БЛОГ

МЪТНА РАБОТА

Старецът дръпна от окъселия фас и се намести малко по-удобно на извехтялата дъсчена пейка пред къщата си. Днес беше необичайно шумно. Съселяните се бяха сбрали на калния мегдан отсреща, начело с нагиздения като за абитуриентски бал кмет.
Горна Мътна беше толкова малко село, че можеше да тръгнеш от стадиона в единия край и да стигнеш до стопанския двор за една цигара време. Разбира се, стадионът беше просто една кална нива, по която кравите ритаха каквото произведат стомашно, а споменът за селски стадион се носеше от една приведена към земята бетонна рамка на футболна врата, килнала се още в края на миналия век. Стопанският двор пък беше запуснато полуоградено каре с няколко срутени постройки и два изгнили трактора, затънали като паметници на великото минало на Горна Мътна.
„Абе, айде холан, и по бай-тошово време си беше същото“, помисли си старецът и зачопли с бастуна пред нозете си. Той беше прекарал всичките си дни в това село и беше видял какво ли не. Дори и тоя джип, дето сега паркира на мегдана, не можеше да го изненада.
Горномътенци бяха спокойни хора. Животът в селото течеше като реката, която минаваше през него. Мътна отговаряше добре на името си, особено когато вдигнеше иначе мижавото си ниво при топенето на снеговете. Тъмната вода кипваше и се забързваше надолу по склона и се засилваше към селото. В такива дни река Мътна ставаше неузнаваемо дива и пълноводна и всяка година правеше поразии. Ще залее някоя нива, ще отнесе стадо козички, ще напълни мазета.
При първия голям сняг тия дни река Мътна се разбесня. Водата отнесе жива стока, заля две къщи и превърна центъра на селото в кална, мърлява Венеция, в която плуваха гондоли от стари бидони с кисело зеле, дюшеци и всякаква друга покъщнина. Драмата в Горна Мътна някак успя да попадне в новините на една от телевизиите. Селото стана толкова популярно, че наводнението го оправиха за два дни, а днес там паркира и джипа.
„Брей, голяма кола“ – помисли си старецът – „цяло стадо моеш да натвариш“. От джипа наистина се изсипа внушително количество непознати, облечени също като за абитуриентски бал. Сред тях се изтъпани най-големият, леко разпасан, малко брадясал, но очевидно най-важен човек.
„А добар ден!“ – извика насред калта на селския мегдан този големият, а после дръпна кратка реч, в която набързо обеща милиони за нова улица, саниране на селското училище, ваксини без пари и работеща икономика, единствената в Европа. Приключи с изявлението, после се врътна и се напъха отново зад волана. Струпаното множество горномътенци се затресе в бурни аплодисменти, а кметът радостно заподскача около джипката, която запали и потегли по улицата, заедно с кортежа си.
Старецът точно беше запалил нова цигара, когато джипката просто заора на улицата пред него. Първо се смъкна задното стъкло. Някаква жена извади телефон и го опъна към старчето. След това бавно се смъкна предното стъкло. Оня, дебелият важен човек, извади част от туловището си през прозореца и извика жизнерадостно към старчето на пейката.
– Здрасти, наборе! Как се казваш?
Старецът махна с ръка, изкашля малко от дима си и рече спокойно:
– Бай Ставри ми викат.
Като му чу името, шофьорът на джипката леко сгъна голямата си бръчка на челото, но продължи да упорства:
– А получи ли петдесетте лева??
Старецът вдигна рамене и лековато, напълно спокойно, отвърна:
– А, да… Сложих ги у нощното шкафче, при другите…
Шофьорът на джипката замръзна. През очите му премина тъмна, грозна сянка. Зъбите му се срещнаха рязко, а после прозорецът просто бавно тръгна нагоре, постепенно скривайки брадясалата мутра от очите на стареца. Джипът завъртя гуми и изчезна по улицата, с непозволена скорост.
Бай Ставри остана на пейката си. През старата му, побеляла глава, само за миг се завъртя мисълта, че „на тоя му е малко мътна работата“. После старецът просто въздъхна.
И го забрави.
Радослав Бимбалов

БЛОГ

Изглежда ли ви екологично? 😡

Едно старо дърво:

– поглъща около 22 кг въглероден двуокис годишно и изработва достатъчно кислород за двама човека;

– стабилизира почвата и предотвратява ерозията. Корените помагат за задържане на вода в почвата;

– отразява и поглъща част от слънчевата енергия и помага да се охлажда околната среда. Едно дърво може да има охлаждащия ефект на десет климатика;

– способства за образуването на облаци, така влияе положително на микро климата;

– падащите по земята листа се превръщат в тор и правят почвата плодородна, което поддържа растежа на други растения;

– поглъща праха и замърсителите, като азотен окис и серен диоксид, което подобрява качеството на въздуха;

– осигурява обитаема среда и храна за различни животни, птици, насекоми, гризачи;

– действа като естествена звукова бариера в населените райони;

– естествена защита е от вятър, студ и снегонавявания през зимата;

– намалява стреса и подобрява психическото здраве;

– прави околната среда красива.
Колко дървета е трябвало да бъдат унищожени, за да се разположат тези панели?

Изглежда ли ви екологично? 😡

БЛОГ

ДУМИТЕ НА НЕБИОЛОГИЧНАТА МИ ДЪЩЕРЯ ПРЕД СЪДА ПРОМЕНИХА ПРИСЪДАТА В ПОСЛЕДНИЯ МОМЕНТ

Влюбих се в Моли в момента, в който я видях. Тя беше великолепна, но това не попречи на бившето и гадже да я напусне, когато тя забременя.

Тя плака на рамото ми.

Бях лудо влюбен, затова я помолих да се омъжи за мен.

Просто исках да съм с нея.

Моли мразеше всяка секунда от бременността си.

Надявах се да се развесели, когато бебето се роди. Но когато Амелия се появи на бял свят, Моли само хленчеше, тъй като й липсваше старият й живот. Тя почти не се интересуваше от дъщеря си.

Но Амелия?

За мен тя беше целият свят, моята светлина.

Живяхме този странен живот в продължение на 5 години, докато един ден Моли хвърли бомбата: “Искам развод! Писна ми от теб и това дете! Иска ми се никога да не я бях имал!”

Това беше удар за мен.

Месец по-късно тя отново се събра с Танер – същият, който я заряза!

Докато Амелия и аз се карахме, Моли си играеше наоколо.

Дъщеря ми и аз тъкмо бяхме започнали да възстановяваме живота си, когато Моли се появи отново:

Тя: “Танър най-накрая е готов да стане баща. Дайте ми дъщеря ми.”
Аз: “Ти сериозно ли?! Тя ми е дъщеря. Бях тук, когато ти беше навън и правеше Бог знае какво!”
Тя: “Кой съд ще застане на твоя страна?! Тя е наша кръвна дъщеря. Ти си нищо за нея!”

Денят на страшния съд дойде а аз знаех как стават тези неща – майките винаги печелят.

Мисълта да загубя момиченцето си ме съсипваше.

Бяхме в съда и точно когато си помислих, че всичко е свършило, хванал глава в ръцете си, чух познат глас: “Извинете, мога ли да кажа нещо?”

Това беше моето дете. Тя ме погледна и се усмихна.

Изпитах надежда.

„Виждате ли… Ваша чест? Ваша чест, аз имам само един баща. Не искам да живея с този мъж, когото дори не познавам, или с майка ми – тя никога не ме е обичала. Спомням си, че тя каза, че съжалява, че съм се родила. Но, гатко Марк винаги е бил до мен. Той ме научи как да карам колело, грижеше се за мен, когато бях болна.

Моля, позволете ми да го запазя, той е моят най-добър приятел и баща.

След думите и съдията побърза да да оповести присъдата. Моето момиченце остана с мен. Моли крещеше, заплашваше и ни гонеше, но не ни пукаше.

Имахме се един друг.”