ФОКУС

Болшевишката революция, финансирана от Ню Йорк – Част 2

Доказателства за принадлежността на Ленин към братството може да откриете в Универсален речник з франкмасонството, в който Ленин е цитиран преди 1914 г. като член на Ложата Белвил от Великия Ориент във Франция, в околностите на Париж. В потвърждение на тази теза следва красноречивото обстоятелство, че при мумията на известния идеолог е поставена хвалебствена надгробна плоча на масонски орден, в който Ленин е чирак. С идването си на власт след Октомврийската революция заедно със съидейниците си Красин и Соломон по време на публична реч забравя за пролетарската фразеология и изказва знаменателна фраза за пролетарската фразеология и изказва знаменателна фраза за истинските цели на революцията. Изразява мнение, което недвусмислено ни препраща към идеите, пропагандирани от масонската секта на илюминатите: „Тук не става дума само за Русия, аз плюя върху Русия; това не е нищо друго, освен преходен период, за да се стигне до световна революция, до световно господство. И запомнете добре, ще бъдем безмилостни към всички, ще разрушим и върху руините ще издигнем нашия храм.

Дори идеята за Съветите в Русия, която въвеждат Троцки и Ленин, не е онова, а истинските й корени трябва да търсим в древната еврейска култура на есеите, където всички блага на колектива са общи. Автентичното еврейско название съвет е kahal, или това са днешните израелски кибуци. Революционерите подбудители, довели до зверското убийство на руския император Николай II Романов, съпругата и децата му, по-късно се оказва, че са петима депутата от еврейски произход. Като се има предвид че еврейската общност в Русия в периода, когато монархът е свален от власт, съставлява само няколко процента от цялото руско население и значителното присъствие на техни представители в ръководния състав, а после начело на комунистическата партия е добре обмислена идея на масонството и едрите финансови кръгове, по-известни като еврейското лоби. Първият президент на Съветската република е Яков Свредлов – евреин с огромно влияние от лениновата революционна група, който през размирните години нарежда на чекистите да се погрижат за екзекуцията на императора. А групата от наемни убийци, които извършват зверството върху императорското семейство, ерцхерцогините, доктор Боткин и чат от прислугата, се оглавява от друг негов едноверец – някой си Яков Юровски. Без съд и присъда са разстреляни на 17 юли 1919 г. в Свердловск (днес Екатерининбург). И след толкова пролята кръв на следващата нощ са избити и останалите членове на фамилията. Убийствата, насилията и преследванията – една тъжна страница от историята на Русия – както е известно, продължават много години.
Сталин, или Йосиф Висарионович Джугашвили, макар и д се натрапва с антисемитско поведение, е грузинец с еврейски произход, а при това, и той посещава училище, както и Адам Вайсхаупт, на Ордена на йезуитите.
Истинското фамилно име на диктатора е Йосеб Бесарионис дзе Джугашвили. А Джугашвили на грузински означава син (shvili) на израелтянин (Jugha). В биографията на диктатора, която пише Иман Рагудза, се твърди, че родителите му – Бесарионис Джугашливи (бащата) и Екатерина Джугашливи (майката) – православна християнка (според еврейската традиция на alacha няма значение религията, която изповядваш, за да бъдеш определен като евреин), се считат за смесен брак, а дядо му по майчина линия е юдей от Кутаиси.
Когато Сталин се възкачва на власт, се жени за Роза Каганович – сестра на евреина Лазар Мойсеевич Каганович, ръководител на Централния комитет на Комунистическата партия. Дори на ръководни постове във властта жестокият диктатор поставя представители на еврейската общност – Николай Ежов (наречен кървавото джудже на Сталин), Яков Гамарник и Шверник. Преобладаващото еврейско присъствие в управлението на партията е повече от очевидно, за да не кажем нагло или безсрамно. В ръководството откриваме имената на Литвинов, Мануилски, Пятаков, Шверник, Пагода, Камински, Калманович, Угаров, Розенголтц, Соколников. Според официални данни, предоставени в писмен вид от болшевиките, през 1920 г. асоциация Единство ма Русия публикува в Ню Йорк списък с държавните функционери, който е повече от красноречив: от 503 държавни служители 406 са евреи, а измежду 42 журналисти, които обработват общественото мнение, само един не е евреин. В Съвета на народните комисариат, който се ръководи от Троцки, броят им е 34 членове срещу 43. В Комисариата по вътрешните работи, ръководен от Зиновиев, 45 от 64 са евреи; в Комитета по външните работи откриваме 16 евреи от 17 служители; в Комисариата на правосъдието отново 18 от общо 19 са евреи; във Върховния съвет по икономика 45 от общо 56 са евреи; в Централния комитет на Съветите 33 от 34 са евреи; в Комисариата по образование 44 от 53 отново са евреи; в Централната служба на Комунистическата партия има 55 евреи от 56 и т.н.
Достатъчно е да хвърлим поглед и на имената на народните министри, за да си дадем сметка, че подобно съсредоточаване на евреи на възлови места в политическата власт след революцията не е много естествено.
1) Изидор Любимов (известен като Козловски), министър на леката промишленост.
2) Мойсей Калманович, министър на държавните стопанства;
3) М.А. Тешернов, министър на земеделието;
4) Лев Ефимович, председател на Държавната банка;
5) А. П. Розенголц, министър на външната търговия;
6) В. Камински, министър на общественото здравеопазване;
7) И. А. Заленски, председател на Централния съюз на кооперациите;
8) М. Вул, председател на Пансъветската кооперативна банка;
Соломон Лозовски е директор на информационната служба по време на цялата Втора световна война. Дори довереният човек на Сталин, поставен начело на съветските тайни служби – прословутият безмилостен Лаврентий Павлович Берия, е от еврейски произход, Такъв е и Давид Заславски, директор на вестник Правда.
Ето и настъпилите промени в еврейската номенклатура по-късно, през 1951 г., по време на съветската власт:
1) Фьодор Гусев, министър на външните работи;
2) А.М.Якобсон, член на Президиума на Върховния съвет;
3) Алексей Ф. Горкин, секретар на Президиума на Върховния съвет;
4) П.А.Юдин, министър на тежката промишленост и строителството;
5) Павел Юдин, издател на вестник Комимформ;
6) А.М.Киршенстейн, председател на Президиума;
7) Пьотър Левитски, ръководител на Съвета на националностите;
8) Б.А.Двински, министър на селскостопанските продоволствия;
9) Семьон Яковлевич Фомин, министър на автомобилната промишеност;
10) Д.И.Фомин, министър на изхранването и резерва;
11) Иван Изидоревич Носенко, заместник-министър на корабния транспорт.
През 1919 г. Короленко, известен революционер, потвърждава: „Сред болшевиките евреите са многобройни. Липсата на такт и високомерието им дразнят и правят лошо впечатление… особено сред чекистите се срещат много еврейски физиономии, а това наранява чувствата на руския народ.“ Сред хилядите имена с еврейски произход, които откриваме в номенклатурата на властта от бившата съветска комунистическа партия, се откроява името на Матиас Берман, който в миналото е координатор на управлението на гулаците (1936 г.), а по-късно става заместник-министър на НКВД – институцията, от която се ражда прословутото КГБ. След него идват други важни личности: Якоб Агронов – чекист, който си спечелва славата на безпощаден по време на жестоките разпити, които се извършват над участници в бунта в Кронщад. Лев Илич Инжир е назначен за главен счетоводител на лагерите благодарение на политическата подкрепата подкрепа на едновереца му Ижов – ветеран от НКВД, чиито речи са изпъстрени с цитати от Талмуда. А когато през 1933 г. окончателно завършва строителството на канала, разположен между Бяло и Балтийско море, става ясно, че поради непосилния и принудителен труд, на който са били подложени, при нечовешки условия загиват стотици хиляди руски, украински и азиатски пленници. Въпреки това, виновните за масовите смъртни случаи са наградени с медали и отличия от управляващата партия.
Ето имената на видни другари, които ръководят операциите: Ягода – комисар на НКВД; Матвей Берман – ръководител на гулак; Семьон (Шимон) Фирин – директор на БелБал; Лазар Коган – ръководител на строителната дейност; Яков Рапопорт – негов заместник; Нафталий Френкел – ръководител на корабостроителниците в Бяло море. Всички те са с еврейски произход. През 1923 г; Байкерман (и той по националност евреин) пише открито, но без доза цинизъм: „Днес евреинът е навсякъде, във всички нива на властта. Руският човек го вижда начело на Москва, начело на столицата на Нева (по онова време Петроград), начело на Червената армия, тази несравнима машина за саморазрушение… руснакът припознава в юдея съдията и главореза; на всяка крачка среща юдеи, които не са комунисти, но които са взели всичко в свои ръце и действат от името на съветската власт.“

Трима комунистически „герои“, които заговорничат, за да установят Болшевишка революция в Русия – Сергей Киров, Михаил Левандовски и Константин Мехоношин. Тези хора са отговорни за мъченията и смъртта на стотици хора, преди Сталин да премахне и тях. Левандовски, в центъра, показва масонски жест на Ябулон.
Не бива да ни учудва факта, че обикновеният руснак проявява нетърпимост към това, че тогавашната власт е еврейска, че е създадена за евреите и се обслужва интересите им. А и самата власт потвърждава това.
През 1999г. А. В. Критчевски, след като е прегледал документите, дълго време засекретени в архивите на съветския мощен репресивен апарат, публикува едновременно в Москва и в Йерусалим книга със заглавие Евреите и руската революция. В нея четем: „По времето на „руския терор“ националните малцинства съставляват 50 на сто от централния апарат на ВЧК и около 70 на сто от ръководните постове в апарата.“ Малцинствата на, които се позовава авторът, са предимно латвийци, евреи и поляци. По-нататък продължава, като разкрива че „… измежду съдия-изпълнителите, натоварени с борбата срещу контрареволюцията, половината са евреи.“ Сърпът у чукът, които изпъкват на съветското знаме заедно със звездата с пет върха, принадлежат на списъка от символи, които традиционно използва масонството. И двата символа присъстват от отделни места в т. нар. Квадрат от ложата, където сърпът представлява философията, а чукът – силата. От 1919 г. нататък се превръщат в емблема на комунистическите партия.
Нека повторя отново, че голямата част от еврейския народ няма никаква вина за действията на елита и нейните представители едноверци. Така, както не можем да виним никога за това, че е роднина, приятел или сънародник на престъпник. Няколко гнили ябълки (но с голямо влияние и власт) са тези, които позорят името на цял един народ. Дори много евреи смело застават срещу безсрамните им действия. Ето и някои важни твърдения на историка от еврейски произход Габриел Ландау: „Поразени сме от онова, което най-малко сме очаквали да срещнем в еврейските кръгове: жестокост, садизъм, насилие, които изглеждат така чужди на народ, който не обича войната. Тези, които вчера не можеха дори да държат пушка, днес се превърнаха в главорези и палачи.“ Подобни обвинения не могат да бъдат интерпретирани като признание за вина; те са точно обратното – израз на възмущението и неодобрението на голяма част от евреите, които се изпратя пред реалността да приемат вината на криминалните деяния на някои сънародници.
Фактът, че еврейският народ е една от най-сплотените и най-националистичното настроените общности в света не бива да ни заблуждава, интепретирайки подобна солидарност като доказващ елемент за съучастие в игрите за власт на елита. И обратното, единството на еврейската общност и силното им чувство за национална принадлежност – черти, характерни за целия еврейски народ, ловко се използват от илюминатите, за да постигнат налудничавите си планове за превъзходство в света.
Народът е измамен, а революцията – предаена

Голяма част от политическите експерти твърди, че крахът на СССР е и краят на социалистическите идеали, и на всичко, което някое все още продължават да отъждествяват с някаква възможна форма на реален комунизъм. Нека не забравяме обаче обективния факт, че в действителност в бившата СССР социалистическа доктрина никога не е била прилагана. На практика Ленин и всички останали подбудители на революцията, които се финансират от силните на деня, изменят на обещанията, дадени на пролетариата, като предават управлението на страната в ръцете на привилегирован елит от едрите буржоазни прослойки. Реалният социализъм всъщност трябваше да премахне причините за народната мизерия и неограничената власт на малцинството върху мнозинството, но противно на издигнатите прокламации се случва точно обратното. В края на революцията Ленин и Троцки закриват всички независими организации на работниците, като ги поставят извън закона. Създава се Всеруската извънредна комисия – най-безмилостният инструмент за контрол и терор върху населението, като го лишава от правото да изразява политическо несъгласие.
Роза Люксембург (5 март 1870 – 15 януари 1919) – пламенна поддръжница на социализма, осъжда политическата обстановка в следреволюционна Русия. Активистката от еврейски произход изказва следното мнение: „На мястото на избраните от народа представители по време на избори генералите Ленин и Троцки поставиха Съветите в качеството на единствено меродавно представителство на работническите маси. Но задушавайки политическия живот в цялата страна, и Съветите не са подминати от общата политическа парализа с големи размери. Без общи избори, без свобода на печата, право да се провеждат неограничено събрания, както и свободно изразяване на мнение във всяка една обществен организация, животът угасва, става привиден, като единственият живец остава бюрокрацията… разбира се, една диктатура; но не диктатурата на пролетариата, а диктатурата на шепа политици, което означава диктатура в буржоазен смисъл, в смисъл на якобинско господство.“
Самозваната диктатура на пролетариата се превръща във всяко едно отношение в диктатура срещу самия него, а народът е използван като материал за кланица, за да осъществи революция, в основата на която стои буржоазният елит. Комунистическите идеали се използват най-цинично за заблуда на масите. На практика революцията оставя напълно непроменено отношението между угнетени и угнетители, което предизвиква силно объркване сред руския народ, който лека-полека започва да разбира, че е измамен. През периода 1921-1929 г. се осъществяват много реформи в полза на лобито, което е на власт. Всички въпроси, свързани с национализацията и частната собственост, се разрешават в полза на доминиращата група която включва благородници, буржоа и функционери от стария режим. Революцията се оказва една голяма измама за пролетариата, а руската икономика катастрофално се сгромолясва, като оставя десетки хиляди бедстващи да загинат от глад или епидемии. Две години след началото на комунистическата епоха има повече от един милион безработни, а заплатите падат с една трета.
След като превзема властта, руският елит премахва физически всички истински комунисти и установява диктаторски режим, основан на терора. Комунистическият деец Николай Бухарин е застрелян след общ процес затова, че се опитва да въведе някои реформи от социалистически характер в новия режим. Последните му думи са: „Аз умирам. Прекланям глава, но не пред пролетарския сърп, който справедливо е безмилостен, но и мъдър. Аз съм безпомощен пред адската машина, която макар и да си слъжи със средновековни методи, е много мощна, измисля клевети, действа безогледно и с „вдъхновение“… Днес, т. нар. „институции на ГПУ“ в по-голямата си част представляват дегенерирала организация от безскрупулни функционери, разюздани и със свободни прави, които са и добре платени.“
А инакомислещите исторически значими болшевишки лидери, които не споделят идеите на елита или дръзват да му се противопоставят, са избити всички до един. Както и Троцки, който на 20 август 1940 г. е нападнат в гръб от секретаря си Рамон Меркадер, за когото после се разбира, че е агент на Сталин. Меркадер му разбива черепа с малка кирка и Троцки издъхва на другия след часове, прекарани в мъчителна агония. В името социализма, така и оставал неосъществен, е възвърнато робството и насилието над човека чрез създаването на прословутите лагери, където загиват стотици хиляди невинни.
Ако е вярно, че денят се познава от сутринта, едно писмо на руската публицистка Александра Колонтай свидетелства за драматичната действителност още през 1917 г.: „… Бях посрещната от старите служители на министерството не без известна съпротива. Голяма част от тях открито ни саботираха.“ Комунизмът не е нищо друго, освен фарс, умело замислен от международните финансови кръгове, за да контролират масите и да наложат първата модерна форма на световна тирания, маскирана като реален социализъм. Мнозина ярки комунистически дейци, които най-чистосърдечно вярват в каузата на пролетарската революция, осъзнават, че социалистическата идея се е изродила, като сред тях е и американката Бела Дод (1904-1969), член на Националния съвет на Американската комунистическа партия. Тя е автор на Училището на мрака – силно разобличителна книга с емблематично заглавие, която днес на практика е неоткриваема. Експлозивното и съдържание прави преглед на етапите на Руската революция, като се спира върху неопровержими доказателства, свързани с истинските причини, довели до нея.
И след като вече стана повече от ясно, че именно банкерите от Уолстрийт са тези, които финансират международната революционна активност, съвсем спонтанно възниква въпросът каква ли е тайната причина, поради която крупните капиталисти, сред които изпъква финансовата империя на Дж.П.Морган, подкрепят и поддържат комунистите? Гари Алън дава следното обяснение: „Ако признаем, че комунизмът не е програма за разделяне на благата, а по-скоро средство за неговия контрол, то тогава измамливият парадокс, че свръхбогатият налага комунистическата идея, престава да бъде такъв. Комунизмът се превръща в логичен и съвършен инструмент за мегаломани, които се стремят към власт, като престава да бъде движение на потиснатите маси, защото на практика изцяло принадлежи на икономическия елит.“

Научният материализъм и трудът на жените според Плана на илюминатите са средства за подриване на всички традиционни ценности на обществото

Дод описва комунизма и като продукт на таен култ (луциферианския гностицизъм на илюминатите), чиято истинска скрита цел е разрушаването на традиционната ценностна система на цивилизацията. И така милиони наивни идеалисти са измамени с лозунги за общо благо и помощ на най-нуждаещите се, а в действителност единствена цел и стремеж на елита е установяването на Нов световен ред. Това се доказва и от факта, както Дод разкрива, че в седалището на партията не се правят никакви социални проучвания. В отговор й обясняват: „Нашата партия не е реформистка, а революционна.“
Комунистическата партия действа, като внедрява навсякъде свои членове, за да извършва подривна дейност в обществени институции- църкви, училища, медии и правителство, а в крайната й цял е пълно подчинение на народите на онзи модел на световно господство и експлоатиране на по-слабия, за който иначе публично заявявам че му се противопоставя и трябва да бъде разрушен. Дод пише още, че 1100 членове на Американската комунистическа партия са редови свещеници – католици от 30-те години, докато друга част са комунистически агенти, занимаващи се с подривна дейност в средите на американската образователна система. Действията им са насочени към подчинение на учителския профсъюз на някои специални културни асоциации, контролирани от елита. И само онези, които приемат материалистическия подход (или същата онази фундаментална идеология, сродна с либерализма и масонския дарвинизъм) на международната класова борба, успяват да изплуват в тези структури.
Дългосрочният план на действие на комунистите предвижда и въвличането на жените в трудовия свят (успешно реализирано и в капиталистическия, в който заради непрекъснатото поскъпване на живота, дело на международния финансов елит, става невъзможно семейството да се издържа само със заплатата на мъжа). Целта е да разрушат семейната клетка, а възпитането на подрастващото поколение да бъде поверено почти изцяло на колективни институции на партията. Принудата и двамата родители да работят не им дава възможност да контролират децата си. Така подрастващото поколение следва за психологическо манипулиране като телевизията например. Семейството, което е крепостта на традиционните човешки ценности (векове наред жената е била стълб на семейното огнище), трябва да бъде окончателно разрушено, а възпитателната роля на родителите да бъде поверена изцяло в ръцете на Партията на държавата.
Дод най-чистосърдечно и искрено отдава своя принос на организацията на Конгреса на американските жени (предвестник на феминисткото движение) и когато се издига знамето на мира, организацията успява да привлече много последователи. Но в действителност става дума само за една подновена офанзива на елита, целяща да дестабилизира семейството и да разчисти пътя за формиране на новите поколения. Жените, както и младите и малцинствените групи, винаги са били и все още се смятат за резервна сила на революцията, които заради емоционалната си нестабилност лесно се поддават на психологическо манипулиране.
Втората световна война заставя Американската комунистическа партия да се откаже окончателно от класовата борба и да се присъедини към т. нар. Група на прогреса на Рузвелт, която включва капиталисти-прогресисти, докато съветската комунистическа партия поема курс към въвеждане на строга дисциплина сред работниците.
Сянката на елита зад всяка голяма масова идеология

Бела Дод е доста предпазлива по отношение на онези, които ловко управляват комунистическата партия зад кулисите. Веднъж й обяснили, че ако загуби връзка с Москва, трябва да се обади на двама мултимилионери, които живеят в Уолдорф Тауърс, На други места в книгата говори за „,,, тайна и добре организирана световна власт“. Очевидно се страхува да разкрива много факти, защото е наясно, че физическото й премахване лесно може да бъде замаскирано със самоубийство.
Разказва обаче, че и десетте етажа от седалището на партията на номер 35 на 12-а улица са пригодени за дейността на комунистическата партия. А на шестия се помещава службата по печата на ежедневник, списван на идиш – Свобода, и Еврейската комисия. Израилтяните, както вече стана ясно, се открояват сред наивните комунисти „Онова, което ми направи впечатление, е доброто разбирателство между тези две сили: комунистите с плана си за световно господство и някои наемни сили от свободния свят с намерения до спекулират с проливането на кръв.“
Дод описва и историята на кораба Ерика рийд, която е огледало на още стотици други истории. По време на Испанската гражданска война американските даряват средства и натоварват медицински и хранителни продукти за Испания, но комунистите го отклоняват към Русия. Авторката добавя, че цензурата представлява съществен елемент в прийомите на комунистите: „Често пъти съм ставала свидетел на това как ръководители взимат книги от лавиците в домовете на членове на партията и се разпореждат да бъдат унищожени.“ Комунизмът в същността си е враждебна и зла система за контрол, който упражнява международният елит, и съвсем не е вярно, че по време на макартизма комунистите са преследвани; по-скоро комунистическата партия се преобразува в Нова левица, в контра култура, в движения за граждански права и за правата на жените. Впоследствие е маскирана под формата на неправителствени организации, пак спонсорирани от него – фракции от републиканската и демократическата партия, либерални групи, ционистки движения, профсъюзни и дори движения за правата на гейовете. Всички те, както и Американската комунистическа партия, са ас пирамидална структура на управление, като членовете от по-ниските нива една ли подозират, че са употребяван. А ако някой възрази, че това е невъзможно, защото тъкмо те се противопоставят на глобализацията, Дод посочва случаи, когато Американската комунистическа партия подкрепя формално каузи, които в действителност желае да саботира.
В заключение бих казал, че комунизмът е бил и е измамна утопия, измислена от много заможни личности, които отнемат мечтите на човешката мисъл. Става дума за същия заговор, който доведе до последните войни. Пропагандира ценности като братство и мир, за да заблуди и предизвика объркване сред масите, а ги отрича още с първите фундаментни на материалистическата идеология (както чрез формата на индивидуализъм при капитализма, така и чрез понятието колективизъм при болшевизма не е в състояние да носи каквито и да било морални или етични ценности). Под алчност на международните финансови елити, които непрекъснато експлоатират тялото и духа на милиарди хора по-света. Всичко, което се разпространява като истина в медиите и училищата, е част от тази чудовищна измама. Изразът политически коректен, вече универсално възприет, не е нищо друго освен стара комунистическа пропаганда, отличителен белег и знам за принадлежност към ортодоксалната идеология на партията.
И феминисткото движение е комунистическа рожба както по произход, така и по дух. С претенции да защитава правата на жените на практика прави безплодни и двата пола, разрушава семейството, което представлява основна социална клетка, или истинския фундамент на обществото. Сегашното общество прилича на кораб, който драматично потъва в море от лицемерие, злоба и коварство, без пасажерите да забелязват това. А за да се отвлича вниманието на масите от злободневните проблеми, главите им се пълнят с много спорт и всякакъв друг род забавления, които на много добри цени предлага циркът на медиите, устроен от онзи, който стои начело на кабината на пилотаж.
Така наречената „Студена война“

Колкото и странно да звучи, за да не кажем парадоксално, създаването на двете свръхсили, родени от пепелта на Втората световна война (САЩ, И СССР), е записано като точка в бележниците на илюминатите още през далечната 1917 г. Известни фамилии от еврейски произиход – Морган или Рокфелер с измамлив и фасаден образ на западния свободен пазар, притежават социалистическа зона още от времето на революцията.

Набор от документи, публикувани в периодичното издание Op Nuovo през май 1982 г., разкриват, че Госбанк (бившата съветска централна банка) е акционерно дружество с капитали, чийто произход отново трябва да търсим сред едрите международни финансови среди. През 1937 г. съветският емисионен институт е приватизиран в пълно противоречие с идеологическите принципи, от които се вдъхновява революцията, а американският евреин мултимилиардер Арманд Хамър влиза с пълни права в Управителния съвет на Госбанк. Така съдбата на Руската революция и на политическите режими, които се установяват след нея, винаги е била режисирана и ръководена от едно и също лоби – банкерското, което се припознава в култа на илюминатите.
Това парадоксално сътрудничество между режими, измамливо противоположни и в противоречие помежду си, е брилянтно разобличено в книгата на еврейския писател Чарлз Левинстън Водка-Кола, която символично може да се предаде накратко с известното ръкостискане между президента на САЩ Роналд Рейгън и съветския президент Михаил Горбачов по време на срещата им в Рейкявик (Исландия през 1986г.

Post Views: 7

ФОКУС

Защо най-глупавите хора се озовават на власт?

Простотата и решителността често се оказват по-привлекателни от честната, но сложна истина

Случвало ли ви се е да гледате човек, който е на власт, и да се чудите как изобщо се е озовал там? Сигурно да. Всички сме били свидетели на ситуации, когато откровено некомпетентни хора са заемали високи постове, докато наистина способни са оставали в сянка. Достатъчно е да си спомним император Нерон, който свири на лира, докато Рим гори. Или по-близо до нашето време – бизнес лидери като Елизабет Холмс*, която изгради многомилиардна империя върху неработеща технология. Такъв сценарий се среща толкова често, че започва да изглежда почти преднамерен. Ами ако е така, ако зад това се крие извратена логика, и точно затова властта толкова често се озовава в ръцете на най-малко достойните?

Отговорът може би се крие в размислите на един от най-неправилно разбраните политически мислители в историята – Николо Макиавели, и неговите безмилостни изводи за това

защо глупостта и властта вървят ръка за ръка.

Но става дума не само за древната философия. Това явление активно формира нашия свят и днес в компании, правителствени структури, даже в ежедневния живот. Понякога именно умът и проницателността се превръщат в пречка към придобиване на влияние. Като разберем този парадокс, може не само да видим скритите механизми на манипулация в обществото, но и да се научим да проправяме своя път към върховете.

В началото на XVI век във Флоренция, в изгнание и откъснат от политиката, която толкова обича, Макиавели написва един от най-противоречивите трудове на всички времена – „Владетелят“. За разлика от философите-утописти от миналото той не фантазира какви трябва да бъдат владетелите в един идеален свят. Интересува го

как властта действа на практика

„Всички виждат как изглеждаш, но малцина знаят какъв си всъщност“, пише Макиавели. Тази мисъл е в основата на неговата философия. В борбата за власт видимостта често е по-важна от реалността. Тук се крие първият ключ към нашия парадокс. Често много по-важно е да изглеждаш компетентен, отколкото да си такъв в действителност. Макиавели отбелязва, че владетелите, които са прекалено интелигентни, сами си създават проблеми. Защо? Защото с високия интелект обикновено идват черти, които са в ущърб в борбата за власт – склонност към нюанси, стремеж към етични стандарти, болезнена саморефлексия…

Представете си какво се случва, когато умен човек се окаже вътре в структура на властта. Той вижда трудност там, където другите виждат прости решения. Той признава ограничения там, където останалите дават гръмки обещания. Той се съмнява там, където другите излъчват увереност. А в свят, където се цени наглата увереност и праволинейност, такива качества се превръщат в слабост. Вижте примера на Сократ, който подлага на съмнение всичко около себе си и е осъден за това на смърт в Атина, и на популистите, които са градили кариерата си върху обещания за прости абсолютни решения. Известното признание на Сократ: „Знам, че нищо не знам“, го прави велик мислител, но го обрича на политическа неизвестност. Междувременно, в продължение на векове лидери, които раздават лесни отговори, са на власт.

През 2017 г. в Journal of Management е публикувана обезпокоителна статия. Изследването показва, че интелигентността положително влияе върху ефективността на лидерството, но само до определено ниво на IQ, около 120. След това всичко се променя. Прекомерната интелигентност започва да пречи на човек да пробие към върха. Изследователите предполагат, че за прекалено умните хора е трудно да общуват с мнозинството, защото мисленето им става твърде сложно, за да бъде възприето от околните. Да си прекалено умен може всъщност да затвори пътя към лидерството. Независимо дали сте съгласни с това изследване или не, то ни кара да преосмислим каква точно интелигентност наистина помага в борбата за власт. Но само с умствените способности не може да се обясни всичко. Ако интелигентността понякога пречи на напредъка, тогава какви качества наистина позволяват да се издигнеш до върха? Това ни води до психологически принцип, който обяснява защо толкова често следваме грешните хора. Забелязали ли сте как

най-силният глас в стаята лесно се превръща в най-влиятелния,

независимо какво казва?

Това явление има дълбоки корени в нашата психология. През 1990-те години психолозите Дейвид Дънинг и Джъстин Крюгер описват това, което днес е известно като ефект на Дънинг-Крюгер – когнитивно отклонение, при което хора с ниско ниво на знания драстично надценяват способностите си, докато истинските експерти са склонни да се съмняват в себе си, ясно осъзнавайки границите на своите знания. „Глупакът мисли, че е мъдър, а мъдрият знае, че е глупак“, пише Шекспир много преди науката да даде име на това явление. Макиавели веднага би разпознал в това една от фундаменталните истини на борбата за власт. Съвременните изследвания потвърждават, че този ефект е особено силен в контекста на лидерството.

През 2020 г. в Journal of Personality and Social Psychology е публикувано проучване, което показва, че хора с високо самочувствие се възприемат от околните като лидери. Достатъчно да погледнем фигури като Джордж Армстронг Къстър**, чиято непоколебима самоувереност доведе до катастрофални военни провали, но не попречи той да расте бързо в кариерата и да получи лоялна подкрепа, или технологичната индустрия, където основателите, които говорят за своите проекти с абсолютна убеденост, получават милиарди инвестиции, изпреварвайки по-опитни, но сдържани предприемачи. Адам Нойман*** от WeWork въплъщава тази тенденция. Въпреки нестабилния бизнес модел, неговата харизма донася на компанията баснословни инвестиции и армия от поклонници. Същият сценарий се повтаря по целия свят. В Япония Масайоши Сон от SoftBank загуби 70 млрд. долара от лоши инвестиции, но продължи да привлича капитал, осланяйки се на личната си харизма. В Русия олигарсите от ерата на постсъветската приватизация постигат могъщество не заради изключителните си способности, а чрез връзки и демонстративна увереност. На другия полюс е Сингапур, който е изградил цяла система за защита, за да гарантира, че самочувствието няма да замени реалната компетентност при избора на лидери.

През 2012 г. изследователи от Станфорд и Университета в Хюстън стигат до тревожен извод. Нарцисизмът, а не професионалните качества, се оказва един от най-силните предсказващи фактори за лидерство в неструктурирани групи. При това такива групи, водени от нарцисисти, не показват по-добри резултати. Просто участниците им са си мислели, че са по-успешни.

Защо става така? Мозъкът ни е склонен да използва опростени модели за оценка на околните. Увереността се възприема като признак на компетентност, решителността – като индикатор за яснота на мисленето. Тези ментални преки пътища са служили отлично на предците ни в по-прости условия. Но в сложния съвременен свят, където истинската компетентност изисква признаване на несигурността, тези илюзии се превръщат в капан. Този ефект на увереността обяснява как некомпетентните хора могат бързо да се издигнат до върховете на властта. Но има още по-мрачен механизъм, който им позволява да се укрепят на върха и да разпространят слабостта си в цялата система.

Макиавели фино забелязва една особеност на властта –

слабите лидери са склонни да се обграждат с още по-слаби подчинени.

Във „Владетелят“ той пише: „Първият начин да преценим ума на един владетел е да видим с кого се е обградил той“. Макиавели е разбирал, че некомпетентните владетели съзнателно си избират хора, които не могат да ги заплашват. По такъв начин се създава верижна реакция и некомпетентността се вгражда в самата структура на организацията.

Доктор Томас Чаморо-Премусик, специалист по организационна психология, описва това явление като заплаха за компетентността. Неуверените лидери се чувстват застрашени от по-способни колеги, които могат да разобличат недостатъците им или да заемат мястото им. Затова те предпочитат лоялни, но посредствени изпълнители пред такива, които наистина биха могли да бъдат полезни. По времето на император Комод в Рим способните администратори бивали масово заменяни от ласкатели и шутове, което ускорява падането на Великата империя.

В съвременна Бразилия този механизъм е бил заложен на институционално ниво. Некомпетентни чиновници са заемали високи позиции не по заслуги, а заради лични връзки. Подобна картина се наблюдава в африканските страни, например в Зимбабве, при късния Роберт Мугабе, където професионални управленци последователно биват заменяни от лоялни към партията хора, което е нанесло катастрофален удар върху икономиката. Така възниква това, което организационните психолози наричат хомофилия – стремеж на хората да се обграждат с хора, подобни на тях. Управляващите създават около себе си островчета на некомпетентност, затворени за алтернативни мнения и конструктивна критика. И дори да знаем за подобни механизми, ние пак сме склонни отново и отново да избираме лидери, които обещават прости решения. Тази уязвимост обяснява защо некомпетентността продължава да процъфтява, въпреки най-добрите ни намерения. Защо ние отново и отново се доверяваме на тези, които предлагат опростени отговори на сложни въпроси.

Отговорът се крие в дълбините на когнитивната психология. В нашата базова потребност да получим сигурност в един несигурен свят.

Истинските експерти винаги признават сложността на реалността.

Те виждат ограниченията на знанията си и отчитат противоречията и компромисите. Но тези интелектуални добродетели рядко ни носят психологическо удовлетворение. „Повечето хора се задоволяват само с привидната истина, приемайки я за самата истина“, пише Макиавели, точно улавяйки същността на човешката природа. Необходимо ни е чувство за сигурност, дори ако то е илюзорно. Какво се случва по време на криза? Хората рядко се обединяват около лидер, който признава, че ситуацията е сложна и изисква дълъг анализ и нелеки решения. Вместо това хората следват този, който уверено заявява: „Само аз мога да поправя всичко.“ Именно простотата и решителността се оказват по-привлекателни, отколкото честната, но сложна истина.

Как истинските учени говорят за изменението на климата? Предпазливи прогнози, уговорки, диапазони на възможни сценарии и сложни препоръки относно политиката … И как същата тази тема се поднася от популярни дейци – кратки категорични лозунги, пълни с абсолютна увереност. Научната честност не се конкурира добре с психологическия комфорт на простите истории.

Или да вземем дебатите за здравеопазването. Медиците говорят за неизбежните компромиси на всяка система, а политиците обещават универсални решения без недостатъци. Кой печели в борбата за обществена подкрепа? Разбира се, този, който говори по-просто и уверено, независимо от реалността.

Особено обезпокоителен експеримент е бил проведен през 2017 г. от изследователи в Йейл, когато на участниците са били предлагани сложни математически задачи, свързани с политиката. Способността им правилно да интерпретират данни директно е зависела от това съответстват ли резултатите на политическите им убеждения. И, най-поразителното, най-умните участници са проявявали най-голяма предубеденост, използвайки интелигентността си не за да открият истината, а за да оправдаят желания извод. Психолозите наричат това стремеж към когнитивно завършване, остра потребност от точни и ясни отговори, вместо от несигурност. И когато хората се сблъскват със заплахи или несигурност, техният стремеж към простота нараства в пъти. Те стават по-податливи на черно-бяло мислене и по-лесно се влияят от авторитарни лидери, които излъчват абсолютна увереност. Именно в такива моменти възниква изключително опасна динамика.

Колкото по-сложен и тревожен става светът, толкова по-силен е стремежът ни за опростени решения

и толкова по-уязвими ставаме към онези, които предлагат лесни отговори. Това е като срив.

Макар стремежът към простота да обяснява само част от феномена, има и по-тревожен аспект – този, който показва защо само умът не е достатъчен за ефективно противодействие на манипулативната власт. И тук Макиавели става наистина плашещ. Той твърди, че моралните съображения често се превръщат в пречка за умните хора в борбата за власт. В едно от най-известните си изказвания той пише: „Князът, желаещ да запази своето положение, трябва да се научи да бъде недобродетелен и да използва това умение, когато необходимостта го изисква.“.

Интелигентните хора, като правило, са склонни да имат по-сложни морални разсъждения и това може да им пречи да се конкурират с тези, които не са обвързани от такива ограничения. Във всяка конкурентна среда този, който е готов да престъпи моралните норми, получава достъп до стратегии, които са недостъпни за етично ограничените съперници. Той

може да дава обещания, без да има намерение да ги изпълнява,

да използва лъжа и подлост за дискредитиране на противниците, да разпалва страхове и предразсъдъци, които другите биха сметнали за недопустими. Вижте съдбите на Цицерон и Юлий Цезар в Древен Рим. Цицерон, блестящ оратор и принципен политик, в крайна сметка губи борбата за власт от Цезар, който без колебание преминава Рубикон, както в буквален, така и в метафоричен смисъл, нарушавайки закони и норми, които неговите опоненти смятали за свещени. И в наши дни виждаме как етичните кандидати често търпят поражение от опонентите си, които не се гнусят от лъжа и очерняне.

Проучване на Университета на Британска Колумбия е установило, че психопатичните черти, като липса на емпатия, съчетани със социално обаяние, допринасят за стремителен кариерен ръст. Този модел се проявява в различни култури. От образа на безмилостната бизнес дама на Китай Шен Ю до корпоративната среда на Скандинавия, където дори в общества с официален акцент върху сътрудничеството манипулативните лидери често изпреварват по-етичните си колеги. Така възниква това, което теоретиците на игрите наричат „надпревара към дъното“. Когато нечестните похвати дават плодове, останалите започват да усещат натиск – или да приемат същите методи, или да бъдат изместени. С течение на времето това трансформира цели системи, превръщайки неморалността от изключение в норма. Осъзнаването на тези мрачни закономерности може да породи чувство на безнадеждност.

Но

не всички среди еднакво насърчават некомпетентността и безнравствеността.

Като разберем в какви условия глупостта и властта процъфтяват, можем да се научим да изграждаме системи, в които успехът се определя от истинската компетентност. Макиавели ясно е осъзнавал: различните условия възнаграждават различни качества. Някои среди естествено подбират най-добрите, докато други създават хранителна почва за растеж на посредствеността. Какво точно определя кое от тези две направления ще надделее? Преди всичко механизмите за обратна връзка и структурите на отговорност. В сферите, където последиците от решенията се виждат веднага и са безспорни, некомпетентността бързо става очевидна. Спомнете си хирурга, чиито пациенти умират, или инженера, чиито мостове се срутват. Такива професии по естествен начин подбират компетентните, защото цената на грешката е очевидна и висока. Но в среди, където обратната връзка закъснява, неясна е или лесно се поддава на манипулации, некомпетентността може да процъфтява с години. Политически системи, където неуспехите могат да бъдат приписани на предшественици или външни обстоятелства. Корпоративни структури, в които провалите се маскират със счетоводни трикове. Медийно пространство, където по-важно е да бъдеш зрелищен, отколкото правдив. Всичко това са примери за благодатна почва за растеж на посредствеността.

Вторият фактор е дизайнът на институциите и разпределението на властта. Централизацията на властта при слаб контрол и липса на негативни последствия и баланси създава идеални условия за процъфтяване на некомпетентността. Разпадането на Съветския съюз се ускори именно защото системата съсредоточи вземането на решения в ръцете на малцина и ги лиши от реална отговорност. Германия, например, е изградила структура за корпоративно управление с двоен съвет, като управленските и контролните функции са разделени. Това е институционална бариера, която затруднява напредъка на некомпетентни лидери.

Третият фактор е информационната асиметрия и сложност.

Когато успехът е лесно измерим и прозрачен, компетентността обикновено побеждава.

Но когато целите са неясни, а резултатите се поддават на субективна оценка, стилът често надделява над съдържанието. “Хората съдят повече с очите, отколкото с ръцете си, защото всеки може да вижда, но само малцина могат истински да знаят,” пише Макиавели. Той точно забелязва, че повечето хора оценяват другите повърхностно, особено в сложни области, където малцина са способни да преценяват компетентно.

Четвъртият фактор е структурата на икономическите стимули. Системите, които възнаграждават краткосрочните успехи, а не дългосрочните резултати, създават идеални условия за напредък на лидери с повърхностно обаяние. Финансовата криза от 2008 г. ясно демонстрира как бонусите за незабавна печалба, без да се отчитат реалните рискове, родиха армия от такива управленци. Но дори и в добре организирани системи, некомпетентните лидери могат да запазят властта. Те правят това неслучайно, а с помощта на конкретни психологически тактики, и Макиавели би ги разпознал мигновено.

Първата тактика е експлоатацията на трибализма и политиката на идентичността. Като създават ясни граници между своите и чуждите, такива лидери

превръщат всяко смислено обвинение в нападение срещу враговете си.

Това ги предпазва от критика и засилва емоционалната привързаност на поддръжниците. Психолозите наричат това сливане на идентичностите. Когато личността на лидера стане неразделна от груповата идентичност на последователите, всяка нападка срещу лидера се възприема като лична заплаха. В Малайзия бившият премиер Наджиб Разак, въпреки шумните корупционни скандали, умело манипулира етническите разногласия, за да запази властта. Поляризацията в Бразилия при Болсонаро е друг ярък пример за това как племенната лоялност побеждава фактите.

Втората тактика е създаване на когнитивно претоварване. Постоянният поток от скандали, кризи и сензации ни затрупва с такъв обем информация, че просто нямаме умствените ресурси за анализ или организирана съпротива. Когато сме безкрайно разсейвани от нова спешна драма, нямаме сили да се съсредоточим върху главното.

Третата тактика е манипулирането на истината чрез двойно мислене (термин на Джордж Оруел).

Постоянната смяна на позициите и пренаписването на историята

създават среда, в която истината се размива, а отговорността става непостижима. “Тълпата винаги е пленена от външни впечатления, защото целият свят се състои главно от тълпата”, пише Макиавели. Това не е презрение към хората, а признание за нашата обща уязвимост. Нашият мозък е еволюирал за един много по-прост свят, а не за хаоса на съвременната информационна среда.

Четвъртата тактика е използване на икономическата нестабилност. Когато хората чувстват материална несигурност или страх за бъдещето, те стават особено възприемчиви към лидери, които предлагат прости отговори на сложни системни проблеми. В много постиндустриални региони

икономическата тревожност се е превърнала в идеална почва за популисти,

обещаващи лесен изход от ситуацията чрез търсене на изкупителни жертви, вместо чрез честен анализ. Помислете за собственото си потребление на новини. Колко често се хващате, че преследвате поредния скандал, вместо да вникнете в по-дълбоки и важни въпроси. Това е механизмът, който работи. Осъзнаването на тези тъмни модели е необходимо, но не е достатъчно. За да защитите наистина себе си и общността си, са нужни конкретни стратегии. На индивидуално ниво осъзнатостта е нашата първа линия на защита. Като разбираме скритите сили, които формират мисленето, ние ставаме по-малко уязвими към тях. Тази защита се основава на няколко ключови практики.

Първа. Развиване на интелектуална скромност, способност за признаване на границите на собствените знания. Изследванията показват, че хората с високо ниво на интелектуална скромност са по-добри в оценяването на идеите въз основа на тяхното съдържание, а не на увереността в тяхното представяне. Интелектуалната скромност действа като когнитивна имунна система, предпазва ни от манипулации и фалшива увереност по същия начин, по който физическият имунитет ни защитава от инфекции.

Втора. Формиране на медийна грамотност. Умението да правиш разлика между дълбочина и спектакъл. Това означава съзнателно да избираш източници на информация, да задаваш въпроси относно представянето на материала и да филтрираш качество, а не да гониш количество. Уорън Бъфет е казал веднъж: „Наистина успешните хора казват „не“ почти на всичко.“ Мъдрите мислители се отказват от повечето информационен шум, за да се концентрират върху яснотата и дълбокото разбиране.

Трета. Приемане на философската рефлексия. Навици да излизаме редовно извън рамките на ежедневната суета, за да размишляваме върху фундаменталните принципи. Древните стоици препоръчват ежедневната рефлексия като средство за предпазване от емоционална импулсивност. Както пише Бейкън: „Мъдрият човек създава повече възможности, отколкото намира.“. Рефлексията ни прави активни създатели на собствения ни умствен свят, а не просто негови пасивни потребители. На колективно ниво всичко се решава от институционалния дизайн. Системите могат да бъдат организирани така, че да се намалява влиянието на предубедеността, лъжата и некомпетентността. Сравнете компания с независим съвет на директорите с такава, в която съветът е просто формален подпис под решенията на ръководството. Кризисът на Boeing 737 Мах показа до какво води игнорирането на инженерите в полза на печалбата. Липсата на отговорност се превърна в трагедия.

Четвърта. Развитие на когнитивното разнообразие. Включване на различни гледни точки в процесите на вземане на решения. Разнообразните екипи не са просто социален идеал. Емпирично е доказано, че те вземат по-точни решения, идентифицират скрити рискове и намаляват слепите зони, които еднородните групи често не забелязват.

Пета. Осигуряване на прозрачност. Правила, които не позволяват сложността да се превърне в прикритие за некомпетентността. Закони за прозрачност в правителството. Изисквания за разкриване на конфликт на интереси в медицината. Всичко това затруднява скриването на проблемите зад димната завеса от технически жаргон или бюрократична сложност.

Какво би казал Макиавели за сегашната ни ситуация?

Макиавели е бил неправилно разбиран в продължение на столетия. Той не е пропагандирал тъмните стратегии, които е описвал. Той само ги е разобличавал. Стремил се е да разбере как всъщност работи властта, а не как бихме искали тя да функционира. Вярвал е, че можем да създадем по-добри системи за управление. Не титлите почитат хората, а хората почитат титлите. Това дълбоко прозрение ни напомня, че самата власт не заслужава безусловно уважение. Властта трябва да се заслужи чрез достойно използване, независимо от това кой я притежава. Пресичането на политическата философия на Макиавели и съвременната психология разкрива неприятни истини за човешката природа и социалните системи. Но точно от тези неудобни истини имаме нужда, ако се надяваме да създадем по-добро бъдеще.

Пътят напред не е да се преструваме, че тези динамики не съществуват. Става дума за това да ги разберем достатъчно дълбоко. За да ги преодолеем, трябва да разработваме системи, които отчитат човешките уязвимости, а не ги експлоатират. Трябва да развиваме лични практики, подсилващи нашата устойчивост на манипулации. И най-важното е да осъзнаваме, че макар че глупостта понякога да води до власт, интелигентността, съчетана с морално мъжество, остава най-добрата ни надежда за създаване на общества, където заслугите наистина имат значение.

————————–

* Основателката на Theranos Елизабет Холмс обещаваше революционна технология за изследване на кръвта. Тя набра 945 млн. долара от известни инвеститори, а в своя пик Theranos беше оценена на 9 млрд. долара. Впоследствие е осъдена за измама за близо 140 млн. долара и излежава присъда от 11 години затвор.

** 25 юни 1876 г. бележи една от най-черните страници в историята на армията на САЩ. На този ден обединените сили на индианци от племената сиукси и северни шайени, водени от вождовете Лудият Кон и Седящият Бик, разбиват частите на ген. Джордж Армстронг Къстър край река Литъл Бигхорн в една от най-знаменателните за местните жители битки по време на т.нар. Индиански войни в хода на завоюването на Дивия запад от белите.

*** WeWork е основана от Адам Нойман през 2010 г. и бързо се превръща в един от най-големите и обещаващи стартиращи компании с оценка от $50 млрд. През 2019 г. компанията започна да има проблеми, които се дължаха на неуспешен бизнес модел, грешни изчисления в управлението и противоречивото поведение на самия Адам Нойман. Операциите на стартъпа започнаха бързо да намаляват и загубите започнаха да растат също толкова бързо. Сега пазарната й капитализация е само $13 млрд. През ноември 2023 г. компанията стартира процедура по преструктуриране на дълга, като подаде молба за фалит в щатския съд на Ню Джърси.

Тази медия използва изображения създадени от Изкуствен Интелект.

ПОДХОДЯЩА МУЗИКА ЗА ЛЮБИТЕЛИТЕ НА ЙОГА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Post Views: 55

ФОКУС

За разлика от България държавите от ЕС са провели 43 референдума: от приемане на еврото до влизане/излизане от Евросъюза

Референдумите дават на гражданите пряко право на глас по въпроси, които иначе биха били решени от избрани (или неизбрани) представители. По този начин, като инструменти на пряката демокрация, референдумите могат да насърчат участието на гражданите и да легитимират важни решения.

Въпреки че степента, в която държавите-членки на Европейския съюз (ЕС) използват референдуми, варира значително, няколко проучвания показват, че използването на референдуми и други инструменти на пряката демокрация се е увеличило през последните десетилетия, както в ЕС, така и по света, показва изследването „Референдуми по въпроси, свързани с ЕС“, публикувано на сайта на Европейския парламент.

От 1972 г. насам в Европа са проведени 58 референдума по въпроси, свързани с ЕС: за членство в съюза, ратифициране на договори или специфични политически въпроси (например приемането на еврото). 43 от 58-те референдума са свикани от държави членки на ЕС или от страни, които към момента на свикване на референдума са били кандидатки за членство в ЕС, докато останалите 14 са проведени в страни извън ЕС по въпроси, свързани с ЕС (например Швейцария, Норвегия и Лихтенщайн). В същото време, докато по-голямата част от държавите членки са провели един референдум за европейската интеграция, най-вече свързан с членството, само малка част от тях са прибягвали до референдуми по-често.

През последните години референдумите по въпроси, свързани с ЕС, поемат в нова посока. Докато преди това референдумите са засягали главно членството в ЕС и ратифицирането на договори, някои скорошни примери са фокусирани върху въпроси от „съществено национално значение“. Примерите включват референдума от 2015 г. относно предложенията на ЕС за спасителен план в Гърция, референдума от 2016 г. относно схемата на ЕС за преселване в отговор на бежанската криза в Унгария и референдума от 2016 г. относно Споразумението за асоцииране между ЕС и Украйна в Нидерландия. Референдум за членството на Украйна в ЕС предстои да се проведе в Унгария, обяви премиерът Виктор Орбан.

Референдумите, свързани с членството в ЕС, имат най-висока избирателна активност (средно около 75%) в сравнение с други видове референдуми, определящи съдържанието на членството, като например тези за преразглеждане на договори (общо 66%), предложената конституция на ЕС (50%) и референдумите по политически въпроси (около 40%).

Референдумите срещат силна критика в някои държави, тъй като управляващите не искат да приемат решения, които са взети не от тях, а от народа.

Гласуването на референдуми е въведено в процеса на европейска интеграция през 1972 г., когато Франция провежда първия референдум за разширяването на тогавашните Европейски общности.

22 от 27-те държави-членки на ЕС, както и 3 държави извън ЕС (Норвегия, Швейцария и Лихтенщайн), са провели поне един референдум по въпроси, свързани с ЕС. Предвид традицията си на пряка демокрация, само Швейцария отчита 8 референдума за ЕС до момента, докато в Германия, Белгия, Португалия, Кипър и България все още не е проведен референдум за ЕС. По-голямата част от референдумите за ЕС (24 от 58) се отнасят до референдуми за членство в ЕС, като 7 от тях са се провели в Норвегия, Швейцария и Лихтенщайн.

Степента, в която държавите използват референдуми по въпроси, свързани с ЕС, се различава значително: Ирландия (9), Дания (7) и извън ЕС Швейцария (8) заедно представляват почти половината (24) от общо 58 референдума за ЕС, докато в други държави (напр. Белгия, България, Кипър, Германия и Португалия) не са проведени референдуми.

Референдуми по въпроси, свързани с ЕС (1972-2016)

Референдуми в ЕСРеферендуми в ЕС

Референдуми по теми, свързани с ЕС

Източник: Referendums on EU issues, Micaela Del Monte, European Parliamentary Research Service

Референдуми за членство са организирани в 11 от 13-те държави, присъединили се към ЕС от 2004 г. насам, с изключение на Кипър и България. Трябва да се отбележи, че нито една от шестте страни-основателки (Белгия, Франция, Германия, Италия, Люксембург и Нидерландия) не поставя въпроса за присъединяването пред собствените си граждани. Практиката започва едва през 1972 г., като Ирландия и Дания одобряват, а Норвегия отхвърля членството в ЕС.

Референдумите за членство в ЕС са приети като инструмент за повишаване на легитимността на процеса. Това обаче не важи за България, където нямаше референдум за членството ни в ЕС.

Първият знак, че нещо е на път да се промени, е през 1992 г., когато датчаните отхвърлят Договора от Маастрихт, а французите го одобряват само с малка разлика (51,1%). След това датчаните провеждат втори референдум на следващата година, след като договорят четири изключения.

Референдумите по конкретен политически въпрос, свързан с ЕС, са най-рядко провежданите референдуми, въпреки че стават все по-популярни от 2012 г. насам. Примери за това са датският и шведският референдуми за присъединяване към еврозоната (съответно през 2000 г. и 2003 г.), като и двата доведоха до отхвърляне на приемането на единната европейска валута.

От 2012 г. насам се наблюдава постоянно увеличение на процента на референдумите в ЕС относно политиките на ЕС и за първи път Нидерландия проведе референдум, иницииран от гражданите, относно Споразумението за асоцииране между ЕС и Украйна през 2016 г., който отхвърли споразумението.

Преди 2012 г. държавите членки, провеждащи референдуми по политически въпроси, включват: Франция, която през 1972 г. проведе първия в историята референдум по въпрос на ЕС; Италия през 1989 г.; след това Дания и Швеция за единната европейска валута, съответно през 2000 г. и 2003 г.

Експерти посочват промяна в нагласите: от национални референдуми за членство в ЕС към все повече референдуми, оспорващи политиките на ЕС и преразглеждането на договори, като по този начин поставят под въпрос напредъка на ЕС към по-тесен съюз. Същите експерти твърдят, че това се дължи главно на партийни изчисления, когато например правителството иска народен вот, за да подкрепи избора му по даден въпрос на ЕС. В сила е и обратната тенденция, в България, където управляващите не желаят народният вот да решава дали да приемем еврото като своя валута в настоящия момент.

Тази медия използва изображения създадени от Изкуствен Интелект.

ПОДХОДЯЩА МУЗИКА ЗА ЛЮБИТЕЛИТЕ НА ЙОГА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Post Views: 558

LITSA

Истината за Ахмед Доган

Истината преследва Ахмед Доган – бил ли е изобщо някога политически затворник и жертва на комунистите

Обладани ли са безвъзвратно турците и мюсюлманите в България от Стокхолмския синдром – да обичат насилника си?

Само преди дни ДПС- Москва отбеляза с пищен купон в хотел „Рамада“, зала „Диаманд“ в столицата 35 години от създаването на партията във Варна.

Съвсем неслучайно соченият за учредител и почетен бос на корпорацията Ахмед Доган не присъства на тържеството. Сокола не обича датата 4 януари и има комплекс от нея, защото през годините успя да изгони и отстрани всички свои съмишленици. От така наречените 33-а учредители днес е останал само той.

4 януари възпроизвежда и други

страхове за политика,

който няколко десетилетия разпределяше порциите в държавата по свой аршин. Рухна митът, че заверата във Варна в дома на Емин Хамди е автентичен акт на свободни от зависимости борци за права и свободи, репресирани от комунистическия режим. Без всякакво съмнение днес е ясно, че

ДПС е политическо ГМО,

създадено от БКП и Андрей Луканов, контролирано от ДС. Четирима от така наречените учредители заедно с боса по-късно се оказват агенти на Държавна сигурност. Но днешният ден поставя и въпроса на въпросите, който не е задаван до сега:

бил ли е Ахмед Доган изобщо някога политически затворник

и репресиран от режима на Тодор Живков? И историци, и наследниците на бившите репресивни служби дължат отговори. Но вместо обективната истина, обществото и електоратът на ДПС са жертва на изключително подла и продължителна фалшификация.

Още в зората на демокрацията стана ясно, че Доган е бил агент на ДС, че е топял и слухтял главно за своите – турци и мюсюлмани. Но този му грях остана пренебрежително незабележим, защото по-късно Меди е легендиран като борец срещу комунизма, уж осъден за тази си дейност, хвърлен в затвора, репресиран.

Всъщност Доган никога не е бил автентичен политически затворник, а

нелегал, внедрен в средите на изпратените по лагери и затвори истински борци за права и свободи

И в това няма нищо странно и нелогично, защото в качеството си на агент „Сава“ в продължение на няколко години той е готвен от секретния отдел „05“ на ПГУ на ДС точно за нелегал, който да бъде внедрен под чуждо име и самоличност в някоя капиталистическа страна (приоритетно Турция, б.р.), за да шпионира и разузнава. Но вместо в чужбина ситуацията налага „Сава“ да стане нелегал в Старозагорския, а по-късно и в Пазарджишкия затвор.

За тази му специална роля съществуват много факти, от които може да бъде направено обоснованото заключение, че почетният председател никога не е бил истински политически затворник. Последният документиран досег на Меди Доганов с водещите му офицери от ДС е от 9 юни 1986 година, когато получава последните официално дадени от полк. Иван Карамучев 200 лв. месечна стипендия. Тоест година и половина след приключването на Възродителния процес Доган е продължил да бъде

съпричастен към службите и взима пари от тях

След тази дата в архивите на ДС няма и ред за младия философ. Службите незнайно защо изведнъж престават да се интересуват от Доган, независимо че почти едно десетилетие са инвестирали в него. Оказва се част от така наречената Бакаловска група, която уж работи срещу властта, са разкрити, а Доган получава 9-годишнна присъда и попада в затвора. Малко преди това той е автор на анализ за Възродителния процес, който одобрява като форма на асимилация, но не приема някои от методите на провеждането. Има свидетели, че „Сава“ сам прави предложение до ДС, че ще бъде много по-полезен, ако е легендиран като политически затворник, за да разузнава за плановете на нелегалната турска съпротива.

По правилата на ДС – след като става враг на режима и сам е прекратил дейността си на агент и платен сътрудник, логично е да му бъде заведена друга разработка като оперативно интересно лице, което се занимава с противодържавна дейност и е опасно за сигурността на партията-държава.

Но комунистическите служби незнайно защо спират да се интересуват от него и официално не му е заведена никаква разработка. Вместо това се правят опити Доган да бъде представен като организатор и ръководител на Майските бунтове през 1989 година, довели до открит сблъсък между бунтуващи се турци и мюсюлмани с органите на реда.

Всъщност точно тези бунтове режимът на БКП използва като повод да екстрадира принудително извън страната „опасни лица, реакционно настроени“, разчиствайки пътя за бъдеща реализация на своите агенти и доверени лица. Ролята на „затворника“ Меди е демитологизирана от спомените на автентични участници в събитията като покойния дисидент Авни Вели, от политическия затворник и ръководител на нелегалната организация „Дългата зима“ Мохамед Узункъш и политическия емигрант във франция Петър Бояджиев.

За двойствения живот на Доган в Пазарджишкия затвор свидетелстват политически затворници, които нямат обяснения за необичайните му изчезвания от килията. Халибрям Ибрям, най-дългогодишният политически затворник от средите на турците след Нури Адалъ, казваше, че когато Доган влизал при тях всички спирали да говорят за политика, защото са били убедени, че философът всъщност е доносник. Думите му бяха потвърдени наскоро от дъщеря му Севдие в интервю.

Показателни са и разкритията на покойния режисьор Малина Петрова, която сочи с документи от архива на Пазарджишкия затвор, че през края на октомври и началото на ноември, само дни преди да падне режимът на Живков според един документ на затворническата администрация Меди е пуснат в полагащ му се отпуск, а според друг документ по същото време се намира за провинение в карцера на затвора.

Странно как „най-върлият бунтовник“ броди на свобода в София в най-драматичните за режима на БКП дни. Без обяснение е и фактът, че през декември 1989 година, преди да бъде освободен от затвора жената, от която Доган има син, получава със съдействието на Луканов гарсониера в София. Едва ли близък на друг политически затворник би се радвал по това време на подобен щедър жест и хуманно отношение от репресивната власт.
Най-голямото пропукване на легендите

около момчето от Дръндар е освобождаването му от затвора на 22 декември 1989 година. Тогава службите контролирано пускат на свобода определени затворници, като повече от тях са свързани с ДС.

Зад решетките до средата на август 1990 г. остават опасните за режима. Службите и номенклатурата на БКП започват да налагат Доган като лидер и политически водач, а формацията му като контрапункт на създадените пак от ДС националистически движения ОКЗНИ и ОПТ. Много от тези събития с легендирането на Сокола са документирани от камерата на режисьора Евгений Михайлов, а кадрите могат да бъдат видени и днес.

До средата на лятото ДПС, оглавена от агенти на ДС вече е наложена в обществото. Нелегалът „Сава“, който е готвен специално за тази роля (това сочат доклади на водещите го офицери, б.р.) контролирано е оглавил формацията, картите са раздадени, лидерските позиции са заети, ДПС става и част от първия демократичен парламент. Освободените едва през лятото политически затворници с оперативни хватки са отпратени към Турция, където преди това са натирени и семействата им.

Без всякакво съмнение днес трябва да се каже, че в началото на 90-те години в 3-те букви ДПС са събрани еклектично 2 абсолютно противоположни, ценностно несъвместими цели на различни субекти, които имат отношение към създаването на формацията, определяна като „проклятие за България“(според бившия премиер Иван Костов, б.р.).

От една страна, в това ГМО е ДС, която след падането на Берлинската стена разработва стратегия за контрол върху процесите на неизбежен преход към демокрация и смяната на собствеността от държавна към преобладаващо частна.

Комунистическите служби са наясно, че заради наследството на Възродителния процес и репресиите близо милион турци и мюсюлмани няма да гласуват за БСП, а за опозицията СДС. Това означава убедителна победа за демократичните сили и България да тръгне по пътя на Полша, Чехия, Словакия, Унгария, т.е.

да излезе от сивата зона на руското влияние

За да предотврати този риск, ДС и комунистите около Луканов на принципа “турците, ако няма да гласуват за нашите, да не гласуват и за СДС” създават най-успешния си проект – ДПС на Доган.

Стотиците хиляди, които стават членове и избиратели на ДПС, не знаят нищо за гнусната сделка между Доган(Сава) и началниците и покровителите му от ДС. Те са там за правата и свободите си.

И точно в това е

най-голямото престъпление на Доган,

много по-голямо от хилядите доноси, които е писал срещу свои “приятели” турци с агентурните си псевдоними „Ангелов“, „Сергей“ и „Сава“, а именно – че след 10-ноември превръща стотиците хиляди жертви в инструмент за реализиране на мръсните цели на същото ДС и наследниците на комунистическия режим. Няма по-цинична гавра с паметта на жертвите и страданията на цяла една общност, подложена на жестока репресия. Новата си роля на водач на тази общност Доган осребри през годините по най-наглия и циничен начин – политически, финансово и морално.

Но по ирония на съдбата днес ситуацията е различна. Доган загуби медийния си и финансов комфорт с разпада на единното му ДПС. Той е

в изолация от избирателите си

От сблъсъка си с ДОСТ преди години загуби почти 200 хил. последователи, които повече никога не се върнаха към него и мафиотската корпорация, в която бе превърната правозащитната организация. Пеевски с формацията ДПС Ново начало нанесе още по-съкрушителен удар. И Доган, и остатъкът от организацията му са в състояние близко до будната кома.

Проектът на ДС днес е

в изолация и от официалната власт в Турция,

която отказа да вземе явна страна между враждуващите ДПС-та, независимо, че едно бе оглавено от етнически българин. Всъщност политиците в Анкара винаги са били наясно, кой е сложил юзда на турците и мюсюлманите в България, както и за какви цели ги използват. Дистанцирането от Доган може да бъде ясно разчетено и от последните две знакови събития.

В края на декември на възпоменанието за жертвите на комунизма на Тюкрян чешма в Кърджалийско, президентът на Турция Ердоган изпрати свое послание по повод 40 години от насилствената смяна на имената на турците. Джавдет Чакъров и компания се опитаха да приватизират за свои цели и присвоят за свой актив думите му. Но един внимателен прочит показва, че посланието на Ердоган не е адресирано персонално към ДПС- Доган.

Турският държавник се обръща към „представителиТЕ на политическиТЕ партиИ“. Говори ясно в множествено число. Всеки, който познава реквизитите на турския държавен протокол, знае, че от президент до местен управник, когато отправя приветствие във връзка с получена покана, обръщението задължително е поименно към поканилия го, като задължително се споменава институцията, отправила поканата (държава, организация, партия, конкретно лице, б.р.), а освен това задължително се посочва и фамилията на титуляра. В обръщението на Ердоган не се споменава нито ДПС, нито Доган, нито Чакъров.

На 4 януари за отбелязване годишнината от създаването на ДПС, турското посолство в София също демонстрира дистанция – представено бе на най-ниско ниво – съветник.

Днес Доган и неговото ДПС имат един

голям и истински враг – ИСТИНАТА

Тя ще ги преследва неизменно и от нея не могат да се скрият. Мълчанието им не е спасение. Предстоят разкрития, които турската и мюсюлманската общност в България трябва сами да осмислят. В противен случай ще бъдат ярък пример, че са обладани безвъзвратно от Стокхолмския синдром.