БЛОГ

Мъж на раждане

Варна 2019 г. Един приятел ми звъни от Одеса, че корабът му закъснявал, а жена му раждала. Да съм идел за подкрепа — нямало кой друг. Съгласявам се по благородни причини, една от които е, че после ще ме черпят. Целувам на вратата котката Ивелина и заминавам. На гише в родилното ме посреща сестра — к’ъв съм бил, к’во съм искал. Обяснявам, но тя ме прекъсва — всички мъже сме били еднакви, горкото ми дете с такъв безотговорно закъсняващ татко.

Докато отричам, че съм бащата, тая ми изкрещява — „Надолу по коридора, втора родилна зала.“ Пред залата ме посреща друга сестра — „Кой си ти, бе?“ „Семеен приятел.“ „Ъхъ… значи бащата.“ Разлиства някаква папка — „Тука пише, че е платено да присъстваш на раждането. Айде, влизай пред мене.“

Докато се дърпам с все сила, сестрата ме наблъсква пред огромен умивалник. Вече чувам виковете на родилката и почвам да се страхувам. Опаковат ме в найлонови дрехи и маска. Влизам треперейки. Бъдещата майка е тъмно червена, с потна сплъстена коса и изпъкнали навън очи, а си я спомням като много хубаво момиче: „К’ъф си ти, бе?“ „Кольо, ма Танче, дето с мъжа ти пием на Еврофутбола.“ Следва мощна контракция — не искам да виждам каквото и да било да излиза от когото и да било. Треперя още по-силно. Несъзнателно поглеждам надолу.

Боже, пришълецът идва…!!! От цепнатината тече слуз, а покрай нея прозрачни ципи. Става ми лошо — сигурно кръвното ми е три хиляди. Родилката ме успокоява и вика да съм дишал. Появява се цялото. Май ще правя мозайка. Докторът потръсква бебето надолу с главата, а от устата му тече още слуз. Пред очите ми става тъмно като в торба с кайсии. Припадам възможно най-мъжествено. Понасят ме на съседното легло, дават ми някакви хапове, бият ми инжекция. Смело продължавам да наблюдавам, като си крия очите.

Това бебе не прилича на тия от филмите. Там новородените са едни розови, усмихнати, разговарят свободно по различни теми. Това е сбабичосано, очите му подпухнали от киснене в корема, цялото ярко лилаво и мазно. Главата му сплескана, косата като потна мишница, цялото прилича на стафида с малки пипала. Полагат го на рамото на майката, а то врещи. Чак сега виждам пъпната връв — излиза като дебел кабел отдолу. Аз пъпна връв съм гледал по филмите. Тя е тънка, розова и весела. Тази е синьо-зелена, набъбнала, блажна, с тлъсти вени и прилича на черва. Докторът я захваща с две метални щипки, после вади ножица… Преди хладнокръвно да припадна за втори път, дочувам от Таня: „Браво, Кольо — справи се страхотно!“

На другия ден се събуждам по обед. Хакнали са ми абокат, система, облечен съм с болнична нощница… всичко нормално. Преместили са ме в стая заедно с родилката, щото ги е домързяло да ме разкарват по етажите. Другата лехуса кърми — Исусе, вече всичко ѝ видях на тая жена. Онова е позаприличало на човек, но не много. Питам го от кой отбор е… мълчи… детска му работа. Щели да го кръстят Огнян на мен (от четвъртата ми буква). Една такава гордост струи от мене, как храбро се справих в тежката ситуация (родилката също се представи чат-пат добре, но нейната задача беше далеч по-маловажна). Дали ще ми дадат медал от общината… или безплатни дърва!?

Адски ми се тютюнопуши. Намирам си цигарите, но Таня ми казва, че в болницата не се пушело. Егати държавата! Взимам си принадлежностите и стойката със системата. В коридора на родилното е хаос — изнервени бащи, радостни роднини, майки с кърма за недоносените, някой се кара с персонала… явно е часът за посещения.

Тръгвам по нощница към изхода, търкалям системата. Постепенно настава мъртвешка тишина — всички са ме зяпнали с облещени очи (само сестрите коварно се подсмихват). Минавам между хората, а те замръзнали ме гледат в лигава кататония. Почти до вратата един младеж ме спира: „Как беше, приятел!?“ „Ъъъ… ми добре мина…“ Какво да му отговоря на човека…
Никола Крумов, 2019 г.
…
Не мога да си простя, че не сэм се досетила да курдисам мъжа ми на раждането! Но тогава още нямаше такава мода Не , че не можехме да го уредим ,и без това бях съвсем сама и пред зала и залаи почти в цялото отделение .Та кой раждаше през Лукановата зима? Само безумни като мене, дето се е случило по случайност след 11г Та много ме яд още така щях да бъда отмъстена за всичките му глупости до края на дните си! Само дето рискувах детето да се роди сираче! Не познавам по- страхлив човек от него! Независимо за каква медицинска дейност или манипулация става въпрос Толкова го е страх, че не минава покрай болница! Сякаш не е син на лекар – професор и педиатър, а хванат от джунглата!

Post Views: 36

БЛОГ

Върнахме се в България след 20 години в Холандия – вече съжалявам, хорската злоба и алчност ни отблъснаха

Здравейте.

Името ми е Красимира и съм от град Ловеч. Искам да споделя с Вас колко съм разочарована от решението, което взех. Мъжът ми просто се съгласи с мен, а не трябваше.

Цялото семейство заминахме за Холандия преди 20 години. Тогава синът ни беше на 3 годинки. Сравнително лесно се адаптирахме към новата среда, свикнахме бързичко. Помогна ни и това, че имахме спестени пари и в началото не се притеснявахме за нищо. Ние имахме хубава работа, а детето скоро си намери приятели.

Честно да ви кажа, не разбрах кога се изнизаха 20 години.

Ние сме работливо семейство, не сме спирали да се трудим. През годините сме си позволявали почивки до близки и далечни места. Може да се кажа, че бяхме доволни от живота си.

Преди около 2 години обаче, не знам какво ми стана и започнах да тъгувам за България. Убедих мъжа си да се приберем. Синът завърши в Холандия и реши да остане там. Той вече е голям мъж и нямаме право да му се бъркаме. Уважихме решението му. Със съпруга ми събрахме багажа и се прибрахме в родния Ловеч.

Първият месец мина доста бързо и приятно – видяхме се с всички близки, роднини, приятели… Проблемите започнаха след това. Започнаха да ме дразнят всякакви неуредици, хорската злоба и алчност.

Чашата преля, когато една сутрин се събудих и видях как са ми изкоренили всички цветя! Бях решила да създам красива цветна градинка пред нас и наистина успях. Не знам кой е решил, че коренчетата му принадлежат и беше изкоренил всичко.

Казвам ви – побеснях! Започнах да викам, а мъжът ми не знаеше как да ме успокои…

След тази случка имаше и други. Тук всеки бърза за някъде, бута се, вика и дори не ти се извинява. Понякога има проблем с интернета, звъня на оператор, все обещават, че проблемът скоро ще се разреши и нищо. Едно и също се повтаря постоянно.

Сигурно повечето от вас ще ми кажат, че това са битовизми и се сблъскват с подобни неща всеки ден, но аз не съм свикнала. По-скоро бях отвикнала!

Както исках да сме на родна земя, вече се замислям дали да не се върнем в Холандия.

Не знам дали аз съм станала прекалено чувствителна, или средата не е такава, каквато беше преди години.

Разочарована съм.

Красимира

Post Views: 16

LIFE

💔„Когато любовта вече не е на мода…💔“

❗️Все по-често забелязваме едно болезнено изместване на ценностите.

Младите момичета не мечтаят за любов, приятелство и вярност.

Те мечтаят за стоки.

💔„Когато любовта вече не е на мода…💔“ pic.twitter.com/HvbJpcsjTR

— The Sofia Times (@thesofiatimes) April 10, 2026

За лайфстайл.

За одобрение в социалните мрежи, което да ги валидира като „успешни“.

❗️Суетата се е превърнала в новата религия, а финансовият параметър – в моралната координатна система.„Кой е той?“ – не се пита с интерес дали е добър, умен или честен. Пита се: „Колко има? Какво кара? Къде ходи?“

❗️Любовта вече не е чувство, а стратегия. Приятелството не е подкрепа, а временен алианс. Вярността – остарял аксесоар, заменен от „опции“.

❗️Причината? Възпитаваме поколение в култ към външното. Учи се, че стойността идва отвън – от телефони, от дрехи, от „неговата карта“. Никой не казва на едно момиче, че тя е достатъчна такава, каквато е.

💔Не казваме, че да обичаш истински, да бъдеш себе си и да търсиш смисъл – е по-силно от това да търсиш „спонсор“.Но… дали вече не е късно да върнем истинските ценности?

Post Views: 17

БЛОГ

Дърво без корен

Беше пролет на 1987 година, но пролетта не се усещаше в сърцето на баба Станка.

Тя седеше на старата пейка пред блока — същата пейка, на която беше седяла почти всяка сутрин през последните двадесет години. Бетонният блок се издигаше над нея като огромен шкаф с чекмеджета, във всяко от които живееше нечий живот. Прането по балконите се полюшваше леко от вятъра, сякаш поздравяваше деня.

Станка гледаше нагоре.

На третия етаж някога беше нейният дом.

Там, зад стъклата, преди много години се чуваха смях, детски стъпки и мирис на топъл хляб. Синът ѝ тичаше по коридора, удряше топката в стената и тя винаги му се караше, без всъщност да е ядосана.

Снимки: Росен Коларов

После времената се промениха.

Синът замина. Първо в София, после някъде далеч. Писмата станаха по-редки, а накрая останаха само спомените. Апартаментът продадоха, за да започне нов живот някъде другаде.

Но Станка остана.

Всеки ден идваше на тази пейка и гледаше нагоре към балкона, на който вече се сушеше чуждо пране. Чужди цветя растяха в саксиите. Чужди хора минаваха зад пердетата.

Тя се чувстваше като дърво без корен — изтръгнато от собствената си земя, но все още стоящо.

Един малък вятър премина по двора и разлюля тревата. Станка се усмихна леко.

Не защото беше щастлива.

А защото знаеше нещо, което новите хора в блока не знаеха.

Този двор помнеше.

Пейката помнеше.

И дори бетонът на стария блок помнеше всички животи, които някога са били тук.

Станка погледна още веднъж към третия етаж, после бавно се изправи, подпирайки се на бастуна.

И тръгна.

Но сянката ѝ остана за миг върху пейката — като последен корен, който все още държи земята.

Снимки: Росен Коларов

Разказ и редакция: Иван Велинов