БЛОГ

Бях млада и наперена и не поздравявах съседите си, което ми изигра лоша шега

Бъдещият ми работодател се оказа мой съсед. Човекът, който никога не поздравявах. Както и много други. Просто минавах покрай тях мълчаливо и не отвръщах на поздравите им. Държах се надменно, защото може би така бях възпитана. Т.е. явно не бях добре възпитана. Или може би ми беше досадно всеки път като се засека с някоя позната физиономия да трябва да й казвам “здрасти”. След време се оказа, че не е трябвало да постъпвам така. За съжаление винаги го разбираш твърде късно. Но все пак го разбираш – за добро, или за лошо. И така, реших да напусна сегашната си работа. Причините за това бяха много – ниско заплащане, много работа, монотонност, интриги. Просто вече всичко ми омръзна, както и обещанията за вдигане на заплатата, които си оставаха обещания. Подадох си предизвестието и се пуснах в дебрите на обявите за работа. Очаквай, че бързо ще ми се обадят, но уви, не стана така. Чаках 2 месеца, докато получа първото си обаждане за интервю.

Очаквано, не ме избраха за позицията, защото съм нямала достатъчно опит. Започнах леко да се отчайвам, а и парите започнаха да привършват. Пуснах хаотично на още едно две места. След няколко дни ми се обади приличен мъжки глас, който ме покани на интервю. Усетих, че тук може и да станат нещата, защото по телефона му разказах някои неща за себе си, а той според мен беше впечатлен. И така, в уречения ден и час пристъпих на входа на фирмата. секретарката ме пусна в кабинета и ми подаде чаша вода. Когато в стаята влезе шефът, с когото разговарях, за малко щях да се задавя. Та това беше моят съсед. Човекът, когото не поздравявах и подминавах. Когато го видях и почервенях от срам. Той се усмихна и ми подаде ръка. С плаха надежда си помислих, че не ме е познал. Реших да не мисля за това, представих се и започнахме да си говорим. Задаваше ми въпроси от всякакво естество. Отдъхнах си – явно не е било толкова фатално това, че съм го подминавала. Интервюто беше към края си, когато той ме попита дали съм любезна и внимателна към хората.

Аз го погледнах право в очите, а той беше доста свъсен и сериозен. Усетих, че ръцете ми се изпотявах. Отвърнах му, че съм любезна и учтива с някои хора, а с други не. И той ме заби с въпроса: “Имате предвид такива като мен ли?”. Намекът му ми беше ясен. Не беше нужно да се правя повече на ударена. Смотулевих нещо като оправдание, от типа, че не го познавам добре. Той се засмя и каза, че ще си помисли за моята позиция. Прибрах се посърнала. Не знаех какво да правя. Наскоро бях скъсала с гаджето. Чувствах се самотна и не на място. Реших да изляза, не ми се стоеше вкъщи. И хоп, на излизане отново го засякох – моят съсед и евентуален бъдещ шеф. Реших да рискувам. Казах му здрасти и го попитах как е минал денят му. А той се усмихна и каза, че едно изречение не могат да върнат няколко години. По-добре би било пак да не го поздравявам, нищо, че сме в един вход. И отмина покрай мен. Сълзи от гняв ми избиха по лицето. Как можах да съм такава! Бях сигурна, че ставам за работата. Как можеше точно той да е шеф на фирмата, в която исках да работя.

Така минаха няколко дни. През това време гледах да не се засичам с никакви съседи. На седмия ден след интервюто телефонът ми звънна. Вдигнах и се оказа той – моят съсед. Каза ми, че иска да се видим за финално интервю. На другия ден отидох, бях нервна и притеснена. Не знаех какво да говоря. Поговорихме общи неща и той ми каза: “Ще те наема да работиш за мен, само ако вече си говорим на стълбите”. Аз го погледнах стреснато – той беше с каменно лице. След което изведнъж се ухили и започна да се смее. След което ме потупа по рачото и ми каза: “Одобрена си, от другата седмица почваш”. Идея си нямате как съм крещяла и викала от радост. От този ден животът ми тръгна отново нагоре. Работех всеотдайно, а шефът ми беше добър към мен. Вече поздравявам абсолютно всички – дори и непознатите от квартала. Историята ми беше ценен урок, който ще помня цял живот.

БЛОГ

Изглежда ли ви екологично? 😡

Едно старо дърво:

– поглъща около 22 кг въглероден двуокис годишно и изработва достатъчно кислород за двама човека;

– стабилизира почвата и предотвратява ерозията. Корените помагат за задържане на вода в почвата;

– отразява и поглъща част от слънчевата енергия и помага да се охлажда околната среда. Едно дърво може да има охлаждащия ефект на десет климатика;

– способства за образуването на облаци, така влияе положително на микро климата;

– падащите по земята листа се превръщат в тор и правят почвата плодородна, което поддържа растежа на други растения;

– поглъща праха и замърсителите, като азотен окис и серен диоксид, което подобрява качеството на въздуха;

– осигурява обитаема среда и храна за различни животни, птици, насекоми, гризачи;

– действа като естествена звукова бариера в населените райони;

– естествена защита е от вятър, студ и снегонавявания през зимата;

– намалява стреса и подобрява психическото здраве;

– прави околната среда красива.
Колко дървета е трябвало да бъдат унищожени, за да се разположат тези панели?

Изглежда ли ви екологично? 😡

БЛОГ

ДУМИТЕ НА НЕБИОЛОГИЧНАТА МИ ДЪЩЕРЯ ПРЕД СЪДА ПРОМЕНИХА ПРИСЪДАТА В ПОСЛЕДНИЯ МОМЕНТ

Влюбих се в Моли в момента, в който я видях. Тя беше великолепна, но това не попречи на бившето и гадже да я напусне, когато тя забременя.

Тя плака на рамото ми.

Бях лудо влюбен, затова я помолих да се омъжи за мен.

Просто исках да съм с нея.

Моли мразеше всяка секунда от бременността си.

Надявах се да се развесели, когато бебето се роди. Но когато Амелия се появи на бял свят, Моли само хленчеше, тъй като й липсваше старият й живот. Тя почти не се интересуваше от дъщеря си.

Но Амелия?

За мен тя беше целият свят, моята светлина.

Живяхме този странен живот в продължение на 5 години, докато един ден Моли хвърли бомбата: “Искам развод! Писна ми от теб и това дете! Иска ми се никога да не я бях имал!”

Това беше удар за мен.

Месец по-късно тя отново се събра с Танер – същият, който я заряза!

Докато Амелия и аз се карахме, Моли си играеше наоколо.

Дъщеря ми и аз тъкмо бяхме започнали да възстановяваме живота си, когато Моли се появи отново:

Тя: “Танър най-накрая е готов да стане баща. Дайте ми дъщеря ми.”
Аз: “Ти сериозно ли?! Тя ми е дъщеря. Бях тук, когато ти беше навън и правеше Бог знае какво!”
Тя: “Кой съд ще застане на твоя страна?! Тя е наша кръвна дъщеря. Ти си нищо за нея!”

Денят на страшния съд дойде а аз знаех как стават тези неща – майките винаги печелят.

Мисълта да загубя момиченцето си ме съсипваше.

Бяхме в съда и точно когато си помислих, че всичко е свършило, хванал глава в ръцете си, чух познат глас: “Извинете, мога ли да кажа нещо?”

Това беше моето дете. Тя ме погледна и се усмихна.

Изпитах надежда.

„Виждате ли… Ваша чест? Ваша чест, аз имам само един баща. Не искам да живея с този мъж, когото дори не познавам, или с майка ми – тя никога не ме е обичала. Спомням си, че тя каза, че съжалява, че съм се родила. Но, гатко Марк винаги е бил до мен. Той ме научи как да карам колело, грижеше се за мен, когато бях болна.

Моля, позволете ми да го запазя, той е моят най-добър приятел и баща.

След думите и съдията побърза да да оповести присъдата. Моето момиченце остана с мен. Моли крещеше, заплашваше и ни гонеше, но не ни пукаше.

Имахме се един друг.”