУН и УПА. Сред тях са Степан Бандера (псевдоним в досиетата на ЦРУ CAVATINA-1) и Микола Лебед11, обвинени за убийства на много поляци, руснаци, украинци и евреи в годините на войната. В края на 40-те години Степан Бандера и някои негови сътрудници са използвани от британското разузнаване (MI-6), а в периода 1956–1959 и от италианската (SIFAR) и западногерманската (BND) разузнавателнa службa.
Показателни са придобитите разузнавателни сведения по линия на операция „Zipper“ в периода 1949 – 1954 г. преди „организацията на Гелен“ официално да се преобразува в BND. Ако в първите месеци след началото на операция „Rusty“ разузнавателните доклади за ситуацията в Източна Европа са незначителна част от общия брой доклади на „организацията Гелен“, данните по изпълнение на операция „Zipper“, посочени в обобщаващ доклад от 22 май 1953 г., показват съвсем различна активност. „Организацията на Гелен“ е активирала в Унгария 12 бивши германски агенти от годините на войната и е изпратила в ЦРУ общо 232 донесения за Унгария и съветската зона в Австрия. В Полша са били активирани 28 агенти и подготвени 156 донесения. В Чехословакия е имало 6 германски агенти, а в Румъния – само един, който е изпратил седем разузнавателни донесения. Интересно е признанието в обобщения доклад, че в България „Zipper“ не са успели да активират нито един свой бивш агент. Поради това е предложена операция „Poldi“, според която австрийски дипломат в Рим сътрудник на „организацията на Гелен“ е пренасочен през април 1953 г. към австрийската легация в София. Голям брой донесения по линия на „Zipper“ са предадени в ЦРУ по време на гражданските бунтове в Източна Германия през юни 1953 г.
В периода 1949‒1953 г. в редица страни от Западна Европа под ръководството на ЦРУ и с участието на британското и френското разузнаване са осъществени строго секретни съгласувани операции за създаване на нелегални паравоенни stay behind формирования, обучени за подривно-диверсионни действия в случай на военно нападение от Съветския съюз. След края на Студената война тези операции стават известни с общото название GLADIO (Гладиатори), каквото название е имала операцията в Италия. През ноември 1949 г. стартира операцията с кодово название „Kibitz“ за създаване на паравоенни диверсионни групи в Западна Германия. Базите на ЦРУ в Карлсруе и Западен Берлин започват да вербуват бивши офицери от Вермахта, свързани с „организацията нa Гелен“. Сред тях са бившите офицери от SS полк. Валтер Коп (който е организирал своя подривна група от 70 д.) и подп. Ханс Руес. В оценка за Валтер Коп от базата на ЦРУ в Карлсруе се посочва, че той е „непоправим нацист“.
В края на 1953 г. в американски печатни медии се прокрадват за пръв път сведения, че американското разузнаване и окупационните власти в Западна Германия са потърсили след войната сътрудничество с много бивши членове на нацистката партия и офицери от репресивните органи на Третия райх. В отговор на публикация на известния журналист Уолтър Липман през ноември 1953 г. в „Ню Йорк Таймс“ е изготвен доклад от началника на отдела за специални операции Ричард Хелмс до заместник-директора на ЦРУ по операциите Франк Уизнър, в който се застъпва тезата, че използваните „неколцина бивши офицери от SS и членове на нацистката партия“ вече са били „денацифицирани“. След друга критична статия в „Ню Йорк Таймс“ от 12 декември 1954 г. в коментар от базата на ЦРУ в Пулах се признава, че в секретни операции са били използвани „източноевропейски сътрудници на Хитлер“, но те били предимно руснаци и украинци от РОА и УПА. Любопитно е конфиденциално изявление от 1953 г. на ген. Райнхард Гелен по повод публичните обвинения към неговата разузнавателна организация. Той не скрива, че от близо 4000 платени служители и информатори в неговата организация около 28 % са членували в националсоциалистическата партия на Хитлер, но допълва язвително, че сред депутатите и служителите в Бундестага техният относителен брой е бил значително по-голям.
Най-голям отзвук в публичното пространство има разкриването на сведения за съдействие от страна на американското разузнаване за укриване на „нацистки военнопрестъпници“ в Южна Америка. По отношение на нацисткия престъпник Адолф Айхман от кореспонденция през март 1958 г. между Райнхард Гелен и Алън Дълес става ясно, че двете партньорски разузнавателни служби са имали данни за псевдонима, под който се укрива в Аржентина, но не са съобщили на израелското разузнаване „Мосад“ за това, въпреки провежданата мащабна операция за неговото издирване и залавяне. В документ на ЦРУ е посочено, че най-малко петима подчинени офицери на Айхман в неговата служба за „окончателно решаване на еврейския въпрос“ са сътрудничили с американското разузнаване в следвоенния период. По изрично настояване на ЦРУ редколегията на сп. „Лайф“ при публикуване на записани на магнетофон спомени на Айхман по време на публичния процес срещу него в Йерусалим е принудена да заличи споменатото в мемоарите име на друг юридически сътрудник по „еврейския въпрос“ на Айхман в SD – Ханс Глобке, който в периода 1953 – 1963 г. е началник на кабинета на западногерманския канцлер Конрад Аденауер.12
Въпреки че през 1947 г. „касапинът от Лион“ Клаус Барби (виновен за смъртта най-малко на 14 000 души в Нидерландия и Франция) е осъден на смърт от френски съд, той не е екстрадиран в съюзническа Франция поради сътрудничеството си с американското военно контраразузнаване (CIC). По това време той е бил вербуван в проекта „Happiness“ за проследяване дейността на комунистическата и социалдемократическата партия в западните зони на Германия. Отделно Барби създава своя нелегална мрежа (Бюро „Петерсен“) с привличане на бивши служители в Гестапо за наблюдение действията на френските специални служби в Германия, които били подозирани в сътрудничество с левицата от френската съпротива. В групата били, например, бившите шефове на Гестапо в Мюнхен Адолф Герст и Ойген Фишер, считани за „експерти по комунизма“.
Вместо екстрадиране във Франция, на Барби му е уредено емигриране под фалшива самоличност в Боливия. Известно е, че през 1965–1966 г. той сътрудничи срещу заплащане също със западногерманското разузнаване BND под псевдонима Адлер. В Южна Америка е „съветник по сигурността“ на боливийските диктатори ген. Рене Бариентос и Уго Бансер и парагвайския диктатор Алфредо Стреснер. Едва през 1983 г. бившият шеф на Гестапо в Лион Клаус Барби е екстрадиран във Франция, където след нов публичен процес е осъден през 1987 г. на доживотен затвор.
Въпреки дистанцията на времето, новоразкритите документи от американските архиви имат важно значение за изясняване на историческите процеси в Европа в края на Втората световна война и в първите години след разгарянето на Студената война. Новата документална информация е
твърде актуална особено за страните от Източна Европа и бившия Съветски съюз.
В последните три десетилетия темата за сътрудничеството с нацистка Германия придобива нови изненадващи измерения и противоречиви интерпретации, а редица тясно сътрудничили с нацистка Германия и фашистка Италия личности в източната част на стария континент са представяни като безкористни идеалисти и патриоти и поради това са обявявани за „национални герои“. Това е особено характерно за някои от новите независими държави след разпадането на СССР, Чехословакия и Югославия (страните от Прибалтика, Украйна, Словакия, Хърватия). За разлика от периода на Студената война обаче след края на двуполюсната конфронтация общественото мнение в западните държави от антихитлеристката коалиция е силно критично настроено към автоматичната реабилитация и пълно оневиняване на сътрудничилите с Хитлер и Мусолини военни, полицейски и политически дейци от окупираните и сателитните на Третия райх държави.
Показателен пример е случаят с началника на тайната полиция във Вилнюс по време на германската окупация Александрас Лилейкис, участвал в избиването на хиляди литовски евреи. След неговото бягство в Германия през 1945 г. по-късно е използван (с псевдоним AECHAMP-7) от американското разузнаване в операция „Zipper“ (според документи на ЦРУ, разсекретени през 2014 г.), поради което му е позволено през 1954 г. да емигрира в Съединените щати. Едва през 1993 г. са разсекретени документи с неговия подпис за ролята му в годините на германската окупация, след което му е отнето американското гражданство и е експулсиран обратно в Европа. През 1997 г. в реч пред литовския парламент вицепрезидентът на САЩ Ал Гор изрично подчертава, че вместо триумфално завръщане в Литва, Лилейкис заслужава справедлив съдебен процес за „военни престъпления“. Според вицепрезидента на САЩ това би било допълнително доказателство за възприемане на „демократичните ценности“ в процеса на кандидатстване на малката балтийска република за членство в НАТО. През 1998 г. Александрас Лилейкис е обвинен в „геноцид“, но умира в затвора преди произнасяне на съдебната присъда.
В следващите две десетилетия има още няколко съдебни решения за екстрадиране на бивши „нацистки престъпници“. Известност придобива екстрадирането в Германия през 2011 г. на Иван Демянюк, натурализиран американски гражданин, обвинен с автентични документи и свидетелски показания за убийството на 28 000 затворници в концлагера „Собибор“ през 1942–1943 г.. Последното съдебно разследване в Съединените щати срещу нацистки военни престъпления е през 2014 г. срещу бившия есесовец и надзирател в „Аушвиц“ Йохан Брайер, взел участие в убийството на 216 000 концлагеристи. Той обаче умира в болница на 98 години, дни преди екстрадирането му, за да бъде съден в Германия.
Бележки
1 Това се отнася и за сформираните след 1939 г. 16 доброволчески Waffen-SS дивизии и бригади в окупираните и сателитни държави (Нидерландия, Латвия, Естония, Украйна, Босна, Унгария и др.).
2 В ново задълбочено изследване за Международния военен трибунал аргументирано се изяснява ролята на съветските представители за окачествяване на военните престъпления като „престъпления срещу човечеството“ – Hirsch, Francine. Soviet Judgement at Nuremberg: A New History of the International Military Tribunal After World War II, Oxford University Press, 2020. Представянето на книгата бе на 12 ноември 2020 г. по време на уебинар в Международния научен център „Удроу Уилсън“ във Вашингтон.
3 Nazi War Crimes Disclosure Act, допълнен две години по-късно с нов разширен закон Nazi and Japanese War Crimes Disclosure Аct. В IWG участват общо 80 представители на отделните ведомства и консултанти, включително известни историци като Тим Нафтали и Джерард Уайнбърг – Nazi War Crimes & Japanese Imperial War Records. Interagency Working Group. Final Report to the US Congress, April 2007.
4 Lee, Ch. “CIA Ties With Ex-Nazis Shown”, Washington Post, 7 June 2006.
5 Ruffner Kevin /Ed./, Forging an Intelligence Partnership: CIA and the Origins of the BND, 1945-1949, Washington DC: Center for the Study of Intelligence, 1999; Ruffner, K. Eagle and Swastika. CIA and Nazi War Criminals and Collaborators, Washington DC: CIA History Staff, 2003.
6 Breitman, R.; N. Goda; T. Naftali; R. Wolfe, U.S. Intelligence and the Nazis, New York: Cambridge University Press, 2005. Новоразкритите документи в периода 2006-2009 г. са разгледани в допълнително изследване на част от авторите – Breitman, R. and N. Goda, Hitler’s Shadow. Nazi War Criminals, U.S. Intelligence, and the Cold War, Washington DC: NARA, 2010.
7 Von Lingen, K. Allen Dulles, the OSS, and Nazi War Criminals. The Dynamics of Selective Prosecution, New York: Cambridge University Press, 2013. В някои публикации за предоставяне американско гражданство на „военни престъпници“ се отбелязва саркастично, че властите в САЩ са отделяли „добрите“ и „полезните“ нацисти от „лошите“ – Lichtblau, E. The Nazi next door: How America became a safe haven for Hitler’s men, New York: Houghton Mifflin Harcourt, 2014.
8 Salter, M. US Intelligence and Selective Prosecution in Nuremberg. Controversies regarding the Role of the OSS, London: Routledge, 2007.
9 Военновременната американска организация за външнополитическо разузнаване Управление на стратегическите служби (OSS) е разформирована през октомври 1945 г., а нейните функции за тайни операции са поети от Поделението на стратегическите служби (SSU), което от своя страна се трансформира през май 1946 г. в Отдел за специални операции (OSO) към новосъздадената Група за централно разузнаване (CIG). С приемането на Закона за национална сигурност през юни 1947 г. е създадено Централното разузнавателно управление (CIA) на САЩ.
10 The National Archives at College Park, MD (NARA), Record Group 263 (CIA), HR70-14 – Director’s Log, 1951.
11 Според досието на Микола Лебед от над 300 стр. в ЦРУ, американското разузнаване настоява пред имиграционните власти през юни 1949 г. да улеснят емигрирането му в САЩ, като се прикриват компрометиращи данни за командира на УПА Лебед (обучението му в база на Гестапо в Закопане през 1940 г. и убийството на близо десет хиляди поляци през 1943 г.). През 1952 г. Алън Дълес отбелязва в писмо „неоценимите заслуги“ на Лебед за разгръщане на „антисъветска въоръжена съпротива“, като посочва, че той сътрудничи с ЦРУ от 1948 г. Това контрастира с позицията на ФБР по същото време, според която ОУН на Степан Бандера е квалифицирана като „терористична организация“. В САЩ Микола Лебед ръководи до края на 50-те години тайната операция на ЦРУ AERODYNAMIC/AECARTAGE за инфилтриране на нелегални подривни групи в Украйна.
12 Директорът на ЦРУ Алън Дълес изрично информира за това в писмо от 20 септември 1960 г. ръководителя на BND Райнхард Гелен. Според новоразкритите документи от 2006-2007 г.
още през 1951 г. Ханс Глобке осъществява пряката връзка между ген. Райнхард Гелен и западногерманския канцлер Конрад Аденауер.
Предлагаме анализ на историка професор ЙОРДАН БАЕВ. То е основано през 1897 г. от Димитър Благоев като „месечен преглед на умствения и обществения живот“. Списанието продължава да излиза и до днес, публикувайки статии и анализи от изтъкнати учени, експерти, общественици, журналисти.

➡️ Стани ни приятел във facebook и препоръчай на своите приятели

Мислите ли, че няма да е интересно и на вашите приятели? Споделете тази история!

ИСТОРИЯ

Луканов вкарва Сорос в България, Виденов отказва да го приеме и го лишава от финансови привилегии

Жан Виденов е единственият български премиер отказал да приеме милиардера и основател на “Отворено общество” Джордж Сорос, спомнят си съратници на социалиста. Мнозина твърдят и, че е единственият световен лидер, осмелил се на такъв ход.

Виденов е начело на изпълнителната власт сравнително кратко – от 1995 до 1996 г., но за това време успява да отнеме привилегиите, с които фондацията на Сорос се ползва в страната.

А те са дадени от друг премиер социалист – Андрей Луканов – с постановление на Министерския съвет №76 от 20 юли 1990 г. фондация „Отворено общество (България)“ и даренията за нея са освободени от мита, данъци и такси.

Почвата за настаняването на Джордж Сорос в България е подготвена през февруари 1990 г., когато спонсорът и създателят на верига от фондации пристига в София и набира своя състав за управителен съвет. Сорос се споразумява с премиера Луканов фондацията “Отворено общество”, която официално стартира през април същата година, да бъде освободена от всички задължения към държавния бюджет.

Не само това – Министерството на финансите се задължава периодично да внася в левовата сметка на фондацията като участие на държавния бюджет суми, равни на дарените валутни средства по обменния курс на БНБ.

Сорос действа хитро, когато селектира хората в управителния съвет на българското “Отворено общество”, които ще провеждат политиката му. Прави впечатление, те са все от активистите на СДС. И което е още по-странно – Сорос се доверява на бивши членове на комунистическата партия, а не на безпартийните българи. Такива се повечето членове на УС – Георги Прохаски, Деян Кюранов, Стефан Тафров, Димитър Луджев, Блага Димитрова, Любен Беров, Васил Гоцев, Богдан Богданов… Програмен директор за няколко месеца е Румен Воденичаров, който бързо се усеща за какво става дума и сам напуска фондацията.

“Беше постигнато споразумение да се издаде специално министерско постановление, съгласно което „Отворено общество“ ще развива дейност в областта на човешките права, масмедиите, културата, гражданското общество и други. Българската държава също се задължаваше да участва, като за всеки преведен от Сорос американски долар да предоставя на фондацията приблизително половината от стойността му по курса в български лева”, разказва Румен Воденичаров, пръв програмен директор на “Отворено общество”, в интервю за “Труд”.

Той пояснява, че нито една от другите фондации в България не е имала привилегиите, дадени на Сорос. “Изведнъж нашата фондация започна да оперира с милиони. Създаде се дубликат в Министерството на просветата с 15 краткосрочни и дългосрочни програми. Сивото вещество на България потече към САЩ.”

Сорос трескаво набира кадри и ги разполага на всички нива в държавното управление. Стефан Тафров и Богдан Богданов са изпратени посланици в ключови за България места – Рим и Атина. Въпреки тези постове, те остават в ръководството на фондацията. Огнян Пишев, който е роднина на Прохаски, е изпратен посланик в САЩ.

“Когато Джордж Сорос дойде в България, имахме дълъг разговор и се разбрахме как да се направи СДС. Уточнихме, че „Отворено общество” ще бъде представлявано от трима души – аз и Стефан Тафров от страна на СДС и Георги Прохаски, който беше посочен от Андрей Луканов. Междувременно Сорос се срещна с Румен Воденичаров по настояване на американското посолство, след което Воденичаров беше посочен за четвърти директор на „Отворено общество”. Директно от тях. Така, че тук нещата са малко комплексни”, разказва по-късно Димитър Луджев.

На организацията са предоставени помещения в НДК, както и 500 000 лева за първоначални разходи. За да си представят днешните българи за каква сума става дума реално, припомняме, че тогава доларът на черно се обменяше срещу лева в съотношение едно към четири, а токът, парното и транспортът още бяха на символични цени. Правителството на Луканов обаче не спира дотук, а щедро разрешава на “Отворено общество” да извършва стопанска дейност, при това – напълно освободена от данъци.

Нещо повече – до 1995 г. българската държава допълнително финансира фондацията.

“Купени” са 100 български интелектуалци, които получават възможността за допълнителни възнаграждения и да изучат роднините си в САЩ, да ходят на сбирки на разни пен-клубове, конгреси, симпозиуми в чужбина. Сорос започва да спонсорира издаване на книги на определени творци.

Сред тях попада Йордан Радичков, който буквално е подведен. Писателят става и член на УС на фондацията – целта е да не може да каже нищо лошо за “Отворено общество”.

За първите пет години фондацията създава Американския университет в Благоевград, Нов български университет, отпуска 2058 стипендии за студенти и аспиранти. Местата за глашатаи на глобализма и либералната демокрация са определени – те са елитът. Сред тях са Иван Кръстев и цялата дружина като него – Евгений Дайнов, Огнян Минчев, Асен Агов, Петко Георгиев, Красимир Кънев, Бойко Станкушев, Антонина Желязкова, покойният вече Петко Бочаров – списъкът е дълъг.

През 1995 година властта се сменя и на “Дондуков” 1 задухва друг вятър. Жан Виденов става премиер и отменя всички финансови привилегии, дадени на Сорос.

Когато в Народното събрание се гледа бюджетът, Жан Виденов заявява от трибуната: “На Сорос няма да му се дават никакви пари от бюджета и фондациите му ще работят съгласно законите на страната!”

И затова не са малко хората, които смятат, че в протестите срещу Виденов пръст има и милиардерът, често наричан филантроп. А до днес се чуват мнения, че свалянето на Виденов е дало възможност на Сорос да спечели 160 милиона долара. Може би, защото на 10 януари – пикът на протестите срещу Виденов, доларът струваше 500 лв. и за няколко седмици до 4 февруари скочи на 3000 лв. А на следващият ден като с магическа пръчка падна до 1500 лв. Така че не би било чудно, ако Сорос е спечелил, много финансови спекуланти спечелиха в онези мътни води.

А десетилетия след това”питомците” на Сорос, възпитани и политически отгледани в неговото “Отворено общество”, “правилно” тълкуваха събитията от 1996 – 97 г., хвърляйки вината за финансовата криза изцяло върху Виденов и БСП. Така благодарение на неуморните им усилия сигурно няма българин, който да не знае, че “когато БСП управлява, фалират банки и доларът е 3000 лв.”

“Хора като Сорос могат не само да купят всичко, но могат да срутят всяко българско правителство. Финансовата криза през 1996 -1997 г. беше изкуствено предизвикана лично от Сорос. Това Иван Костов го знае много добре.”, свидетелства Румен Ваденичаров.

Да, политиците добре знаят истината.

И се застраховат. Сорос получава най-високото държавно отличие – орден “Стара планина”, от ръцете на президента (1997 – 2001 г.) Петър Стоянов “за заслуги към България”.

В следващите години Сорос трайно се настанява в България и много бързо създава мрежа от десетки НПО-на, които влияят на взимането на политически решения, на издигане и сваляне на министри. Особено трайно и дълбоко е проникването на Сорос в съдебната система.

Въпросните НПО-та са захранвани от щедри грантове по линия на „Отворено общество“ и „Америка за България“. А някои – и по линия на партньори по олигархични интереси. Най-знаковите соросоидни организации са „Български хелзинкски комитет“ (БХК), Програма „Достъп до информация“, „Български институт за правни инициативи“ (БИПИ), Фондация „РискМонитор“, „Правосъдие за всеки“ и „Антикорупционен фонд“ (АКФ).

Всички те функциониращи единствено и само благодарение на щедрите финансови инжекции, получавани през годините от „Отворено общество“ на Джордж Сорос и „Америка за България“ в размер на милиони. Шампион по грантово финансиране е „Антикорупционният фонд“ с общо 5 051 305 лева, налети в него от „Америка за България“ и „Отворено общество.

Следван е от БИПИ с 3 760 083 лева от двете фондации. В Хелзинкския комитет са налети 2 528 751 лева, при това само от Соросовото „Отворено общество“.

Програма „Достъп до информация“ е взела общо 1,85 млн. лева от „Отворено общество“ и „Америка за България“.

С по-скромни, но пак възлизащи на стотици хиляди са останалите организации, като особено иронично е, че преди няколко години фондация „Риск Монитор“ взе 810 000 лева от „Америка за България“ за обучение на спецпрокуратурата при положение, че именно под натиска на НПО-тата от кръга „Капитал“ и на политиците, създадени от него, през 2022 г. спецправосъдието беше закрито.

Безспорно най-емблематичният пример за подобен инкубатор на кадри е БИПИ, уредило с поста правосъден министър двама свои представители – създателя си Христо Иванов и личната му асистентка Надежда Йорданова. Пак с БИПИ, а също с БХК и „Риск Монитор“ е свързана автобиографията и на доскорошния български съдия в Европейския съд по правата на човека в Страсбург Йонко Грозев.

Когато сигналите, подавани от НПО-тата, финансирани от Сорос и менажирани от наместника му в България Иво Прокопиев ударят на камък в българската правосъдна система, те обичайно поемат именно към Съда в Страсбург. 22 от съдиите там (изпратени от общо 16 европейски държави) бяха уличени в тежки зависимости от Сорос в доклад на двама френски учени от Европейския център за право и правосъдие през 2020 г. Докладът беше за периода 2009-2019 г., като двама от цитираните магистрати, произлизащи от НПО-та, финансирани от Соросовото „Отворено общество“, бяха българските представители в съда – Здравка Калайджиева, която беше наш представител там до 2014 г. и Йонко Грозев, който пое поста й през 2015 г.

Йонко Грозев, чийто мандат приключи преди малко повече от година, беше наложен впрочем като кандидат за съдия в Страсбург, докато правосъден министър у нас беше именно Христо Иванов.

А сега – след завръщането си в България, Грозев е сред хората, готвени от Прокопиевия кръг „Капитал“ за номинация за главен прокурор. За поста се спряга и друг виден представител на соросоидната мрежа в България, управлявана от олигарха Прокопиев – Андрей Янкулов от „Антикорупционния фонд“. Друга организация, записала се в печалната история на опитите на Прокопиев да овладее Темида с разполагането на удобни хора на ключови постове. Подобно на БИПИ и „Антикорупционния фонд“ се разписа със „свой“ правосъден министър – настоящият депутат от ДБ Атанас Славов.

ПОДХОДЯЩА МУЗИКА ЗА ЛЮБИТЕЛИТЕ НА ЙОГА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

ИСТОРИЯ

Един велик Българин, Вълчан войвода

На 7 януари 1775 г. е роден Вълчан войвода. Според най-разпространената легенда е родом от с. Осеновлаг до Своге в Стара планина, или с. Косача, Пернишко.

Според други от Лозенградско или Малкотърновско в Странджа. Едва 17-годишен убива ага, посегнал на сестра му и се налага да забегне.

Вълчан имал помощник – Емин ага, който се издигнал до секретар на султана. Той го осведомявал за движението на хазните.

Работата потръгнала със смелия и съобразителен Вълчан начело, събрала се голяма дружина, а неговият побратим – поп Мартин му станал подвойвода. Вълчан другарувал и с Индже войвода и Кара Кольо. С последните построили Устремският манастир, наречен затова „Хайдушки“ в Сакар планина, а с поп Мартин – Манастира 7-те престола в Стара планина. Така Вълчан се издигал в нещо като главен български войвода, имал знаме от син атлаз със златен рис и всяка година правел сбор на всички хайдути и войводи, в местността Станчов полугар до Троян.

Легендите гласят, че събраното богатство държел в Общата маара, която само той знаел и можел да ходи. Легендите за войводата са безкрай, някои свързват „трезора“ на хайдутите, не с планината, а с лагуните при Ропотамо, където бил рибарувал, или с разни вирове или с други планини, като Сакар, а не с Балкана.

Капитан Петко Войвода.

Друго, което се приписва на Вълчан войвода е, че събирал съкровища не само от турските бейове, но намирал и стари римски и тракийски съкровища.

Но всичко било с цел – за освобождението на България.

Пращал е много младежи да учат в чужбина, за да има учени хора след Освобождението. Много места и местности се свързват с името на Вълчан войвода в България.

По време Руско-турската война (1828-1829) войводата участва с четата си заедно с българския доброволчески отряд на Стойко Маврудов в освобождаването и отбраната на Созопол заедно с руските флотски части срещу турците. В Созопол има плоча описваща тези събития.

Ильо Войвода и неговата чета.

След края на хайдушкия си живот Вълчан войвода се установява за постоянно в Тулча. Там създава семейство, като се жени за монахинята Епраксина, от която има четири деца. В Тулча приключва и земния път на войводата.

БЪЛГАРИЯ

Социалистите изхвърлят лидерите си от политическата сцена

Как БСП изхвърляше лидерите си от политическата сцена

Единствено Стратега Лилов избегна тъжната карма на непризнаването

Живков „носеше одеялото“ в ареста, Виденов е обругаван до днес, а за Станишев другарите предпочитат да забравят, че е вкарал страната в ЕС и е бил резидент на ПЕС

Преди 35 години започна преходът от комунизъм към демокрация, за който мнозина смятат, че още не е свършил. Едно от нещата, които не станаха „като на Запад“, е отношението към хората, които са били на власт, а вече не са. Най-често те са обругавани, постиженията им – отричани и непризнавани. Както от свои, така и от чужди.

И това най-много личи по отношението към бившите партийни лидери. Партиите, които принадлежат към някое от големите политически семейства, веднага направиха в структурите си поделение „Старейшини“ – т.е. ветерани, както е „на Запад“. Но далеч не възприеха уважението, което се дължи на „старейшините“ или „сеньорите“, както още ги наричат в средите на социалистите в Западна Европа.

Пример за това са двете исторически партии на прехода – БКП/БСП и СДС. И в два последователни материала от Епицентър.бг ще припомним каква бе съдбата на лидерите на тези две партии.

Ето хронологията на процеса по изхвърляше лидерите от политическата сцена, който протече в червените редици в постотаритарните години.

За начало на прехода се смята 10 ноември 1989 г. На тази дата се провежда пленум на Централния комитет на Българската комунистическа партия, който за разлика от предишни подобни събития, които пропагандата наричаше исторически, настина става исторически. На това заседание Тодор Живков, ръководил комунистическата партия от 1954 г., е сменен. А по-късно и изключен от БКП.

Младите, които не помнят годините на социализма, ако въобще имат някакъв спомен за Живков, той е как, наметнат с одеяло, го води полицейски кордон. Срещу дългогодишния ръководител на социалистическа България бяха заведени пет дела, той бе тикнат в ареста, независимо от това, че вече е на 78 години и едва ли е имало опасност „да се укрие или да извърши ново престъпление“, че да му се налага точно такава мярка за неотклонение.

Живков остава зад решетките повече от шест месеца. Съден е за възродителния процес, за раздаване на коли и апартаменти, за „лагерите на смъртта“, за помощта, която България е оказвала на други държави. Смъртта му през 1998 г. слага край на делата срещу него. Всъщност това, за което е съдебно преследван Живков, са все решения, взимани от колективни органи. В които са били и част от хората, насърчаващи тази разправа. С други думи – неговите партийни другари. За истинското отношение на хората в преименувалата се вече на БСП БКП към Живков говори посрещането му в завод „Кремиковци“ в края на 90-те години. Тогава той е под домашен арест и получава специално разрешение от правоохранителните органи да се срещне с трудовия колектив. Първите икономически трудности на прехода вече са налице, хората, помнещи спокойния живот по негово време, го посрещат ентусиазирано. Партийното му членство е възстановено.

Знакови имена от висшия ешалон на БКП – Петър Младенов, Станко Тодоров, Добри Джуров, Александър Лилов, Георги Атанасов, като свидетели по едно от делата на Живков в съдебната зала

Наследилият Живков начело на БКП Петър Младенов, който за кратко е и държавен глава, избягва участта на предшественика си може би защото след като подава оставка като президент/председател на републиката, се оттегля напълно от обществения живот.

А сменилият го в БСП Александър Лилов е може единственият ръководител на социалистите, който до смъртта си запазва позициите си в партията, с уважение е наричан Стратега и неизменно получава най-много гласове на конгресите при избора на членове на Националния съвет.

По инициатива на Лилов БКП се отрича от възродителния процес още в края на 1989 г. и са върнати имената на българските турци. Лилов е автор на новата програма на партията „Нови времена, нова България, нова БСП“, основа на която е демократичния социализъм. Под негово ръководство се осъществява смяната на името на партията от комунистическа на социалистическа на 3 април 1990 г.

През декември 1991 г. той дава път на младите и се оттегля, а за председател на БСП е избран Жан Виденов, посочен от него. Виденов тогава е на 32 години.
Няма по-обругаван български политик от Виденов! Той е обвиняван основно за финансовата криза през 1996/97 г., довела до хиперинфлация, обезценила спестяванията на поколения българи за десетилетия. Но никой, дори от сменилите го начело в партията, не обърна внимание нито веднъж на това, че правителството и министър-председателят не могат да имат вина за нароилите се в началото на 90-те години банки, които в края на десетилетието започват „да гърмят“ една след друга, защото ръководството на банковата система от самото начало на прехода е преминало към БНБ. Сякаш всички, заседавали на „Дондуков“ 1 до вчера редом с Виденов, забравиха и, че по негово време България подаде молба за членство в Европейския съюз. Редовите социалисти обаче запазиха уважението си към Жан Виденов, което можеше да се види всяка година на националния събор на Бузлуджа, където той неизменно бе заобикалян от стотици симпатизанти.

Георги Първанов е следващият лидер на БСП, който можеше да стане най-успешният политик от редиците й с двата си президентски мандата, ако, излизайки от „Дондуков“ 2, не беше основал АБВ. С което подкопа собственото си дело на обединител на левицата. Като председател на БСП Първанов направи невъзможното, за да съхрани партията след краха на правителството на Виденов и кризата през 1997 г. За БСП 90-те години са време за идеологически спорове каква да бъде партията – социалистическа или социалдемократическа.

В медите е „прието“ БСП, която с различни маньоври на няколко пъти се е отказвала от властта, да бъде обвинявана, че не е изживяла комунистическия си манталитет, че се стреми към хегемонизъм в политическия процес и към власт на всяка цена (сякаш политическите партии са читалищни организации и по дефиниция не се създават точно, за да участват във властта). През 97-ма изглеждаше, че партията се е запътила към политическото небитие (като останалите си посестрими от съветския блок) и никога няма да се съвземе. Но под ръководството на Първанов взе, че се съвзе. Той осъществи т.нар. Солунски процес, довел до обединение на четири леви партии – БСП, Евролевицата, Обединения блок на труда и БСДП на д-р Петър Дертлиев. Докато в Евролевицата и ОБТ членуваха предимно бивши комунисти, случаят с БСДП не беше такъв. Това е историческата социалдемократическа партия, носеща спомена на много по-стар разкол с комунистите – още от първите десетилетия на ХХ век. По-късно социалдемократите са „врагове“ на комунистическия режим, а самият Дертлиев е изпратен в лагер. Затова в първите години на прехода възстановената БСДП е част от Съюза на демократическите сили. Припомнянето е важно, за да се осъзнае значението на това обединение, изковано от Първанов. Негово дело е и още по-широкото ляво обединение „Коалиция за България“, с което БСП консолидира цялото център – ляво политическо пространство и години наред се явяваше на избори под това име. Ентусиазмът от спечелването на президентските избори през 2001 г. възроди БСП, вдъхна й нов живот.

Начело на социалистическата партия след Първанов бе избран Сергей Станишев. Това стана на заседание на конгреса през декември 2001 г. И тук може би трябва да се припомни един исторически парадокс – формата „постояннодействащ конгрес“ бе измислена срещу Първанов, за да може да бъде отстранен бързо и без тромавата процедура по избор на делегати. А той я използва, за да осъществи елегантно оттеглянето си, след като вече бе избран за държавен глава. Като произнесе фразата, че „сърцето му продължава да бие отляво“.
Какво означава постояннодействащ конгрес? Просто делегатите могат да бъдат свиквани с решение на Националния съвет по всяко време, а не веднъж на четири години.
Днес едва ли някой помни как беше наложена тази поправка в устава. Както стана дума, тя бе елемент от вътрешнопартийните борби. Преобразованията в БСП, извършвани от Първанов и целия курс, който той следваше, съвсем не бе приеман безкритично в партията. Особено трудно бе приет завоят към НАТО. В партията не се ползваше с популярност и начина, по който ръководителите й се отнасяха към Виденов – те сякаш забравиха за него. Видните социалисти хич не се съпротивляваха срещу медийното му очерняне и мълчаха дори, когато отсреща се говореха откровени нелепици. Съпротивата срещу водената политика получи и организационна форма – т.нар. Открит форум, начело с Красимир Премянов. Демократизирайки се, БСП бе разрешила съществуването на фракции в редиците си. И точно Премянов измисли постояннодействащите конгреси, може би с надеждата на някой такъв конгрес да свали Първанов. Но след победата на президентските избори на Първанов му бяха простени всички грехове. Дори от социалистите, които до последно го критикуваха. Както се казва „победителите не ги съдят“.

А Сергей Станишев, оглавил партията на 5 декември 2001 г., остана начело на БСП цели 13 години – до юли 2014 г. Ако живеехме в Средновековието, когато всеки виден участник в политическите процеси е имал девиз, Станишев сигурно би могъл да се нарече „Най-щастливия“. Защото под негово ръководство БСП, бивша комунистическа партия от Източна Европа, не просто получи реабилитация и право на съществуване на политическата арена. БСП последователно бе приета в Социалистическия интернационал (през 2003 г.) и Партията на европейските социалисти, обединяваща социалистическите и социалдемократическите партии от Европейския съюз, през 2004 г. Нещо повече – Станишев бе избран за президент на ПЕС и бе преизбиран на този пост повече от десет години.
Под негово ръководство БСП спечели парламентарните избори през 2005 г., нещо немислимо само няколко години по-рано. Тогава Станишев стана министър-председател и се записа в историята като премиерът, вкарал страната в Европейския съюз.
Но днес другарите му сигурно нямат нужда от опита му или са забравили тези негови заслуги, защото през лятото, когато се редяха кандидатдепутатските листи, не му намериха място в нито една от тях, въпреки десетките номинации от общински организации. А в медиите мнозина от тях предпочитат да изтъкват, че е „започнал с изключванията“, изключвайки Първанов, Румен Петков и Ивайло Калфин, удобно забравяйки, че по устав те бяха се самоизключени заради участие в друга кандидатска листа.

След Станишев БСП бе ръководена от Михаил Миков. Той остана на поста само две години и бе сменен от Корнелия Нинова. Причината – лошото представяне на парламентарните избори през 2014 г., на които БСП получи 39 депутатски места. А в предишното бе имала 84.

На мястото на Миков бе избрана Корнелия Нинова и на първо време тя оправда очакванията. На следващите парламентарни избори през 2017 г. БСП взе 80 места, като предишната година бе спечелила и президентски избори.
Нинова обаче се зае да сменя идеологията на партията, обръщайки се към консерватизма и направо замрази отношенията с ПЕС. Във вътрешнопартиен план на недоволните организации се налагаха организационни мерки за въздействие като организиране на пълен цикъл отчети и избори с цел основно да бъдат подменени ръководствата им. И така в цялата страна, начело с най-големите организации – софийската и пловдивската. За капак Нинова поде и война с Румен Радев, когото сама бе наложила като кандидат за президент. И както се казва, резултатите не закъсняха. БСП направо се срина на изборите. Политическата ситуация пък бе станала такава, че избори има всяка година, а в някои години и по два – три. А резултатите на левицата дълбаеха дъното. Първия път Нинова обвини за това машинното гласуване, което до този момент енергично бе подкрепяла, но после прогледна за истината и подаде оставка. Впрочем, това не беше първата ѝ оставка, но предишната не бе „констатирана“ от конгреса. И за да се застраховат този епизод да не се повтори, за всеки случай другарите ѝ я изключиха от партията. Сега Корнелия Нинова не пропуска да натърти, че тези, които днес ръководят столетницата – Атанас Зафиров, Борислав Гуцанов и Кристиан Вигенин, но вчера са били редом с нея и са одобрявали всичко, което е предприемала като лидер. Те пък не ѝ остават длъжни.

И в тази отровна атмосфера, заразяваща дори първичните партийни организации, не е чудно, че бивши лидери на БСП като Жан Виденов и Михаил Миков вече не са членове на БСП. Първанов също се е оттеглил от активната политика, макар че през лятото впрегна целия си авторитет в полза на новата коалиция „БСП – Обединена левица“.

Станишев е от следващото поколение и му е рано за политическа „пенсия“, но другарите му явно са решили, че е минал от ред и няма какво повече да даде на партията. За разлика от Нинова обаче, Станишев не дава публичен простор на огорченията си. И когато критикува, го прави от принципните позиции на редови социалист. “Златното време” на неговото лидерство, когато кадрите на БСП заемаха ключови места и в центъра, и по места се помни. Но Станишев, за разлика от Нинова, не използва този капитал разрушително. Довчерашната председателка на БСП напротив – вече промотира новия си политически проект, с който със сигурност се надява да откъсне някой и друг процент от живото месо на партията.

А тя междувременно продължава да линее, докато водачите й водят битки с предшествениците си.

И в друго нещо не заприличахме на “Запада”. Сигурно, заради слабостта на икономиката ни. “Там” оттеглилите се лидери влизат в бордовете на компании, фондации или неправителствени организации, издържани от тези компании. При нас сякаш място под слънцето за оттеглилите се от активната политика хора, дори и в разцвета на силите им, сякаш няма. В партиите вече царуват нови лидери, които не искат конкуренция, а излаз навън просто няма.

Нашата медия използва изображения създадени от Изкуствен Интелект.

Четете неудобните новини, които не можеме да поместим тук поради фашистка цензура в нашия ТЕЛЕГРАМ КАНАЛ.

Абонирайте се за нашия Телеграм канал: https://t.me/vestnikutro

Влизайте директно в сайта.

Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?

#thesofiatimes #sofiadailymail