Една държава, управлявана от джипка от едно нищо, прочело една книга

В една държава, управлявана от джипка от едно нещо, прочело една книга, с администрация, натъпкана с калинки, детето ти излиза от вкъщи на един от най-красивите празници и никога не се прибира. НИКОГА!

Опитвам се да го осмисля. Някъде по улиците ни тече ток с високо напрежение. И нашите деца са там. Някой не си е свършил работата или я е свършил колкото да предаде някакъв обект. И да вземе някакви пари. Някой е трябвало да упражни контрол, да гарантира, че обектът е безопасен. Каквото и да е, днес на празника на любовта една майка остана без шестнадесетгодишния си син. Защото токовият удар на мизерията и корупцията, на волското ни търпение, на престъпното ни мълчание, на пренебрежителното ни махване с ръка, че еди какво си не е наша работа, ни тресе всекидневно и днес навръх празника, в който казваме “обичам те”, ни задължава с трясък да се събудим.

Заради едно изпържено дете и трагедията на една майка.

Токовият удар на нашето безразличие убива нашите деца.

И само да чуя вопъл или коментар, че думите ми са опит да политизирам случая, ще отговоря с няколко въпроса: Имате ли дете? И откъде се вмирисва рибата? И не е ли чувството за безнаказаност на голямата корупция и на големите кражби в основата на всяко друго безхаберие, на малките, тарикатски кражби, на малкия “чъкълък”? Резултатът е оголени кабели и мъртво момче или мъртъв старец, завит с чаршаф на входа на една болница и още, и още, и още.

Не ми се празнува.

Почивай в мир, дете…

Автор: Мария Лалева, фб