БЛОГ

Изгубеното поколение

Те са децата, които не забелязват света. Нямат спомен. Нямат асоциация. Мозъчните им импулси увисват в пространството, защото няма с какво да свържат текущите събития. Няма база за сравнение. Причинно-следствените връзки не функционират пълноценно. “Чекмеджетата” в главите им зеят отчайващо празни. Толкова отчайващо, че сезонът на черешите се измества през февруари-март. Толкова отчайващо, че ти става тъжно – за черешите и за децата.

През годините периодично ги вкарваме в статистиката за (не)грамотност, размахваме назидателно пръст, цъкаме с език и… всичко се възпроизвежда отново и отново в стряскащи мащаби и все по-размиващи се граници. А през това време те порастват. Шмугват се неуверено в новите си социални роли, ставаме равнопоставени с тях и вече не са деца, а

наши колеги, подчинени, при особени обстоятелства и шефове

Тогава с ужас откриваме, че са жестоко осакатени и съвсем буквално не знаят на кой свят живеят, нито пък какво точно да правят в него, както и как да процедират със собствения си живот. Ступор!

Проблемът въобще не е в пълния и краткия член и в запетайките, с които се ограждат вметнатите части на изречението. Не е и в това, че може би не могат да си купят билет за метрото. Те са достатъчно “грамотни”, за да си резервират почивка през сайт за колективно пазаруване например, да си купят дрехи онлайн и да ги върнат, ако не им харесат, да си поръчат храна за вкъщи и т.н. Проблемът е в липсата на елементарна битова и социална сетивност.

Те са децата, които могат да си купят дрехи онлайн и да ги върнат, ако не им харесат, да си поръчат храна за вкъщи и т.н. Проблемът е в липсата на елементарна битова и социална сетивност. Снимка: Daniela Hartmann (alles-schlumpf) on Foter.com / CC BY-NC-SA

Те просто не забелязват света и живота около себе си, не се интересуват, не се вълнуват от него. Населяват го на принципа “то това така си беше”, не търсят обяснение за нищо и са толкова слабо ориентирани в него, че не са в състояние да го обитават самостоятелно, камо ли да се погрижат сами за себе си.

Зад наперената външност на

децата, които не забелязват света

се крие страх от действителността и желание за отлагане на срещата с нея колкото се може по-дълго. А най-лошото е, че сетивността им не е притъпена. Тя просто е неразвита изначално, защото светът и животът във всичките им проявления са им спестявани с несъстоятелен мотив.

Те не са глупави, макар да изглеждат точно такива. В никакъв случай не са и хора без потенциал, но са хора без амбиция. Простичка, базова, човешка амбиция да се развиваш, да учиш, да постигаш, да се обогатяваш, да трупаш, да можеш. Липсата ú ги прави апатични, безкритични и мързеливи – незабелязващи и нелюбознателни. Апатията ги превръща в хора без отношение към каквото и да било, освен към собствения им комфорт. Липсата на интерес задържа развитието им като личности в най-общ смисъл и ги натиска на интелектуалния минимум.

Вината за това не е в тях, не е в технологиите, нито във времето, в което живеят. Не е и в учителите, в средата, в обществото и във всички други “стълбове”, на които традиционно се прехвърлят родителските отговорности.

Вината се крие вкъщи

По една или друга причина те са свикнали да получават живота наготово, а след като няма стимул, няма как да се очаква и реакция. Ежедневието им е дотолкова лишено от “препятствия”, дори съвсем дребни и глупави като това да си приготвят сами нещо за хапване и да изхвърлят боклука, че забравят, преди още да са го научили, какво е да разбираш и опознаваш през собствения си опит. Съответно нямат опит – никакъв, освен консумирането на създадени от друг блага, без да се замислят.

Затова не е изненадващо, че сезонът на черешите се измества през февруари-март. Те са децата, които просто не забелязват света и живота около себе си. Мозъчните им импулси увисват в пространството, защото няма с какво да свържат текущите събития. Нямат база за сравнение. “Чекмеджетата” в главите им зеят отчайващо празни. Толкова отчайващо, че ти става тъжно – за техните неродени деца.

БЛОГ

Изглежда ли ви екологично? 😡

Едно старо дърво:

– поглъща около 22 кг въглероден двуокис годишно и изработва достатъчно кислород за двама човека;

– стабилизира почвата и предотвратява ерозията. Корените помагат за задържане на вода в почвата;

– отразява и поглъща част от слънчевата енергия и помага да се охлажда околната среда. Едно дърво може да има охлаждащия ефект на десет климатика;

– способства за образуването на облаци, така влияе положително на микро климата;

– падащите по земята листа се превръщат в тор и правят почвата плодородна, което поддържа растежа на други растения;

– поглъща праха и замърсителите, като азотен окис и серен диоксид, което подобрява качеството на въздуха;

– осигурява обитаема среда и храна за различни животни, птици, насекоми, гризачи;

– действа като естествена звукова бариера в населените райони;

– естествена защита е от вятър, студ и снегонавявания през зимата;

– намалява стреса и подобрява психическото здраве;

– прави околната среда красива.
Колко дървета е трябвало да бъдат унищожени, за да се разположат тези панели?

Изглежда ли ви екологично? 😡

БЛОГ

ДУМИТЕ НА НЕБИОЛОГИЧНАТА МИ ДЪЩЕРЯ ПРЕД СЪДА ПРОМЕНИХА ПРИСЪДАТА В ПОСЛЕДНИЯ МОМЕНТ

Влюбих се в Моли в момента, в който я видях. Тя беше великолепна, но това не попречи на бившето и гадже да я напусне, когато тя забременя.

Тя плака на рамото ми.

Бях лудо влюбен, затова я помолих да се омъжи за мен.

Просто исках да съм с нея.

Моли мразеше всяка секунда от бременността си.

Надявах се да се развесели, когато бебето се роди. Но когато Амелия се появи на бял свят, Моли само хленчеше, тъй като й липсваше старият й живот. Тя почти не се интересуваше от дъщеря си.

Но Амелия?

За мен тя беше целият свят, моята светлина.

Живяхме този странен живот в продължение на 5 години, докато един ден Моли хвърли бомбата: “Искам развод! Писна ми от теб и това дете! Иска ми се никога да не я бях имал!”

Това беше удар за мен.

Месец по-късно тя отново се събра с Танер – същият, който я заряза!

Докато Амелия и аз се карахме, Моли си играеше наоколо.

Дъщеря ми и аз тъкмо бяхме започнали да възстановяваме живота си, когато Моли се появи отново:

Тя: “Танър най-накрая е готов да стане баща. Дайте ми дъщеря ми.”
Аз: “Ти сериозно ли?! Тя ми е дъщеря. Бях тук, когато ти беше навън и правеше Бог знае какво!”
Тя: “Кой съд ще застане на твоя страна?! Тя е наша кръвна дъщеря. Ти си нищо за нея!”

Денят на страшния съд дойде а аз знаех как стават тези неща – майките винаги печелят.

Мисълта да загубя момиченцето си ме съсипваше.

Бяхме в съда и точно когато си помислих, че всичко е свършило, хванал глава в ръцете си, чух познат глас: “Извинете, мога ли да кажа нещо?”

Това беше моето дете. Тя ме погледна и се усмихна.

Изпитах надежда.

„Виждате ли… Ваша чест? Ваша чест, аз имам само един баща. Не искам да живея с този мъж, когото дори не познавам, или с майка ми – тя никога не ме е обичала. Спомням си, че тя каза, че съжалява, че съм се родила. Но, гатко Марк винаги е бил до мен. Той ме научи как да карам колело, грижеше се за мен, когато бях болна.

Моля, позволете ми да го запазя, той е моят най-добър приятел и баща.

След думите и съдията побърза да да оповести присъдата. Моето момиченце остана с мен. Моли крещеше, заплашваше и ни гонеше, но не ни пукаше.

Имахме се един друг.”