• 9 май. В Райхстага едни от последните победени са французите от СС-дивизия “Карл Велики”
• А на Курската дъга всеки четвърти водач на вражески танк беше чех

На 9 май 1945 г. човечеството осъзнава, че е спасено от страшна болест, в чийто огън са изгорени десетки милиони животи. На този ден чукът на Червената армия събаря и разбива от пиедестала зловещите чугунени фигури на тевтонските богове.

Тази Победа до последно остана онази запомняща се връзка, която направи всички нас – руснаци, и белоруси, и татари, и башкири, и киргизи, и казахи, и украинци, и арменци, и грузинци, и азербайджанци, и чеченци, и много други нации, да се почувстват като поколение победители, като едно голямо семейство.

Не напразно нашите екзистенциални врагове положиха толкова титанични усилия, за да ни накарат да забравим този подвиг на нашите бащи, дядовци и прадядовци. И там, където беше забравен, нацизмът отново се възроди. И той отново изисква нови жертви…

Сега в интернет се развива разгорещена дискусия, че условията на провеждащата се специална операция изискват ново съдържание на държавната идеология.

Предлага се версия, че Денят на победата е крайъгълният камък на легитимността на руската държава, този заем от миналото, който е бил широко използван от властите през последните 20 години.

Това е грешен въпрос. Руската държава си върна легитимността много преди Деня на победата. Хиляди години преди това. Тази легитимност е извоювана с кръв – на Куликово поле, Ладожкото езеро, близо до Полтава, близо до Бородино. Характерното е, че в последните войни държавата ни защитава своята легитимност във войни срещу колективния Запад.

Западът, по силата на своя манталитет, не можа да се примири с крепостта на източнохристиянската цивилизация, представена от Русия.

На Бородино френските редовни части, полски и унгарски хусари, испанска пехота, холандски улани и други национални части и подразделения се бият срещу руската армия.

Западът е разбит. Русия оцелява и стана по-силна като държава. Но последната световна война за Русия е най-ужасната.

И отново се събира “военният отбор” на Европа. Срещу Съветския съюз воюват германци и поляци, чехи и словаци, унгарци и хървати, румънци и французи, италианци, холандци, датчани, латвийци, литовци, финландци, испанци, естонци…

Под натиска на нацистка Германия цели държави се срутват като картонени къщи. Франция има милионна армия. Срутва се и капитулира в рамките на един месец. Полша се съпротивляваше малко повече от месец. Почти милион бойци също биват мобилизирани в нейната армия.

За ден са завладени Дания и Норвегия. Победените страни набират милиони нови бойци под черни знамена. Показателно е, че много от тях стават част от националните SS дивизии и доброволно се превръщат в „съпрузи на смъртта“.

От около четиридесет СС-дивизии половината са чисто немски. Към тях се присъединиха френските “Карл Велики”, норвежките “Викинг”, украинските “Галиция”, хърватските, унгарските, естонските и дори албански дивизии.

Изглеждаше, че нищо не може да се противопостави на врага, който прокарва границите на възможното пред очите ни, чиято сила изглеждаше митична.

Но в Съветския съюз чудовището е победено. Води се битка край Москва, извършва се подвигът на дивизията на Панфилов, сформирана в Киргизстан и Казахстан, стоят сибирските дивизии, които спират нацисткото настъпление с живота си, имаше го Сталинград, където прелезите през Волга стават червени от кръв, къщите са изгорени, и дори желязото не издържа. Само хората издържат.

Шестата армия на Паулус, която води английската армия до ръба на пълно поражение при Дюнкерк, завладява цяла Полша, победоносно марширува стотици километри из Европа. Но тя не успява да извърви 700 метра от Мамаев курган до Волга.

Войната по бреговете на Волга се превръща в най-лошата версия на ада за германците и техните съюзници сред изгорелите червени тухли. Силата разбива силата.Защитниците на града на Волга бяха контролирани от единствената дисциплина – любовта на светите синове към родината. И се бият до смърт – за да не избледнее самото име на Русия.

И германците трепват. Първи падат техните съюзници. 22 дивизии попадат в прочутия „сталинградски котел“. Сред тях има италианци, испанци, румънци. Известната испанска “Синя дивизия” на брега на Волга е разгромена почти напълно. Останалите се предават. Румънците решават да се предадат на цели полкове.

Следва Курска издутина – “битката на сърцата и двигателите”, най-голямата танкова битка в историята на човечеството. Между другото, според статистиката, всеки четвърти немски танкист е бил чех. Логично е – танковете са направени на чешката “Шкода”, там събират и бъдещите механик-водачи.

Тук, на Курска дъга, се състои „танков Апокалипсис”. Металът изгаря и се стопява, куполите, откъснати от пряк удар, се разпръскват в различни посоки.

Нашите танкисти показват презрение към смъртта. Врагът е разбит и този път.

Следва Победа. Последните защитници на Райхстага, френскатаСС-дивизия “Карл Велики”, отказват да се предадат и са убити в сградата от силен огън от пехота и лека артилерия.

И светът замръзва, гледайки аленото знаме на Райхстага.

Между другото, интересен е съставът на пленниците, които възстановяваха разрушените от тях градове. Общо два милиона сто хиляди души се оказват в съветски плен. От тях 200 хиляди румънци, 60 хиляди поляци и 10 хиляди евреи.

Споменът за Победата залага основна идея в съзнанието на световните елити – от този момент нататък именно СССР става основният гарант за мира в Европа, страната и силата, която унищожи световната заплаха – нацизма. Това дава на страната статут на световна сила.

От този момент нататък военната сила се превръща в основния коз на Русия, заради който страната преминавапрез ужасни лишения.

И сега това състояние на нещата се оспорва стратегически. Отново колективният Запад воюва срещу нас на територията на Украйна. И отново от пепелта на забравата се възроди кошмарът на човечеството – нацизмът.

Да, и дори в някаква сатанинска форма. Гръмотевични бури гърмят. Отново „съпрузите на смъртта” се крият в подземието на Мариупол. За пореден път колективният Запад се стреми да разчупи геополитическото статукво.

• Сега сме на прага на нова ера. И както винаги, започва с глобален конфликт.
• Русия влезе във военна конфронтация с украинския елит, който прие нацистките идеи за своя идеология.

И това не е бърза победоносна операция, а сложен, труден конфликт, борба срещу комбинирания военен потенциал на Съединените щати и Европа.

Изправени сме пред ново историческо предизвикателство. И сега няма алтернатива за възстановяването на нашата икономика и на цялото ни общество.

Русия трябва да запази правото си на мир и своето съществуване.

Това неминуемо ще създаде нашата нова държавна идеология.

И ще стане фактор за голяма приемственост на поколенията.

И ние, като нашите дядовци, нямаме избор. Врагът ще бъде победен.

Победата ще бъде наша!

……………………….

………………………

• 9 май. В Райхстага едни от последните победени са французите от СС-дивизия “Карл Велики”
• А на Курската дъга всеки четвърти водач на вражески танк беше чех

На 9 май 1945 г. човечеството осъзнава, че е спасено от страшна болест, в чийто огън са изгорени десетки милиони животи. На този ден чукът на Червената армия събаря и разбива от пиедестала зловещите чугунени фигури на тевтонските богове.

Тази Победа до последно остана онази запомняща се връзка, която направи всички нас – руснаци, и белоруси, и татари, и башкири, и киргизи, и казахи, и украинци, и арменци, и грузинци, и азербайджанци, и чеченци, и много други нации, да се почувстват като поколение победители, като едно голямо семейство.

Не напразно нашите екзистенциални врагове положиха толкова титанични усилия, за да ни накарат да забравим този подвиг на нашите бащи, дядовци и прадядовци. И там, където беше забравен, нацизмът отново се възроди. И той отново изисква нови жертви…

Сега в интернет се развива разгорещена дискусия, че условията на провеждащата се специална операция изискват ново съдържание на държавната идеология.

Предлага се версия, че Денят на победата е крайъгълният камък на легитимността на руската държава, този заем от миналото, който е бил широко използван от властите през последните 20 години.

Това е грешен въпрос. Руската държава си върна легитимността много преди Деня на победата. Хиляди години преди това. Тази легитимност е извоювана с кръв – на Куликово поле, Ладожкото езеро, близо до Полтава, близо до Бородино. Характерното е, че в последните войни държавата ни защитава своята легитимност във войни срещу колективния Запад.

Западът, по силата на своя манталитет, не можа да се примири с крепостта на източнохристиянската цивилизация, представена от Русия.

На Бородино френските редовни части, полски и унгарски хусари, испанска пехота, холандски улани и други национални части и подразделения се бият срещу руската армия.

Западът е разбит. Русия оцелява и стана по-силна като държава. Но последната световна война за Русия е най-ужасната.

И отново се събира “военният отбор” на Европа. Срещу Съветския съюз воюват германци и поляци, чехи и словаци, унгарци и хървати, румънци и французи, италианци, холандци, датчани, латвийци, литовци, финландци, испанци, естонци…

Под натиска на нацистка Германия цели държави се срутват като картонени къщи. Франция има милионна армия. Срутва се и капитулира в рамките на един месец. Полша се съпротивляваше малко повече от месец. Почти милион бойци също биват мобилизирани в нейната армия.

За ден са завладени Дания и Норвегия. Победените страни набират милиони нови бойци под черни знамена. Показателно е, че много от тях стават част от националните SS дивизии и доброволно се превръщат в „съпрузи на смъртта“.

От около четиридесет СС-дивизии половината са чисто немски. Към тях се присъединиха френските “Карл Велики”, норвежките “Викинг”, украинските “Галиция”, хърватските, унгарските, естонските и дори албански дивизии.

Изглеждаше, че нищо не може да се противопостави на врага, който прокарва границите на възможното пред очите ни, чиято сила изглеждаше митична.

Но в Съветския съюз чудовището е победено. Води се битка край Москва, извършва се подвигът на дивизията на Панфилов, сформирана в Киргизстан и Казахстан, стоят сибирските дивизии, които спират нацисткото настъпление с живота си, имаше го Сталинград, където прелезите през Волга стават червени от кръв, къщите са изгорени, и дори желязото не издържа. Само хората издържат.

Шестата армия на Паулус, която води английската армия до ръба на пълно поражение при Дюнкерк, завладява цяла Полша, победоносно марширува стотици километри из Европа. Но тя не успява да извърви 700 метра от Мамаев курган до Волга.

Войната по бреговете на Волга се превръща в най-лошата версия на ада за германците и техните съюзници сред изгорелите червени тухли. Силата разбива силата.Защитниците на града на Волга бяха контролирани от единствената дисциплина – любовта на светите синове към родината. И се бият до смърт – за да не избледнее самото име на Русия.

И германците трепват. Първи падат техните съюзници. 22 дивизии попадат в прочутия „сталинградски котел“. Сред тях има италианци, испанци, румънци. Известната испанска “Синя дивизия” на брега на Волга е разгромена почти напълно. Останалите се предават. Румънците решават да се предадат на цели полкове.

Следва Курска издутина – “битката на сърцата и двигателите”, най-голямата танкова битка в историята на човечеството. Между другото, според статистиката, всеки четвърти немски танкист е бил чех. Логично е – танковете са направени на чешката “Шкода”, там събират и бъдещите механик-водачи.

Тук, на Курска дъга, се състои „танков Апокалипсис”. Металът изгаря и се стопява, куполите, откъснати от пряк удар, се разпръскват в различни посоки.

Нашите танкисти показват презрение към смъртта. Врагът е разбит и този път.

Следва Победа. Последните защитници на Райхстага, френскатаСС-дивизия “Карл Велики”, отказват да се предадат и са убити в сградата от силен огън от пехота и лека артилерия.

И светът замръзва, гледайки аленото знаме на Райхстага.

Между другото, интересен е съставът на пленниците, които възстановяваха разрушените от тях градове. Общо два милиона сто хиляди души се оказват в съветски плен. От тях 200 хиляди румънци, 60 хиляди поляци и 10 хиляди евреи.

Споменът за Победата залага основна идея в съзнанието на световните елити – от този момент нататък именно СССР става основният гарант за мира в Европа, страната и силата, която унищожи световната заплаха – нацизма. Това дава на страната статут на световна сила.

От този момент нататък военната сила се превръща в основния коз на Русия, заради който страната преминавапрез ужасни лишения.

И сега това състояние на нещата се оспорва стратегически. Отново колективният Запад воюва срещу нас на територията на Украйна. И отново от пепелта на забравата се възроди кошмарът на човечеството – нацизмът.

Да, и дори в някаква сатанинска форма. Гръмотевични бури гърмят. Отново „съпрузите на смъртта” се крият в подземието на Мариупол. За пореден път колективният Запад се стреми да разчупи геополитическото статукво.

• Сега сме на прага на нова ера. И както винаги, започва с глобален конфликт.
• Русия влезе във военна конфронтация с украинския елит, който прие нацистките идеи за своя идеология.

И това не е бърза победоносна операция, а сложен, труден конфликт, борба срещу комбинирания военен потенциал на Съединените щати и Европа.

Изправени сме пред ново историческо предизвикателство. И сега няма алтернатива за възстановяването на нашата икономика и на цялото ни общество.

Русия трябва да запази правото си на мир и своето съществуване.

Това неминуемо ще създаде нашата нова държавна идеология.

И ще стане фактор за голяма приемственост на поколенията.

И ние, като нашите дядовци, нямаме избор. Врагът ще бъде победен.

Победата ще бъде наша!

……………………….

………………………

Жан Виденов е единственият български премиер отказал да приеме милиардера и основател на “Отворено общество” Джордж Сорос, спомнят си съратници на социалиста. Мнозина твърдят и, че е единственият световен лидер, осмелил се на такъв ход.

Виденов е начело на изпълнителната власт сравнително кратко – от 1995 до 1996 г., но за това време успява да отнеме привилегиите, с които фондацията на Сорос се ползва в страната.

А те са дадени от друг премиер социалист – Андрей Луканов – с постановление на Министерския съвет №76 от 20 юли 1990 г. фондация „Отворено общество (България)“ и даренията за нея са освободени от мита, данъци и такси.

Почвата за настаняването на Джордж Сорос в България е подготвена през февруари 1990 г., когато спонсорът и създателят на верига от фондации пристига в София и набира своя състав за управителен съвет. Сорос се споразумява с премиера Луканов фондацията “Отворено общество”, която официално стартира през април същата година, да бъде освободена от всички задължения към държавния бюджет.

Не само това – Министерството на финансите се задължава периодично да внася в левовата сметка на фондацията като участие на държавния бюджет суми, равни на дарените валутни средства по обменния курс на БНБ.

Сорос действа хитро, когато селектира хората в управителния съвет на българското “Отворено общество”, които ще провеждат политиката му. Прави впечатление, те са все от активистите на СДС. И което е още по-странно – Сорос се доверява на бивши членове на комунистическата партия, а не на безпартийните българи. Такива се повечето членове на УС – Георги Прохаски, Деян Кюранов, Стефан Тафров, Димитър Луджев, Блага Димитрова, Любен Беров, Васил Гоцев, Богдан Богданов… Програмен директор за няколко месеца е Румен Воденичаров, който бързо се усеща за какво става дума и сам напуска фондацията.

“Беше постигнато споразумение да се издаде специално министерско постановление, съгласно което „Отворено общество“ ще развива дейност в областта на човешките права, масмедиите, културата, гражданското общество и други. Българската държава също се задължаваше да участва, като за всеки преведен от Сорос американски долар да предоставя на фондацията приблизително половината от стойността му по курса в български лева”, разказва Румен Воденичаров, пръв програмен директор на “Отворено общество”, в интервю за “Труд”.

Той пояснява, че нито една от другите фондации в България не е имала привилегиите, дадени на Сорос. “Изведнъж нашата фондация започна да оперира с милиони. Създаде се дубликат в Министерството на просветата с 15 краткосрочни и дългосрочни програми. Сивото вещество на България потече към САЩ.”

Сорос трескаво набира кадри и ги разполага на всички нива в държавното управление. Стефан Тафров и Богдан Богданов са изпратени посланици в ключови за България места – Рим и Атина. Въпреки тези постове, те остават в ръководството на фондацията. Огнян Пишев, който е роднина на Прохаски, е изпратен посланик в САЩ.

“Когато Джордж Сорос дойде в България, имахме дълъг разговор и се разбрахме как да се направи СДС. Уточнихме, че „Отворено общество” ще бъде представлявано от трима души – аз и Стефан Тафров от страна на СДС и Георги Прохаски, който беше посочен от Андрей Луканов. Междувременно Сорос се срещна с Румен Воденичаров по настояване на американското посолство, след което Воденичаров беше посочен за четвърти директор на „Отворено общество”. Директно от тях. Така, че тук нещата са малко комплексни”, разказва по-късно Димитър Луджев.

На организацията са предоставени помещения в НДК, както и 500 000 лева за първоначални разходи. За да си представят днешните българи за каква сума става дума реално, припомняме, че тогава доларът на черно се обменяше срещу лева в съотношение едно към четири, а токът, парното и транспортът още бяха на символични цени. Правителството на Луканов обаче не спира дотук, а щедро разрешава на “Отворено общество” да извършва стопанска дейност, при това – напълно освободена от данъци.

Нещо повече – до 1995 г. българската държава допълнително финансира фондацията.

“Купени” са 100 български интелектуалци, които получават възможността за допълнителни възнаграждения и да изучат роднините си в САЩ, да ходят на сбирки на разни пен-клубове, конгреси, симпозиуми в чужбина. Сорос започва да спонсорира издаване на книги на определени творци.

Сред тях попада Йордан Радичков, който буквално е подведен. Писателят става и член на УС на фондацията – целта е да не може да каже нищо лошо за “Отворено общество”.

За първите пет години фондацията създава Американския университет в Благоевград, Нов български университет, отпуска 2058 стипендии за студенти и аспиранти. Местата за глашатаи на глобализма и либералната демокрация са определени – те са елитът. Сред тях са Иван Кръстев и цялата дружина като него – Евгений Дайнов, Огнян Минчев, Асен Агов, Петко Георгиев, Красимир Кънев, Бойко Станкушев, Антонина Желязкова, покойният вече Петко Бочаров – списъкът е дълъг.

През 1995 година властта се сменя и на “Дондуков” 1 задухва друг вятър. Жан Виденов става премиер и отменя всички финансови привилегии, дадени на Сорос.

Когато в Народното събрание се гледа бюджетът, Жан Виденов заявява от трибуната: “На Сорос няма да му се дават никакви пари от бюджета и фондациите му ще работят съгласно законите на страната!”

И затова не са малко хората, които смятат, че в протестите срещу Виденов пръст има и милиардерът, често наричан филантроп. А до днес се чуват мнения, че свалянето на Виденов е дало възможност на Сорос да спечели 160 милиона долара. Може би, защото на 10 януари – пикът на протестите срещу Виденов, доларът струваше 500 лв. и за няколко седмици до 4 февруари скочи на 3000 лв. А на следващият ден като с магическа пръчка падна до 1500 лв. Така че не би било чудно, ако Сорос е спечелил, много финансови спекуланти спечелиха в онези мътни води.

А десетилетия след това”питомците” на Сорос, възпитани и политически отгледани в неговото “Отворено общество”, “правилно” тълкуваха събитията от 1996 – 97 г., хвърляйки вината за финансовата криза изцяло върху Виденов и БСП. Така благодарение на неуморните им усилия сигурно няма българин, който да не знае, че “когато БСП управлява, фалират банки и доларът е 3000 лв.”

“Хора като Сорос могат не само да купят всичко, но могат да срутят всяко българско правителство. Финансовата криза през 1996 -1997 г. беше изкуствено предизвикана лично от Сорос. Това Иван Костов го знае много добре.”, свидетелства Румен Ваденичаров.

Да, политиците добре знаят истината.

И се застраховат. Сорос получава най-високото държавно отличие – орден “Стара планина”, от ръцете на президента (1997 – 2001 г.) Петър Стоянов “за заслуги към България”.

В следващите години Сорос трайно се настанява в България и много бързо създава мрежа от десетки НПО-на, които влияят на взимането на политически решения, на издигане и сваляне на министри. Особено трайно и дълбоко е проникването на Сорос в съдебната система.

Въпросните НПО-та са захранвани от щедри грантове по линия на „Отворено общество“ и „Америка за България“. А някои – и по линия на партньори по олигархични интереси. Най-знаковите соросоидни организации са „Български хелзинкски комитет“ (БХК), Програма „Достъп до информация“, „Български институт за правни инициативи“ (БИПИ), Фондация „РискМонитор“, „Правосъдие за всеки“ и „Антикорупционен фонд“ (АКФ).

Всички те функциониращи единствено и само благодарение на щедрите финансови инжекции, получавани през годините от „Отворено общество“ на Джордж Сорос и „Америка за България“ в размер на милиони. Шампион по грантово финансиране е „Антикорупционният фонд“ с общо 5 051 305 лева, налети в него от „Америка за България“ и „Отворено общество.

Следван е от БИПИ с 3 760 083 лева от двете фондации. В Хелзинкския комитет са налети 2 528 751 лева, при това само от Соросовото „Отворено общество“.

Програма „Достъп до информация“ е взела общо 1,85 млн. лева от „Отворено общество“ и „Америка за България“.

С по-скромни, но пак възлизащи на стотици хиляди са останалите организации, като особено иронично е, че преди няколко години фондация „Риск Монитор“ взе 810 000 лева от „Америка за България“ за обучение на спецпрокуратурата при положение, че именно под натиска на НПО-тата от кръга „Капитал“ и на политиците, създадени от него, през 2022 г. спецправосъдието беше закрито.

Безспорно най-емблематичният пример за подобен инкубатор на кадри е БИПИ, уредило с поста правосъден министър двама свои представители – създателя си Христо Иванов и личната му асистентка Надежда Йорданова. Пак с БИПИ, а също с БХК и „Риск Монитор“ е свързана автобиографията и на доскорошния български съдия в Европейския съд по правата на човека в Страсбург Йонко Грозев.

Когато сигналите, подавани от НПО-тата, финансирани от Сорос и менажирани от наместника му в България Иво Прокопиев ударят на камък в българската правосъдна система, те обичайно поемат именно към Съда в Страсбург. 22 от съдиите там (изпратени от общо 16 европейски държави) бяха уличени в тежки зависимости от Сорос в доклад на двама френски учени от Европейския център за право и правосъдие през 2020 г. Докладът беше за периода 2009-2019 г., като двама от цитираните магистрати, произлизащи от НПО-та, финансирани от Соросовото „Отворено общество“, бяха българските представители в съда – Здравка Калайджиева, която беше наш представител там до 2014 г. и Йонко Грозев, който пое поста й през 2015 г.

Йонко Грозев, чийто мандат приключи преди малко повече от година, беше наложен впрочем като кандидат за съдия в Страсбург, докато правосъден министър у нас беше именно Христо Иванов.

А сега – след завръщането си в България, Грозев е сред хората, готвени от Прокопиевия кръг „Капитал“ за номинация за главен прокурор. За поста се спряга и друг виден представител на соросоидната мрежа в България, управлявана от олигарха Прокопиев – Андрей Янкулов от „Антикорупционния фонд“. Друга организация, записала се в печалната история на опитите на Прокопиев да овладее Темида с разполагането на удобни хора на ключови постове. Подобно на БИПИ и „Антикорупционния фонд“ се разписа със „свой“ правосъден министър – настоящият депутат от ДБ Атанас Славов.

ПОДХОДЯЩА МУЗИКА ЗА ЛЮБИТЕЛИТЕ НА ЙОГА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ