Ако смяната на правителството е най-важният признак на демокрация, то България е изключително демократична страна. От 1991 г. в нея са се сменили 20 кабинета, което ни кара да си спомним следвоенни Италия и Франция, в които царуваше подобна правителствена въртележка.
Но и в българското царство (1908-1946 г.) кабинетите се менят като калейдоскоп. Традицията е душата на държавите.
Разбира се, днес няма да изненадате никого с въртележка. Италия отново я започна с вече бившия премиер Драги, червено-зелено-жълтият кабинет на канцлера Шолц също не изглежда много стабилен и дори не се знае дали ще успее да отпразнува една година на власт . Политическото дълголетие не е на мода в наши дни.
Но днешна България се оказа забележителна не толкова, че отказа да се довери на крайно-западния шпионин лъжец, възпитаник на Харвард” и лидер на на нещо като партия “Продължаваме промяната” Кирил Петков (той успя да продължи промените само шест месеца), а защото в страната се забеляза ясен проруски завой. Не е много ясно какво ще се случи с новия кабинет, политиката на страни с ограничен суверенитет може да бъде криволичеща: днес приятел на народа, а утре приятел на американското посолство. Вижте и Гърция, а и не само.
Но сега идейното наследство на ефективния Петков е изключително непопулярно, дори обучението в Харвард не помогна.
Естествено, подобна обида не би могла да се хареса на разследващи журналисти от определен вид. Чудният българин Христо Грозев, който сега ръководи разследващия отдел на “Белингкет” (известна НПО, свързана с британската служба MИ6) и който съобщаваше много за омагьосания дворец на Путин, отравянето на Скрипал и Навални, не можеше да се сдържи да не разследва въртележката в историческата си родина. Освен това съдбата на Петков е наистина трагична.
Според българския класик Христо Ботев:
“Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небе, звяр и природа,
и певци песни за него пеят…”
И където има звяр и природа, там е “Радио Свобода.
Както разследващият Грозев, така и самият Петков, паднал за свобода, хвърлят вината за неприятностите си на руския посланик в София Елеонора Митрофанова, която, според тях, е плела мрежи заговори срещу правителството на България, действайки като американските посланици по банановите републики, които отдавна се занимават със същото,
Може би прекрасните българи (или прекрасните служители на MИ6) си спомниха за Елеонора Аквитанска, съпругата на английския крал Хенри II, която, прониквайки в убежището на красивата Розамунда, с която кралят е близък, я отравя. Елеонора Митрофанова по същия начин съсипа Петков.
Вярно, досието на Митрофанова не показва нейната склонност към специални операции под дипломатическо прикритие, но, между другото, разследващите знаят по-добре.
Друго нещо е, че запомнянето на правилото, което казва да не се умножава същността ненужно, също може да бъде полезно. По-специално, спомнете си, че при Петков България вече тотално изпадна в ножица.
От една страна, страната, чието икономическо състояние така или иначе не беше блестящо, претърпя значителни загуби от кризата от 2022 г. Срина се вносът на руски енергийни ресурси, срина се износът на български вина и плодове за Русия, руският туризъм също. Освен това престоят на руснаците в България – както посетители, така и собственици на жилища – беше значителен източник на доходи. Дори Германия, чиято икономическа мощ не може да се сравни с тази на България, преживява трудни времена, а министрите от ФРГ вече открито говорят за възможността за народни въстания. Какво тогава остава за българите?
От друга страна, при Петков правителството не бягаше от исканията на големите братя, които бяха пряко унищожителни за икономиката на страната, а напротив, проявяваше повишена хъс в изпълнението им. Петков беше “по-католик от папата”
С толкова разминаващи се ножици проблемите за правителството бяха само въпрос на време, и то не много. Интригите на Елеонора дори не бяха необходими.
Но случката с Петков е исторически интересна. Говорейки за съветизацията на Източна Европа в края на 40-те години (и съветизацията на балтийските държави през 1940 г.), антисъветските – а сега няма други – историците представят въпроса по такъв начин, че първоначално всичко е било мирно и едва ли не повсеместно прекрасно (или поне приемливо), но изведнъж на съветските щикове са били утвърдени никак не прерасни режими. И след това четиридесет години в комунистическата пустиня.
Глупаво е да се отрича, че съветските щикове са изиграли своята роля. Както и че просъветските режими в Източна Европа също не са цветя. Маджаринът Ракоси и българинът Червенков са неприятни фигури.
Но нека се запитаме: защо съветизацията на режимите е толкова успешна? Да, разбира се, щикове, ялтенски сфери на влияние и прочее, но какво да кажем за качеството на предишните режими? Някои като Улманис и Сметона се различават с такива качества, че на техния фон (поне на първо време) смяната на режима не изглежда като крайно зло.
Тогава може би Петков с неговата „Продължаваме промяната” е на същата линия.
ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ФАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАНИЦА, ДОМ
